Summer time – Almost gone



Студена нощ в средата на август, тихо полюшване на листа и клони, далечен лай на кучета и нестройно, някак отнесено подсвиркване на щурците сред високите треви. Обикновено човек не си представя лятото си така. Сезонът е едно от онези съществителни, които със самото  си споменаване извикват ярки образи в съзнанието. Свеж аромат на плодови коктейли и тежък вкус на лятно вино, жега, която превзема и последните глътки въздух, морски бриз и аромат на сол, носещи се над пясъчни дюни. Убийствен мирис на липи. Треска, текила, страст, парти, махмурлук, море, лепкавия лосион против слънце, старателно попит от бронзовия гръб, по който плъзгаш ръце. Нашепнати обещания в ухото от нечии устни, намазани с ягодов балсам и черни искри в очите, докато една ръка те води нагоре по стълбата на удоволствието. Още един етаж, моля, искам да стигна високото. Дълги бани, дълги въздишки, дълги оргазми и дълги мигове на безумие. След което отново есента ще дойде като развилняла се вещица, ще попари със слана всичко прекрасно и ще го потопи в мъгли и дъжд от жълти и червени листа. Обикновено хората свързват лятото с единственото време от годината, когато си позволяват истински да живеят и да се отдадат на всичко забранено. „Само да дойде лятото, само по-скоро да дочакам отпуската”. Вероятно това да изживяваш всеки сезон с всичките му върхове и падения и да откриваш тръпка дори и в брулещия вятър е твърде плашещо. И аз не бях изключение от това правило. Вероятно затова точно тези мисли ми идваха при споменаването на магическата дума „лято”.

Но понякога то е различно.

Брутална смесица между всички сезони, капризните пролетни дъждове, пронизващия есенен студ, спорадичните пристъпи на задушаваща жега. Всеки момент можем да очакваме да повали и малко сняг. Това някак обърка сетивата ми, винаги съм възприемала природните аномалии като някакво лично предателство. Всеки сезон свързвах с определени епитети, вкусове и преживявания, определено време и когато това не се случваше според очакванията ми… чувствах как губя почва под краката си.

В такива нощи, хладни, нетипични за сезона, отново ме обзе онова безпокойство. Лято – разочароващо, с потъмняло небе, блещукащи звезди… и ах, тези проклети насекоми, които си въобразяваха, че творят музика. Усещам как с бавни, призплъзгащи се движения лудостта се мести нагоре по нервните ми окончания. Въздействието на студените летни нощи върху желанието ми просто да стана, да изляза и да поскитам въпреки песента на щурците, е пълно противоречие.

Повървях няколко минути сред тревите, за да успокоя усиленото сърцебиене. Времето не е никак подходящо за разходка, но въпреки това упорито продължавам своя ход. Причината за това безпокойство започва да се оформя. Чувствам, че нямам време, че държа в ръцете си умиращо, вехнещо цвете, което е към своя край, а аз трябва да сторя нещо преди този край да е отнел последните остатъци от свежестта му. Защото краят наближава… краят на какво? На лятото, на живота ми, на света, какво толкова ще се случи в следващия момент, че изпитвам такова трескаво безпокойство?

Отново условни представи за живота, Вселената и всичко останало. Започнах да се чудя дали изобщо горепосочените летни асоциации са мои или чисто и просто клишета от нечий друг филм.

Седнах на тревата, без да обръщам внимание на студа или на факта, че дънките ми се цапаха, или че това не бе най-чистата част на града. И все пак нещо на това място ми харесваше. Имаше вкус на диво и непознато, усещане, сякаш запазено от времена, запечатани в подсъзнанието.

07.09.2009 г., София

Сол по кожата



Купето е притихнало и обгърнато от тъмнина. Тъмнина, която се разсейва единствено от далечните отражения на лампите. Седя край прозореца с вперен поглед в далечината, до слуха ми достига единствено ритмичното дишане на спътниците ми. Поглеждам ги за миг с периферното си зрение и отново заковавам очи в точката от пространството, която съм си харесала за съзерцаване. Чакам мълчаливо да дойде онзи миг, в който влакът ще се понесе в така добре познатия си ритъм. В ума ми блуждае детско стихче от лексиконите, което по някаква причина винаги е пробуждало в кътчетата на сърцето ми тъга, дори без да имам причина. „Влакът отминава с тежки колела, но споменът остава за вечни времена.” Подсмихвам се и поклащам глава, преструвайки се на човек, който знае повече отколкото си мислят другите. Нима изобщо сме в състояние да говорим за „вечни времена”, когато сме само един миг от тази вечност? Миг, който отлита тъй бързо, че по-неумелите така и не успяват да му се зарадват. А споменът след време просто избледнява като никому-ненужна чернобяла снимка. Вероятно някой ден, някой, който ще живее дълго след като ние самите сме поели последния си дъх, ще открие тази снимка и ще открие скрит смисъл в нея. Но точно сега съдбата й е да събира прах в захвърлен в ъгъла албум. Миг от вечността, спомен за цял живот, макар и банален. Прекалено абстрактно е.

Изоставям философските мисли и посягам към чантата, където са скътани част от материалните спомени от това мое кратко пътешествие. Малък магнит за хладилник с катедралата на Варна. Прокарвам пръсти по грапавата му повърхност, усмихвам се леко и го прибирам обратно. Обхващам с две ръце другия предмет. Картичка с формата на сърце, в чиято основа е вграден идеалния морски пейзаж, а един кораб плува към залеза в рамка от морски миди. Онзи неясен копнеж отново бодва и моето сърце. Всеки път когато си тръгвам от брега го изпитвам, горчиво-сладкото усещане на раздяла. Като завинаги да кажеш сбогом на родния си край. Или като да изпратиш любовта на живота си до гарата, с ясното съзнание, че това е последната ви среща. Нелепо е. Глупаво, дори. Но е част от мен, също като онзи инстинкт, който ме държи будна по пълнолуние. Докосвам мидата, изпъкнала на едър план под надписа Черно море и отново поглеждам към зейналата паст на нощта, която ми намигва с очи-звездички. Мисля си за времето, онова, което изтича като пясък през пръстите ми и се чудя колко съм уловила от него. Мисля си, че преди четири години седях на същата тази гара и че онзи период между тогава и сега ми се струва като сън. Като филм за нечий друг живот. Мисля си разсеяно дали да не си направя дневник на всичките прераждания, които са минали от тогава. Отхвърлям идеята с небрежна усмивка. Какво ще спечелиш ако се върнеш към онова невинно момиченце или момченце, което си бил някога? Към чистотата на първото преживяване, към първите ти стъпки в големия, див свят. Ти вече не си и никога няма да бъдеш това, което си бил. Така че запази спомена в архива на душата си и продължи напред. Вкопчването в миналото може само да те накара да пропуснеш още песъчинки.

Прокарвам език по устните си, за да усетя вкуса на солта по кожата. Стара традиция е да си тръгвам от тук със сол по кожата и морски мирис в косите. Дори и да се смесят с „аромата” на влака и да се изгубят сред градския шум, те дълго ще витаят в ума ми и ще се запечатат в клетките ми. Така го чувствам. Облягам глава назад и умът ми се връща два часа назад. Вероятно си противореча с казаното по-горе, но… човек има нужда от онези спомени, които внасят в света му красота и светлина. Хладката вода гали кожата ми, докато поря напред към залеза като русалка. Чувствам се несравнимо по-добре отколкото на сушата, през вените ми преминава студена тръпка, адреналин, дробовете ми дишат по-свободно, докато замайващия морски въздух навлиза в тях. И най-любимия ми момент, когато се отпускам в прегръдките на водата, а перфектното небе без едно облаче сключва своя обков над главата ми. Разтварям ръце като криле в бавен полет, омекотен от нежните вълни, дрогиран от наслада. Над очите ми летят безбрежните чайки и гларуси. Усмихвам им се и им махам с ръка. Така си представям абсолютната свобода.

Сещам се за още едно стихотворение, съвсем кратко. Четох го някога, а сега то изниква в ума ми като отровна гъба. „Морето е удавено небе/Мразя го/Защото е превърнало птиците в риби.”

Удавен полет? Просто отражение на небесните висини? Също както Луната отразява светлината на Слънцето? Може би. Важното е че в онзи миг е заключено едно от най-сладките усещания. Като да достигнеш хоризонта или да се слееш в едно с Вселената, с всичката й прелест и дори грозота.

Възможно е и просто да преувеличавам любовта си към плуването и реенето в морската шир и да й придавам едва ли не духовно-религиозно значение. Кой да ти каже, прословутата Вселена е пълна със загадки, за които вероятно още не сме пораснали, за да получим ключ. Дори да е само заместител на истинския полет това чувство е част от мен, сърцето, душата… или каквото остава след нас, когато си отидем завинаги към някой друг свят.

О, но не стана ли време да тръгваме? Влакът ме връща към реалността със своето ритмично тракане. Слушам го няколко минути, след което нагласям вече поизтощената MP3-ка да посвири още малко в тъмната нощ. Една от първите песни отново ме хвърля в горчиво-сладката носталгия, само че това не ме притеснява. Убедена съм, че това нелепо чувство е част от човешката природа.

Summer nights are colder now,

They’ve taken down the fair,

And all the lights have died somehow

Or were they ever there?

А влакът ме отнесе в нощта сред мъглата от спомени и усещания. До следващото Здравей и довиждане!
23.07.2009 г.,  София

Рани, контузии, белези


Оглеждам всеки сантиметър от тялото си, който зрението ми позволява да видя без огледало. Преброявам внимателно видимите си белези от всякакви дребни случки и сблъсъци в живота ми. Не са толкова много, някои от тях са избледнели така, че само аз съм в състояние да си ги позная. Но ме учудва това колко са трайни, запечатани в кожата ми, независимо колко години ме делят от момента, в който са ми били нанесени. Върху лявата ми ръка – следа от плавно и грациозно плъзгане на котешка лапа. Понастоящем някогашната рана наподобява белезникава, едвам различима нишка. Петно на левия ми лакът от онзи случай, когато се хвърлих от автобуса. От другата ми катастрофа – тази при която едно от горепосочените транспортни средства ме блъсна – не останаха видими белези, ако не броим гласовете в главата ми и това, че от този момент нататък популацията там се увеличи двойно. Резка в дясната част на стомаха ми – първата и единствена операция в живота ми. Най-баналната – апендисит. Не беше нищо особено, ако изключим това, че се събудих по среднощ със зверски пресъхнало гърло и изгаряща болка в корема, без изобщо да знам къде се намирам и как съм попаднала там. Опитвах се да кажа нещо, а от устата ми не излизаше никакъв звук. Една успокоителна инжекция ме запрати обратно в царството на сънищата. Коленете и долната част на краката ми са най-изстрадалите. И то от съвсем скорошни наранявания. Лятото преди две години достигнах пълно съвършенство в дисциплините „непохватност” и „пълна липса на баланс”. Не спирах да падам, по възможно най-глупавия начин, постоянно имах превръзки и лепенки. Предполагам, че тогава съдбата се е опитвала да ми каже нещо, а може и просто да си търся извинение за това, че съм родена с два леви крака. О, и да не забравяме един прекрасен екземпляр над левия ми глезен, който си причиних веднъж, докато учех за изпит, излегнала се по корем, проверявах вкусовите качества на химикалката и размахвах неспокойно крака във въздуха. Накрая един от дивите ми, старателно заострени и невиждали нокторезачка от месеци нокти на единия крак оставих лека кървава диря върху другия. Раната бе съвсем тънка и прецизно нанесена като със скалпел, а белегът още стои, малък, тъмен и нахален и няма намерение скоро да изчезне.

Спомням си че когато бях на шест години цялата бях покрита в рани. Не, не съм отрасла в детски дом с брутални възпитатели, нито родителите ми са имали особени принципи при отглеждането на деца. Като всяко средностатистическо изпълнено с бясна енергия диво зверче, което на всичкото отгоре е надарено и със завидна несръчност и постоянно преплитащи се крака, често попадах в контакт с тротоарите и улиците. И тогава този факт изключително много ме радваше, чувствах се дяволски опитна, вряла и кипяла.

А най-яркия ми спомен от нараняване бе от една „разходка” с баща ми. Обичаше да води мен и сестра ми на „пътешествия”, с колата или на поход до близките гори и паркове в родния ми град. Не помня на колко години съм била тогава, нито точната подредба на събитията, пръснати фрагментарно из прашните галерии на паметта ми. Помня как отидохме на гости на негов приятел, който имаше хижа по средата на нищото, сред гъстите гори. Помня, че ми се видя някак страшен, неоформеното ми съзнание го асоциираше със зъл магьосник и отшелник, правещ странни фокуси. Помня че беше мрачен, дъждовен следобед и когато капките дъжд престанаха да се сипят от облаците като сълзи изскочих навън, кой може да ти седи на едно място толкова дълго време? И също така помня хлъзгавия, каменен склон, по който се затичах, сякаш гонена от ветрове и веднъж набрала инерция не бях в състояние да спра. Падането бе просто следващата логична стъпка, нямаше изненада, само някаква разкъсваща болка.

Последва поне един час борба, тъй като бе трудно да ме укротят – дори когато съм цялата залепнала с кал, кръв и сълзи. Приятелят на баща ми се опитваше да дезинфекцира раната с мехлем, от който ме болеше още повече. Крещях, плачех, дърпах се и се противях – типична реакция на човек, на когото се опитват да помогнат, а той си мисли, че целта им е само да го мъчат. И така – след доста караници и заплашване да престана да се държа като глезла мръсотията бе изчистена, кръвотечението – спряно. Вървях нагоре по улицата, на която живеех, заедно с баща ми и сестра ми, гледах към раната на коляното си и тогава несъзнателно в мен се формираше мисълта: „Колко кръв, сълзи и драматизъм… а остана такава малка раничка.”

Вероятно се чудите от коя психиатрична клиника съм избягала и защо оглеждам с професионална гордост тези следи, сякаш са бойни медали. Истината е че до скоро не го бях осъзнавала, но раните винаги са ми били интересни. Всички емоционални бури, внезапно връхлетяваща меланхолия, изгаряща душевна болка и ред подобни пикантни състояния, за които често си мислим, че надвишават сериозно физическата агония минават и заминават. Най-често утихват след няколко дни гърчове, макар и да има по-тежки случаи от по една, две, десет години. В крайна сметка биват потушавани, дали от нови „вълнения”, дали от естественото и необходимо свойство да забравяме (ако не го притежавахме светът щеше да щъка от емоционално увредени хора, не знаещи на кой свят се намират и неспособни да се измъкнат от дупката, в която най-често сами са се вкарали). Всичко избледнява, сякаш никога не го е имало, сякаш сме били други хора. Преминаваме през най-различни състояния, изменяме се постоянно като водата и пеперудите. Но белезите … те остават, така плътни и истински, прозорци към предишните дни, скрити дребни парченца от строшено огледало на нашето вчера. Белези от някога кървящи рани – ако човек ги изследва внимателно би могъл да прочете историята на живота си по тях. А каква е точната им и истинска роля е загадка за мен дори и сега.

Предполага се, че чрез страданието човек израства, взема си поука от грешките си и продължава напред – по-мъдър и по-предпазлив. Предполага се че вече не трябва да се наранява по същия начин. Да, но само до тук. Като бях на петнайсет с мой познат си говорихме за история. Той ме попита каква според мен е поуката от историята. И естествено започнах да нареждам с типичен ученически ентусиазъм гореспоменатите твърдения. По средата ме прекъсна и ми каза, че всъщност поуката е че никой не си взема поука от историята. Елементарно до болка, но до този момент на претъпканото ми с клишета и идеализъм съзнание му бе било трудно да го осмисли.

Често се питам… дали всъщност не сме пристрастени към болката? Ако в действителност научавахме нещо от раните си… защо после допускаме втори, абсолютно идентичен белези? Падаме, изправяме се някак си, защото нямаме избор, освен ако не желаем да се валяме в калта… отново падаме. И кому е нужно това? Още житейски уроци? А когато се опитат да ни покажат истината се сърдим, защото всъщност искаме някой да ни съжалява и да потвърди това, че страдаме несправедливо. Истинската помощ, която понякога идва по неочакван начин и не винаги приятен за нас, започва в това да си отворим очите за собствените си грешки. Само че това ни плаши, свикнали сме да се изживяваме като жертви. Ако разберем, че вината не винаги е изцяло извън нас… Кой знае, току-виж процентът на нараняване да намалее и да има полза от всички тези прехвалени уроци. А не единствено да колекционираме белези.

И те си стоят там, покрили кожата ни, разкриващи тайни, неизвестни дори за нас. Правят ни това, което сме и остават дори избледнели. Дали се опитват да ни кажат нещо? Или целия този символизъм е излишен и те са си просто рани – част от ежедневието, без да са носители на каквито и да е мъдри поуки.

Още от серията въпроси с многозначни отговори, клонящи по пътеки, губещи се в края на гъста гора. Помните ли своите рани? Ще ми се да вярвам, че са повече хората, които биха си взели поука от историята и ако ще падат отново… поне да не е по абсолютно същия начин.

Безсъници и други неврози


Дата: 10.10.2008 г.

Ако по някаква случайност имам таен обожател, четящ глуповатите ми писания тук (а и дори въобще да не си пада по емоционални откровения, а само да преминава като случаен пътник и погледът му да се спре на заглавната страница), няма как да не е забелязал, че в личния ми свят безсънието е на особена почит и заема специално положение. Не помня кога преминах към Легиона на Нощните Птици. Така е с повечето промени, случват се бавно и постепенно, разливат се в кръвта ти като изтънчена отрова и не ги осъзнаваш, докато вече не е прекалено късно. Може би всичко започна, когато бях на десет или единадесет, карах лятната си ваканция, стоях по цели нощи пред телевизора и си записвах с прецизност всеки изгледан филм. В края на лятото определях първо, второ и трето място по различни категории в своя импровизиран „фестивал”. Постепенно телевизията спря да ме вълнува, открих чудото, наречено Интернет, който пое функцията да ме държи будна. През нощта се чувствам по-жива, освежена и спокойна, по-работоспособна. Денят често дразни сетивата ми с болезнената си слънчева светлина и съпровождащия я стрес, въпреки че обожавам изгревите. Особено ако съм на брега на морето усещам как цялата ми същност се разтича, готова да се слее с вълните и покриващия ги цветен метал на издигащото се високо слънце.

Най-лошото е когато знам, че просто трябва да заспя, защото няма да имам възможност да си наваксам пропуснатия сън на следващата сутрин. А сънят не идва и не идва. И никакви успокоителни чайове не помагат. През една от скорошните нощи, в безплодни усилия да се отдам на сладките му прегръдки (доколкото може да се спи на сегашното ми отвратително легло) през главата ми, подобно на заблудени нощни пеперуди летяха най-различни мисли. И една от тях е колко разнородни и уникални по своему са различните състояния на безсъние. След известно обмисляне разграничих следните подвидове:

1. Безсъния от преумора: Един от най-тежките случаи, който предполагам, че преживяват и хората от Легиона на Дневните Птици, щом ежедневието ги затрупа с планина от стрес. Клепачите ми горят и тежат, реакциите ми са забавени, трудно потискам прозяването, процесът на мислене е почти замрял. И въпреки това не успявам да заспя. Задрямвам за малко, след което се стряскам рязко и продължавам да съм в онова особено, блуждаещо състояние. Нейде между съня и реалността, между живота и смъртта. Обикновено се стига до такова положение след прекомерната употреба на кофеин. И в крайна сметка сънят ми докарва допълнителна умора, наместо да разведри изтормозеното ми съзнание. Нощта от романтична изкусителка се превръща в стара, хилеща се над черния си опушен казан вещица с огромна брадавица на носа. Бърка ли, бърка тя черния си еликсир и после го разпръсква от най-мрачния облак над земята. Течността, подобна на катран полепва по очите на хората и или им докарва страшни кошмари, или ги лишава от така ценната за тях почивка. Сутрините: С блудкав вкус в устата и усещане като след адски запой. Мозъкът ми е смачкан на мешана салата, едвам мърдам изтощеното си тяло, всичко ме боли, а очите ми още лепнат от отварата на магьосницата. Понякога успявам да продължа с нелекия сън, само за да се събудя часове по-късно, в още по-отвратително състояние. Понякога просто нямам избор и трябва да се заемеш с ежедневието веднага, след литри горещо кафе.

2. Лунно-сребърни безсъния: Любимите ми. Усещането е сякаш съм приела свръхдоза звезден прах. Очите ми греят, сърцето ми ще изскочи от гърдите от вълнение, пръстите на ръцете ми шават нетърпеливо, краката ми ме носят нанякъде. В нощи като тази чисто и просто не ме свърта на едно място, изпитвам желание да скачам, да танцувам, да тръгна по непознати пътища или просто да потичам из пустите улици, като почуквам по всеки прозорец и призовавам хората да се събудят и да се порадват на това колко прекрасно е всичко. Причините за подобно състояние са най-разнообразни, но най-често се обединяват от щастието. По какъвто и да е повод. Но винаги го усещам най-силно през това време от денонощието, придобива най-плътни и истински цветове. Нощта за пореден път изменя лицето си и се превръща във вълшебница, ръсеща гореспоменатия звезден прах, който сякаш танцува над главата ми. Луната е нейната жрица, усмихваща се загадъчно и призоваваща Нощните Птици към някой забравен, езически храм вдън горите тилилейски. Толкова ми е весело и летящо, че въобще не сдържам прилива на смях, който ме обзема, чисто и просто ми е хубаво и не ме интересува какво ще си помисли който и да е.
Често тези състояния ме хващат, когато съм с компания на плажа, край весел огън. Или когато знам, че ми предстои пътуване. Тогава сънят се превръща чисто и просто в абстрактно понятие. Сутрините: Със свежия аромат на канела. Дори да съм спала само два часа, се чувствам изпълнена с енергия и живот, които ме държат в своя плен дълго през деня. Усмихвам се по-често, справям се със задачите си по-добре, непрекъснато съм в движение.

3. Алкохолни безсъния: Ако изключим червения ром, който е най-добрия успокоителен чай, който съм консумирала (е, има случаи, когато и той не ми действа), мисля, че дори веселата песен на алкохола не е достатъчна, за да ме приспи бързо. Не знам дали това има нещо общо с факта, че рядко съм в състояние наистина да се напия. Наскоро с много добра приятелка унищожихме успешно литър водка Флирт и се устремихме към леглата в три и половина сутринта. И въпреки това сънят пак ми бяга. Признаците са много подобни на тези от безсънието при преумора, но са съпроводени и с някакво бледо подобие на щастието при лунно-сребърните. Най-честата продължителност е от половин час до два часа, в най-тежкия случай. Сутрините: При прекаляването с любимия червен ром ефектът от изтрезняването е по-болезнен и от сутрините след адската преумора. Най-ярко си спомням една сутрин от преди три години, когато нямах сили за каквото и да е, а само лежах с празен и оцъклен в тавана поглед, а единственото движение на което бях способна бе това на ръцете ми. Последните, по някаква странна приумица на мозъка ми, бяха опънали горния чаршаф пред погледа ми, а единствените мисли, които бях в състояние да произведа се свеждаха до следното изречение: „Горчица… червен грейпфрут… морско синьо (флоралните мотиви от чаршафа – б.авт.)… За какъв хикс ми трябваше да изпия цялата бутилка?”. Или казано просто: стискаш зъби и се надяваш да преживееш махмурлука.

4. Безсъние по време на сесия: Основни характеристики – белия шум в главата ми и крайния резултат – малкото ми мозъче рискува да се пръсне от прекалено много информация и неспособността да я преработи колкото се може по-бързо. Обичам да уча през нощта, но дори тя не е в състояние да ме спаси от болезненото зацикляне, в което изпадам през тези периоди. Сигурно е заради пониженото ми ниво на мозъчна дейност – чисто и просто очаквам от бедните си сиви клетки повече отколкото са в състояние да понесат. Често ставам от бюрото, разхождам се навън, правя промишлени количества кафе, гледам небето и ми се струва как звездите ми намигат иронично. Нощта отново е променила облика си, тази карнавална кралица с прекалено много маски. Сегашното й превъплъщение е клиширания образ на мъдреца: стареца с дълга бяла брада, заобиколен от планини от книги, пишещ с перо върху пожълтял пергамент. От време на време вдига сивите си очи от погълналия го интелектуален труд и хвърля поглед, изпълнен с предупреждение право към дребничкото девойче, което го наблюдава от терасата си. То пък съответно се сепва, осъзнава още колко много работа му предстои и продължава с бдението над учебници и лекции. През съседната стена се чуват весели викове от поредния купон, през прозореца долитат съмнителните музикални произведения от близката дискотека. Явно по-умните от мен хора нямат нужда от това да зубрят по късна доба. Усмихвам се широко при тази мисъл и им изпращам телепатичен поздрав. Толкова съм свикнала вече с тази обстановка, че изпитвам почти мазохистична любов и потребност. Сутрините: Отново вкус на горещо кафе, съпроводено с любуване на изгрева през лятото и на падащите снежинки през зимата. Ентусиазмът ми не се е увеличил от предната нощ, но кратките прекъсвания ми носят облекчение. Понякога не издържам умората и се отдавам на няколкочасов сън. Неспокоен, както винаги.

Тези са първите за които се сещам, но навярно има още много други техни другари, скрити в дебрите на подсъзнанието ми. При толкова много и различни видове демончета, гонещи съня от клепките ми, нищо чудно, че често съм с торбички и черни кръгове под очите. И въпреки това тези зверчета са толкова плътно вписани в житието ми и съзнанието, че … как да се откажа от тях? Ще перифразирам една често чувана от моя милост фраза: „Не страдам от безсъние. Наслаждавам се на всяка минута от него.” Дори когато тя е болезнена й се радвам. Нали е моя, и нали е едно от нещата, които ме правят каквато съм, нали е миг от живота ми? А тези мигове са като безценни камъни, които плуват в реките на съдбата ни, веднъж отишли си не се връщат.

Но понякога и сънят идва. С вкус на сладко, тежко вино, опиянява ме и ме хипнотизира. А ако е съпроводен със сънища съм готова почти да се влюбя в него. За съжаление сънувам все по-рядко, а колко обичах да го правя преди. Може би сънищата и безсънието са взаимно изключващи се понятия. А може и просто животът ми да е толкова пълен (смях в залата), че да нямам нужда от това да сънувам.

Знаейки че това са празни приказки и излишни мисли, ставам изпод дървото в центъра на нощта, затварям бележника си, минавам покрай вещицата, феята и мъдреца, поздравявам бога на слънцето и богинята на луната, и продължавам по виещия се в мъгла път. Колко още безсъници ми предстои да открия, и на колко сънища да се натъкна по случайност! Нямам търпение!

Независимо към кой легион принадлежите – желая ви сладка нощ.

Карпатски спомен


18.08.2008

Беше лежерен, тих следобед в това тихо място, където нищо не се случва, по средата на нищото. Слънцето напичаше жестоко, разпръсквайки на вълни жегата на август. Действаше с ефекта на наливане на масло в огъня в червената бълбукаща течност, подобна на някакъв вълшебен елексир в ръцете на майстор-вълшебник. Но с тази субстанция, с цвета на ярък рубин, трябваше да се внимава, защото излезе ли от бутилката може да причини страшни беди. Обикновено хората я наричат ярост.

Точно тази емоция кипеше в душата, сърцето и ума ми през онзи следобед. Влетях в стаята си, мъчейки да я овладея, нещото, което винаги ми е било най-трудно. Опитах се да я подтисна, но това още повече влошаваше нещата. Облегнах се на стената, мъчейки си да си поема дъх, взех си студен душ, обгърната от меката, планинска вода, опитах се да се занимая с нещо за разсейване. Нищо не помагаше. А реално погледнато не се бе случило нещо кой знае какво. Просто нечии думи, изпълнени с излишна злоба. Не че това има значение. Притежавам рядката способност да се ядосвам за най-голямата дреболия, дори за другите тя да е просто източник на дребно раздразнение. В подобни моменти ясно усещам как цялата кръв в тялото ми се трансформира в огън. А когато този огън не може (и в повечето случаи не трябва, потенциала за разруха у него е прекалено силен) да бъде освободен, го обръщам към себе си. В повечето случаи ме изгаря болезнено, тъй като не подбира жертвите си. Но аз стискам зъби, защото знам, че се лекувам бързо. Вероятно звучи като признание на някой мазохист, нали? Ако не друго успявам да потуша поне за малко тези пламъци и да се успокоя. За съжаление, това често е бавен процес. Колко ми е лесно да паля огньове, колко трудно ги загасям.

Опитах се да излея част от отровата, която предпазливо бях запушила в малка стъклена бутилка, знаейки че тапата няма да издържи дълго. Разказах на момичето, с което делях стаята в малкия планински хотел, причината за моите ядове и нежеланието ми да последвам групата на тяхната разходка. А тя – мило създание с кротки очи на сърна, така подобна на водата, спускаща се по раменете ми,        докато стоя под душа със стиснати зъби – ми обясни със спокоен глас, че не си струва да се ядосвам. Въздъхнах с горчивина и се отказах да говоря повече по темата. Чудесно на теория, скъпа, но това е все едно да заповядаш на огъня да не гори, на зимния вятър да не вее и свири пронизително, на бурята – да укроти гигантските морски вълни. Измислен ли е още сигурен метод за победа над природните стихии? Съмнявам се. Както се съмнявам, че има и универсална формула за овладяване на яростта. Клишета от рода на „поеми дълбоко въздух”, „брой до 555”, „усмихвай се” не ми действат положително.

Обикновено когато съм в такова състояние гледам да избягам някъде далеч от всички. Не обичам да наранявам никого, нито да се карам. Повечето хора, които ме познават навярно биха вдигнали вежди със скептицизъм. Един мъж някога ми бе казал, че за човек, който не обича да причинява болка се справям чудесно. Предполагам, че бих могла да се оправдая като дядото на моя човек – Байрон, с това, че „ръката ми има лоши инстинкти”. В моя случай – характерът. Но няма да го направя.

Облякох се набързо, сложих някакъв грим (сякаш съм тръгнала на модно ревю в тази планинска пустош, що за глупаво хрумване?) и тръгнах на самотна разходка през планината към китния манастир и обратно. Като се замисли човек природата не е най-интересното нещо на този свят, но със сигурност едно от най-успешните средства за утеха.

Морски човек съм по душа, независимо че съм родена в равнината. Не знам дали това е причината да гледам с известна отчужденост и едва ли не равнодушие на това дете на природата – планината. Не, не че не я обичам. Тя е като някой приятел, с който сме средно близки, но към който изпитвам известни резерви и с който ми е трудно да съм откровена докрай.

Спомням си как след като абитуриентския ми бал приключи дълго стоях на бургаския бряг, усмихвах се на този мой приятел, чиито вълни галеха босите ми крака, нашепвах му тайните си и му обещах, че в скоро време пак ще се върна. Че дори да се сбогувам с него, винаги ще се връщам. И целият свят да ме отхвърли, и всички да ме изоставят, той ще е винаги там, ще ме чака, подобно ласкава майка, посрещаща блудната си рожба. С планината… не можех да си представя подобна връзка. Или поне до тази на пръв поглед незначителна разходка, когато нещо у мене сякаш се пречупи.

Вървях със спокойна, равномерна крачка, оглеждах се наоколо, отпивах от нетипично чистия за мен въздух и по едно време наистина усетих как гневът ми започва да се разтапя като нетрайна есенна мъгла, оцветена в странно червено. В крайна сметка хората бяха толкова нетрайни, просто частица от своето време, нима си струваше да вземам толкова присърце всяка тяхна дума? В такива моменти, когато слънцето постепенно губи своят жар всички тези обичайни страсти и бесове, които обикновено разтърсват личния ми свят ми се струват смешни. На фона на тази зелена вечност, която е била там много преди мен и ще бъде там дълго след като мислите и чувствата изстинат в тленното ми тяло, обичайно „реалният” свят избледнява като нещо измислено. Мога да си позволя да избягам. Да се отдам на колкото желая покой, независимо че това състояние не ми понася за твърде дълго. Но понякога и най-неуморните, и най-неспокойните имат нужда от този миг сред вечността. Помага им да не се пречупят, да не изгорят твърде бързо и да останат като някакво незначително, някогашно пламъче, догарящо въгленче. Не, не съм нито борец за промяна на света, нито велик войн – скитник, камо ли „бунтовник без кауза”. Аз съм просто някакво момиче – една от многото, търсещо мястото си в света, страдащо от хронично неспокойство. Понякога копнея да полетя, а усещам крилете си привързани за нещо. Понякога ме прихваща усещането, че съм родена за нещо по-велико от това, с което се занимавам и в следващия миг усещам горчив срам заради тези си мисли. „Та коя си ти, в крайна сметка, мравка сред другите мравки.” После отхвърлям с ясна решителност подобно твърдение, звучи като жалко извинение на пораженец. И всякакви подобни безумни състояния. Човек трябва да се пази от изтощаване, преди да му е дошло времето. И за това подобни мигове на откъсване са така ценни.

Стигнах до малката, каменна арка, водеща към кладенеца на басарабите. Прекрачих я с усмивка, обхваната от странното чувство че пристъпвам в нечий храм. Червената течност бе почти измита от съзнанието ми, полято от сладката, лъчиста светлина на умиротворението. Зелените клони се сплитаха над мен като закрилници, слънчевите лъчи проблясваха сред пролуките на дърветата. Дори нестройните трели на птичките ми се струваха истинска музика. Чувствах че външния свят с неговите безсмислени борби и болезнени амбиции не може да ме засегне тук, в това малко царство. Така близо и така далече от реалността. Стъпките ми по хрущящите клонки и падналите листа, нежната вода от чешмата, която в този момент (е, силна хипербола, признавам си че всичко това звучи откачено) ми се стори като елексир, приготвен от някоя нежна, горска нимфа, криеща се сред дърветата и наблюдаваща пътниците отстрани. Представих си какво е това място нощем, осветено от сребристата луна, с нежните пламъчета на светулките, които примамват дълбоко в дебрите, като пътечка към непознатите светове. Пътуване към някакво друго, отдавна забравено време. На самодиви и вълшебници, на странна мъдрост и магия. Светът от вълшебните приказки. Здравият ми разум ми подсказва, че нощ на подобно място хич не е романтична, но въображението ми му запушва устата. Понякога човек има нужда от подобни картини, за успокоение на измъченото си от прекалено много мислене и бесове съзнание.

Не помня колко време съм прекарала там. Отдавна не се бях радвала така на простички, обикновени неща, прекалено украсени с романтични краски, признавам си. Но щом излязох изпод арката и се насочих към манастира се почувствах преродена. С обновени сили и искрена усмивка на лицето. Даже хиляди думи на утеха и увещания не биха могли да ми помогнат повече. Силите ми се бяха възвърнали, а хората… можеха да приказват каквото си искат. Нямат чак такова голямо значение, колкото непрекъснато се опитват да си придадат.

Не съм религиозна и се съмнявам това някога да се промени. При посещенията си в църкви и манастири ги оглеждам в чисто културен и артистичен аспект. Само дето в този ден дори можех да се насладя на прекрасното пеене на монахините и да забравя за ненавистта си към догмите, които вместо да сближават хората още повече ги разделят. За един кратък час можех да си позволя да пренебрегна всяка дребнавост, недоверие или скептицизъм. Мнението ми по въпроса още не е променено, но мога (надявам се) да гледам на него от различните му страни). Има висша силна, но можем ли ние, слабите човешки създания, да я разберем? Та ние дори себе си не разбираме докрай и изкривяваме всичко, както ни е удобно. В онзи ден дори и тези мои мисли и съждения ми бяха твърде абстрактни.

Тръгнах надолу след краткото си посещение и погледнах към великата планинска верига. Вече бях разрушила и последните бариери в общуването си с тази природна мощ. Бе ми станала също тъй скъпа приятелка, както и брат й – морето. Вече знам, че ако пак посетя тази, или която и да е друга планина, няма да се чувствам като чужденка. Стига ми само да й отдам нужното уважение (стихиите са опасна работа, каквото и да си говорим) и да помня магията. Благодаря ти! И до нови срещи!

Как започна всичко


…През една неделна вечер, когато студът от съботната бе някак си омекнал, ала във въздухът се носеше свежия аромат на сняг. Онази прекрасна, мамеща обстановка, когато гледаш приятната зимна картина, или пък черната зимна нощ, в която виждаш единствено нагорещените до бяло улични лампи или жълтите, премигващи прозорци на съседния блок/къща/каквото и да е което имаш в съседство. Гледаш ги зад стъклото на твоя прозорец, понякога излизаш за малко на мразовитата тераса – ад за босите крака. Но после се завръщаш в удобно отоплената си стая, отпиваш от парещия чай, настаняаш се пред компютъра и… както е в моя случай през последните дни – отпускаш се назад в стола си, разтапяш се от поредната красива песен от winamp листата си, а погледът ти обгръща синята обстановка около тебе.
Все още ми е трудно да свикна с новия външен вид на стаята си. Цветовата гама, подредбата… Едва наскоро започвам да ги възприемам като мои. Доколкото може да бъде твоя стая в студентско общежитие или човек, с който имаш прясно започната връзка.Не се знае кога можеш да ги изгубиш. Все някога ще се наложи да си замина от това място. Но поне за този момент мога да си позволя да се наслаждавам на първото ми до сега “мое” жилище. На студените и меки нюанси на сините ми перденца с красивите цветя в бяло и спорадичните намеси на ненатрапващото се тъмночервено. Килимът в морскосиньо, бяло и бежаво, изрисуваните листа по тях, върху което пристъпвам с някакъв странен миниатюрен трепет. Одеалата с отенъци от синьо и зелено. Стандартни тапети на нежни синьо-сиви треви, сякаш извадени от нечий детски сън. Тъмносинята покривка с двете плетени кошнички, пълни с аромати цветя и миди, синята ароматизирана свещ, от които щом вдъхна в главицата ми нахлуват спомени край морския бряг, а мислите ми зачеват желания и копнежи за бъдещи такива събития, за които някой ден да си спомням с горчиво-сладка въздишка. Дървената котка – подаръче от сестра ми за последния ми рожден ден закачливо ми намига със сините си очи, върху другата синя покривка на бели маргаритки и си разменя тайни погледи със синьо косата Баба Яга върху стената срещу нея. Пазят ме от уроки, или поне така ми е приятно да си мисля по някога. Като се замисля – толкова много синьо има в стаята, в толкова нюанси и разновидности, че съжалявам задето не съм надарена с окото на художника. Вероятно сега щях да съм в цветови екстаз и да ги оценя по достойнство. Но уви, мога просто да ги гледам, да им се наслаждавам и да се опитам да ги предам с думи. Преди доста време би ми било страшно смешно, да се захласвам така по някакво си там обзавеждане, бих била прекалено заета да го занемарявам и пренебрегвам. Май че на това му викали магията на ежедневието или тайната на малките неща. Започвам да разбирам по-добре.
Последните две години съм все в процес на местене, обикновено живеех с по още две момичета в стаята си, оставях спомени и преживявания там, често го карах съвсем по течението, опознавах различни хора, понякога не ми харесваше да съм принудена да живея с тях, учех се да живея самостоятелно и да се грижа за себе си. Полезна дейност. Но щом напуснех някоя от тези стаи не изпитвах жал, нито пък ми липсваха кой знае колко. Наскоро минах покрай терасата на мястото, където живеех миналата година. И ми стана странно, че няма повече да се завърна там, че няма да превъртя ключа, да разменя някоя и друга дума със съквартирантката си, да изляза на терасата и да се загледам в дърветата отдолу. Стана ми странно как така навярно някой друг живее на мястото, което съм обитавала за дълго време. Но само толкова, не изпитах тъга. Струва ми се че със стая 208 няма да е същото, когато се наложи да я напусна някой ден. Може би защото за първи път живея сама (освен ако не настанят някого при мен, за което има малка вероятност)  и не е нужно да се съобразявам с някого в избора си на цветове или подребда на нещата в стаята, или за часове на учене, лягане, храна, купони и всякакви други ежедневни дейности. Мога да стоя по цяла нощ в учене, писане или безделничене, мога да спя до обяд и след това без разни хора да ме гледат укорително за това, сякаш са лично обидени от това. Не е нужно да давам обяснения какво съм правила през деня или да отговарям на прекалено мноо въпроси, мога да съм щастлива, тъжна, да се смея или да плача без причина, без да давам обяснение или някой да ми се цупи, задето не му давам такова. Мога да поканя приятел, когато поискам без да се съобразявам, че момичето, с което живея е уморено или има изпит на следващия ден. Или пък да се усамотя със сърдечната си тръпка без да се притеснявам от третия, а понякога и четвъртия човек в стаята, заради които трябва да се въздържаме, или понякога – да търпим още укорителни погледи. (Ако хората си гледаха толкова добре работата, колкото гледаха чуждата…) С няколко думи – за неопределен срок от време ще се радвам на всички благини, произтичащи от това да живееш сам. С течение на дните сигурно ще усетя някои неприятни страни. Но ако има нещо, което съм научила е че няма полза да се притесняваш за нещо, което още не те е достигнало. Отделно стои въпроса колко спазвам собствение си мъдрости и съвети, но това е друга тема за разговор.
И така, седя си аз, с чая, с компютъра си, със старите албуми на Nightwish и се радвам на моето място. И реших, че е време за друго “мое място”. Идеята да си водя дневник винаги ми е била слабост, но най-често си е оставала само идея, защото обикновено бях твърде несериозна и често пропусках дни и месеци, за което сега съжалявам. Сега покрай толкова много нови неща в живота си – жилище, лична карта, коса, планове за бъдеще и работа, любов, образователни неволи, творчески кризи и т.н. – защо да не добавя и един нов блог, където да споделям мисли, впечатления и разни случки от своя живот, на които след време да гледам с умиление, съжаление, гордост, разочарование… а може би и с други очи. В началото идеята за интернет дневник ми биеше прекалено много на ексхибиционизъм, обикновено такива писания се крият под ключ, с катинарчета, под завивките,така че да не ги прочете любопитната ти сестричка/братче или майка ти да не прояви прекалена заинтересованост. Но от друга страна – защо пък не? Може и да ми хареса.
Та ето го първия камък от бъдещата ми крепост – дано да се окажа по-сериозен строител отколкото съм била в миналото.

Затворих очи и пред мен проблясна надпис “Добре дошла в блога за стая 208 – отрязък от твоя живот.”

Дата: 14.11.2007 г.

Чисти бели листа със стари черни знаци


Привет на всеки случайно попаднал тук.

Тъй като моя милост има измамна и коварна муза – истинска проститутка – която непрекъснато я изоставя в най-критичните моменти, често се получават голям брой дупки и празнини в т.нар. ми творчество.  И понеже най-добрия начин да се справиш с писателското блокиране е да се стегнеш, да си надвиеш мързела и чисто и просто да започнеш да пишеш, ще направя точно това. В този блог ще се съдържат всичките лични откровения и откровени глупости, които съпътстват живота на един любител на думите и тяхното подреждане. Ще преместя всичките струващи си да бъдат прочетени стари материали от стария ми блог – liz.blog.bg – и се надявам в скоро време да надмина нивото на старите лаври.

А да се надяваме, че в скоро време и Писалището на Елиза – http://elisabethdesade.wordpress.com – ще се оживи.

Време ми е да си припомня любовта към писменото слово и да се отдам на това, което от години ме зарежда повече от всичко друго.

И дано този път типичната липса на концентрация и онази проститутка музата да не ме провалят.

Сладък ден желая на всички, които ще минат от тук. И приятен път, където и да отивате!