Рани, контузии, белези


Оглеждам всеки сантиметър от тялото си, който зрението ми позволява да видя без огледало. Преброявам внимателно видимите си белези от всякакви дребни случки и сблъсъци в живота ми. Не са толкова много, някои от тях са избледнели така, че само аз съм в състояние да си ги позная. Но ме учудва това колко са трайни, запечатани в кожата ми, независимо колко години ме делят от момента, в който са ми били нанесени. Върху лявата ми ръка – следа от плавно и грациозно плъзгане на котешка лапа. Понастоящем някогашната рана наподобява белезникава, едвам различима нишка. Петно на левия ми лакът от онзи случай, когато се хвърлих от автобуса. От другата ми катастрофа – тази при която едно от горепосочените транспортни средства ме блъсна – не останаха видими белези, ако не броим гласовете в главата ми и това, че от този момент нататък популацията там се увеличи двойно. Резка в дясната част на стомаха ми – първата и единствена операция в живота ми. Най-баналната – апендисит. Не беше нищо особено, ако изключим това, че се събудих по среднощ със зверски пресъхнало гърло и изгаряща болка в корема, без изобщо да знам къде се намирам и как съм попаднала там. Опитвах се да кажа нещо, а от устата ми не излизаше никакъв звук. Една успокоителна инжекция ме запрати обратно в царството на сънищата. Коленете и долната част на краката ми са най-изстрадалите. И то от съвсем скорошни наранявания. Лятото преди две години достигнах пълно съвършенство в дисциплините „непохватност” и „пълна липса на баланс”. Не спирах да падам, по възможно най-глупавия начин, постоянно имах превръзки и лепенки. Предполагам, че тогава съдбата се е опитвала да ми каже нещо, а може и просто да си търся извинение за това, че съм родена с два леви крака. О, и да не забравяме един прекрасен екземпляр над левия ми глезен, който си причиних веднъж, докато учех за изпит, излегнала се по корем, проверявах вкусовите качества на химикалката и размахвах неспокойно крака във въздуха. Накрая един от дивите ми, старателно заострени и невиждали нокторезачка от месеци нокти на единия крак оставих лека кървава диря върху другия. Раната бе съвсем тънка и прецизно нанесена като със скалпел, а белегът още стои, малък, тъмен и нахален и няма намерение скоро да изчезне.

Спомням си че когато бях на шест години цялата бях покрита в рани. Не, не съм отрасла в детски дом с брутални възпитатели, нито родителите ми са имали особени принципи при отглеждането на деца. Като всяко средностатистическо изпълнено с бясна енергия диво зверче, което на всичкото отгоре е надарено и със завидна несръчност и постоянно преплитащи се крака, често попадах в контакт с тротоарите и улиците. И тогава този факт изключително много ме радваше, чувствах се дяволски опитна, вряла и кипяла.

А най-яркия ми спомен от нараняване бе от една „разходка” с баща ми. Обичаше да води мен и сестра ми на „пътешествия”, с колата или на поход до близките гори и паркове в родния ми град. Не помня на колко години съм била тогава, нито точната подредба на събитията, пръснати фрагментарно из прашните галерии на паметта ми. Помня как отидохме на гости на негов приятел, който имаше хижа по средата на нищото, сред гъстите гори. Помня, че ми се видя някак страшен, неоформеното ми съзнание го асоциираше със зъл магьосник и отшелник, правещ странни фокуси. Помня че беше мрачен, дъждовен следобед и когато капките дъжд престанаха да се сипят от облаците като сълзи изскочих навън, кой може да ти седи на едно място толкова дълго време? И също така помня хлъзгавия, каменен склон, по който се затичах, сякаш гонена от ветрове и веднъж набрала инерция не бях в състояние да спра. Падането бе просто следващата логична стъпка, нямаше изненада, само някаква разкъсваща болка.

Последва поне един час борба, тъй като бе трудно да ме укротят – дори когато съм цялата залепнала с кал, кръв и сълзи. Приятелят на баща ми се опитваше да дезинфекцира раната с мехлем, от който ме болеше още повече. Крещях, плачех, дърпах се и се противях – типична реакция на човек, на когото се опитват да помогнат, а той си мисли, че целта им е само да го мъчат. И така – след доста караници и заплашване да престана да се държа като глезла мръсотията бе изчистена, кръвотечението – спряно. Вървях нагоре по улицата, на която живеех, заедно с баща ми и сестра ми, гледах към раната на коляното си и тогава несъзнателно в мен се формираше мисълта: „Колко кръв, сълзи и драматизъм… а остана такава малка раничка.”

Вероятно се чудите от коя психиатрична клиника съм избягала и защо оглеждам с професионална гордост тези следи, сякаш са бойни медали. Истината е че до скоро не го бях осъзнавала, но раните винаги са ми били интересни. Всички емоционални бури, внезапно връхлетяваща меланхолия, изгаряща душевна болка и ред подобни пикантни състояния, за които често си мислим, че надвишават сериозно физическата агония минават и заминават. Най-често утихват след няколко дни гърчове, макар и да има по-тежки случаи от по една, две, десет години. В крайна сметка биват потушавани, дали от нови „вълнения”, дали от естественото и необходимо свойство да забравяме (ако не го притежавахме светът щеше да щъка от емоционално увредени хора, не знаещи на кой свят се намират и неспособни да се измъкнат от дупката, в която най-често сами са се вкарали). Всичко избледнява, сякаш никога не го е имало, сякаш сме били други хора. Преминаваме през най-различни състояния, изменяме се постоянно като водата и пеперудите. Но белезите … те остават, така плътни и истински, прозорци към предишните дни, скрити дребни парченца от строшено огледало на нашето вчера. Белези от някога кървящи рани – ако човек ги изследва внимателно би могъл да прочете историята на живота си по тях. А каква е точната им и истинска роля е загадка за мен дори и сега.

Предполага се, че чрез страданието човек израства, взема си поука от грешките си и продължава напред – по-мъдър и по-предпазлив. Предполага се че вече не трябва да се наранява по същия начин. Да, но само до тук. Като бях на петнайсет с мой познат си говорихме за история. Той ме попита каква според мен е поуката от историята. И естествено започнах да нареждам с типичен ученически ентусиазъм гореспоменатите твърдения. По средата ме прекъсна и ми каза, че всъщност поуката е че никой не си взема поука от историята. Елементарно до болка, но до този момент на претъпканото ми с клишета и идеализъм съзнание му бе било трудно да го осмисли.

Често се питам… дали всъщност не сме пристрастени към болката? Ако в действителност научавахме нещо от раните си… защо после допускаме втори, абсолютно идентичен белези? Падаме, изправяме се някак си, защото нямаме избор, освен ако не желаем да се валяме в калта… отново падаме. И кому е нужно това? Още житейски уроци? А когато се опитат да ни покажат истината се сърдим, защото всъщност искаме някой да ни съжалява и да потвърди това, че страдаме несправедливо. Истинската помощ, която понякога идва по неочакван начин и не винаги приятен за нас, започва в това да си отворим очите за собствените си грешки. Само че това ни плаши, свикнали сме да се изживяваме като жертви. Ако разберем, че вината не винаги е изцяло извън нас… Кой знае, току-виж процентът на нараняване да намалее и да има полза от всички тези прехвалени уроци. А не единствено да колекционираме белези.

И те си стоят там, покрили кожата ни, разкриващи тайни, неизвестни дори за нас. Правят ни това, което сме и остават дори избледнели. Дали се опитват да ни кажат нещо? Или целия този символизъм е излишен и те са си просто рани – част от ежедневието, без да са носители на каквито и да е мъдри поуки.

Още от серията въпроси с многозначни отговори, клонящи по пътеки, губещи се в края на гъста гора. Помните ли своите рани? Ще ми се да вярвам, че са повече хората, които биха си взели поука от историята и ако ще падат отново… поне да не е по абсолютно същия начин.

Безсъници и други неврози


Дата: 10.10.2008 г.

Ако по някаква случайност имам таен обожател, четящ глуповатите ми писания тук (а и дори въобще да не си пада по емоционални откровения, а само да преминава като случаен пътник и погледът му да се спре на заглавната страница), няма как да не е забелязал, че в личния ми свят безсънието е на особена почит и заема специално положение. Не помня кога преминах към Легиона на Нощните Птици. Така е с повечето промени, случват се бавно и постепенно, разливат се в кръвта ти като изтънчена отрова и не ги осъзнаваш, докато вече не е прекалено късно. Може би всичко започна, когато бях на десет или единадесет, карах лятната си ваканция, стоях по цели нощи пред телевизора и си записвах с прецизност всеки изгледан филм. В края на лятото определях първо, второ и трето място по различни категории в своя импровизиран „фестивал”. Постепенно телевизията спря да ме вълнува, открих чудото, наречено Интернет, който пое функцията да ме държи будна. През нощта се чувствам по-жива, освежена и спокойна, по-работоспособна. Денят често дразни сетивата ми с болезнената си слънчева светлина и съпровождащия я стрес, въпреки че обожавам изгревите. Особено ако съм на брега на морето усещам как цялата ми същност се разтича, готова да се слее с вълните и покриващия ги цветен метал на издигащото се високо слънце.

Най-лошото е когато знам, че просто трябва да заспя, защото няма да имам възможност да си наваксам пропуснатия сън на следващата сутрин. А сънят не идва и не идва. И никакви успокоителни чайове не помагат. През една от скорошните нощи, в безплодни усилия да се отдам на сладките му прегръдки (доколкото може да се спи на сегашното ми отвратително легло) през главата ми, подобно на заблудени нощни пеперуди летяха най-различни мисли. И една от тях е колко разнородни и уникални по своему са различните състояния на безсъние. След известно обмисляне разграничих следните подвидове:

1. Безсъния от преумора: Един от най-тежките случаи, който предполагам, че преживяват и хората от Легиона на Дневните Птици, щом ежедневието ги затрупа с планина от стрес. Клепачите ми горят и тежат, реакциите ми са забавени, трудно потискам прозяването, процесът на мислене е почти замрял. И въпреки това не успявам да заспя. Задрямвам за малко, след което се стряскам рязко и продължавам да съм в онова особено, блуждаещо състояние. Нейде между съня и реалността, между живота и смъртта. Обикновено се стига до такова положение след прекомерната употреба на кофеин. И в крайна сметка сънят ми докарва допълнителна умора, наместо да разведри изтормозеното ми съзнание. Нощта от романтична изкусителка се превръща в стара, хилеща се над черния си опушен казан вещица с огромна брадавица на носа. Бърка ли, бърка тя черния си еликсир и после го разпръсква от най-мрачния облак над земята. Течността, подобна на катран полепва по очите на хората и или им докарва страшни кошмари, или ги лишава от така ценната за тях почивка. Сутрините: С блудкав вкус в устата и усещане като след адски запой. Мозъкът ми е смачкан на мешана салата, едвам мърдам изтощеното си тяло, всичко ме боли, а очите ми още лепнат от отварата на магьосницата. Понякога успявам да продължа с нелекия сън, само за да се събудя часове по-късно, в още по-отвратително състояние. Понякога просто нямам избор и трябва да се заемеш с ежедневието веднага, след литри горещо кафе.

2. Лунно-сребърни безсъния: Любимите ми. Усещането е сякаш съм приела свръхдоза звезден прах. Очите ми греят, сърцето ми ще изскочи от гърдите от вълнение, пръстите на ръцете ми шават нетърпеливо, краката ми ме носят нанякъде. В нощи като тази чисто и просто не ме свърта на едно място, изпитвам желание да скачам, да танцувам, да тръгна по непознати пътища или просто да потичам из пустите улици, като почуквам по всеки прозорец и призовавам хората да се събудят и да се порадват на това колко прекрасно е всичко. Причините за подобно състояние са най-разнообразни, но най-често се обединяват от щастието. По какъвто и да е повод. Но винаги го усещам най-силно през това време от денонощието, придобива най-плътни и истински цветове. Нощта за пореден път изменя лицето си и се превръща във вълшебница, ръсеща гореспоменатия звезден прах, който сякаш танцува над главата ми. Луната е нейната жрица, усмихваща се загадъчно и призоваваща Нощните Птици към някой забравен, езически храм вдън горите тилилейски. Толкова ми е весело и летящо, че въобще не сдържам прилива на смях, който ме обзема, чисто и просто ми е хубаво и не ме интересува какво ще си помисли който и да е.
Често тези състояния ме хващат, когато съм с компания на плажа, край весел огън. Или когато знам, че ми предстои пътуване. Тогава сънят се превръща чисто и просто в абстрактно понятие. Сутрините: Със свежия аромат на канела. Дори да съм спала само два часа, се чувствам изпълнена с енергия и живот, които ме държат в своя плен дълго през деня. Усмихвам се по-често, справям се със задачите си по-добре, непрекъснато съм в движение.

3. Алкохолни безсъния: Ако изключим червения ром, който е най-добрия успокоителен чай, който съм консумирала (е, има случаи, когато и той не ми действа), мисля, че дори веселата песен на алкохола не е достатъчна, за да ме приспи бързо. Не знам дали това има нещо общо с факта, че рядко съм в състояние наистина да се напия. Наскоро с много добра приятелка унищожихме успешно литър водка Флирт и се устремихме към леглата в три и половина сутринта. И въпреки това сънят пак ми бяга. Признаците са много подобни на тези от безсънието при преумора, но са съпроводени и с някакво бледо подобие на щастието при лунно-сребърните. Най-честата продължителност е от половин час до два часа, в най-тежкия случай. Сутрините: При прекаляването с любимия червен ром ефектът от изтрезняването е по-болезнен и от сутрините след адската преумора. Най-ярко си спомням една сутрин от преди три години, когато нямах сили за каквото и да е, а само лежах с празен и оцъклен в тавана поглед, а единственото движение на което бях способна бе това на ръцете ми. Последните, по някаква странна приумица на мозъка ми, бяха опънали горния чаршаф пред погледа ми, а единствените мисли, които бях в състояние да произведа се свеждаха до следното изречение: „Горчица… червен грейпфрут… морско синьо (флоралните мотиви от чаршафа – б.авт.)… За какъв хикс ми трябваше да изпия цялата бутилка?”. Или казано просто: стискаш зъби и се надяваш да преживееш махмурлука.

4. Безсъние по време на сесия: Основни характеристики – белия шум в главата ми и крайния резултат – малкото ми мозъче рискува да се пръсне от прекалено много информация и неспособността да я преработи колкото се може по-бързо. Обичам да уча през нощта, но дори тя не е в състояние да ме спаси от болезненото зацикляне, в което изпадам през тези периоди. Сигурно е заради пониженото ми ниво на мозъчна дейност – чисто и просто очаквам от бедните си сиви клетки повече отколкото са в състояние да понесат. Често ставам от бюрото, разхождам се навън, правя промишлени количества кафе, гледам небето и ми се струва как звездите ми намигат иронично. Нощта отново е променила облика си, тази карнавална кралица с прекалено много маски. Сегашното й превъплъщение е клиширания образ на мъдреца: стареца с дълга бяла брада, заобиколен от планини от книги, пишещ с перо върху пожълтял пергамент. От време на време вдига сивите си очи от погълналия го интелектуален труд и хвърля поглед, изпълнен с предупреждение право към дребничкото девойче, което го наблюдава от терасата си. То пък съответно се сепва, осъзнава още колко много работа му предстои и продължава с бдението над учебници и лекции. През съседната стена се чуват весели викове от поредния купон, през прозореца долитат съмнителните музикални произведения от близката дискотека. Явно по-умните от мен хора нямат нужда от това да зубрят по късна доба. Усмихвам се широко при тази мисъл и им изпращам телепатичен поздрав. Толкова съм свикнала вече с тази обстановка, че изпитвам почти мазохистична любов и потребност. Сутрините: Отново вкус на горещо кафе, съпроводено с любуване на изгрева през лятото и на падащите снежинки през зимата. Ентусиазмът ми не се е увеличил от предната нощ, но кратките прекъсвания ми носят облекчение. Понякога не издържам умората и се отдавам на няколкочасов сън. Неспокоен, както винаги.

Тези са първите за които се сещам, но навярно има още много други техни другари, скрити в дебрите на подсъзнанието ми. При толкова много и различни видове демончета, гонещи съня от клепките ми, нищо чудно, че често съм с торбички и черни кръгове под очите. И въпреки това тези зверчета са толкова плътно вписани в житието ми и съзнанието, че … как да се откажа от тях? Ще перифразирам една често чувана от моя милост фраза: „Не страдам от безсъние. Наслаждавам се на всяка минута от него.” Дори когато тя е болезнена й се радвам. Нали е моя, и нали е едно от нещата, които ме правят каквато съм, нали е миг от живота ми? А тези мигове са като безценни камъни, които плуват в реките на съдбата ни, веднъж отишли си не се връщат.

Но понякога и сънят идва. С вкус на сладко, тежко вино, опиянява ме и ме хипнотизира. А ако е съпроводен със сънища съм готова почти да се влюбя в него. За съжаление сънувам все по-рядко, а колко обичах да го правя преди. Може би сънищата и безсънието са взаимно изключващи се понятия. А може и просто животът ми да е толкова пълен (смях в залата), че да нямам нужда от това да сънувам.

Знаейки че това са празни приказки и излишни мисли, ставам изпод дървото в центъра на нощта, затварям бележника си, минавам покрай вещицата, феята и мъдреца, поздравявам бога на слънцето и богинята на луната, и продължавам по виещия се в мъгла път. Колко още безсъници ми предстои да открия, и на колко сънища да се натъкна по случайност! Нямам търпение!

Независимо към кой легион принадлежите – желая ви сладка нощ.