Некрофилско


Dead body
Image by ~ Pil ~ via Flickr

Свещта пуши и догаря.

Нищо не е останало от стария, горещ пламък – само разтопен восък, дим и пепел, от които очите смъдят и те заболява главата. Тъжно е когато нещо свърши, винаги. Обстоятелства, продължителност – няма значение, краят винаги те смазва и те кара да се чувстваш като догаряща свещ. Като оргазъм, предизвикан от човек, който повече не искаш да видиш. Тежко, адско свършване… и лицемерно чувство за вина и досада.

Get over you.

„Само през трупа ти, любима!”

„Или мой, или мъртъв!”

И всякакви подобни драматизми.

Никой не може да ме убеди, че краят на четиригодишна връзка е 
по-болезнен от края, настъпил след няколко дни. При липса на нужния емоционален заряд да приключиш дълга връзка е не по-болезнено от това да се отървеш

от остаряла и вече ненужна дреха. Няма значение колко се познавате. Няма значение дали изобщо се познавате. Всяка раздяла оставя белег в теб, като рана от свещ. Няма значение колко други ще се изредят, за да се изгаврят с теб или да се помъчат да те излекуват. Болката е една и съща.

А щом минеш през обичайните фази, идва ред на погребението.

Пускаш оръжията за масово унищожение. Клъцваш гръкляна на напразната и болна от шизофрения надежда. Смачкваш главичките на малките огнени змийчета 
(съответно отсичаш главите на побеснелите дракони) – никому ненужните ти вече чувства. Прекарваш всички спомени и снимки през огнехвъргачката. Прекършваш всяка кост на някога любимото ти същество. Прокарваш шева през опърпаното си сърце. С последни сили се добираш до този, с който се разделяш, целуваш изстиващите устни, кръвта се стича по ръцете ти. Долепяш ухо до гърдите, за да доловиш последните удари на сърцето, последните глътки въздух.

Може да оставиш червена роза в сключените длани, но защо да размиваш погребението с подобни клишета? Изкопай дълбока дупка и хвърли там ненужните тленни останки. Не оставяй знак, за да можеш по-късно да го намериш. Не го заривай с тънък пласт от есенна шума. Не си оставяй вратичка.

Защото иначе сам ще доведеш себе си до етапа с некрофилията.

Всеки път, когато делникът те остави с горчив вкус в устата, всеки път щом търпиш криза, ще те атакува страстното, неестествено желание да се заровиш в мъртвата плът на вече отминалия спомен. Ще го искаш отчаяно, дори да знаеш, че е само химера. Полудяваш. Хваща те дива треска, която обладава и изнасилва измъчения ти мозък. Отново пълзиш отчаяно към гроба на вчерашното ти Аз. Разравяш черната пръст и се добираш до остатъците. Ръгаш разлагащото се тяло с настървение, което не си изпитвал, дори когато е трептяло от пресни емоции в ръцете ти приживе. Свършването е толкова мощно, че не забелязваш хилядите пробойни по мъртвата кожа от отчаяните ти пръсти. Щом се освестиш от скверния акт, осъзнаваш, че само си мастурбирал бясно над парчета разложило се месо.

Няма връщане назад, mate.

По-добре запази онези сладки последни минути сърцебиене, последната целувка с вкус на кръв, отколкото да се ровиш в гробищата като маниак, разяждан от червея на миналото.

Запечатай снимката в пъстрия колаж на сърцето си 
и не се мъчи да постигнеш нещо по-добро. Ще се събудиш и ще установиш, че чукаш изстинал труп. Омерзително.

А на този шантав свят има предостатъчно емоции и тела за обладаване, за да се ровиш в канавката сред кости и изгнили сърдечни органи.

Помисли за това следващия път преди да се обърнеш към стара любов.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s