Кучки


Natalie Portman & Mila Kunis Lesbian Kiss from...

Продължение на Your sugar, your cream и Your worst nightmare


I

Аз и тя в едно сумрачно кафене.

Озърта се като преследвано животно.

Личи си че това не е нейното място, чувства се неловко извън територията си.

Това е целта ми – хората разкриват толкова много от мръсните си малки тайни, когато са несигурни.

Полумракът, разсейван само от газените лампи, скрива чертите на лицето ми.

Ала аз виждам нейното перфектно – фина, с огромни кафяви очи, нервни движения на тънките пръсти.

За повечето хора тази жена вероятно изглежда кристално чиста, почти девствена.

Но не забравяйте, че повечето хора не могат да виждат по-далече от носа си.

Понякога няма да разпознаят порока, дори да им избоде очите.

Прекалено обсебени са от собствената личност.

Кога за последно сте поглеждали в очите на събеседника си?

Имам предвид наистина да надзърнете и да съзрете мръсотията и тъмните ъгли в края на тунела?

Никога, нали?

Да, така е много по-удобно.

Не е нужно да виждаме налудничавото пламъче, гнусните желания, мрачните помисли, ако просто можем да се престорим, че ги няма.

Няма нищо по-кошмарно и трудно от това да свалиш нечия маска.

Дали няма да полудееш ако видиш какво се крие отдолу?

Повечето хора предпочитат да извърнат поглед и да се надрусат с някоя сладка илюзия.

Аз обаче изпитвам маниакална страст и клинично любопитство към всичко скрито и грозно, което обикновено потулвате под килима.

Въобразявате си, че ако го скриете, никой няма да разбере?

Аз винаги ви наблюдавам.

Ако някога се срещнем, по-добре не ме гледайте в очите, ако не искате да ви разлюспя пласт по пласт.

А тази тук бавно и старателно сваля защитните си пластове, като неумела стриптизьорка.

Съблича се в транс.

Остава гола и обречена.

И то даже без да го осъзнава.

Стиска чашата си с кафе, слепоочията й бълбукат от шампанизирана кръв.

Казвам й нещо с кадифения си, успокояващ тон.

Не искам да получи инфаркт преди аз да съм получила задачката си.

Приготвям се за нещо апетитно.

II

–         Слушам ви.

–         Казаха ми, че… предлагаш специални услуги.

–         Само за специални клиенти.

–         Надявам се това да ме превърне в особено специална за теб. – подава ми дебел, напращял плик, който поглеждам бегло и отстранявам без особен интерес.

–         Толкова в предплата и още толкова, когато го довършиш. – Белите й зъби изскърцват като старателно наострени ножове.

–         Мислиш, че можеш да ме купиш? – подсмихвам се и всмуквам от цигарата си. – Парите са сладко изкушение, ала не достатъчно, за да станеш… специална. Аз се храня от истории. Разкажи ми твоята… и кой знае, може да ме осени вдъхновение.

Постепенно разкрива личната си драма пред мен.

Да, надутата кучка определено е истински психопат под всичките пластове наивност и престорена чувствителност.

Иска да контролира всичко.

Не приема отказ.

Бас държа, че когато се чукат страстно желае да е отгоре.

Ала е прекалено „лепната” за имиджа на добро момиче, за да си го признае.

–         Значи искаш да го накажеш за грях, който още не е извършил?

Груб и вулгарен смях.

–         Аз го създадох, момиче. Тъпото копеле нямаше да е до никъде, ако не бях аз. Длъжен е да ме боготвори, задето се отдадох точно на него. Не ме заслужава. Ще го накарам да пълзи и да си получи заслуженото.

–         Искаш дъщеря ти да отрасне без баща? – дразня я с двусмислена усмивка.

–         Ти какво, морал ли ще ми четеш или ще работиш за мен? – съска и се гърчи като змия в капан. – Мислех, че си имам работа с професионалист. Явно са те надценили. – Понечи да стане и да си тръгне.

–         Не са те излъгали. – Облегнах се и я заковах само с един удар на чука. – Ала това ще ти струва двойно.

–         Парите нямат значение. – гласът й трепереше от нервна възбуда. – Ще ти платя колкото желаеш, ще ти дам всичко, което искаш. Но искам нещо наистина…

–         Съсипващо? Моля, седни и нека поговорим делово. Мисля, че имам идея, която е точно за теб. Ще ти предложа нещо наистина… специално.

III

Колко по-зле може да стане?

Вече не можех да спя, да се храня, да работя, дори да вървя по улиците без да ме е страх от това, което ме дебне зад ъгъла.

Само като гледах към жена си и дъщеря си, се изпълвах с необяснима злоба и омраза.

Не бях далеч от деня, в който щях окончателно да премина отвъд ръба на лудостта.

Нямах какво да губя.

Станах както обикновено, насилих се да изпия малко кафе, за да свестя донякъде изтощения си мозък.

Целунах я, за да приспя подозренията й и посегнах да щипна малката по бузата.

Тя се дръпна напълно инстинктивно, сякаш я бях опарил.

Половинката отново зае позата на загрижена майка-кърмилница и едвам се сдържах да не й фрасна един в лицето. „Сигурен ли си, че си добре, миличък? Дали пък днес да не си останеш вкъщи?”

Измислих някакво оправдание и се измъкнах от апартамента преди да ме е заляла с поредица от въпроси.

Странно бе, че кучката не ми се яви.

Сигурно ме чакаше там.

През цялото време, докато пътувах с колата си, нервите ми бяха настръхнали от отвратителното очакване.

Дали щеше да изскочи и да се забие в предното стъкло?

Дали нямаше да усетя зловонния й дъх в ухото си?

Дали няма да изпълзи между краката ми с онази грозна усмивка?

Нищо не се случи.

Ала докато стигнах до там се бях изпотил поне десет пъти, а сърцето ми думкаше, сякаш бях надрусан.

Същата горичка.

Същите зловещо шепнещи листа.

Преди да започне да ми се явява никога нямаше да се сетя за лобното й място.

–         Излез, малка курво!

Мълчание.

Гробовен мрак обгръщаше дърветата, макар да бе ранна утрин.

–         Знам, че си тук някъде… и ме дебнеш. Само че криви ще ти излязат сметките.

Нестроен грак на някаква птица.

Нито следа от нея и миризливия парфюм, който усещам всеки път щом е наблизо.

–         Върни се в ада от който си изпълзяла. Върви там и си устройвай оргии със силите на злото и всички демони, докато не се разпаднеш. Без мен, обаче, ясно ли ти е?

Това смях ли беше?

–         Къде си? Покажи се най-сетне, за да се разправя с тебе.

Паднах на земята и започнах да ровя с ръце меката, рохкава пръст.

Трябваше ми някакво доказателство, каквото и да е, знак, че е мъртва и че всичко това са халюцинации, породени от съвестта ми.

Дълбаех, дълбаех…

… а нямаше и следа от нея.

Всичко в природата сякаш ми се надсмиваше.

–         Къде си, дяволите да те вземат? Точно тук те погребах! – викът ми се разби в короните на дърветата.

Блудкавият ужас ме задави като някакво отровно питие.

Дрехите ми се пропиха от кал и мръсотия, пръстите ми се разкървавиха от малките, остри камъчета. Пред мен зееше пропаст, а нямаше и следа от нея.

Да не би да бях объркал мястото?

Или това бе част от тактиката й?

–         Тръгнал си на пътешествие от другата страна и си решил да ме зарежеш сам-самичка? – усетих шепота й в тила си и желязната хватка на ръцете й около гърлото си.

От къде толкова у сила у това крехко създание?

Давех се, пред очите ми изплуваха огромни кървави петна.

Нечленоразделни звуци излизаха от устата ми, докато тя ме душеше.

Цялата ми енергия изтичаше от тялото ми, сякаш я смучеше огромна пиявица.

Внезапно тя ме пусна и ледения декемврийски въздух атакува дробовете ми като стрела.

Поех си жадно въздух и се залюлях напред – дали от замайването или защото някой ме бе блъснал.

Паднах право в отворения гроб.

Смехът й дълбаеше тунели в мозъка ми.

Когато се свестих се оказах заобиколен от безброй дребни фигурки.

Момиченца.

Не по-високи от собствената ми дъщеря.

Дълги, лъскави коси.

Черни, надиплени роклички и бели престилки.

Те… нямаха лица.

Не просто безизразни – зловещи малки манекени с опната бяла плът наместо черти на лицето.

Ръцете им ме опипват целия и в това няма нищо еротично, нито възбуждащо.

Готвят се да ме разкъсат.

Чувам някакво странно мучене в ума си.

Армия зомбита.

Нейния глас на фона на този влудяващ шум.

–         Давайте, момичета, нали не искате госта ни да помисли, че сме негостоприемни?

Остри нокти оставят кървава диря по плътта ми.

Крещя от диво отчаяние.

Лицето й се навира в моето.

–         Не ти ли харесват моите малки приятелки? Счетох че ще са ти точно по вкуса. Не си ли падаш по младички?

Бялата плът се разтваря и демончетата впиват грозните си зъби на акула в мен.

С последни сили размахвам ръце, за да ги разкарам от себе си.

Без успех.

Мъртвата лолитка ме обяздва сред морето от немъртви изроди. Прониква в устата ми с език и усещам как я изпълва с кръв и червеи.

Вече не мога и да извикам.

Мракът милостиво покрива очите ми.

Следващото, което помня бе как един откършен от бурята клон ме шибна жестоко през лицето.

Беше тъмно, грозна полунощ в средата на декември, а луната ми се зъбеше като зла старица.

Студът хапеше кожата ми, тялото ми бе разрязано от порой болка.

Нито малката кучка, нито онези чудовища се мяркаха където и да е.

Краката не ме държаха, затова със сетни сили запълзях към колата.

И малкото, останало от дрехите ми бе разкъсано от клоните и камъните.

Ала не ми пукаше.

Всичко бе свършило.

IV

–         Господине, за пореден път ви казвам! – сухият, слаб полицай говореше тихо и равно, ала раздразнението му клокочеше под повърхността като слаб огън. – Два екипа претърсиха района, който ни описахте, и няма следа от труп на тийнейджърка. Освен ако не броим скелета на една лисица.

–         Н-н-н-о т-т-това н-не е възможно. – Мъжът с разрязано лице и безумен поглед се тресеше на стола, на границата на делириума. – Лично аз я наръгах тринайсет пъти. Виновен съм. Предавам се. Повече не мога. Моля ви, заключете ме, само ме дръжте далеч от нея.

–         Вижте какво, имаме предостатъчно реални престъпления, за които да се тревожим. Просто се приберете, вземете си душ и се наспете. Вървете на психиатър. И не ни занимавайте с халюцинациите си.

–         Аз убих момиче, дебил нещастен! Ей-така ли ще ме изпратиш да си ходя? Ами ако утре посегна на дъщеря ти?

–         Трудно ще ви е, с оглед на факта, че нямам дъщеря. Но отказвам да се занимавам с мнимата смърт на някаква тийнейджърка, на която даже не знаете името и чието описание е почти като на всяко момиче, което човек може да срещне на улицата.

–         Трябва ли да знам името на всяка непълнелотна курва, която съм чукал? – злобно озъбване. – Трябва ли да го знам и за да съм я убил?

Тежка въздишка.

–         Господине, казвам ви го за последен път и дано ме разберете, защото губя търпение. В момента в който открием и кичурче от косата на въображаемата жертва, лично ще ви закопчая и ще се постарая да ви вкарам в една килия с всички останали изроди. Но до тогава няма как да ви пипна.

Един плачлив глас ги прекъсна.

–         Аз ще се погрижа за него, господин полицай.

И двамата се извърнаха.

Гласът принадлежеше на дребна, руса жена с болезнено свити пръсти.

–         О, вие трябва да сте госпожа…

–         Точно така. – Тя изглеждаше напълно съкрушена. – Много ви благодаря, че ми се обадихте. Последните няколко дни клетият ми съпруг не беше на себе си. Не подозирах обаче, че нещата са чак толкова зле. – Разхълца се в носната си кърпичка.

–         Мила, какво става тук?

–         Дойдохме да те приберем, скъпи. – чак сега обърна внимание на типа с очилца до нея, както и на двамата, облечени в бяло. – Не си добре, разбираш ли го? Трябва да те лекуват. Не бих могла да живея с теб като си такъв. – Колеблива усмивка. – Всичко ще се оправи, бебчо.

–         Моля? Не, не съм луд! Има някакво недоразумение, какво си мислиш, че правиш?

Всички, дори и опечалената невеста, се подсмихнаха на тази му реплика.

–         Ние ще решим това, сър! Трябва да дойдете с нас сега. Ще се погрижим за вас. Как да го направим, по лесния или по трудния начин? Не ни карайте да използваме транквиланти.

И тогава той я съзря за пореден път. Стоеше там и му се хилеше победоносно. Облиза отвратителните си устни и го подкани с пръст.

– Ето я! Виждате ли! Не си въобразявам, кажете ми че я виждате. – и той се втурна с протегнати ръце в опит да улови въздуха.

– Ето, кучко! Загубих всичко, което имах заради теб. Предавам се, ще гния в затвора. Дано да си доволна! Сега ще се разкараш ли веднъж завинаги?

Лекарят въздъхна.

Жената изхлипа.

Полицаят присви рамене. И по-трагични случаи бе срещал.

–         Явно ще е по трудния начин.

Крясъците му постепенно утихнаха, когато двамата санитари го хванаха, а лекарят вля съдържанието на инжекцията в кръвта му.

Никой не обърна внимание на усмивката по лицето на русокосата, докато изнасяха упоения й, леко полудял благоверен.

V

–         Класна работа, скъпа! Не съм се и надявала на нещо толкова добро!

Още малко пяна щеше да й излезе от удоволствие.

Отново двете бяхме в една стая – анонимната хотелска стая от която бе започнало всичко.

Диаболичния режисьор и страдащия от шизофрения сценарист.

Тя дойде, за да ми връчи остатъка от парите, които ми дължеше.

Руса, богата, глезена кучка.

Гади ми се от такива като нея – как се хили самодоволно и арогантно, докато се налива с шампанско.

Хвърлям й една презрителна усмивка, докато отпивам бавно от чашата си.

–         Подмокри ли се, когато го вкараха в лудницата?

Тя ме зяпна глуповато и премига на парцали.

–         Най-сетне звучиш като сексуално задоволена жена. Успя ли да свършиш, когато получи каквото искаше?

Поразена е, не знае какво да каже.

Не е свикнала някой да назовава нещата с истинските им имена.

По бузите й плъзва руменина.

Явно не съм била далеч от истината.

Тя предпочита да се направи на неразбираща и продължава да се киска.

–         Предупредиха ме за особеното ти чувство за хумор. Наистина съм поразена, малката. Не вярвах, че някой ще е в състояние да изкара това копеле извън контрол. Арогантния му кучи син. Ще ми кажеш ли каква е тайната ти?

Почва да ми лази по нервите.

–         Майсторката никога не разкрива тайните на занаята. – прошепнах загадъчно. – Просто приеми, че човек може да постигне всичко като прибегне до малко пушек и огледала.

Както и щипка мескалин, ЛСД и малко халюциногенни гъби. Обаче проклета да съм ако разкрия точната рецепта на който и да е, особено на такава като нея. Дори и сестра ми не я знае.

Тя не е очаквала да й кажа.

Не я и интересува.

Постигнала е целта си и е щастлива като прасенце в кочина.

–         Все едно не съм живяла до сега! – лудостта в погледа й лумва като горски пожар.

Гротескно.

Единственото действащо лице в цялата тази трагикомедия, което можеше да се счита за невинна жертва, бе дъщеря им.

Кофти късмет – майка обсебваща психопатка и баща сексуален маниак в лудницата.

Ала мнозина са теглили доста по-лош жребий, така че не губя много време да мисля за нея.

–         Искам да празнувам!

–         Ще се наложи да се въздържиш за известно време, ако искаш някой да се върже на номера ти, че си съкрушена. – отбелязвам сухо.

–         Е, поне с теб бихме могли да го отбележим достойно в някой стриптийз клуб.

Ах, каква картинка!

Кучки от всички страни, обединявайте се!

Новите Телма и Луиз.

Съжалявам, маце, не ми го вдигаш, така че по-добре давай парите и се разкарай обратно в задушния си, еснафски свят.

–         Не, няма да мога, трябва да се подготвя за следващата си задача. – Ставам, прибирам плика с дебела пачка и без свян й посочвам вратата. – Много извинявай, обаче имам полет след два часа.

–         Разбира се. – Поклаща русата си глава сякаш е кукла на конци. – Бизнесът преди всичко. Няма да забравя какво направи за мен. Ще те препоръчам на всичките си приятелки.

Не само е луда, а и болезнено глупава.

–         По-добре е съвместната ни работа да си остане между нас. – Хвърлям й най-ледения си поглед и на нея най-сетне й светва лампичката.

Оскърбена е, ала знае, че я държа в ръцете си.

Не би рискувала да си навлече гнева ми.

Измита се безшумно от стаята.

Най-сетне мога да си отдъхна.

Близначката ми излиза от банята.

Пак е с обичайния имидж, който използваме – къса пола, която едва прикрива бедрата й.

Червило, размазано дебело по и без това плътните й устни.

Бяла ризка, подчертаваща формите й.

Мокра мечта.

Обляга се на прага, скръства ръце и ме поглежда нацупено.

–         Защо все аз трябва да играя курвата и беззащитната жертва?

–         Ами ти за друго не ставаш.

Прегръщам я през кръста като забивам нокти в кожата й.

Целувам я хищно и лакомо по устните.

Тя се усмихва, прави се на сърдита, но възбудата й личи.

–         Арогантна кучка! – съска в ухото ми. – Само защото си по-умната от двете ни въобще не означава, че някой ден няма да се обърна срещу теб!

–         Успех. – заигравам се с кичур от косата й. – Ще предизвикаш същия ефект все едно стреляш в огледалото. Аз съм част от теб, независимо дали ти харесва или не. Ще бъде като самоубийство. А ти си прекалено влюбена в себе си, та да си посегнеш.

–         Не разчитай на това! – Колко е сладка като се прави на злобна.

–         Хайде, принцесо, без драми. Пък и на теб ти доставя такова удоволствие да се държат с теб като с курва и парцал. Обожаваше всяка минута от чукането с него, не се прави. Никога не бих могла да го изимитирам. А и коя съм аз та да те лишавам от това, което те прави щастлива?

Плъзва ръка между краката ми.

–         Колко добре ме познаваш.

***

А някъде там в далечината един мъж в усмирителна риза вие ли, вие срещу луната.

К Р А Й

Your worst nightmare


Description unavailable

Image by rachel a. k. via Flickr

Your sugar,  your cream – II част

Lay down together for a while
I’ll put all your clothes in a nice neat little pile
You’re the cutest girl I’ve ever seen in my life
but it’s over now and with my knife
 

 

Therapy? – Diane

 

I am your sugar
I am your cream
I am your anti-American dream

I am your sugar
I am your cream
I am your worst nightmare
Now scream

 

Emillie Autumn – Gothic Lolita

 

I

Адският порой от онази нощ отми и последните остатъци от кръвта на малката курва.

А черната пръст сякаш сама разтвори кадифените си прегръдки, за да приеме тялото й. Естествено, такива като нея винаги ще намерят кой да ги поеме, дори когато са целите в прободни рани.

Странно е как се чувствам.

Очаквах, че ще съм смазан от чувство за вина и скапан от тежката задача да се отърва от остатъците й.

Че ще ми се гади от тежкия аромат на кръвта й.

Че ще ми се повдига от мъртвата й плът – същата, която само преди няколко часа бях чукал до пълно премаляване.

Тя бе само на шестнайсет.

Можеше да влезе в правия път, да се влюби, да се научи на магията на нежния секс и всички останали глупости.

А сега това никога нямаше да се случи, благодарение на мен.

И защо тогава не ми идеше да се обестя от угризения?

Съвестта ми спеше, но едно друго гласче изсъска. „Пич, курвата си остава курва. Не можеш да я накараш да спре да си отваря краката. Това девойче може единствено да съсипе живота на някое добро момче, което ще вижда в нея нещо, което тя не е. Кофти съпруга. Скапана майка. Добре направи, че се отърва от нея.”

Всеки си намира извинения и оправдания за греховете си.

Да, не се чувствах виновен… а странно възбуден от цялата ситуация.

Сетивата ми полудяваха при мисълта, че съм последния, проникнал във всички нейни дупки, преди да сложа окончателно край на диханието и ударите на сърцето й.

Галих я дълго и лъсках над осакатането й тяло, докато не го оскверних за последен път с топлото си семе.

„Копеле такова!” Пияната ми съвест се обади едвам-едвам. „Поне имай уважение към мъртвата.”

„Млъквай, кучко!” Един мисловен юмрук и я запратих отново в ступор в ъгъла на съзнанието ми.

Закопчах панталона си и като й пуснах една цинична усмивка се заех да рина черна пръст върху безжизнената лолитка.

Така бе по-добре.

Не можех да си позволя тя да се усети каква власт има над мен и да започне с обичайните женски практики, нали?

Кражба.

Измама.

Изнудване.

Моята мила любима да ме гледа с отвращение след разговор с непълнолетната любовница.

Единственото, което ме потискаше в тази ситуация бе, че отново трябва да се върна към стария живот със старателно залепена маска.

И нямаше да има тайни грехове, които да отвличат съзнанието ми от маскарада.

Да, винаги щеше да има малки перверзни палавници, но от колко от тях можех да си позволя да се отърва без да ме хванат?

Твърде много рискове.

Твърде много скелети в гардероба и следи за заличаване.

Време бе да тръгвам.

II

Мина месец от онази нощ.

Животът ми започна да се връща в стария ритъм и постепенно цялата история започна да ми се струва като сцена от лош криминален филм.

Булевардна статийка от блудкаво списайнице.

Перверзника и неговата жертва.

Жена ми постепенно се успокои.

Малко преди убийството съвсем я беше напънала параноята и постоянно ме обвиняваше в изневери.

Е, достатъчно умел съм да притъпя истериите й с дребни и не чак толкова дребни романтични жестове.

„Знаеш ли, аз съм най-големия щастливец на света, че си до мен.” „Казвал ли съм ти колко те обичам.” И тя се топи, а топлите й очи греят като мек шоколад, докато попива помията на клишетата с чувствителната си кожа.

Мразя се като й говоря всички тези простотии.

Понякога мразя и нея, задето ме кара да се правя на клоун.

Цветчета, бонбонки, евтина романтика на ишлеме, картички, вечери на лунна светлина.

Но поне целта е постигната, и мога да се насладя на малко спокойствие.

Последният пирон в ковчега на бдителността й е едно идилично пътуване до Венеция.

Глупачката лудна от радост.

Даже започна да ходи на уроци по италиански и си купи пътеводител, за да може да е подготвена за всички забележителности.

Едвам потискам отвращението си от баналността й.

Всичко в името на мира и децата, нали?

III

Жена ми продължи да се държи като типичната туристка.

Охкаше и ахкаше на всичко около нея и не спираше да ми сочи това и онова.

Трябваше да стана актьор, почти си се възхищавам на майсторството, с което прикривам адското си безразличие.

Плакна око в сочните италианки, плъзгащи се покрай мен като кораби, пълни с изкусителни дарове.

Правя се, че нищо не забелязвам.

Внезапно една чернокоса дама с домино се доближи до мен, докато съкровището ми се прехласваше по някаква архитектурна забележителност.

Подсмихнах й се похотливо.

Маскарад. Карнавал. А тази сякаш идваше от друг свят.

Инфарктно положение.

Тя сваля маската си.

Загадъчната дама свлича воала от тайнственост и отдолу се показва… малката!

Същото дебело намазано червило върху плътни устни.

Същите изгарящи очи.

Дълбок белег на бузата й, струйка кръв се стича по брадичката й.

Не! Това не е възможно!

Мръсницата отдавна трябва да е станала основно блюдо за банда разюздани червеи!

Какво прави тук?

–          Липсвах ли ти?

Наяве ли чух този глас или го прошепна в главата ми?

Пресегнах се да я докосна, да се уверя, че мозъкът ми не ми погажда подли трикове.

Но нея вече я няма.

Полудявам ли?

–          Мили, какво ти е? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

IV

Да, полудявам.

Откакто се върнахме от романтичното приключение, вече не съм същия.

Стряскам се от всяка жена, която дори приблизително напомня на малката.

Не бях страдал от кошмари, дори и от леко гризване на неспокойна съвест.

А вече ме бе страх да заспя, защото знаех, че щях да сънувам само нея… и бруталното й убийство.

Забавен каданс.

Кадър след кадър.

Онази сутрин счупих огледалото, защото съзрях отражението й зад себе си, докато се бръснех.

Безумен поглед, адски кръгове под очите, черни петна по лицето.

Мъртво момиче с проядени от гроба дрехи.

Фатална жена със съблазнително алена кръв, стичаща се от гърлото й.

Раните й зеят широко, зловонният й дъх ме лъхва.

Събуждам се, обръщам се към спящата до мен.

Съпругата ми е изчезнала и на нейно място се е изцъклило с огромните си черни очи и хлътнали бузи онова чудовище.

Всички около мен са силно разтревожени.

А жената не спира да се държи толкова сантиментално-загрижено, така майчински, че ми се повръща от нея.

Иде ми да я удуша, но така или иначе съм достатъчно вече затънал в женска кръв и телесни остатъци, нямам нужда от още един воденичен камък.

Вчера стана съвсем зле.

Заварих дъщеря ми да се маца пред огледалото с гримовете на майка си.

Бе си сложила неумело червило и изглеждаше така все едно е пила кръв, сенките бяха размазани по очите й като в някаква гротеска.

Не съм й посягал откакто се роди, но при тази гледка усетих как маниака от онази нощ се вселява в измъчения ми ум.

Хванах я за косите и я завлякох насред стаята без да обръщам внимание на отчаяните й писъци.

–          В тая къща няма място за гримирани курви, ясно ли ти е? Само на десет си, а вече какви ги вършиш? Какво ще направиш после, ще почнеш да си разтваряш краката за всеки дангалак в училище ли? Слушай ме, момиченце, че ще те пребия.

Следващото което помня бе как майка й едвам изтръгна ридаещото дете от ръцете ми.

Последва най-жестокия ни скандал, при който тя заяви, че това минава всички граници и че иска да се изнеса.

Животът ми окончателно излизаше от контрол.

Действах изцяло по инстинкт, замаян от адреналин и металния вкус на кръв в устата си. С олюляваща се походка се насочих към вратата и тръгнах нейде навън като пиян.

Малката вещица ме чакаше долу, седнала на стълбите като бездомно куче.

–          Умри, мръснице, разкарай се! – яростният ми вик отекна из празния жилищен блок.

„Вече съм мъртва, жребецо. Нима си забравил?”

Този шепот в главата ми се забива като скалпел.

Посягам да я хвана за мръсното вратле и да свърша веднъж завинаги с нея.

Тя се разтваря във въздуха.

Появява се отново на следващата пряка.

Приличам на обезумял клошар, който се движи на автопилот, с кървясал поглед.

Някаква млада жена ме гледа изплашено и бърза да се отдалечи.

Какво падение.

Стигам офиса си, единственото място на което намирам спасение в тези странни дни.

Червен надпис на бюрото ми… алено червило.

„Следвай ме.”

Глупава ученичка, не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Викам секретарката си, крещя й като обезумял, а тя ме гледа учудено и мига пеперудено.

„Никакъв надпис не виждам, господине, сигурен ли сте, че не ви е зле? Да викна ли лекар?”

Де да можеше да помогне.

Ще ми трябва екзорцист.

Връщам се обратно към дома си, а в шепота на есенните листа и свирнята на вятъра е вплетен безумен момичешки смях.

V

След като се окопитих, впрегнах всичките останали ми актьорски умения.

Паднах на колене пред жена ми и я замолих за прошка, каещ се и болен грешник.

Сълзите ми намокриха протегнатите й ръце и тя ме притисна до тялото си, сякаш бе спасителен пояс.

Помолих я за оше един шанс.

Милозливата глупачка се върза и даже убеди намусената ми и наплашена дъщеря да дойде при мен.

Тя колебливо прие извинението ми.

Ала страхът в очите й не можеше да бъде изличен.

Бях пречупил нещо в невидимата връзка помежду ни и усещах, че никога няма да бъде същото.

Още утре щях да отида на гроба на малката уличница… за да я разкарам веднъж завинаги.

Не знам как, но трябваше да я прогоня.

Няма да ме пречупи.

Прокълната да е вовеки веков, няма да ме лиши от разсъдъка ми и всичко, което съм градил до сега.

Your sugar, your cream


Gluttony Wrath Lust


Hey little girl, wanna go for a ride?
Ther’s room in my wagon it’s park right outside
We could cruise down Robert Street all night long
But I think I’ll just rape you, and kill you instead
 

 Therapy – Diane

If I am Lolita
Then you are a criminal
And you should be killed
By an army of little girls
The law won’t arrest you
The world won’t detest you
You never did anything
Any man wouldn’t do

 Emily Autumn – Gothic Lolita

 

I

Евтина хотелска стая.

От онези мижави постройки, сгушени в покрайнините на града.

Тези, които предлагат „почивка” за два часа под полуразкапалия се покрив, чаршафи, в които са се чукали безброй двойки преди теб, отегчени от повтаряемите пози и заучените стонове стени.

Нищо ново не им се предлага.

Никога няма да заведеш сериозното си гадже на такова място, дори в търсене на разнообразие.

Никой не отсяда там на бизнес пътуване.

Романтиката е изчегъртана от дъските на пода, за разлика от трупаната с годините мръсотия.

Отиваш там, за да се насладиш на деградацията.

Да се потопиш в морето от човешки грехове, слабости, долни, мерзки желания.

На такива места сваляш парфюма, изтриваш грима, снемаш няколко слоя маски

(и понякога кървиш в процеса на сваляне).

Истинското ти Аз взема превес – голо, сурово, с напращяло във вените напрежение, което изгаря да бъде освободено.

Рецепционистката подава ключовете с отегчено изражение, без изобщо да си дава сметка, че треперещите ти пръсти поемат ключа към Рая.

На нея отдавна й е все едно. Ти нямаш лице, един от многото, минал през изпадналите стаи. Няма да те разпознае, дори да й плащат за това.

И на теб това ти харесва, а?

Не е ли възбуждаща анонимността?

Ще ме последваш ли?

II

Обляга се на двойното легло.

Отметнала е назад лебедовата шия, краката й са кръстосани недостъпно.

Това й е новата роля – ледена и недостъпна дама.

Смях в залата.

Издава я палавия, розов език по устните, който размазва яркото червило.

Играе на жена.

Хлапачка в бизнес костюм.

Говори бавно и съблазнително нещо, което вероятно е чула по филмите.

Обувката с високо токче пада и оголва нежното й, влудяващо краче.

Смее се високо и пада на леглото след глътка шампанско.

Надали носи на алкохол, само малко, искряща, влудяваща течност и вече е в джаза.

Срещаме се за пореден път, всеки път на различно място.

И тя все ми се подиграва, малката палава вещица.

„На никой тук не му пука за теб, забравили са те веднага щом изчезнеш от полезрението им.”

Е, да, но аз съм параноик по душа.

Никой не трябва да разбира мръсната ни малка тайна, нали?

Копринена влага.

Леко задъхване.

Оголване на хищни зъби.

Дете, наивна ученичка… и в същото време лъхаща на адската женственост.

Не мога да й се наситя – неумелата игра, ролите, крехкото телце, тясната цепка (дали е тясна цепка или бездна е просто въпрос на възприятие).

Гарвановите коси в пръстите ми като менгеме, докато й го вкарвам на все по-бесни тласъци.

Удоволствието, което извира на талази между бедрата.

На малката кучка това й харесва и дава воля на нагона си в бясно съскане.

Нокти в кожата ми, зъби по шията й.

В края на горещата сесия е отпусната и задоволена, с хишнически блясък в погледа.

Сладката и нежна любов вече не ме задоволява.

И свръхчувствителната ми половинка вече се усеща, че не гледам на нея по същия начин.

Рано или късно ще ме разкрие, надарена е с инстинкт на ловджийска хрътка що се отнася до изневерите.

Трябва да прекратя всичко.

Да излича следите и да избутам мръсотията под килима.

Но как? Как се отказва човек от греха си, щом веднъж завинаги е изтръгнал от дълбините си достатъчно смелост, за да му се отдаде?

„Гнусен нерез!”

„Педофил!”

„Перверзник! Пребийте го с камъни!”

А до мен сладката кучка се е свестила и ме гледа алчна за още.

III

–         Тръгваш ли си вече?

–         Да, имам вечерен час. – Кокетно и грациозно изплъзване измежду чаршафите. Танцова стъпка. По едно време играех балет, сега единствено ми е останала позата и престорената елегантност.

–         Колко смешно и нелепо. Ще се върнеш и ще се правиш на добро дете за пред мама и татко. – Намазвам устните си, този път нежно и девствено розово, наместо обичайното курвенско червено.

–         А ти – на примерен съпруг и баща. – Сръчно прибирам маскировката за тази вечер и се връща към обичайната си роля в житейския театър – усмихнато и лъчезарно създание в дънки, маратонки и някакви сладникави обички. – Странно е. Нали навън е истинския ни живот? Защо тогава всичко там е толкова фалшиво и изкуствено в сравнение с дивотиите ни в тоя бардак? Все едно сме парникови цветя, подредени от вманиачен градинар.

–         Клетата малка философка! – Подигравката му жегва, ала някак неуверено. Пали си цигара и ме гледа изпитателно. – Реалност, истина… не си блъскай главата с такива въпроси, по-добре се отдай на това, в което най те бива. Ти си цялата само секс.

Като за да подчертае думите си ме сграбчи за косата и ме придърпа надолу за една свирка вместо целувка за сбогом.

Мразя го.

И все пак не мога да устоя да го видя как се гърчи от кеф, напълно уязвим под опитния ми език.

Изтривам перлената течност от устните си и му пускам двусмислена усмивка.

Ръката ми е на вратата.

–         Някой ден ще прочетеш името ми в черната хроника. „Невинна тийнейджърка е изнасилена и жестоко заклана в евтина хотелска стая.”

В очите му сякаш проблясна пламъче.

Вратата е необичайно тежка.

IV

Вървя бързо през тесните улички.

Вятърът свисти в ушите ми, а разгонените кучета около мен се преследват и огласят дъждовната вечер със задавен вой.

Маратонките ми са полепнали с боклуци, есенни листа и кал.

Защо не изпитвам страх?

Тъмно е… сама съм… никой наоколо, прозорците тъмнеят.

Никой няма да чуе тихия ми вик.

Странно безразлично ми е.

Знам, че нищо няма да ми се случи.

Когато човек е млад и болезнено наивен, е твърдо убеден в своето безсмъртие.

И страхът се изплъзва от системата му като нелепо вирусно заболяване.

Кога ли ще изгубя това чувство?

Нова порция вятър ме блъска в лицето и гърдите.

Минавам зад ъгъла покрай изоставената и полусрутена къща.

Не усещам кога ме атакува сянката.

Знам само, че усещам странно познати пръсти в косата си… и познатото надървяне през дънките ми.

Железните клещи стягат гърдите ми.

Стоманата се впива в гърлото ми и последното, което чувам е едно тихо изсъскване.

–         Ще се срещнем в черната хроника… кучко.

Жълтите листа се обогатиха с нов нюанс.

Алено червено.

Некрофилско


Dead body
Image by ~ Pil ~ via Flickr

Свещта пуши и догаря.

Нищо не е останало от стария, горещ пламък – само разтопен восък, дим и пепел, от които очите смъдят и те заболява главата. Тъжно е когато нещо свърши, винаги. Обстоятелства, продължителност – няма значение, краят винаги те смазва и те кара да се чувстваш като догаряща свещ. Като оргазъм, предизвикан от човек, който повече не искаш да видиш. Тежко, адско свършване… и лицемерно чувство за вина и досада.

Get over you.

„Само през трупа ти, любима!”

„Или мой, или мъртъв!”

И всякакви подобни драматизми.

Никой не може да ме убеди, че краят на четиригодишна връзка е 
по-болезнен от края, настъпил след няколко дни. При липса на нужния емоционален заряд да приключиш дълга връзка е не по-болезнено от това да се отървеш

от остаряла и вече ненужна дреха. Няма значение колко се познавате. Няма значение дали изобщо се познавате. Всяка раздяла оставя белег в теб, като рана от свещ. Няма значение колко други ще се изредят, за да се изгаврят с теб или да се помъчат да те излекуват. Болката е една и съща.

А щом минеш през обичайните фази, идва ред на погребението.

Пускаш оръжията за масово унищожение. Клъцваш гръкляна на напразната и болна от шизофрения надежда. Смачкваш главичките на малките огнени змийчета 
(съответно отсичаш главите на побеснелите дракони) – никому ненужните ти вече чувства. Прекарваш всички спомени и снимки през огнехвъргачката. Прекършваш всяка кост на някога любимото ти същество. Прокарваш шева през опърпаното си сърце. С последни сили се добираш до този, с който се разделяш, целуваш изстиващите устни, кръвта се стича по ръцете ти. Долепяш ухо до гърдите, за да доловиш последните удари на сърцето, последните глътки въздух.

Може да оставиш червена роза в сключените длани, но защо да размиваш погребението с подобни клишета? Изкопай дълбока дупка и хвърли там ненужните тленни останки. Не оставяй знак, за да можеш по-късно да го намериш. Не го заривай с тънък пласт от есенна шума. Не си оставяй вратичка.

Защото иначе сам ще доведеш себе си до етапа с некрофилията.

Всеки път, когато делникът те остави с горчив вкус в устата, всеки път щом търпиш криза, ще те атакува страстното, неестествено желание да се заровиш в мъртвата плът на вече отминалия спомен. Ще го искаш отчаяно, дори да знаеш, че е само химера. Полудяваш. Хваща те дива треска, която обладава и изнасилва измъчения ти мозък. Отново пълзиш отчаяно към гроба на вчерашното ти Аз. Разравяш черната пръст и се добираш до остатъците. Ръгаш разлагащото се тяло с настървение, което не си изпитвал, дори когато е трептяло от пресни емоции в ръцете ти приживе. Свършването е толкова мощно, че не забелязваш хилядите пробойни по мъртвата кожа от отчаяните ти пръсти. Щом се освестиш от скверния акт, осъзнаваш, че само си мастурбирал бясно над парчета разложило се месо.

Няма връщане назад, mate.

По-добре запази онези сладки последни минути сърцебиене, последната целувка с вкус на кръв, отколкото да се ровиш в гробищата като маниак, разяждан от червея на миналото.

Запечатай снимката в пъстрия колаж на сърцето си 
и не се мъчи да постигнеш нещо по-добро. Ще се събудиш и ще установиш, че чукаш изстинал труп. Омерзително.

А на този шантав свят има предостатъчно емоции и тела за обладаване, за да се ровиш в канавката сред кости и изгнили сърдечни органи.

Помисли за това следващия път преди да се обърнеш към стара любов.