Как започна всичко


…През една неделна вечер, когато студът от съботната бе някак си омекнал, ала във въздухът се носеше свежия аромат на сняг. Онази прекрасна, мамеща обстановка, когато гледаш приятната зимна картина, или пък черната зимна нощ, в която виждаш единствено нагорещените до бяло улични лампи или жълтите, премигващи прозорци на съседния блок/къща/каквото и да е което имаш в съседство. Гледаш ги зад стъклото на твоя прозорец, понякога излизаш за малко на мразовитата тераса – ад за босите крака. Но после се завръщаш в удобно отоплената си стая, отпиваш от парещия чай, настаняаш се пред компютъра и… както е в моя случай през последните дни – отпускаш се назад в стола си, разтапяш се от поредната красива песен от winamp листата си, а погледът ти обгръща синята обстановка около тебе.
Все още ми е трудно да свикна с новия външен вид на стаята си. Цветовата гама, подредбата… Едва наскоро започвам да ги възприемам като мои. Доколкото може да бъде твоя стая в студентско общежитие или човек, с който имаш прясно започната връзка.Не се знае кога можеш да ги изгубиш. Все някога ще се наложи да си замина от това място. Но поне за този момент мога да си позволя да се наслаждавам на първото ми до сега “мое” жилище. На студените и меки нюанси на сините ми перденца с красивите цветя в бяло и спорадичните намеси на ненатрапващото се тъмночервено. Килимът в морскосиньо, бяло и бежаво, изрисуваните листа по тях, върху което пристъпвам с някакъв странен миниатюрен трепет. Одеалата с отенъци от синьо и зелено. Стандартни тапети на нежни синьо-сиви треви, сякаш извадени от нечий детски сън. Тъмносинята покривка с двете плетени кошнички, пълни с аромати цветя и миди, синята ароматизирана свещ, от които щом вдъхна в главицата ми нахлуват спомени край морския бряг, а мислите ми зачеват желания и копнежи за бъдещи такива събития, за които някой ден да си спомням с горчиво-сладка въздишка. Дървената котка – подаръче от сестра ми за последния ми рожден ден закачливо ми намига със сините си очи, върху другата синя покривка на бели маргаритки и си разменя тайни погледи със синьо косата Баба Яга върху стената срещу нея. Пазят ме от уроки, или поне така ми е приятно да си мисля по някога. Като се замисля – толкова много синьо има в стаята, в толкова нюанси и разновидности, че съжалявам задето не съм надарена с окото на художника. Вероятно сега щях да съм в цветови екстаз и да ги оценя по достойнство. Но уви, мога просто да ги гледам, да им се наслаждавам и да се опитам да ги предам с думи. Преди доста време би ми било страшно смешно, да се захласвам така по някакво си там обзавеждане, бих била прекалено заета да го занемарявам и пренебрегвам. Май че на това му викали магията на ежедневието или тайната на малките неща. Започвам да разбирам по-добре.
Последните две години съм все в процес на местене, обикновено живеех с по още две момичета в стаята си, оставях спомени и преживявания там, често го карах съвсем по течението, опознавах различни хора, понякога не ми харесваше да съм принудена да живея с тях, учех се да живея самостоятелно и да се грижа за себе си. Полезна дейност. Но щом напуснех някоя от тези стаи не изпитвах жал, нито пък ми липсваха кой знае колко. Наскоро минах покрай терасата на мястото, където живеех миналата година. И ми стана странно, че няма повече да се завърна там, че няма да превъртя ключа, да разменя някоя и друга дума със съквартирантката си, да изляза на терасата и да се загледам в дърветата отдолу. Стана ми странно как така навярно някой друг живее на мястото, което съм обитавала за дълго време. Но само толкова, не изпитах тъга. Струва ми се че със стая 208 няма да е същото, когато се наложи да я напусна някой ден. Може би защото за първи път живея сама (освен ако не настанят някого при мен, за което има малка вероятност)  и не е нужно да се съобразявам с някого в избора си на цветове или подребда на нещата в стаята, или за часове на учене, лягане, храна, купони и всякакви други ежедневни дейности. Мога да стоя по цяла нощ в учене, писане или безделничене, мога да спя до обяд и след това без разни хора да ме гледат укорително за това, сякаш са лично обидени от това. Не е нужно да давам обяснения какво съм правила през деня или да отговарям на прекалено мноо въпроси, мога да съм щастлива, тъжна, да се смея или да плача без причина, без да давам обяснение или някой да ми се цупи, задето не му давам такова. Мога да поканя приятел, когато поискам без да се съобразявам, че момичето, с което живея е уморено или има изпит на следващия ден. Или пък да се усамотя със сърдечната си тръпка без да се притеснявам от третия, а понякога и четвъртия човек в стаята, заради които трябва да се въздържаме, или понякога – да търпим още укорителни погледи. (Ако хората си гледаха толкова добре работата, колкото гледаха чуждата…) С няколко думи – за неопределен срок от време ще се радвам на всички благини, произтичащи от това да живееш сам. С течение на дните сигурно ще усетя някои неприятни страни. Но ако има нещо, което съм научила е че няма полза да се притесняваш за нещо, което още не те е достигнало. Отделно стои въпроса колко спазвам собствение си мъдрости и съвети, но това е друга тема за разговор.
И така, седя си аз, с чая, с компютъра си, със старите албуми на Nightwish и се радвам на моето място. И реших, че е време за друго “мое място”. Идеята да си водя дневник винаги ми е била слабост, но най-често си е оставала само идея, защото обикновено бях твърде несериозна и често пропусках дни и месеци, за което сега съжалявам. Сега покрай толкова много нови неща в живота си – жилище, лична карта, коса, планове за бъдеще и работа, любов, образователни неволи, творчески кризи и т.н. – защо да не добавя и един нов блог, където да споделям мисли, впечатления и разни случки от своя живот, на които след време да гледам с умиление, съжаление, гордост, разочарование… а може би и с други очи. В началото идеята за интернет дневник ми биеше прекалено много на ексхибиционизъм, обикновено такива писания се крият под ключ, с катинарчета, под завивките,така че да не ги прочете любопитната ти сестричка/братче или майка ти да не прояви прекалена заинтересованост. Но от друга страна – защо пък не? Може и да ми хареса.
Та ето го първия камък от бъдещата ми крепост – дано да се окажа по-сериозен строител отколкото съм била в миналото.

Затворих очи и пред мен проблясна надпис “Добре дошла в блога за стая 208 – отрязък от твоя живот.”

Дата: 14.11.2007 г.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s