Карпатски спомен


18.08.2008

Беше лежерен, тих следобед в това тихо място, където нищо не се случва, по средата на нищото. Слънцето напичаше жестоко, разпръсквайки на вълни жегата на август. Действаше с ефекта на наливане на масло в огъня в червената бълбукаща течност, подобна на някакъв вълшебен елексир в ръцете на майстор-вълшебник. Но с тази субстанция, с цвета на ярък рубин, трябваше да се внимава, защото излезе ли от бутилката може да причини страшни беди. Обикновено хората я наричат ярост.

Точно тази емоция кипеше в душата, сърцето и ума ми през онзи следобед. Влетях в стаята си, мъчейки да я овладея, нещото, което винаги ми е било най-трудно. Опитах се да я подтисна, но това още повече влошаваше нещата. Облегнах се на стената, мъчейки си да си поема дъх, взех си студен душ, обгърната от меката, планинска вода, опитах се да се занимая с нещо за разсейване. Нищо не помагаше. А реално погледнато не се бе случило нещо кой знае какво. Просто нечии думи, изпълнени с излишна злоба. Не че това има значение. Притежавам рядката способност да се ядосвам за най-голямата дреболия, дори за другите тя да е просто източник на дребно раздразнение. В подобни моменти ясно усещам как цялата кръв в тялото ми се трансформира в огън. А когато този огън не може (и в повечето случаи не трябва, потенциала за разруха у него е прекалено силен) да бъде освободен, го обръщам към себе си. В повечето случаи ме изгаря болезнено, тъй като не подбира жертвите си. Но аз стискам зъби, защото знам, че се лекувам бързо. Вероятно звучи като признание на някой мазохист, нали? Ако не друго успявам да потуша поне за малко тези пламъци и да се успокоя. За съжаление, това често е бавен процес. Колко ми е лесно да паля огньове, колко трудно ги загасям.

Опитах се да излея част от отровата, която предпазливо бях запушила в малка стъклена бутилка, знаейки че тапата няма да издържи дълго. Разказах на момичето, с което делях стаята в малкия планински хотел, причината за моите ядове и нежеланието ми да последвам групата на тяхната разходка. А тя – мило създание с кротки очи на сърна, така подобна на водата, спускаща се по раменете ми,        докато стоя под душа със стиснати зъби – ми обясни със спокоен глас, че не си струва да се ядосвам. Въздъхнах с горчивина и се отказах да говоря повече по темата. Чудесно на теория, скъпа, но това е все едно да заповядаш на огъня да не гори, на зимния вятър да не вее и свири пронизително, на бурята – да укроти гигантските морски вълни. Измислен ли е още сигурен метод за победа над природните стихии? Съмнявам се. Както се съмнявам, че има и универсална формула за овладяване на яростта. Клишета от рода на „поеми дълбоко въздух”, „брой до 555”, „усмихвай се” не ми действат положително.

Обикновено когато съм в такова състояние гледам да избягам някъде далеч от всички. Не обичам да наранявам никого, нито да се карам. Повечето хора, които ме познават навярно биха вдигнали вежди със скептицизъм. Един мъж някога ми бе казал, че за човек, който не обича да причинява болка се справям чудесно. Предполагам, че бих могла да се оправдая като дядото на моя човек – Байрон, с това, че „ръката ми има лоши инстинкти”. В моя случай – характерът. Но няма да го направя.

Облякох се набързо, сложих някакъв грим (сякаш съм тръгнала на модно ревю в тази планинска пустош, що за глупаво хрумване?) и тръгнах на самотна разходка през планината към китния манастир и обратно. Като се замисли човек природата не е най-интересното нещо на този свят, но със сигурност едно от най-успешните средства за утеха.

Морски човек съм по душа, независимо че съм родена в равнината. Не знам дали това е причината да гледам с известна отчужденост и едва ли не равнодушие на това дете на природата – планината. Не, не че не я обичам. Тя е като някой приятел, с който сме средно близки, но към който изпитвам известни резерви и с който ми е трудно да съм откровена докрай.

Спомням си как след като абитуриентския ми бал приключи дълго стоях на бургаския бряг, усмихвах се на този мой приятел, чиито вълни галеха босите ми крака, нашепвах му тайните си и му обещах, че в скоро време пак ще се върна. Че дори да се сбогувам с него, винаги ще се връщам. И целият свят да ме отхвърли, и всички да ме изоставят, той ще е винаги там, ще ме чака, подобно ласкава майка, посрещаща блудната си рожба. С планината… не можех да си представя подобна връзка. Или поне до тази на пръв поглед незначителна разходка, когато нещо у мене сякаш се пречупи.

Вървях със спокойна, равномерна крачка, оглеждах се наоколо, отпивах от нетипично чистия за мен въздух и по едно време наистина усетих как гневът ми започва да се разтапя като нетрайна есенна мъгла, оцветена в странно червено. В крайна сметка хората бяха толкова нетрайни, просто частица от своето време, нима си струваше да вземам толкова присърце всяка тяхна дума? В такива моменти, когато слънцето постепенно губи своят жар всички тези обичайни страсти и бесове, които обикновено разтърсват личния ми свят ми се струват смешни. На фона на тази зелена вечност, която е била там много преди мен и ще бъде там дълго след като мислите и чувствата изстинат в тленното ми тяло, обичайно „реалният” свят избледнява като нещо измислено. Мога да си позволя да избягам. Да се отдам на колкото желая покой, независимо че това състояние не ми понася за твърде дълго. Но понякога и най-неуморните, и най-неспокойните имат нужда от този миг сред вечността. Помага им да не се пречупят, да не изгорят твърде бързо и да останат като някакво незначително, някогашно пламъче, догарящо въгленче. Не, не съм нито борец за промяна на света, нито велик войн – скитник, камо ли „бунтовник без кауза”. Аз съм просто някакво момиче – една от многото, търсещо мястото си в света, страдащо от хронично неспокойство. Понякога копнея да полетя, а усещам крилете си привързани за нещо. Понякога ме прихваща усещането, че съм родена за нещо по-велико от това, с което се занимавам и в следващия миг усещам горчив срам заради тези си мисли. „Та коя си ти, в крайна сметка, мравка сред другите мравки.” После отхвърлям с ясна решителност подобно твърдение, звучи като жалко извинение на пораженец. И всякакви подобни безумни състояния. Човек трябва да се пази от изтощаване, преди да му е дошло времето. И за това подобни мигове на откъсване са така ценни.

Стигнах до малката, каменна арка, водеща към кладенеца на басарабите. Прекрачих я с усмивка, обхваната от странното чувство че пристъпвам в нечий храм. Червената течност бе почти измита от съзнанието ми, полято от сладката, лъчиста светлина на умиротворението. Зелените клони се сплитаха над мен като закрилници, слънчевите лъчи проблясваха сред пролуките на дърветата. Дори нестройните трели на птичките ми се струваха истинска музика. Чувствах че външния свят с неговите безсмислени борби и болезнени амбиции не може да ме засегне тук, в това малко царство. Така близо и така далече от реалността. Стъпките ми по хрущящите клонки и падналите листа, нежната вода от чешмата, която в този момент (е, силна хипербола, признавам си че всичко това звучи откачено) ми се стори като елексир, приготвен от някоя нежна, горска нимфа, криеща се сред дърветата и наблюдаваща пътниците отстрани. Представих си какво е това място нощем, осветено от сребристата луна, с нежните пламъчета на светулките, които примамват дълбоко в дебрите, като пътечка към непознатите светове. Пътуване към някакво друго, отдавна забравено време. На самодиви и вълшебници, на странна мъдрост и магия. Светът от вълшебните приказки. Здравият ми разум ми подсказва, че нощ на подобно място хич не е романтична, но въображението ми му запушва устата. Понякога човек има нужда от подобни картини, за успокоение на измъченото си от прекалено много мислене и бесове съзнание.

Не помня колко време съм прекарала там. Отдавна не се бях радвала така на простички, обикновени неща, прекалено украсени с романтични краски, признавам си. Но щом излязох изпод арката и се насочих към манастира се почувствах преродена. С обновени сили и искрена усмивка на лицето. Даже хиляди думи на утеха и увещания не биха могли да ми помогнат повече. Силите ми се бяха възвърнали, а хората… можеха да приказват каквото си искат. Нямат чак такова голямо значение, колкото непрекъснато се опитват да си придадат.

Не съм религиозна и се съмнявам това някога да се промени. При посещенията си в църкви и манастири ги оглеждам в чисто културен и артистичен аспект. Само дето в този ден дори можех да се насладя на прекрасното пеене на монахините и да забравя за ненавистта си към догмите, които вместо да сближават хората още повече ги разделят. За един кратък час можех да си позволя да пренебрегна всяка дребнавост, недоверие или скептицизъм. Мнението ми по въпроса още не е променено, но мога (надявам се) да гледам на него от различните му страни). Има висша силна, но можем ли ние, слабите човешки създания, да я разберем? Та ние дори себе си не разбираме докрай и изкривяваме всичко, както ни е удобно. В онзи ден дори и тези мои мисли и съждения ми бяха твърде абстрактни.

Тръгнах надолу след краткото си посещение и погледнах към великата планинска верига. Вече бях разрушила и последните бариери в общуването си с тази природна мощ. Бе ми станала също тъй скъпа приятелка, както и брат й – морето. Вече знам, че ако пак посетя тази, или която и да е друга планина, няма да се чувствам като чужденка. Стига ми само да й отдам нужното уважение (стихиите са опасна работа, каквото и да си говорим) и да помня магията. Благодаря ти! И до нови срещи!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s