Сол по кожата



Купето е притихнало и обгърнато от тъмнина. Тъмнина, която се разсейва единствено от далечните отражения на лампите. Седя край прозореца с вперен поглед в далечината, до слуха ми достига единствено ритмичното дишане на спътниците ми. Поглеждам ги за миг с периферното си зрение и отново заковавам очи в точката от пространството, която съм си харесала за съзерцаване. Чакам мълчаливо да дойде онзи миг, в който влакът ще се понесе в така добре познатия си ритъм. В ума ми блуждае детско стихче от лексиконите, което по някаква причина винаги е пробуждало в кътчетата на сърцето ми тъга, дори без да имам причина. „Влакът отминава с тежки колела, но споменът остава за вечни времена.” Подсмихвам се и поклащам глава, преструвайки се на човек, който знае повече отколкото си мислят другите. Нима изобщо сме в състояние да говорим за „вечни времена”, когато сме само един миг от тази вечност? Миг, който отлита тъй бързо, че по-неумелите така и не успяват да му се зарадват. А споменът след време просто избледнява като никому-ненужна чернобяла снимка. Вероятно някой ден, някой, който ще живее дълго след като ние самите сме поели последния си дъх, ще открие тази снимка и ще открие скрит смисъл в нея. Но точно сега съдбата й е да събира прах в захвърлен в ъгъла албум. Миг от вечността, спомен за цял живот, макар и банален. Прекалено абстрактно е.

Изоставям философските мисли и посягам към чантата, където са скътани част от материалните спомени от това мое кратко пътешествие. Малък магнит за хладилник с катедралата на Варна. Прокарвам пръсти по грапавата му повърхност, усмихвам се леко и го прибирам обратно. Обхващам с две ръце другия предмет. Картичка с формата на сърце, в чиято основа е вграден идеалния морски пейзаж, а един кораб плува към залеза в рамка от морски миди. Онзи неясен копнеж отново бодва и моето сърце. Всеки път когато си тръгвам от брега го изпитвам, горчиво-сладкото усещане на раздяла. Като завинаги да кажеш сбогом на родния си край. Или като да изпратиш любовта на живота си до гарата, с ясното съзнание, че това е последната ви среща. Нелепо е. Глупаво, дори. Но е част от мен, също като онзи инстинкт, който ме държи будна по пълнолуние. Докосвам мидата, изпъкнала на едър план под надписа Черно море и отново поглеждам към зейналата паст на нощта, която ми намигва с очи-звездички. Мисля си за времето, онова, което изтича като пясък през пръстите ми и се чудя колко съм уловила от него. Мисля си, че преди четири години седях на същата тази гара и че онзи период между тогава и сега ми се струва като сън. Като филм за нечий друг живот. Мисля си разсеяно дали да не си направя дневник на всичките прераждания, които са минали от тогава. Отхвърлям идеята с небрежна усмивка. Какво ще спечелиш ако се върнеш към онова невинно момиченце или момченце, което си бил някога? Към чистотата на първото преживяване, към първите ти стъпки в големия, див свят. Ти вече не си и никога няма да бъдеш това, което си бил. Така че запази спомена в архива на душата си и продължи напред. Вкопчването в миналото може само да те накара да пропуснеш още песъчинки.

Прокарвам език по устните си, за да усетя вкуса на солта по кожата. Стара традиция е да си тръгвам от тук със сол по кожата и морски мирис в косите. Дори и да се смесят с „аромата” на влака и да се изгубят сред градския шум, те дълго ще витаят в ума ми и ще се запечатат в клетките ми. Така го чувствам. Облягам глава назад и умът ми се връща два часа назад. Вероятно си противореча с казаното по-горе, но… човек има нужда от онези спомени, които внасят в света му красота и светлина. Хладката вода гали кожата ми, докато поря напред към залеза като русалка. Чувствам се несравнимо по-добре отколкото на сушата, през вените ми преминава студена тръпка, адреналин, дробовете ми дишат по-свободно, докато замайващия морски въздух навлиза в тях. И най-любимия ми момент, когато се отпускам в прегръдките на водата, а перфектното небе без едно облаче сключва своя обков над главата ми. Разтварям ръце като криле в бавен полет, омекотен от нежните вълни, дрогиран от наслада. Над очите ми летят безбрежните чайки и гларуси. Усмихвам им се и им махам с ръка. Така си представям абсолютната свобода.

Сещам се за още едно стихотворение, съвсем кратко. Четох го някога, а сега то изниква в ума ми като отровна гъба. „Морето е удавено небе/Мразя го/Защото е превърнало птиците в риби.”

Удавен полет? Просто отражение на небесните висини? Също както Луната отразява светлината на Слънцето? Може би. Важното е че в онзи миг е заключено едно от най-сладките усещания. Като да достигнеш хоризонта или да се слееш в едно с Вселената, с всичката й прелест и дори грозота.

Възможно е и просто да преувеличавам любовта си към плуването и реенето в морската шир и да й придавам едва ли не духовно-религиозно значение. Кой да ти каже, прословутата Вселена е пълна със загадки, за които вероятно още не сме пораснали, за да получим ключ. Дори да е само заместител на истинския полет това чувство е част от мен, сърцето, душата… или каквото остава след нас, когато си отидем завинаги към някой друг свят.

О, но не стана ли време да тръгваме? Влакът ме връща към реалността със своето ритмично тракане. Слушам го няколко минути, след което нагласям вече поизтощената MP3-ка да посвири още малко в тъмната нощ. Една от първите песни отново ме хвърля в горчиво-сладката носталгия, само че това не ме притеснява. Убедена съм, че това нелепо чувство е част от човешката природа.

Summer nights are colder now,

They’ve taken down the fair,

And all the lights have died somehow

Or were they ever there?

А влакът ме отнесе в нощта сред мъглата от спомени и усещания. До следващото Здравей и довиждане!
23.07.2009 г.,  София

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s