Summer time – Almost gone



Студена нощ в средата на август, тихо полюшване на листа и клони, далечен лай на кучета и нестройно, някак отнесено подсвиркване на щурците сред високите треви. Обикновено човек не си представя лятото си така. Сезонът е едно от онези съществителни, които със самото  си споменаване извикват ярки образи в съзнанието. Свеж аромат на плодови коктейли и тежък вкус на лятно вино, жега, която превзема и последните глътки въздух, морски бриз и аромат на сол, носещи се над пясъчни дюни. Убийствен мирис на липи. Треска, текила, страст, парти, махмурлук, море, лепкавия лосион против слънце, старателно попит от бронзовия гръб, по който плъзгаш ръце. Нашепнати обещания в ухото от нечии устни, намазани с ягодов балсам и черни искри в очите, докато една ръка те води нагоре по стълбата на удоволствието. Още един етаж, моля, искам да стигна високото. Дълги бани, дълги въздишки, дълги оргазми и дълги мигове на безумие. След което отново есента ще дойде като развилняла се вещица, ще попари със слана всичко прекрасно и ще го потопи в мъгли и дъжд от жълти и червени листа. Обикновено хората свързват лятото с единственото време от годината, когато си позволяват истински да живеят и да се отдадат на всичко забранено. „Само да дойде лятото, само по-скоро да дочакам отпуската”. Вероятно това да изживяваш всеки сезон с всичките му върхове и падения и да откриваш тръпка дори и в брулещия вятър е твърде плашещо. И аз не бях изключение от това правило. Вероятно затова точно тези мисли ми идваха при споменаването на магическата дума „лято”.

Но понякога то е различно.

Брутална смесица между всички сезони, капризните пролетни дъждове, пронизващия есенен студ, спорадичните пристъпи на задушаваща жега. Всеки момент можем да очакваме да повали и малко сняг. Това някак обърка сетивата ми, винаги съм възприемала природните аномалии като някакво лично предателство. Всеки сезон свързвах с определени епитети, вкусове и преживявания, определено време и когато това не се случваше според очакванията ми… чувствах как губя почва под краката си.

В такива нощи, хладни, нетипични за сезона, отново ме обзе онова безпокойство. Лято – разочароващо, с потъмняло небе, блещукащи звезди… и ах, тези проклети насекоми, които си въобразяваха, че творят музика. Усещам как с бавни, призплъзгащи се движения лудостта се мести нагоре по нервните ми окончания. Въздействието на студените летни нощи върху желанието ми просто да стана, да изляза и да поскитам въпреки песента на щурците, е пълно противоречие.

Повървях няколко минути сред тревите, за да успокоя усиленото сърцебиене. Времето не е никак подходящо за разходка, но въпреки това упорито продължавам своя ход. Причината за това безпокойство започва да се оформя. Чувствам, че нямам време, че държа в ръцете си умиращо, вехнещо цвете, което е към своя край, а аз трябва да сторя нещо преди този край да е отнел последните остатъци от свежестта му. Защото краят наближава… краят на какво? На лятото, на живота ми, на света, какво толкова ще се случи в следващия момент, че изпитвам такова трескаво безпокойство?

Отново условни представи за живота, Вселената и всичко останало. Започнах да се чудя дали изобщо горепосочените летни асоциации са мои или чисто и просто клишета от нечий друг филм.

Седнах на тревата, без да обръщам внимание на студа или на факта, че дънките ми се цапаха, или че това не бе най-чистата част на града. И все пак нещо на това място ми харесваше. Имаше вкус на диво и непознато, усещане, сякаш запазено от времена, запечатани в подсъзнанието.

07.09.2009 г., София

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s