Среща със скръбта в една безразлична събота


 


Photo: Penguin Books Ads of the World

Автобусът спря с тежко скърцане на дъждовната спирка.

Главата ми вече бе замаяна от въртенето в кръг и глупавото, напрегнато очакване, затова побързах да се влея сред уморените хора и да потърся свободно място. Е, успях да намеря такова без особено затруднение, все пак беше събота вечер. При това без да ми се налага да екзекутирам с лакти някоя бременна жена или „беззащитна” пенсионерка. Единствено се наложи да разваля удоволствието на човека срещу мен, подпрял краката си под седалката ми. Какво да се прави, имам адска необходимост да съм до прозореца, иначе пътуването ми е развалено. Едно от малките неща, които оцветяват деня ми след края на работния ден. Аз, градът, който ми се е оцъклил през стъклото, музиката в ушите ми. Ей за такива неща си мечтая понякога, когато денят клони към смъртта си, обагрен в кървав залез… или просто сиви облаци. И се дразня, когато някой прекъсне най-прекрасния момент от денонощието ми. Понякога повече отколкото трябва.

Стъклото е мръсно, автобусът е пълен, а някакво „ах, какво сладко детенце” оглася околността с нестройното си гукане. Обаче аз съм щастлива, по някакъв начин. Чувствам се като в добре уплътнена стъклена сфера, натъпкана до краен предел с мелодия. В такива мигове нищо от случващото се не е в състояние да ме докосне.

И тогава – бум! Един-единствен случаен изстрел и балонът вече се е спукал, а нотите и мелодията изтичат като мъртвородени котенца.

Поглеждам в очите на стареца по диагонал. Плувнали са в сълзи. Държи ученическа чанта, взира се в далечината без да вижда нищо и преглъща блестящите капчици. Някаква струна в мене трепва.

Заобиколена съм от трагедии и разбити съдби. Постоянно прокарвам погледа си върху заглавия от черната хроника и ги пропускам. Ежедневието така или иначе е пълно с достатъчно много стрес и други оправдания. Но случаите, когато съм поглеждала право в лицето на истинската скръб… неподправена, непресторена, подобно на шамар в лицето, тежка като олово… може да се каже, че се броят на пръсти.

Става ми неудобно. Чувствам се като воайор в нечия чужда драма. Като преследвача, притаил се под прозорците на непознато семейство в нощта на траура. Без особени усилия, извръщам очи и впивам поглед в облещената, тебеширена луна. Ала сцената продължава да гложди ума ми, не мога да я изтрия от там. Провал в дисциплината „анонимен човешки контакт между двама непознати”. Моля, явете се на поправка през септември.

Бебето не спира да гука, въпреки опитите да обуздаят жизнеността му. Хубава символика за живота, а? Питам се колко ли бързо ще изтече потока време между детството и старостта. Дали пък тези двамата не са си просто далечни отражения, засекли се поради преплитане на времето?

Твърде много „философия”, като за събота вечер. Просто продължи да си събираш парченцата стъкло и си гледай живота. Толкова съм съсредоточена в опитите си да сглобя сферата, че не усещам кога непознатият се е измъкнал тихо от седалката си и си проправя път към вратата. Никога няма да разбера тайната му, нито причината за сълзите, мога само да спекулирам до безкрайност и да оставя въображението си да вършее като адска машина.

Само се чудя къде свършва желанието да се предпазим от това живота да ни докара до лудост… и къде започва безразличието.