Среща със скръбта в една безразлична събота


 


Photo: Penguin Books Ads of the World

Автобусът спря с тежко скърцане на дъждовната спирка.

Главата ми вече бе замаяна от въртенето в кръг и глупавото, напрегнато очакване, затова побързах да се влея сред уморените хора и да потърся свободно място. Е, успях да намеря такова без особено затруднение, все пак беше събота вечер. При това без да ми се налага да екзекутирам с лакти някоя бременна жена или „беззащитна” пенсионерка. Единствено се наложи да разваля удоволствието на човека срещу мен, подпрял краката си под седалката ми. Какво да се прави, имам адска необходимост да съм до прозореца, иначе пътуването ми е развалено. Едно от малките неща, които оцветяват деня ми след края на работния ден. Аз, градът, който ми се е оцъклил през стъклото, музиката в ушите ми. Ей за такива неща си мечтая понякога, когато денят клони към смъртта си, обагрен в кървав залез… или просто сиви облаци. И се дразня, когато някой прекъсне най-прекрасния момент от денонощието ми. Понякога повече отколкото трябва.

Стъклото е мръсно, автобусът е пълен, а някакво „ах, какво сладко детенце” оглася околността с нестройното си гукане. Обаче аз съм щастлива, по някакъв начин. Чувствам се като в добре уплътнена стъклена сфера, натъпкана до краен предел с мелодия. В такива мигове нищо от случващото се не е в състояние да ме докосне.

И тогава – бум! Един-единствен случаен изстрел и балонът вече се е спукал, а нотите и мелодията изтичат като мъртвородени котенца.

Поглеждам в очите на стареца по диагонал. Плувнали са в сълзи. Държи ученическа чанта, взира се в далечината без да вижда нищо и преглъща блестящите капчици. Някаква струна в мене трепва.

Заобиколена съм от трагедии и разбити съдби. Постоянно прокарвам погледа си върху заглавия от черната хроника и ги пропускам. Ежедневието така или иначе е пълно с достатъчно много стрес и други оправдания. Но случаите, когато съм поглеждала право в лицето на истинската скръб… неподправена, непресторена, подобно на шамар в лицето, тежка като олово… може да се каже, че се броят на пръсти.

Става ми неудобно. Чувствам се като воайор в нечия чужда драма. Като преследвача, притаил се под прозорците на непознато семейство в нощта на траура. Без особени усилия, извръщам очи и впивам поглед в облещената, тебеширена луна. Ала сцената продължава да гложди ума ми, не мога да я изтрия от там. Провал в дисциплината „анонимен човешки контакт между двама непознати”. Моля, явете се на поправка през септември.

Бебето не спира да гука, въпреки опитите да обуздаят жизнеността му. Хубава символика за живота, а? Питам се колко ли бързо ще изтече потока време между детството и старостта. Дали пък тези двамата не са си просто далечни отражения, засекли се поради преплитане на времето?

Твърде много „философия”, като за събота вечер. Просто продължи да си събираш парченцата стъкло и си гледай живота. Толкова съм съсредоточена в опитите си да сглобя сферата, че не усещам кога непознатият се е измъкнал тихо от седалката си и си проправя път към вратата. Никога няма да разбера тайната му, нито причината за сълзите, мога само да спекулирам до безкрайност и да оставя въображението си да вършее като адска машина.

Само се чудя къде свършва желанието да се предпазим от това живота да ни докара до лудост… и къде започва безразличието.

Белият олеандър


На когото и да кажа, че това е една от любимите книги, обикновено реагира по този начин “А, вярно, то имаше и филм”. Вярно, че имаше, и то сносен, но само толкова.

Ролята на Мишел Пфайфър бе единственото, заради което си заслужава да се гледа. Много от силните моменти бяха претупани набързо, някои наистина хубави образи едва забележимо загатнати,

повечето поуки – изкривени,не е изразена и половината от същността на книгата, вероятно някои моменти са им се сторили грозни и неморални.  Основният ми проблем с този филм не е в това, че не следва плътно книгата, трудно е едно кинематографично произведение да обхване толкова дълъг период, като описания в Белия олеандър. Дразни ме това, че са опитали да го направят семеен и подходящ за всяка възраст, като по този начин духът и атмосферата на романа. Не, те не са за малки деца, нито за хора с наивни и романтични представи за живота, както и за средностатистическата американска публика. Така че почитателите на семейните сапунени драми по-добре да не отгръщат Белият олеандър, няма да им се хареса това, което ще прочетат.

Е, разбира се,  който го мързи да чете, нека гледа филма, но си мисля, че в книгата може да се намери много повече. Въпрос на избор.

В най-общ план историята е за Астрид – мълчалива, любопитна и освободена от предразсъдъци, предпочитаща образите – конкретни или абстрактни пред всички красивите думи. Историята е и на Ингрид – майка й, поетесата, владееща въпросните думи до съвършенство, точно като острието на кинжала. Използва физическата си красота и вродена чувственост, както и омайната си поезия, за да манипулира света и представите на хората около нея, поставяйки се в центъра на вселената. И в момента, в който Царицата е свалена от престола си, от чудните й бели цветове рукват отровата на белия олеандър.

Докато Ингрид крои планове за отмъщение зад дебелите стени на затвора, сенчестата й дъщеря сменя приемните домове като носни кърпички. Случват й се кофти неща. Намира упование в християнството, което бързо изчезва на заден план щом се появява първият й любовник – застаряващото гадже на приемната й майка, бивша алкохоличка. Страстната християнка с фигура на порнозвезда не може да се примири

да е лъгана и прострелва девойката няколко пъти. Само на 14 разрушава нещо, което не е по силите й да поправи. Слугува на противна домакиня с еснафски и расистки възгледи за живота. За малко да бъде разкъсна от глутница побеснели кучета, яде от кошчето за боклук. Причиняват й мъка и тя на свой ред прави същото, докато се опитва да се освободи от влиянието на паяка – родната й майка. Случват й се и хубави неща. Получава първата истинска любов от една емоционално нестабилна актриса, която макар и да е прекрасен човек не може да се справи с реалния живот. Научава се да отстоява себе си, да си проправя място в света, да оцелява. Открива някои истински приятели и сродни души, научава значението на спомените и миналото, което те изгражда като личност. Спорен е въпроса колко губи и колко печели в това пътешествие към себеоткриването.

Това, което най ме впечатлява в историята са живите и автентични образи, които сякаш дишат от страниците на книгата, хора, които могат да се срещнат всеки ден, без измислици и излишно украсяване, понякога брутални в своята откровеност. Рядко съм чела някоя книга, в която да имам едновременно толкова много любими герои. А и красивият, почти поетичен език, на който е написана. И в същото време не избива в сантиментализъм или сълзлива драма, представя и единия, и другия възглед, оставя читателя да избира чия страна да вземе. Никой от героите не е напълно невинен, истината е многолика, както и лъжата. Особено ме впечатлява това “Белезите ми бяха моята физиономия, миналото бе моя живот.”  Любим момент ми е едно надрусване в музея по изкуствата… за което може да прочетете по-подробно в романа. 😉
Предполагам, че Белият олеандър се харесва основно на женската аудитория, обаче си мисля, че и мъжете могат да открият нещо в книгата, което да ги грабне.

С две думи: прочетете я. Ще останете омагьосани!

 

Няма да ми липсваш



Photo: Turbophoto
Well we know I’m going away
and how I wish, I wish it weren’t so
So take this wine and drink with me
let’s delay our misery

Eagle Eye Cherry – Save Tonight

Последна нощ.

Утре се сбогувам с всичко, което познавам, било то мило, родно, нетърпимо или омразно. Оставям назад целия си досегашен живот… и не знам дали после ще открия пътеката назад.

Сигурността свърши.

Оттук нататък следва голямото неизвестно.

Не знам как съм се унесла в дрямка… съзнанието ми е толкова неспокойно и превъзбудено, мислех, че няма да мигна преди да се кача в самолета.

Пък и кой заспива по време на последната си нощ с някой, който повече може и да не види. Крадеш всяка минута, за да усетиш повече, да преоткриеш това, което никога не си забелязвал у другия, да го вкусиш повече, да го имаш повече, да татуираш всеки последен миг по кожата си и да удариш печат върху секцията на мозъка, запазена само за тази нощ.

Само така ще можеш по-късно да пресъздадеш спомена в болния си ум, през дългите самотни нощи, когато пръстите неволно посягат към слабините, а по бузите ти се стичат потискани сълзи.

Изправям се от леглото в хотелската стая на летището, отварям сънливи очи, докато ръката ми го търси трескаво, а тялото ми е пронизано от остър пристъп на страх. Усмихвам се облекчено, когато го видях да седи до прозореца.

Наблюдаваше светлините навън… напълно безизразно.

Ще ми се да кажа нещо… Нещо мило и успокоително, да му дам нещо като прощален подарък, който да пази в гънките на ума си.

Ала нищо не ми хрумва. Какво можеш да кажеш, когато всяка реплика звучи като тъпо филмово клише? По-добре е да дариш тишина.

Стреснах се от гласа му.

–          След няколко часа ще те изпратя и ще чакам, докато не отлетиш. От сега ти казвам, няма да се разплача, няма да пророня и една сълза. Приятелите ти ще ме гледат изпод вежди, ще си шушукат сато стари клюкарки „Ама че копеле, даже и не трепна.” Няма да плача, дори и когато самолетът ти се изгуби в далечината. Просто не го умея. Но… това не означава, че няма да ми липсваш.

Подскачам, ала преди да съм имала възможност да кажа каквото и да е, той слага пръст на устните ми и ми подарява една изненадващо ведра усмивка.

–          Държах да го знаеш.

Целува ме бавно и отива до банята.

Аз оставам, с ръце върху сърдечната област, и с чувството, че ми е даден най-ценния дар – пъти по-ценен от всички лигави сцени и порой от „Винаги ще те обичам.”

***

Той спази обещанието си.

Лицето му бе все така лишено от емоция, докато ме изпроводи по време на всички досадни процедури преди полета ми.

Последна нощ.

Последни минути.

Последна целувка.

Помоли ме да не му обещавам, че ще му пиша и че ще се обаждам.

Помоли ме да замълча и да запазя миналата нощ.

Помоли ме да не се обръщам.

Само това искаше от мен.

Целунах го за последно като страстна отчаяна хишница, извърнах се, потеглих по пътя си… и никога повече не го видях.

Не знам защо прекъсна връзките си с мен, защо не опитахме любовта от разстояние. Вероятно и никога няма да науча точния отговор.

Може да не е искал поредната сапунена развръзка, може да не е бил в състояние да види безразличието в погледа ми, той самия да усети блудкавия му вкус.

Може би така бе по-добре.

Знам само, че всяко летище и анонимна хотелска стая от този ден нататък щяха да ми връщат към онази нощ.

Знам, че едно Сбогом може да значи пъти повече от което и да е „Обичам те” и „Ще те чакам.”

За красотата, лицемерието и други пороци


Photo: BBC United Kingdom


Дъждът опръсква витрината на кафенето с броеница дребни капчици, подобни на миниатюрни перли. Ръми тихо и гали косите на забързаните минувачи Аз си стоя вътре над димяща чаша кафе и ги наблюдавам. Въртя в ума си измамното и разтегливо понятие „красота”, претеглям всички дефиниции за него, мисля си за своите собствени представи за това животно и пак не стигам до конкретен извод.  Колкото хора, толкова и представи за красивото и естетиката.  И все пак, има нещо дяволски сбъркано в цялостната ни идея по въпроса.

Вероятно всеки от нас познава някой, който бие барабана,  че за него или нея външния вид няма значение.  Може би в един или друг етап от живота си и вие сте го твърдели.  А в последствие същата персона постъпва по начин точно противоположен на „принципите” му.  Прилагам два примера от моето ежедневие.

Едно момиче обичаше да мисли за себе си като за толерантна личност спрямо хората, които не са благословени от Съдбата със спираща дъха красота.  Още от гимназията бе взела под крилото си своя съученичка, считана от другите „деца” за грозновата и се биеше в гърдите до посиняване как я била защитавала и как се карала с хората заради нея. Използваше високопарни изрази за това как тя в никакъв случай не можела да пренебрегне някой, защото не изглеждал добре, това било против принципите й,  всеки си имал своя чар,  трябвало да се приема какъвто е. С две думи: дрън-дрън, обичайните лозунги и постулати,  които звучат все едно си ги научил наизуст и рецитираш като хлапе на празник в детската градина.  Или като зубрач, накълвал перфектно репликите си и очакващ похвала, задето е такова добро дете и филантроп.  Веднъж показах на госпожицата снимка на младеж, за който имах подозрения, че таи повече от приятелски чувства към мен.  При вида му още малко й оставаше да нададе вик на ужас. „Ооо, зарежи го тоя, ти си хубава, пък той е грозен”.  Я виж ти, а какво стана с морала и толерантността?

Друга персона заяви, че напоследък виждала често грозни жени с красиви мъже.  Отвърнах й, че красотата е в очите на наблюдателя и това, което тя възприема като грозно за някой може да е прекрасно.  Девойката се стресна като зубър-отличник, хванат с неподготвен урок,  и взе да ми се обяснява как тя всъщност въобще не смятала, че има грозни хора, че всъщност всеки си имал чар и зависело от това какъв поглед имаш над нещата.  Е, хубаво, но такъв широко скроен и толерантен човек би ли направил коментар за грозните жени? Нямах желание да й разяснявам каква лицемерна пача е всъщност,  надали щеше да разбере.

Та, кому, по дяволите, е нужен целия този фарс? Всички говорят красиво зазубрени приказки, които никого не заблуждават. Малцина са тези, които наистина вярват в това, което казват и са готови да застанат зад него.  Масово заблудени моми обясняват, че външния вид не можел да ги впечатли, важна била душата и какъв бил човека. След което веднага се хващат за първия „красавец” без много много да оглеждат има ли богата душевност или да. Ако пък „красотата” се е оказала само куха черупка и човекът най-нагло се „възползва” от тях плачат и мрънкат от това колко е зла съдбата. Само празните слова остават да дрънчат като тенекиите, които са вързали на някой, защото е имал нещастието да се роди „грозен.”

Защо да се лъжем? Всеки гледа външния вид,  каквото и да говори.  Никой не се влюбва в душата на прима виста.  Дори няма значение дали става въпрос за класическата, почти стерилна красота или чаровната грозота, която пленява.  Всеки има някаква идея за това какво го грабва у дадена личност.  Ала твърдението, че сте „над тия неща”, особено ако ни най-малко не го вярвате,  е смехотворно и дори обидно за човека срещу вас.  Да не споменаваме класическото „Ми ти си много готин/а, ама всъщност знаеш ли, не си мой тип.”

Също така дълбоко се съмнявам някой да умира от удоволствие, ако другият го възприема просто като социален проект, или обект на съжаление.  Никой не прогресира от фалшивата поза на „Майка Тереза на грозните и онеправданите”.  И ако не сме в състояние да сме честни в отношението си към останалите, нека поне не заблуждаваме себе си.

П.С. Всички прилики с действителни лица и събития не са случайни.