Рани, контузии, белези


Оглеждам всеки сантиметър от тялото си, който зрението ми позволява да видя без огледало. Преброявам внимателно видимите си белези от всякакви дребни случки и сблъсъци в живота ми. Не са толкова много, някои от тях са избледнели така, че само аз съм в състояние да си ги позная. Но ме учудва това колко са трайни, запечатани в кожата ми, независимо колко години ме делят от момента, в който са ми били нанесени. Върху лявата ми ръка – следа от плавно и грациозно плъзгане на котешка лапа. Понастоящем някогашната рана наподобява белезникава, едвам различима нишка. Петно на левия ми лакът от онзи случай, когато се хвърлих от автобуса. От другата ми катастрофа – тази при която едно от горепосочените транспортни средства ме блъсна – не останаха видими белези, ако не броим гласовете в главата ми и това, че от този момент нататък популацията там се увеличи двойно. Резка в дясната част на стомаха ми – първата и единствена операция в живота ми. Най-баналната – апендисит. Не беше нищо особено, ако изключим това, че се събудих по среднощ със зверски пресъхнало гърло и изгаряща болка в корема, без изобщо да знам къде се намирам и как съм попаднала там. Опитвах се да кажа нещо, а от устата ми не излизаше никакъв звук. Една успокоителна инжекция ме запрати обратно в царството на сънищата. Коленете и долната част на краката ми са най-изстрадалите. И то от съвсем скорошни наранявания. Лятото преди две години достигнах пълно съвършенство в дисциплините „непохватност” и „пълна липса на баланс”. Не спирах да падам, по възможно най-глупавия начин, постоянно имах превръзки и лепенки. Предполагам, че тогава съдбата се е опитвала да ми каже нещо, а може и просто да си търся извинение за това, че съм родена с два леви крака. О, и да не забравяме един прекрасен екземпляр над левия ми глезен, който си причиних веднъж, докато учех за изпит, излегнала се по корем, проверявах вкусовите качества на химикалката и размахвах неспокойно крака във въздуха. Накрая един от дивите ми, старателно заострени и невиждали нокторезачка от месеци нокти на единия крак оставих лека кървава диря върху другия. Раната бе съвсем тънка и прецизно нанесена като със скалпел, а белегът още стои, малък, тъмен и нахален и няма намерение скоро да изчезне.

Спомням си че когато бях на шест години цялата бях покрита в рани. Не, не съм отрасла в детски дом с брутални възпитатели, нито родителите ми са имали особени принципи при отглеждането на деца. Като всяко средностатистическо изпълнено с бясна енергия диво зверче, което на всичкото отгоре е надарено и със завидна несръчност и постоянно преплитащи се крака, често попадах в контакт с тротоарите и улиците. И тогава този факт изключително много ме радваше, чувствах се дяволски опитна, вряла и кипяла.

А най-яркия ми спомен от нараняване бе от една „разходка” с баща ми. Обичаше да води мен и сестра ми на „пътешествия”, с колата или на поход до близките гори и паркове в родния ми град. Не помня на колко години съм била тогава, нито точната подредба на събитията, пръснати фрагментарно из прашните галерии на паметта ми. Помня как отидохме на гости на негов приятел, който имаше хижа по средата на нищото, сред гъстите гори. Помня, че ми се видя някак страшен, неоформеното ми съзнание го асоциираше със зъл магьосник и отшелник, правещ странни фокуси. Помня че беше мрачен, дъждовен следобед и когато капките дъжд престанаха да се сипят от облаците като сълзи изскочих навън, кой може да ти седи на едно място толкова дълго време? И също така помня хлъзгавия, каменен склон, по който се затичах, сякаш гонена от ветрове и веднъж набрала инерция не бях в състояние да спра. Падането бе просто следващата логична стъпка, нямаше изненада, само някаква разкъсваща болка.

Последва поне един час борба, тъй като бе трудно да ме укротят – дори когато съм цялата залепнала с кал, кръв и сълзи. Приятелят на баща ми се опитваше да дезинфекцира раната с мехлем, от който ме болеше още повече. Крещях, плачех, дърпах се и се противях – типична реакция на човек, на когото се опитват да помогнат, а той си мисли, че целта им е само да го мъчат. И така – след доста караници и заплашване да престана да се държа като глезла мръсотията бе изчистена, кръвотечението – спряно. Вървях нагоре по улицата, на която живеех, заедно с баща ми и сестра ми, гледах към раната на коляното си и тогава несъзнателно в мен се формираше мисълта: „Колко кръв, сълзи и драматизъм… а остана такава малка раничка.”

Вероятно се чудите от коя психиатрична клиника съм избягала и защо оглеждам с професионална гордост тези следи, сякаш са бойни медали. Истината е че до скоро не го бях осъзнавала, но раните винаги са ми били интересни. Всички емоционални бури, внезапно връхлетяваща меланхолия, изгаряща душевна болка и ред подобни пикантни състояния, за които често си мислим, че надвишават сериозно физическата агония минават и заминават. Най-често утихват след няколко дни гърчове, макар и да има по-тежки случаи от по една, две, десет години. В крайна сметка биват потушавани, дали от нови „вълнения”, дали от естественото и необходимо свойство да забравяме (ако не го притежавахме светът щеше да щъка от емоционално увредени хора, не знаещи на кой свят се намират и неспособни да се измъкнат от дупката, в която най-често сами са се вкарали). Всичко избледнява, сякаш никога не го е имало, сякаш сме били други хора. Преминаваме през най-различни състояния, изменяме се постоянно като водата и пеперудите. Но белезите … те остават, така плътни и истински, прозорци към предишните дни, скрити дребни парченца от строшено огледало на нашето вчера. Белези от някога кървящи рани – ако човек ги изследва внимателно би могъл да прочете историята на живота си по тях. А каква е точната им и истинска роля е загадка за мен дори и сега.

Предполага се, че чрез страданието човек израства, взема си поука от грешките си и продължава напред – по-мъдър и по-предпазлив. Предполага се че вече не трябва да се наранява по същия начин. Да, но само до тук. Като бях на петнайсет с мой познат си говорихме за история. Той ме попита каква според мен е поуката от историята. И естествено започнах да нареждам с типичен ученически ентусиазъм гореспоменатите твърдения. По средата ме прекъсна и ми каза, че всъщност поуката е че никой не си взема поука от историята. Елементарно до болка, но до този момент на претъпканото ми с клишета и идеализъм съзнание му бе било трудно да го осмисли.

Често се питам… дали всъщност не сме пристрастени към болката? Ако в действителност научавахме нещо от раните си… защо после допускаме втори, абсолютно идентичен белези? Падаме, изправяме се някак си, защото нямаме избор, освен ако не желаем да се валяме в калта… отново падаме. И кому е нужно това? Още житейски уроци? А когато се опитат да ни покажат истината се сърдим, защото всъщност искаме някой да ни съжалява и да потвърди това, че страдаме несправедливо. Истинската помощ, която понякога идва по неочакван начин и не винаги приятен за нас, започва в това да си отворим очите за собствените си грешки. Само че това ни плаши, свикнали сме да се изживяваме като жертви. Ако разберем, че вината не винаги е изцяло извън нас… Кой знае, току-виж процентът на нараняване да намалее и да има полза от всички тези прехвалени уроци. А не единствено да колекционираме белези.

И те си стоят там, покрили кожата ни, разкриващи тайни, неизвестни дори за нас. Правят ни това, което сме и остават дори избледнели. Дали се опитват да ни кажат нещо? Или целия този символизъм е излишен и те са си просто рани – част от ежедневието, без да са носители на каквито и да е мъдри поуки.

Още от серията въпроси с многозначни отговори, клонящи по пътеки, губещи се в края на гъста гора. Помните ли своите рани? Ще ми се да вярвам, че са повече хората, които биха си взели поука от историята и ако ще падат отново… поне да не е по абсолютно същия начин.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s