Белият олеандър


На когото и да кажа, че това е една от любимите книги, обикновено реагира по този начин “А, вярно, то имаше и филм”. Вярно, че имаше, и то сносен, но само толкова.

Ролята на Мишел Пфайфър бе единственото, заради което си заслужава да се гледа. Много от силните моменти бяха претупани набързо, някои наистина хубави образи едва забележимо загатнати,

повечето поуки – изкривени,не е изразена и половината от същността на книгата, вероятно някои моменти са им се сторили грозни и неморални.  Основният ми проблем с този филм не е в това, че не следва плътно книгата, трудно е едно кинематографично произведение да обхване толкова дълъг период, като описания в Белия олеандър. Дразни ме това, че са опитали да го направят семеен и подходящ за всяка възраст, като по този начин духът и атмосферата на романа. Не, те не са за малки деца, нито за хора с наивни и романтични представи за живота, както и за средностатистическата американска публика. Така че почитателите на семейните сапунени драми по-добре да не отгръщат Белият олеандър, няма да им се хареса това, което ще прочетат.

Е, разбира се,  който го мързи да чете, нека гледа филма, но си мисля, че в книгата може да се намери много повече. Въпрос на избор.

В най-общ план историята е за Астрид – мълчалива, любопитна и освободена от предразсъдъци, предпочитаща образите – конкретни или абстрактни пред всички красивите думи. Историята е и на Ингрид – майка й, поетесата, владееща въпросните думи до съвършенство, точно като острието на кинжала. Използва физическата си красота и вродена чувственост, както и омайната си поезия, за да манипулира света и представите на хората около нея, поставяйки се в центъра на вселената. И в момента, в който Царицата е свалена от престола си, от чудните й бели цветове рукват отровата на белия олеандър.

Докато Ингрид крои планове за отмъщение зад дебелите стени на затвора, сенчестата й дъщеря сменя приемните домове като носни кърпички. Случват й се кофти неща. Намира упование в християнството, което бързо изчезва на заден план щом се появява първият й любовник – застаряващото гадже на приемната й майка, бивша алкохоличка. Страстната християнка с фигура на порнозвезда не може да се примири

да е лъгана и прострелва девойката няколко пъти. Само на 14 разрушава нещо, което не е по силите й да поправи. Слугува на противна домакиня с еснафски и расистки възгледи за живота. За малко да бъде разкъсна от глутница побеснели кучета, яде от кошчето за боклук. Причиняват й мъка и тя на свой ред прави същото, докато се опитва да се освободи от влиянието на паяка – родната й майка. Случват й се и хубави неща. Получава първата истинска любов от една емоционално нестабилна актриса, която макар и да е прекрасен човек не може да се справи с реалния живот. Научава се да отстоява себе си, да си проправя място в света, да оцелява. Открива някои истински приятели и сродни души, научава значението на спомените и миналото, което те изгражда като личност. Спорен е въпроса колко губи и колко печели в това пътешествие към себеоткриването.

Това, което най ме впечатлява в историята са живите и автентични образи, които сякаш дишат от страниците на книгата, хора, които могат да се срещнат всеки ден, без измислици и излишно украсяване, понякога брутални в своята откровеност. Рядко съм чела някоя книга, в която да имам едновременно толкова много любими герои. А и красивият, почти поетичен език, на който е написана. И в същото време не избива в сантиментализъм или сълзлива драма, представя и единия, и другия възглед, оставя читателя да избира чия страна да вземе. Никой от героите не е напълно невинен, истината е многолика, както и лъжата. Особено ме впечатлява това “Белезите ми бяха моята физиономия, миналото бе моя живот.”  Любим момент ми е едно надрусване в музея по изкуствата… за което може да прочетете по-подробно в романа. 😉
Предполагам, че Белият олеандър се харесва основно на женската аудитория, обаче си мисля, че и мъжете могат да открият нещо в книгата, което да ги грабне.

С две думи: прочетете я. Ще останете омагьосани!