За благотворенето, Сандра и тухлите


Help!

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

ИСТОРИЯТА Й

 Често ме спохожда в мислите… като сянка или видение. Добрата, стара Смърт. Онова невидимо присъствие, което дебне зад врата ни през всеки един ден от битието ни. И в крайна сметка ни застига. Неминуемо е. За нея/него (според разбиранията ви) е безразлично как се възприема от отделния индивид: със страх или очакване, с трепет или любопитство. За Смъртта е все едно дали я мислите за символ или смазващ факт, отговор на всички въпроси или несправедливост. Един ден просто ти се случва.

Не знам къде ще отидем след като затворим очи за последно. Не знам дори дали има после или ставаме основно блюдо за червеите. Не знам и по каква логика кокалестият символ/поразяващ факта подбира хората от списъка си. Знам само, че често някой си отива без време. Знам също, че когато тези, останали след него разбират ясно, че са можели да направят нещо, за да го спасят и да му подарят още безценни мигове живот, чувството е… смазващо. Грозна тухла четворка. До безкрай си задаваш въпроса „какво щеще да стане ако…”. Безсмислено. И въпреки това боли… и не изчезва. Никога. Вина, гняв и безсилие.

Дали Смъртта те учи на смирение? Може би. Дали чувството за безпомощност не засяда като адска буца в гърлото ти? Със сигурност.

Двама мои съученици загинаха на по 17 години. Единият – от тежка болест, другият – защото нямаше кой да му подаде ръка и проблемите го смазаха. Два некролога в рамките на няколко дни. Човек, който познавах от дете загина след шестмесечна кома и адски мъки в следствие на тежка автомобилна катастрофа – 26 години. Доколкото разбрахме – поредица от лекарски грешки. Преди няколко месеца приятел на сестра ми почина на 18. Отново заради проблем, който е можело да бъде решен. Подробностите в тези случаи нямат значение. Нямам за цел да обвинявам някого или да държа речи за ужасното ни здравеопазване. Макар че виновници има. Но не това е същественото в този момент.

 Не участвам в каузи или граждански движения. Не пращам СМС-и за Българската Коледа и ред други инициативи. Подминавам с презрение момчетата и момичетата, продаващи картички за спасяването на еди-кое си дете от тежка болест. Противна ми е мисълта дори за такива дребни жестове. Не искам просто да си подмия съвестта и да заблудя себе си, че съм сторила добро и благородно дело. Принципът „дори и един лев да достигне при децата/болните/жертвите все е нещо”, зад който често се крием, не ме устройва! В повечето случаи благотворителността е точно като вярата и любовта – красива като идея, грозна като практика. И е особено изкривена и обезобразена от желанието на някои хора да натрапват филантропията си, да демонстрират колко са добри. Основно да угаждат на егото и суетата си. Или да печелят на гърба на хората в неравностойно положение.

Вчера попаднах на инициативата, обявена в Говорилнята. Научих за историята и проблема на Сандра – момиче, което не познавам. На моите години. Слънчева и усмихната. Нещо ме бодна, докато четях подробностите и гледах снимките й. И не говоря за болка, съжаление, състрадание. Тези неща идват в последствие. По-скоро бе усещането, че ТОВА е момента, в който трябва да се действа. Съзнанието, че МОЖЕМ да отклоним тухлата преди да е размазала линията на живота й.

Ежедневно сме заобиколени от вестникарски/новинарски трагедии. До степен, че с колкото повече несправедливост и тежки драми се сблъскваме, толкова по-лесно ни е да останем безразлични към съдбата на околните. И кой да ни обвини? Дните ни са изпълнени със стрес, преумора, проблеми, сметки, и не усещаме как се капсулираме от всичко случващо се. И един от друг. Докато трагедията не сполети нас. Когато на свой ред ще усетим сблъсъка в стената от безразличие. После всичко потъва в забрава. А някой там мъкне тухлите на съжалението/самообвинението.

Не желая да агитирам хората да отделят от изкараните с кървава пот пари, във времена, когато всеки ти тика в лицето схеми за печалба, замаскирани като благородни каузи. Но не би ли било красиво, ако действаме в правилното време, на правилното място, а резултатът от това бъде положителен? Не би ли било хубаво, ако използваме тухлите, за да създадем нещо, вместо да ги тъпчем в тъмните ъгли на ума, преглътанти с доза болка и разочарование?

Дори и мотивите да не са безкористни, дори да го правим преди всичко заради себе си, за да се почувстваме активни граждани или да участваме в нещо значимо? Смятате ли, че за Сандра и семейството й, както и на другите в нейното положение, ще има значение какво ни е движило, ако резултатът от действията ни означава да й бъде върнат шанса да живее?

 Помислете за това.

 И още нещо на финал, помощта, която може да се окаже е не само финансова. Понякога една добра и реализирана идея върши повече работа и от хиляди дарения. Ако имате такава идея, не я пазете за себе си. Действайте по нея. Може и да не се получи. Но ако си я вардим като крехко цветенце, със сигурност нищо няма да се промени.

Знам, че в момента говоря общи приказки от ученическо есе, но в спорът се ражда истината, а идеите често се раждат по време на дискусии.

От някъде трябва да се започне.

Все още нищо не е решено.

Все още не е късно.

 

Ревю: Отвъд хълмовете (După dealuri)


Румъния-Франция-Белгия, 2012, 150 минути
Режисьор: Кристиян Мунджиу
Сценарий: Кристиян Мунджиу, по книгата на Татяна Никулеску
Оператор: Олег Муту
Монтаж: Мирча Олтяну
В ролите: Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриуца, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

dupa-dealuri-370575l

Винаги съм мислела, че религията, редом с романтичната, идеализирана любов са били измислени от нас самите с цел да направим живота си по-лек. Иронията е че когато тази красива теория бъде осъществена на практика резултатът е често обратен на нашите желания. Наместо чудните цветя, които е трябвало да поникват, получаваме трънливи, отровни храсти. И въпреки това мнозина си остават вързани за представата в главата си, колкото и да ги наранява, стремят се отчаяно към нея. Ужасът, че светът ти ще рухне, ако не се придържаш към нещо, било то Бог или някой скъп спомен от детството, единственото, което още те държи цял. Отвъд хълмовете се опитва да разкаже една такава история, трагедия, породена от религиозния фанатизъм, невежество и неадекватната, обсебваща любов.

dupa-dealuri flutur
Сюжет. Алина и Войчица. Приятелки от детинство, сестри по съдба, споделящи добро и лошо от малки в сиропиталището, където отрасват. Войчица е мила, говори тихо, спокойна, някак дори прекалено, от хората, които не издават чувствата си, ако изобщо ги имат. Скрила се е в манастира от ударите на живота, въпреки, че по нейни думи там няма приятелки, само хора, които си помагат, отдадени на Господ. Алина е един вид нейна противоположност, силна, мълчалива, от онези хора, които вечно носят гняв, отчаяние и усещане за недостиг в себе си.
Такива, които никога не намират покой. Алина търси във Войчица решение на всичките си проблеми, на хроничното си безпокойство, иска да запълни дупката в себе си със своята приятелка. А Войчица няма достатъчно сили и присъствие за да отстоява себе си, нито пред Алина, нито пред останалите монахини и аскетичния свещеник, наричан от всички с невежо страхопочитание Татко. Тя остава застинала в колебание между двата свята, на новооткритото спокойствие и миналото, между църквата и външния свят без да се осмели да вземе решение. До последно ми бе трудно да усетя образа и мислите й, остана си неясна като недовършена завъртулка, облечена в черно монашеско расо, маска от всичко, което може да я нарани. Всичко това на фона на вечно мрачното небе, надвиснало над хълмовете, сред хора, които ежедневено преповтарят 464-те дефиниции за греха и за които всяко съмнение, болка и чувство, различно от сляпата, фанатична еуфория, е признак на обсебване от тъмни сили. Въпрос на време е кога бунтовната, нетърпяща възражение природа на Алина, всичките й съмнения, несигурност и демони ще избухнат. Конфликтът е неминуем, но никой не би могъл да предвиди до какви трагични последствия ще доведе. Време е за служба.
Според информацията за филма историята е истинска. Дори и за момент не бих се усъмнила в това, вероятно събитията се случили точно така както са били представени в Отвъд хълмовете, без място за каквато и да е надежда, автентични до последния детайл. И въпреки това ми беше трудно да вляза в обувките на героите, да почувствам конфликтите им. Усещането на моменти бе почти като да четеш поредната история от черната хроника, лишена от човешката й драма.

beyond_the_hills
Актьорска игра. Не ме впечатли особено. Монахините ми се струваха еднакви и взаимнозаменяеми, каквато вероятно е била целта. Донякъде Кристина Флутур, в ролята на Алина, ми остави по-силно впечатление, което винаги се случва, когато един актьор пресъздава дълбоко разстроен и психически стресиран персонаж. Свещеникът, изигран от Валериу Андриуца, не бе силен нито като роля, нито като актьорска игра. А това не трябва да се случва с един от главните представители на разиграващия се конфликт. Нито за момент не му повярвах наистина, усещах сцените с проповедта му като наизустени реплики.

Dupa-dealuri-foto-Mobra-Films
Операторско майсторство, монтаж и режисура. Именно те провалиха филма, или поне лично за мен. Като за начало беше излишно дълъг, самоцелно протяжен и изпълнен с прекалено много сцени, които не допринасяха с нищо към сюжета и развитието на героите. Фиксацията върху природните пейзажи и мрачните хълмове, твърде дългите кадри по никакъв начин донякъде помогна за навлизането в атмосферата и вътрешния живот на манастира… докато не стана прекалена. За тягостното и неприятно усещане за повторяемост допринесоха и някои диалози от сценария, без които преспокойно бихме могли да минем, тъй като информацията, съдържаща се в тях, вече ни е била поднесена петнайсет минути по-рано при подобен разговор, с друг персонаж. Може би някои от най-силните сцени не ми подействаха така както трябваше, защото особено в последния час нямах търпение най-сетне да приключи. Натурализмът не е оправдание за безумно бавното действие и безтегловност. Подобен сюжет изисква динамика, усещане за опасност и вътрешно напрежение, изисква се зрителя да тръпне в очакване кога конфликтът ще вземе превес, кога Алина ще прекрачи границата, след която няма връщане назад и до къде ще стигне тази борба. Конфликтът трябва да ескалира, а не да спада. Всичко се губи, удавено в излишно многословие и кадри на хора, стягащи багаж. Сериозно, рядко съм гледала филм, в който да се обръща толкова внимание на сгъването на дрехите, разопаковането и опаковането на сакове и оправяне на легла. Само ми остана като неизвестно кому бяха нужни. Липсата на музика допринасяше за усещането за реалност, но не притъпяваше скуката.

Вероятно бях разочарована от Отвъд хълмовете заради очакванията, с които се бях заредила, едва ли не православна версия на Sparrow, на Франко Зефирели, или поне Сестрите магдаленки. Ако го гледатете без предубеждения, може и да усетите човешкия елемент. На първо гледане тя ми се изплъзна. А второ гледане не предвиждам в близките години.

Още от програмата на Международния София Филм Фест, продължаващ до 24-ти март и с допълнително кино лакомства между 25-ти март и 7-ми април.

Изображения: http://cinemagia.ro, http://filmarta.blogspot.com, http://mediafax.ro

Ревю: Разкази (Рассказьи)


movie_1597_8704

Русия, 2012, 105 минути
Сценарий и режисура: Михаил Сегал;
Оператор: Едуард Мошкович;
Музика: Анджей Петрас;
В ролите: Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич, Любов Новикова;

Първата ми реакция спрямо Разкази бе много подобна на тази на издателите спрямо младия писател, дошъл да получи оценка за ръкописа си. „Вие нямате ли роман?“ Екранното време е разделено на четири основни сегмента, всеки представляващ по един разказ, който променя живота на читателите си. Историите са противоположни като жанр и стилистика, нямат общи герои, преплитащи се сюжетни линии, нито видима връзка помежду си. Не съм сигурна дали усетих достатъчно ясно промяната и влиянието върху всеки от представителите на издателската къща, внезапно запленени от „непродаваемите“ истории. Зачудих се защо тази явна тетралогия от четири късометражки е представена като пълнометражен филм, и защо режисьорът не е предпочел „да напише роман“.
При повторен размисъл „Разказите“ по-скоро ме спечелиха на своя страна, въпреки фрагментарната си структура, подобно на „Нощ над земята“. Диалогът беше остроумен, иронията бе тънка и ненатрапваща се, почувствах героите близки до себе си. Дори и в най-драматичните моменти нямаше грозно преиграване от страна на актьорите. Не малка роля за внушението изигра и убедителната кинематография, особено в третата новела, почти лишена от реплики, но с покъртителна атмосфера.
„Разкази“ може да бъде тълкуван като филм за проблемите на съвременното руско общество, пропастта в поколенията, бавната смърт и загуба на енергия в културата, липсата на историческа памет, еволюцията на корупцията във всяко ниво. Ала тези теми са толкова универсални, че няма да ни е трудно да ги усетим, дори без националната им принадлежност. Като например, вманиаченото планиране на детайлите, което води до неспособност да изживеем момента, разпределянето на всяка минута, неврозата и страха от бъдещето. Въпреки че вероятно мнозина ще се надсмеят над глупостта и невежеството на нимфоманката от четвъртия „разказ“, образът й е доста показателен за голяма част от т.нар. младо поколение. Хора, които хвърчат в колите си, взети на кредит, доволни от живота си, откъснати от миналото, в блажено състояние на историческа амнезия. Такива, за които историята е просто предмет в училище.
Миналото – неясни дати и политически течения, бъдещето – планирано до смъртта, настоящето – кафе на верандата, подкупи във всичките им форми и една горяща книга.
„Разказите“ на Михаил Сегал определено са далеч от съвършенството. Песничката на финала ме остави с усещането, че е предназначена за тези, които много много не са схванали това, което са гледали. Мисля, че бих го направила по друг начин, с друга структура.
Само че ако даден филм остане с теб и след изнизването на финалните надписи, накара те да почувстваш нещо и да се замислиш, то тогава отделеното време в тъмния салон си е заслужавало. Би ми било интересно да видя следващата стъпка в света на киното.

Още от програмата на София Филм Фест.

Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Ревю: Бъдещето (2011)


Германия/САЩ, Сценарий и режисура: Миранда Джули, Оператор: Николай фон Гревениц, в ролите: Миранда Джули, Хамиш Линклейтър, Дейвид Уаршовски


Наистина имах огромното желание да харесам този филм. Бях готова да му простя несъвършенствата, сюжетните кръпки, техническите подробности, ако същият бе успял да изпълни основната си цел – да ме накара да го почувствам и да открия нещо за себе си. Темата, зададена в синопсиса, ми е близка, проблемът със страха от бъдещето, обвързването и неизбежните отговорности, съпровождащи „порастването” ме вълнуват. Предполагам, че всеки в една или друга степен страда от същите фобии, що се отнася до бъдещето, с изключение, може би, на децата, лудите и болезнено арогантните, със старателно предначертани планове, които обстоятелствата да разбият на прах. Не, не смятам, че авторката на филма е поела специално задължение да даде отговор на въпросите ми. Отговорна е само за емоционално изпразнената си, псевдоинтелектуална „творба”. Дори не на кинематографичното изкуство. Бъдещето ме остави с усещане за серия от пърформанси, пришити с бели конци, които се предполагаше, че трябва да послужат за сюжетни връзки.

Сюжет. Имаме две егоистични и напълно обсебени от собствената си личност, неврози и проблеми същества – главните герои, Софи и Джейкъб. Силно ме учуди факта, че изобщо бяха избрали да живеят заедно. Съвместното съжителство предполага взаимни отговорности и ниво на обвързване, на което тези незрели (дали мога да ги нарека така?) личности нямаше да им понесе. И двамата са в средата на трийсетте си години, болезнено свързани с компютрите си, без видими постижения, без план и посока. Беше ми абсолютно невъзможно да ги харесам, да им съчувствам, да ги усетя близки до себе си, камо ли да се идентифицирам с тях. Дори не ме впечатлиха като колоритни и ексцентрични персонажи – просто две безлики, лутащи се точки, събрани на нелепа театрална сцена и с някакви реплики, набутани в устата. Та, видите ли, Софи и Джейкъб се решават на титанична крачка що се отнася до личностното им развитие и бъдещето – да си осиновят котка. Оставаме с впечатление, че им е трябвало години старателно обмисляне, за да се решат на тази невероятна стъпка. Каква смелост! Сигурно ако изобщо бяха решили да се размножат, вдъхновението щеше да ги осени на преклонна възраст. Изправени пред жестоката отговорност, за която са убедени, че окончателно ще стъжни жалкото им живуркане, двамата не съвсем млади и съмнително влюбени вземат второ важно решение. Чудно как не им се спука някоя вена в мозъка от толкова напрежение и мислене. Софи и Джейкъб стигнаха до извода, че преди тежката отговорност по грижите за котката Лапичка да падне върху крехките им плещи, в оставащия месец до края на живота им какъвто го познават, те са свободни да направят каквото пожелаят – да направят всичко, за което са мечтали, да спрат интернета си, да напуснат работа, да се преоткрият и т.н. По принцип това е добър сюжетен ход, предполагащ богат избор за продължаване на историята, много варианти, по които можеха да поведат персонажите. Но вместо да открият себе си, Софи и Джейкъб зациклиха още повече в личните си драми. Те не направиха нищо. Дори не успяха да спасят едно нещастно животно, копнеещо за дом и ласка. Всъщност, доста логично. Ако трийсет и пет години си бил инертна маса, вероятността да се размърдаш и да направиш нещо с живота си е минимална. Което не ме накара да харесам повече Софи и Джейкъб, нито да одобря действията им, или по-точно липсата на такива. Действието беше мудно и не доведе никой от замесените лица до нужния му катарзис. Неадекватни решения, страх, липса на логика. Ако не друго Бъдещето обрисува точно фобията от свободата, ценност, къч която сме научени да се стремим. Много по-лесно е да се скриеш в прегръдките на любовник, достатъчно възрастен, за да ти бъде татко, да станеш отново дете и да не поемаш отговорности. Или пък да се престориш, че времето е спряло, за да си говориш с луната. Жалка картинка. Единственото послание, което разчетох за себе си, ако може да се приеме за такова, е: Не бъдете като тези хора. Единственото живо същество в това недоразумение, към което изпитах емпатия и за което ми пукаше, беше нещастното коте. Заслужаваше по-добри осиновители.


Актьорска игра. С нищо не ми помогна да усетя персонажите по-близко до себе си. Авторката на филма и изпълнителката на ролята на Софи, Миранда Джули, притежава харизмата и излъчването на умряла риба. Според базата сценарият и целия проект е вдъхновен от личните й преживелици, вероятно играе самата себе си. А това би следвало да подпомогне изпълнението й, да го направи една идея по-органично и истинско. Щом не успява да покаже и канализира грам емоция към зрителя чрез близка за нея тема и характеристики, представям си за каква трагедия ще става въпрос, ако се опита да изиграе нещо съвсем различно. Партньорът й Хамиш Линклейтър е една идея по-адекватен от нея, макар че драматургично неразвитият персонаж не му позволи да разгърне потенциала си. Може и да съм предубедена, защото той участваше в единствената сцена, която ми направи силно впечатление. Дейвид Уаршовски не успя да ме накара да видя героя му като нещо различно от застаряващ перверзник и кофти баща, избиващ комплексите си с младото, глупаво момиче. Дори и той, като уж най-улегналия персонаж, проявява шокираща липса на отговорност към заобикалящите го, независимо, че дъщеря му показваше явни признаци на мозъчна дисфункция. Нито едно запомнящо се изпълнение. Нямаше да се учудя ако „любимата” ми Кристен Стюарт не се мярна в някоя поддържаща роля, щеше да е на място в този ансамбъл на творческото безсилие.

Зад камерата. Ако има нещо положително, което открих в този филм, може би това бе операторската работа. И то основно в спомената сцена, в която Джейкъб се разхожда по улиците с парализирани във времето хора и помага на луната да освободи приливите. Всъщност точно този момент възвърна надеждата ми, че филмът може да бъде спасен. Хубави бяха и монолозите на котето Лапичка, макар че общото ми усещане бе за нещо… нездраво. При всички случаи именно те ме накараха да усетя болезненото очакване на бездомника, просещ любов и внимание на неподходящото внимание. Ако филмът се състоеше само от тези кадри, щеше да бъде пъти по-ударен.

Обща оценка: претенциозен, кичозен, с претенции за възвишеност и изкуство. Един от онези филми, за които ако споделиш, че не ти харесват феновете им се нахвърля върху теб с обвинението, че нямаш сетивата да ги усетиш, че са за мислещи хора. И любимото ми „Ходи си гледай тъпите екшъни и малоумните комедии.” Предполага се обаче, че киното и изкуството не са предназначени само за шепа онаниращи критици и техните последователи.

С какво се промених след прожекцията? Ще си взема котка. За да не бъда като тези хора. В този смисъл може да се каже, че Бъдещето е имал полезно действие, макар и далеч от влиянието, което са се надявали да постигнат създателите му. Ако изобщо знаят за какво е собствения им филм.

Еротичният разказ



Слънцето вече позлатяваше камъните по тясната и виеща се
калдъръмена улицата, когато една сянка с бежов, невиждал пране от години шлифер, изникна иззад ъгъла. От надвисналите стрехи се отрони висулка, която тъмния субект избегна с учудваща ловкост. По време на бързите си, нервни подскоци за малко да се подхлъзне върху разтапящия се сняг. Явно някоя незнайна висша сила бе имала благоволение към мъжа, чието лице тънеше в сянка под шапката, и му позволи да стигне жив и здрав до кафенето в другия край на уличката. Кой знае защо през цялото време се оглеждаше като заек с подпалена опашка, душещ съсредоточено, за да разбере от къде идва дима.

Намерил се веднъж завинаги в кафенето, обгърнат от успокоителния аромат на тютюн и бяло сладко, кварталният ексхибиционист си отдъхна и се почеса по корема. Не бе много сигурно дали това бе ритуален жест или просто го правеше, за да изчегърта насъбралата се по кожата му кир.

А щом забеляза накацалите върху масата в ъгъла ученички върху лицето му се изписа блажената физиономия на току-що накърмено бебе. Изтри спусналата се по устата си лигичка и се примъкна към най-близкото свободно място до улисаните и хихикащи се тийнейджърки.

Цяло чудо бе как не се задушиха от миризмата на съседа си. Вероятно защото бяха твърде заети да охкат, ахкат и да се кикотят в шепи, вперили поглед в най-авангардната си съученичка.

Дара не пропускаше възможност да поклати дългите си обици с мъниста и пера. Вероятно се страхуваше някой да не ги пропусне на фона на смолистата й коса. С особено внимание се отнасяше към баретите и шалчетата около врата си. Дълбокото й деколте не разкриваше кой знае какво съдържание, ала тя държеше на него. В комбинация с изобилния цигарен дим, който изпускаше от цигарето си, тя затваряше очи и се се представяше като една истинска femme fatale. Само дето една уважаваща себе си фатална госпожица никога не се дави в дима от собствената си цигара. Но нека не изпадаме в буквализми.

Тя пишеше в тетрадка с катинарче и редовно изпращаше произведенията си по различни литературни конкурси, твърдо убедена в невероятния си талант.

А точно днес, за радост на кварталния педофил, чиято най-голяма наслада в живота бе да кисне в кафенето и да точи лиги по сочните наследнички на Лолита, се бе подготвила да шокира своите връстничи.
– Ще пиша разказ! – изпъчи гърди Дара и вирна леко брадичка с лукава усмивка.

Другите момичета ахнаха хорово с музикалното дарование на група кокошки.

– Колко яко! – Анелия обви брадичката си с ръце с изражение, успешно конкуриращо това на разгонен пудел.

– И за какво ще бъде? – попита сериозната Маринела.

„Ой, котьо!”, помисли си типа с шлифера, на когото сервитьорката тъкмо беше донесла кафе. Вече бе пъхнал ръка в пробития си джоб, защото вълнението му даваше физически показатели.

– Еротичен разказ! – Дара дръпна надолу и без това разголената си блуза и облиза устните си с което само размаза червеното си червило.

Последва такъв небивал изблик на възторг и ентусиазъм, че търпението на момичето зад бара най-сетне се изчерпа. Тя свирна с уста към компанията.

– Ало, детската градина, я по-кротко. – гробовният й глас би смразил всеки, ала не и опиянените от хормони ученички.

– Много готино, бе, мацка. Ма представяш ли си да го пуснат и в училищния.

– Ще има мнооого лепкави страници. – ухили се самодоволно Дара. Последва още приглушено кискане в шепи. А очите на перверзника щяха да изскочат от орбитите им, докато слушаше жадно подробности от разговора.

– И к`во, я разправи нещо, за к`во ще се разказва? – облещи се насреща й Катето.

– Оф, че си проста, нали ти каза, за чукане. – скастри я Анелия – момичето, в чиито влажни очи момчетата трудно се съсредоточаваха.

– Пф, че то не пречи и порното да си има сюжет. – Катето я перна леко с кожената си ръкавица.

– Тъй ли? – чупна вежди Маринела.

Напук на всички вицове за блондинки и въпреки невинния си, простодушен син поглед, тя бе една от отличничките на класа и зубрачка от класически тип. И макар че фигурата й присъстваше в мокрите сънища на доста подрастващи, пъпчиви момченца, както и на някои от по-младите (и не толкова млади) учители, бе строго праволинейна и примерна. Дара, изживяваща се като свободния дух на гимназията, постоянно я подиграваше, задето се изчервява като домат всеки път щом се заговореха за секс.

– Е, много ясно! – нацупи се писателката. – Та това е изкуство.

– Хм… – Маринела не изглеждаше особено убедена. – И какъв е сюжета?

Дара замълча загадъчно няколко мига, усмихна се така както вярваше, че трябва да се усмихва една femme fatale.

– Ами един автор винаги трябва да пази в тайна произведението…

– Айде, ма, стига си се правила… – захленчиха все така хорово Катето и Ани.

– Добрее… – проточи Дара, дръпна една глътка цигарен дим и след като очите й спряха да сълзят от кашлицата се зае да разплита пред тях формулата на брилятната си проза. – Ми, действието се развива в един офис. Главният герой работи нещо много важно… още не знам какво, ама трябва да е с костюм. И има една много секси и палава секретарка.

Ако не бяха толкова погълнати от разказа й вероятно щяха да регистрират звука от търкането под шлифера на перверзника.

– Иии… ми тя го сваля, носи къси поли, дълбоки деколтета, силиконови чорапи, жартиери…

„Оххххх… ела ми и ти облечена така, моме…”
– Обаче него много го е срам… и само от време надзърта под полата й, ама така, съвсем невинно…

– Да бе, да! – изсмя се ехидно Анелия. – Знам ги аз тия невинните.

– Ох, чуйте я нея, опитната. – подкачи я Катето.

„Говори ми мръсно, бейби. Я кажи какво има под поличката.”

– Е как така е невинен като й наднича под полата? – Изумлението на Маринела бе абсолютно неподправено.

– Ами тя като се наведе след като уж си е изпуснала папката и й лъснат прашките? – Дара вече почервеняваше от яд заради недосетливостта на съученичката си. Тя махна пренебрежително с ръка като всеки творец, чието изкуство е било неразбрано от невежите пуритани.

– Ми къде му е възпитанието? – Маринела скръсти ръце на гърдите си, за голямо разочарование на перверзника, и сключи вежди като строга пенсионерка. – Толкова ли не може да погледне настрани?

– Че той да не е от дърво!

– Нело, млъквай вече, на всяка манджа мерудия! – изскимтя жално Ани. – Искам да слушам.

Дара я потупа по главата както се прави с вярно куче и продължи да развива фабулата на произведението си.
– И един ден двамата трябва да ползват заедно асансьора! – посочи триумфално във въздуха, докато облизваше устни. Съседът им по маса започваше да губи търпение, искаше час по-скоро да стигнат до същността на нещата. – Тя е с една страшно сладка ризка и сатенен корсет, и си е вдигнала толкова нависоко кожената пола, че й се виждат жартиерите. И си търка бедрото у неговото… пък той се е изчервил.

– Добре бе, тая как до сега не са я уволнили за неприлично поведение?

– Егати… все едно падаш от Марс. – Катето и Ани се плеснаха през челата. – Ми сигурно спи с шефа.

– А и това е фантазия, стига си я опорочавала с твоите буквализми! – проточи напевно писателката.

– Аха… И к`во, търкат се един у друг. Ами ако някой влезе в асансьора какво правим?

„Оргияяяяя!”
– Те там е обрата! – Дара вдиша от цигарата си и продължи да разказва след като се накашля хубаво. – Точно тогава асансьорът се разваля и те остават сами между етажите.

– Ехаааа, колко готино, нямаше никога да се сетя! – Катето вече бе зачервила бузите от вълнение.

– И тогава той се доближава до мадамата, вече не се сдържа… разтреперан от дълго сдържаната страст… набира й полата до кръста и я сграбчва за дупето.

– А ако вземе, че го шамароса? – Този път протестът на Маринела остана като глас в пустиня.

– А тя си върти задничето в ръцете му и го натиска към твърдото му, възбудено тяло… – продължи да реди Дара, надничайки към тетрадката с розичка.

– Е тя нали е на някакви високи токове, докато го върти да не вземе да падне и да си разбие устата или носа? – В тона на русокосата зубрачка се покрадна загриженост.

– Оффф… Няма! Тя се е упражнявала. – Дара бе на ръба на твочерския гняв. Перверзникът от своя страна вече бе започнал да омеква. „Я стига дрънкахте, поразголете се малко.” Уви, съдбата рядко сбъдва желанието на нашето сърце.

– Аха. И?

– Погалва възбудената й, настръхнала кожа, настанява се на колене пред едва прикриваната й от влажните прашки…

– Е, така няма ли да си изръби коленете?

– Ако трябва ще сменят позата!

Перверзникът вече си мечтаеше как ще запуши устата на досадницата. Издаде недоволен, хъхрещ звук изпод шлифера си.

Дара продължи невъзмутимо.

– И след това й отмества прашките, за да се наслади на малката й, трептяща, розова пъпчица…
– Пъпчица? – викнаха дружно трите.
– Ми, пъпчица, това да не ви е хард порно, няма да има вулгаризми. – засегна се авторката.
– Е, да де… – Катето се почеса там където не я сърбеше. – Ама пъпчица нещо ми бие много на акне. Ще вземе да се спука и да потече гной.
Отчаянието започна да нахлува в мозъка на мъжа с шлифера. Анатомията му прие неочакван обрат.

Трите ученички закрещяха хорово, което им спечели жълт картон от страна на барманката, и запушиха устата на дразнителката. След още едно фрапе, което допълнително разбърка хормоналната каша в мозъците им, тяхната предводителка продължи вече не толкова възбуждащата си притча за забранената офисна страст.
– … целува я и по двете бузки на сочното прасковено дупе и се заема да й ближе…
Надеждите на клошаря възкръснаха…

– Дара, това е супер гнусно!

… за да бъдат съкрушени безмилостно.

– Как тъй ще е гнусно!

– Ми тя е седяла цял ден с тая пола, че и кожена на всичкото отгоре, представяш ли си как се е спарила и изпотила, как ще й целува дупето? А ако й е дошло? Или пък ако са й изцапани прашките? Сигурна ли си, че няма да му трябва противогаз?

Педофилът щеше да се разплаче като малко дете

– Ти си гнусна. – Нацупи се Дара. – Всичко разваляш. Тя се поддържа!

– Мда, бе, специално е знаела, че ще се развали асансьора, та да се нагласи преди това с интимен гел и да си обуе нови гащи. – Маринела започна да се смее на възмутеното изражение на приятелката си.

– Много си проста! – отсъди Дара.

– Остави я тая. – Анелия дръпна писателката за ръкава на артистичната риза. – Разкажи още мъничко.

Дара продължи да се цупи, но след известно врънкане от верните й почитатели се съгласи да продължи с историята.

– И тя се обръща към него, разтреперана от страст, вече едвам се сдържа, толкова време е чакала да го вкуси. Протяга треперещи ръце към ципа на панталона му.

– Ама както се е разтреперала да не вземе да го прищипе и да рукне кръв? – подхвърли злорадо Маринела.

– Оф, я, млъквай! Е как ще стане това? – измрънка Катето.

– Ми, лесно, братовчед ми така си го прищипа, още малко оставаше да се самокастрира! Сваляха му желязото с клещи, честен кръст. После два месеца ходеше разкрачен. – Миловидното личице на русокосото девойче придобиваше злокобното изражение на средновековна вещица. – Та тия твоите както са закъсали между етажите… ако стане някой инцидент… какво правим?

Този път ученичките нямаха време да отреагират, защото от съседната маса отекна отчаяния рев на човек, чиито еротични фантазии току-що са били безжалостно потъпкани и сринати със земята от тънки, дамски токчета.

Клошарят преобърна масата, разля кафето и се стрелна през вратата като подгонен от стадо диви свине.

„Проклети жени!”

Ревю: Jalovina


България/Сърбия, Реж. Михайло Коцев, сценарий: Аксиния Велинова, с участието на: Марко Барбулович, Миша Барбулович, Милан Стоянович, Боян Стоянович


Повечето от нас свиват вежди със съмнение при споменаването на словосъчетанието „студентски филм”. В редица от работите на младите кинотворци се наблюдават сериозни пропуски, предимно поради слабия сценарий, неубедително изградените персонажи и театралната актьорска игра. Jalovina, рожба на екип от вдъхновени сръбски и български студенти, не е просто изключение, нито минава в графата „средна хубост”. Филмът разбива всички клишета и предразсъдъци, придружаващи представата за студентска продукция. Също така дава сериозна заявка за бъдещото творчество на всеки, участвал в създаването му.
Jalovina е от онези заглавия, доказващи, че при силна драматургия, умна режисура, желание, мисъл и професионално отношение финансите не са решаващ фактор. Заснет е само за седем дни, с фотоапарат, при минимален бюджет и екстремални условия. Въпреки всички пречки и неудобства при работата, зрителят не остава с впечатлението, че гледа нещо скалъпено набързо, колкото да се води, че са снимали филм, fast food с предвидим вкус.
Сюжетът е вдъхновен от действителни събития в миньорския град Бор в Сърбия, голяма част от актьорите са натурчици, играещи себе си. Атмосферата и духа на мястото са пресъздадени изключително силно, благодарение на епизодичните персонажи, майсторската операторска работа на Михаил Боевски и хипнотизиращия саундтрак, дело на композитора Мартин Ставрев. С оглед на ограничената техника, е наистина впечатляващо заснемането на определени сцени – истински халюциногенен кошмар, от който изтръпва дори и най-безчувствения наблюдател.
Филмът засяга вечната тема за малкия град и малките хора с големи мечти. Притиснати от липсата на перспектива, мнозина са принудени да тровят живота си дълбоко в мините, за да преживяват. А щом излязат навън „яловината” – ширналата се като язва планина от остатъчна руда – им напомня, че са нейни пленници.
Трудно е да се изгради положителен персонаж, когото зрителят да почувства близък, наместо да изпитва раздразнение от него. До колко основният герой на Jalovina – младият ученик Марко, разкъсан между желанието да пише и материалното благополучие, между музиката и престижа на лъскавите коли – е положителен може да се оспори. Но и той, и неговият брат – изтормозеният миньор Страхил, жертвал мечтите си в името на семейството – са истински, несъвършени, вътрешните им конфликти са ярки и изразени без многословие. И двамата са поставени на кръстопът, тестващ морала и достойнството им. И двамата са принудени да направят своя избор.
И това е една от централните и общовалидни за всички епохи теми, поставени в Jalovina – изборът.
Да бъдеш или не.
Като контрапункт на талантливите, но обезверени братя е представена организираната престъпност на града. При изграждането на образа на „мутрите” са избегнати обичайните клишета – Милан и бандата му са мълчаливи, сериозни, не хабят излишни заплахи, действат безшумно и безскрупулно. Те са навсякъде, а животът, който водят, изглежда силно изкусителен на фона на масовото отчаяние.
Изкушение, което се оказва смъртоносно подобно на хероин.
Но кой ще бъде жертвата при този сблъсък?
Ще разберете, ако дадете шанс на Jalovina.
Разбира се, филмът не е без своите недостатъци, историята е сбита в рамките на двайсет и четири минути. В дадени моменти зрителят се чувства леко объркан между халюцинацията и реалността. Но на фона на силната история, вдъхновеното актьорско изпълнение (макар и натурчици, изпълнителите не отстъпват по нищо на професионалните актьори) и стягащия за гърлото финал, те действат на принципа „всеки дефект е ефект.”
Абстрахирайте се от дамгата на „студентския филм”. Може да се окажете приятно изненадани.

P.S. Признавам, че не съм съвсем обективна, тъй като част от екипа са мои колеги и лични приятели. Но със сигурност мнението ми е искрено и се надявам това да компенсира пристрастността.
Страница на филма в сайта на София Филм Фест

Ревю: Фиш Енд Чипс (2011)



Кипър, реж. Елиас Деметриу, сценарий: Елиас Деметриу, Ян Флайшер, Никос Панайотопулос, оператор: Йоргос Янелис, в ролите: Мариус Йоану, Марлене Камински, Ан-Мари О`Съливан, Диомедес Куфтерос.

Това беше първия ми контакт с кипърското кино и мога да кажа, че имах удоволствието да бъда напълно лишена от предразсъдъци или предварителни очаквания непосредствено преди прожекцията на Фиш Енд Чипс. Филмът на Елиас Деметриу засяга теми, които малко или много са близки до всеки, който някога се е питал дали да напусне дома си… и дали да се завърне в него. А ако се отправи назад, ще намери ли пътя? Или през цялото време е гледал в криво огледало? Мечтите никога не се случват така както си ги представяме и планираме. А мотивът за емиграцията и изгубената идентичност винаги ще е актуален, или поне докато има граници: физически и умствени.

Сюжет. Кипърският емигрант Андрикос, наричан от всички Анди, гради живота си в Лондон, докато крои планове за Кипър, далечната и идеализирана родина. Въпреки лошото време, расистките коментари и къртовския труд, той е намерил своето място в мегаполиса. Овладял е изкуството на пържената риба, макар и постоянно да работи за някой друг. Споделя дома си със самотната майка Карин – на свой ред емигрирала от Източна Германия – и дъщеря й Ема – прехвърлила двадесетте, но упорито отказваща да порасне. Носталгичният вятър лъха ежедневието му чрез образа на Елени – застаряващата му майка, страдаща от деменция със симпатичния навик „да се губи” в търсене на ружи и цикории. Последното желание, останало в помътеното й съзнание, е да бъде погребана в сухата кипърска земя. Подтикнат от нуждата за промяна и натрупалата се горчивина, добрият син се наема да върне Елени в родината й, с надежда за нов живот и с цел да открие мечтаното плажно заведение. Ала в Кипър рибите не са това, което са. Съвсем скоро след пристигането си Анди, заедно с новото си семейство, ще изживее всички последици от синдрома „чужденец в собствената си държава”, както и своеобразен културен шок. Дори привидно подредения „по американски” живот на брат му Анестис, също завърнал се от Лондон преди години, представлява буря в чаша вода, постоянно напрежение и скрита носталгия. Манипулативната му съпруга Мария е шокирана от освободеното поведение на Карин и Ема и раздразнена от това, че трябва да се грижи за застаряващата и трудна за наблюдение майка. Поставяни са ултиматуми, новооткритото плажно заведение се приближава бавно и сигурно до фалита. Всички фактори водят до яростна кулминация през една злополучна вечер. Героите на свой ред ще преживеят своя личен катарзис, за да осъзнаят къде е дома им и какво е важно за тях.

Актьорска игра. Мариус Йоанну изпълни ролята на Анди без излишен драматизъм, плавно и с нужната доза чар и самоирония, които ме накараха да симпатизирам на героя му. Основно на сърцето ми легнаха плътните и истински образи на двете жени в живота му, с несъвършенствата и релефите на характерите. Марлене Камински убедително влизаше и в двете кожи на своята Карин – едновременно чувствена и предизвикателна, понякога лекомислена и не по-различна от безотговорната си дъщеря. В следващия момент става сериозна и силна, когато се опитва да прикрие женските си страхове, притеснения и фобии. Ан-Мари О`Съливан е очарователна в ролята на Ема – порасналата Пипи Дългото чорапче с тежък готически грим, доверчива и наивна, или буйна и непокорна. Добри включвания имаше от кучката Мария и нерешителния брат Артенис. Алкистис Павлиду съумя да съчетае успешно функцията на комичен елемент и трагичната роля на човека, приел съдбата си.

Зад камерата. Прекрасно беше пресъздадена мрачната и мъглива атмосфера на Лондон в контраст с окъпания от слънцето Кипър. Преобладаваха общите планове с дребни фигурки на фона на ширещ се природен пейзаж. Особено ме впечатли сцената след злополучния купон, с Анди и Ема на фона на огромното море, сякаш наистина замръзнало. Имаше хубави детайли, като обесените кукли на малката Анна – раздялата с детството. Действието беше лежерно като летен следобед, но цялостното усещане бе за завършена история и развити персонажи. Е, не Имаше и моменти, в които се чудех дали операторът не е забравил да изключи камерата и е отишъл да пие кафе, а в последствие монтажистът е забравил да изреже по-дългите сцени

Общото ми усещане за Фиш Енд Чипс беше положително. Може би беше малко прекалено стандартен. По онзи начин по който е стандартен вкуса на хубавата риба и познатия аромат, когато най-сетне се завърнеш у дома.

P.S. Прожекцията мина гладко, ако изключим, че някой от Дом на киното бе решил, че ни е много жегаво и през цялото време ни облъхваше леден вятър. На излизане бях посрещната от болезнените протести на някакъв младеж, почувствал се излъган, задето са го накарали да изгледа филма. Явно беше на противоположно мнение, защото твърдеше, че няма толкова ниска оценка, която да подхожда на Фиш Енд Чипс. Негодуваше срещу София Филм Фест, как са допуснали нещо подобно да бъде избрано, „тоя филм нямало да мине никъде.” Разни хора, разни идеали. И аз съм излизала от филми, за които не съм можела да повярвам колко са зле. Но не мога да приема такова поведение, все едно някой те е вкарал на сила и е опрял пистолет в слепоочието си да останеш до край на прожекцията.

Фейсбук страница на филма
Към официалния сайт на София Филм Фест

Пролука в полунощ



Онази вечер отново се промъкна в съня ми, нали?
Типично в твой стил – нагло и безцеремонно.
Без да се обадиш, без да попиташ дали е удобно и чакам ли някого. Идваш, изтриваш обувките си в килима ми, вземаш каквото ти харесва
и с отиваш.
Не че това е човешка трагедия.
Сънищата са си сънища – архиви за спомени, впечатления и образи. Сигурно мозъкът има нужда да ги сортира, като понякога ярката, преекспонирана снимка се отпечатва под клепките.
И кара сънуващият да се заблуди, че видяното от него насън има някакво значение.
Той спеше с щастлива усмивка, увит удобно в пухеното одеяло на собствения си сън.
Какъв е той мога само да гадая.
А и ще е грубо да нахлувам в мислите му, докато е така уязвим.
Всеки има право на частица лично пространство.
Ти не мислиш така.
Доближаваш ме, а аз усещам дъха ти върху тила си, докато наблюдавам спящото му лице.
Обърна ме към себе си, сякаш за да ме предизвикаш да се отдръпна.
Не го направих.
„Няма страшно, той спи.“
Устните ми треперят.
Измамни електрически искри се плъзгат под кожата ми също като пръстите ти по дланите ми.
Ъгълчетата на устата ти кривнаха нагоре.
„Възбудена ли си?“ Камшикът от коприва и сарказъм ме шибна през лицето също като опашката на разбеснял се кон. „Бас държа, че вече нямаш търпение…“
Вдигам вежди. Не разбирам.
„… Нямаш търпение да разтръбиш на целия свят каква готина двойка сме, а?“
Стиснах челюсти, за да овладея пристъпа на ярост. Ала миг преди да стоваря не особено женствено десницата си върху физиономията ти, за да изтрия арогантната ти усмивка, сънят ми се разпадна. Образът ти се разпиля на хиляди пиксели.
Надигнах се леко в леглото, успокоена от детайлите на реалността.
Или това, което наричах реалност.
Образите, дълго населявали умовете ни, понякога трудно се изличават.
Пък и трябва ли?
Това е просто сън.
Нищо повече от архив.

Ревю: Миграцията на паламуда (2011)


Режисьор и сценарист: Людмил Тодоров, оператор: Рали Ралчев, в ролите: Христо Мутафчиев, Стефан Вълдобрев, Владимир Зомбори, Никола Стоянов, Велко Кънев, Ицко Финци, Ирина Първанова и др.


През 2005-та гледах за първи път филма Емигранти на режисьора Людмил Тодоров. Много ми допадна. Обичам горчиво-сладки и тъжно-смешни истории от живота с колоритни герои и ярък диалог, разкриващи много за хората и тяхната странна природа. Още повече, че темата за приятелството ми е доста близка. Не мога да кажа същото за прехвалените и преекспонирани Шивачки. Дойдоха ми леко клиширани, а някои от моментите, въпреки претенциите за реализъм, ми се сториха нелепи. Но при всички случаи Емигрантите ме бяха впечатлили достатъчно, за да ме заинтригува най-новия филм на Людмил Тодоров. А и подбрания от него екип си каза думата. Считам, че инстинктът не ме подведе.


Сюжет. Историята е семпла и в това се крие очарованието й. Описва
житието и битието на двама мъже в провинцията, опитващи се да припечелят по някой лев, щайга райски ябълки или кило паламуд. И Симо, и Райчо се занимават с „произведения на изящното изкуство“ , всеки по свой начин. Но това не е тежка, философска драма за окаяната участ на българския творец, придружена от мрачни крупни планове на угрижени лица и цигарен дим. Липсват патетичните монолози и отчаянието, което понякога се плъзва по лицето на някой от героите, е идеално премерено. Основните персонажи, както и синовете им в паралелната история, са симпатично контрастни. Райчо е вечно ухилен и вижда хубавото дори в най-подлата ситуация, причинена му от закона на Мърфи. В яхта, приличаща на пробито корито, той съзира мечтата си. Симо, от своя страна, е по-мрачния в тази странна двойка приятели. Гледа реално на живота, авантюрите и простотиите на бойния му другар не са му по вкуса. Простил се е с мечтите си от младостта, но не и с моралния код, представите му за чест и порядък, които го запазват от деградация. Подобен е случая и с децата им, приличащи на родителите си вероятно повече отколкото подозират. Тишо се радва като дете и на най-малкото, а в Киро кипи недоволството и бунта. В добавка към тези персонажи имаме обичайните социални ситуации – селяните, горящи бутилки, защото така правят всички, и плюещи по демокрацията, английските съседи и тарикатлъка, както и мутренския елемент в кръщенето. Въпреки че са показани по не един и два филма, претендиращи да описват народопсихологията на българина, те са част от нашата реалност. Но историята определено нямаше да е същата без бликащия от нея хумор – от диалозите и ситуациите. Особено на размяната на реплики между отец Иван и сестра му, която
„само бирата я крепи на този свят.“

Актьорска игра. Христо Мутафчиев е в стихията си като Райчо и перфектно си партнира със сериозния типаж на Стефан Вълдобрев. Хареса ми как е показано приятелството им и как се подкрепяха взаимно, нищо, че през по-голямата част от филма се караха и спореха. Младите актьори Владимир Зомбори и Никола Стоянов, за които това е дебют в игралното кино, се представиха изключително добре, бяха много естествени и влязоха в графата „многообещаващи“. Ще видим как ще продължи нататък актьорския им път. За Велко Кънев и Ицко Финци няма какво да се коментира – големи. Добри епизодични включвания направиха Ирина Първанова, Александър Сано и Анастасия Неделчева, както и всички други колоритни второстепенни герои.

Зад камерата. Още ме побиват тръпки като се сетя за отвратителното ниво на операторска работа и звук във филми като Още нещо за любовта. Тук обаче имаме страхотната операторска работа на Рали Ралчев и всички, подготвили техническата страна на филма. Цялостната визия, пасторалната идилия, особено една от последните сцени с летящите във въздуха икони, риби и райски ябълки, бяха истинска радост за окото.

От една страна ме заболя главата от целия хаос при прожекцията в кино Люмиер и огромната тълпа. Но фактът, че имаше толкова желаещи
да дадат шанс на български филм и явният интерес бяха силно обнадеждаващи. Независимо че Миграцията на паламуда няма да се покаже по екраните на „големите“ кина по думите на режисьора, имам надежди за бъдещето му.

Както и за това на родното ни кино, въпреки че имаме навика да забравяме колко много път ни предстои.

Официален сайт на филма
Към сайта на София Филм Фест

Време за кино: Международен София Филм Фест 2012


Възнамерявах заглавието на първия ми материал във връзка с фестивала да бъде Кино Зомби Тайм. Само че с това рискувам да се предизвикат неприятни асоциации, свързани с институцията и качеството на кинематографията, която зрителите ще имат удоволствието да гледат в периода след 9-ти март. А и феновете на зомбита щяха да изпитат остро разочарование. Но като цяло това е усещането, което ме обзема преди началото на кино фестивал. По нищо не се различавам от зомбирано малко дете, държано на диета, на което внезапно са му разрешили да вземе каквото пожелае от сладкарницата. Гледам програмата на София Филм Фест, озъртам се от рафт на рафт, мисля и се чудя как да комбинирам нещата, та да успея да погълна максимален брой изображения, съчетани с истории. Най-неприятното на огромния избор е когато трябва да бъде съобразен с досадни понятия като време, пространство и работни задължения.

За мой срам и съжаление изпуснах първите няколко дни от София Филм Фест поради изпълнение на една от точките от Годишния ми план и кръстосване на пределите на родината. Но тъй като сега съм отново на линия, възнамерявам да щурмувам кината с пълна сила. Ето списък на първоначалния ми избор и нещата, които уловиха вниманието ми в мрежата си. Нямам представа дали ще успея да изгледам всичко, но нищо не пречи да опитам.

1. Ад, 2005 г.
Мисля, че преди няколко години мярнах трейлъра в „медийното“ пространство на социо-културната мрежа в 280. По някаква причина не отидох да го гледам и сега смятам да си наваксам.

2. Акациите (2011)

 

По синопсис ми звучи като испански вариант на Drive. При всички случаи имам достатъчно голяма слабост към испанското кино, за да не го проверя.

3. Алоис Небел (2011)

Тази чешка анимация зарибява от пръв поглед. Малки гари, загубени нейде между границите, халюцинации и страхотна черно-бяла графика. Нямам търпение!

4. Брулени хълмове (2011)

Изпуснах да гледам този филм по време на фестивала във Венеция (явно подобни пропуски винаги ще има). Сестрите Бронте не са ми в кръвната група по някаква причина. Само че видяното от предварителните материали накланя везните в полза на Брулените хълмове. А и режисьорката Андреа Арнолд доста ме впечатли с нейния Fish tank.

5. А нощем танцуват (2010)

Канадски документален филм за египетски клан от ориенталски танцьорки. Ще е най-малкото любопитно да се види.

6. Астро Зомбита (1968)

Те това мисля, че дори няма нужда от представяне! Малко сай фай бъркоч за разнообразие.

7. Атенберг (2010)

Имам много малко контакт с гръцкото кино. От друга страна винаги са ми били интересни историите за хора без интерес към човешкото общество и странните му взаимоотношения. Пък и в този плакат се крие толкова чувственост, че не мисля да си правя труда да устоявам.

8. Болни от любов (2006)

По-точния превод на заглавие на този румънски филм би било Болни връзки. Именно то ме привлече да прочета нещо повече. Със сигурност „сбърканите“ взаимоотношения винаги са ме привличали, така че възнамерявам да го проверя. Пък и отдавна не съм се наслаждавала на хубав румънски филм. Ако искам да свиря , аз свиря нещо не ме впечатли особено.

9. Бъдещето (2011)

Може и да се бъркам, но този филм се очертава да е доста личен за моя милост. Всеки ли изпитва парализиращия страх от бъдещето?

10. Татко снима мръсни филми (2011)

Задължителен! Обичам документални филми, изритващи скритото под килима и разкриващи напълно нова история. Или поне такава, за която съм тънела в неведение. Вчера го изпуснах заради премиерата на друг български филм, все още имам една възможност.

Това са само част от заглавията, а София Филм Фест крие доста други вкусни кино-изненади. Възможно е част от горепосочените да отпаднат от програмата ми, със сигурност ще добавя още много други или няма да отида на нищо от горепосоченото. Споделяйте какво сте гледали и оценката ви за него. И най-вече, вдигнете се иззад компютрите си и бягайте към кино-салоните! Това не е молба.🙂 Предизвиквам ви!

По-късно днес ще пусна ревюто си за първия филм, който гледах на тазгодишния фестивал – Миграцията на паламуда на режисьора Людмил Тодоров.

Повече информация на сайта на София Филм Фест.