Гадната новогодишна равносметка


Compass with inclinometer

Image via Wikipedia


Отлагах дълго тази неприятна за мене дейност. През повечето години дори се старая да не прибягвам до нея, защото предпочитам да живея в настоящето и рядко разбутвам жужащия, зловонен кош на миналото. Но при един от обичайните ми сутрешни разговори на двойна доза кафе и зад дебел монитор с уважаемия от мен гущеров крал Нинко, той ми сподели от мъдрите си мисли. Точният цитат ми се губи (малко ли алкохол се изпи от тогава?), но общата идея бе, че трябва да сме искрени, твърди и категорични, тъй като не разполагаме с безкрайно време. (Прощавай ако не съм проследила докрай тънката ти мисъл, приятелю!). И е прав, дяволите да го вземат. Следващата година има невероятния потенциал да си остане последния камък от пътя на живота ми (както и всяка следваща). Така че ще се наложи да я щурмувам с всички сили, та да мога след още 365 дни да положа морно чело върху финалната линия и да въздъхна със заслужено облекчение „Добра година беше!”. Или поне не твърде лоша. Глътка въздух… и отново в джаза. Мачкащо ежедневие, алкохолни нощи, секс до дупка, препускане по различни дестинации, писане до късни доби до пълно изтощение на нервните клетки. Или лежерно отброяване на миговете под златни слънчеви лъчи и мек отблясък през чашата с коняк. Въпрос на избор.

Работа. Същото, с което се занимавам през последните две години и горница. Кофти човешки съдби. Интересни истории, които с малко повече фантазия могат да бъдат преразказани и преобразени, така че никой да не ги познае. Някой ден. Дълги работни часове. Промищлени количества кафе и минерална вода. Напрегнато взиране в екрана. Чудя се как така още не съм си повредила фатално очите. (Догодина ми предстои да разбера дали очилата без диоптър ще ми придадат завършен вид на компютърен nerd или особеното очарование на перверзна библиотекарка). Вероятно това е най-дългото обвързване, което съм изживявала и все още усещам тих ужас при мисълта колко бързо лети времето. „Времето тече през пръстите ни като песъчинки” не е клише. Факт е! Поразяващ и смъртоносен, така че тази година ще изхвърля от речника си другото клише – „Има време за всичко.” Съжалявам, че ще ви разочаровам. Време няма. Така че действайте. Ще се наспим в гроба.

Образование. Дипломирах се, почти една година след вземането на държавния изпит. Хип, хип, ура, поредната, която ще се хвали и ще размахва парчето хартийка, наречено „диплома за вишУ образУвание”. Колко съм доволна и колко съм научила в действителност е друга тема на разговор. За пореден път се уверих, че самообразованието (както и самозадоволяването, би добавил някой) е най-сигурния начин да научиш нещо. Поизтупах изгубената си мотивация, направих първите стъпки към излизането от сивия кръг на руслото и затъпяването, в които все повече затъвах. Следващата година по това време може и да гледате първия филм, под чиито финални надписи съм записана като сценарист.

Приятели. Кофти развой на събитията. Поредното разочарование, поредният забит нож в гърба, поредното убеждение, че човек може да се довери напълно единствено на себе си (и последното е спорно). Сега когато втората, кошмарната половина от тази пролет е зад гърба ми, мога да кажа спокойно, че така е било по-добре. Че е трябвало да се случи, че за да претърпиш еволюция, се налага да минеш през счупени стъкла и да изтърпиш малко болка. Но когато си нагазил навътре в гнусната тиня на предателството е трудно да си мъдър или проницателен. При всички случаи истината освобождава. Кървящи рани, зловонна гной, гори и изрязва плесента. Цената на това да изрежеш тумора на заблудата. Прекрасно е!

Но нека не влизаме съвсем в поток от сълзи и лични драми, безвкусно е. Държа да споделя, че през тази богата на събития 2010 година обнових списъка с контактите и включих там редица интересни и разнообразни личности. С някои още се опознаваме, с други вече сме в графа „близки приятели”. Преоткрих и мнозина стари приятели, с които се бяхме забравили.

Това което се опитвам да кажа е че предателството трябва единствено да те обогати. Отмъщението не е опция – загуба на време, енергия, ресурси, които си можел да посветиш на себе си. Така или иначе никой не остава неуважен от живота, нали?

И най-вече супер много се радвам, задето се запознах с колеги – бъдещи кинотворци, най-вече с Аксиния, Михайло, Гергана и Люси. Радвате ме през сивите ми дни. И съм неприлично щастлива, задето ще прекрача новото десетилетие именно с вас.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътешествия. Тази година за първи път направих това, което заплашвам, че ще сторя отдавна – грабнах си раницата и тръгнах сама по пътищата на родината. Омръзна ми да уговарям разни хора (те си знаят кои са) да пътуваме някъде и реших, че ако чакам да събера сериозни пътешественици около себе си, ще си умра без да съм ходила където и да е. И отчасти вдъхновена от най-лудата си колежка в службата, която прекосява още по-далечни територии, направих план, и една сутрин просто хванах първия влак… Останалото си е преживяване. Заслужава си. Недейте да отлагате, че животът ви ще мине в очакване на съвършения момент. А такъв няма. Единствено съжалявам, че не останах за рождения си ден в Пазарджик, за да можем с уважаемия от мен Иво Цветков да се напием както си трябва на славния Остров. Но това може да стане и до година. А и щях да изпусна невероятното премеждие – прибиране до София за четири часа вместо за два, след като някой беше подпалил релсите. Жалко, че батерията на фотоапарата ми беше паднала. За малко щях да участвам в следващата национална трагедия. Още ли мислите, че имате време?

През следващата година възнамерявам да продължа опознаването на родните пътеки, природа и скрити кътчета. А също така и на съседните страни. Колкото и да съм заета, ще намеря време. Пък ако някой има желание да се присъедини към някое от скитанията ми, може да се чувства повече от свободен да потърси контакт със скромната ми личност. Не хапя (освен ако някой не си го поиска), не мрънкам, търпя стоически кофти климатични условия. Така де, да си сам на пътя е страхотно, но е хубаво човек да има спътник. Примерно ако си изкълча глезена, докато бродя из някоя планина, един придружител би бил направо безценен.

Любов и секс. На гореспоменатия рожден ден майка ми ми пожела да срещна любовта на живота си през тази своя година. По-голямо китайско проклятие от това ако има, здраве му кажи. Май взех, че я срещнах. Май май, ще стане юни. Въпреки, че не вярвам в понятия като „любовта на живота”, и в Главните Буквички, както и че всичко е временно. Не е много щастливо усещане. Несъвършена е до върха на окончанията си. Носи ми един куп неврози и драми, кара ме да се съмнявам постоянно, предизвиква ме. Шизофренична и крайна, като мен самата. Основно ме мъчи. Пробвах се да я преборя. Tough luck. И реших да последвам съвета на уважаемия от мен Оскар Уайлд и да се отдам на изкушението, пък каквото ще да става. Шансовете за happy end не са много на моя страна, клонят към други области. Но аз съм тъпа и упорита. И искам да се преборя. Каквото и да става. Не вярвах, че ще го кажа, обаче се радвам, че ми се случи. Дори и резултата да е природно бедствие, съм безумно доволна от това, че имах смелостта да не я подмина и да последвам гласа на сърцето си (оф, що за глупав израз). Стигнах до извода, че това е истинското щастие. Няма нищо по-отвратително от това да ръгаш истинските си чувства дълбоко в гърлото си с надеждата, че ще умрат от задушаващата хватка. А в същото време да навираш нещо ново там – нещо на което не му е дошло времето и не може да хване корени върху незагаснали въглени. Talk about choke-up!

А що се отнася до секса… ето едно новогодишно къстметче-клишенце: За него не се говори, там се действа. Фантазиите колкото и хубаво нещо да са си остават само фантазии.

Next year. За следващата година планирам да се отдам на всички прекрасни неща, започващи с П, описани от веселата компания в Бингото. Имам много истории за писане, много километри за пътуване, много материал за перкане, тютюн за пушене и алкохол за пиене. И по-малко сън. Толкова много трябва да направя, че мозъкът ми от сега започва да изпушва. И искрено се надявам да успея да фокусирам енергията си… че много енергия без посока си е почти толкова зле колкото никаква енергия.

И за финал, единственото, което мога да кажа на липсващата си публика (Лилия не я броим): Живейте! И не чакайте да стане първи януари, за да започнете.

Славно сбогуване с годината и десетилетието, драги мои!

Есен с ром и канела


Cinnamon spice

Image via Wikipedia

… нека бъда твоята есен.

Ваня Костова

Септемврийското слънце вече бе обагрило страните на Витоша, а прошарените дървета грееха като мед под лъчите му. Розовият мрамор на облаците бе прорязан от сиви гранитни жилки, а по разпокъсаните му краища струеше златиста светлина. Мила идилична картинка, вдъхновяваща всеки фотограф аматьор… и все пак циганското лято си отиваше. Всяка сутрин въздухът бе все по-резлив и остър, а вятърът бръснеше немилостиво по кожата. Хладнината плъзваше по вените, докато умът се опитваше да се стопли с остатъка от слънчеви лъчи. А те от своя страна служеха повече за наслада на окото отколкото за сгряване на тялото.

Тези мисли витаеха в главата на Мариела, докато се увиваше плътно в дебелия, вълнен шал. Потри буза в него и отпи още една глътка от чашата си с кафе. Още от ученичка го предпочиташе черно, без каквито и да е добавки, но напоследък бе започнала да си сипва по малко канела – странна подправка; винаги караше сетивата й да полудеят. Затова и я избягваше, страхуваше се, че ако злоупотреби, ефектът щеше да намалее и дори да се изгуби.

Но понякога, в добре организирания хаос на ежедневието си, и тя имаше нужда от щипка лудост.

Черната течност се разля по тялото й и донякъде отми сутрешния студ от кожата й. Облегна се на парапета, а погледът й се изгуби нейде из ширналите се пред погледа й гори. Усмивката, играеща по лицето й, напомняше на слънчево зайче.

Тъкмо напълно се бе откъснала от реалния свят, когато той протегна тънките си, невидими ръце и я дръпна обратно на земята. Пищящата мелодия на телефона я възвести, че има ново съобщение. Мариела въздъхна с досада, остави чашата си на масичката за кафе и погледна към екрана на малкия, лъскав апарат, за да разбере кой бе натрапника. Веждите й се вдигнаха високо от почуда, щом видя името. „Тъжен съм. Хайде да се разходим?”

Ръката й се отпусна като простреляна и телефонът се изплъзна между пръстите й. Понякога и женската интуиция се лъже. Беше твърдо убедена, че тази есен няма да я потърси и че „разходките” са вече в архива.

Явно не само тя имаше нужда от канелена лудост.

Явно тази лудост бе и заразна. Само един час по-късно тя вече чакаше пред входната врата, с есенното си палто и куфар в ръка. Непокорните й, карамелени коси бяха вързани, та вятърът да не се възползва от тях. Лешниковите й, неспокойни очи се криеха зад огромни черни очила. Никога не бе сигурна как да реагира при срещите им.

А небето бе толкова синьо, че чак изглеждаше… необятно. Идеалното време за път.

Ясен паркира пред блока, изскочи от колата, целуна я протоколно по бузата, взе куфара от ръката й и го остави в багажника. После с обработено движение, сякаш го бе репетирал хиляди пъти, отвори вратата и я покани да влезе. Когато се настани до нея най-сетне си позволи да се отпусне, пресегна се и безцеремонно дръпна очилата й.

– Малко е късно вече за това, не мислиш ли? Спокойно, слънцето няма да те изгори.

– Невъзможен си. Вечно трябва да става по твоему. – Мариела се нацупи престорено, ала не можа да прикрие пламъчетата на веселост в погледа си.

– Е, хайде сега, от толкова отдавна не съм ти виждал хубавите очи. Забравил бях как изглеждаш. – Палецът му се плъзна по бледата й буза.

– Очаквах нещо повече от теб, на твоите години изтърканите тийнейджърски комплименти не ти отиват. – отвърна злорадо спътницата му.

– Какви години, нима не знаеш, че съм още на тринайсет? Щях ли да съм тук, ако не беше така? – Тя го погледна внимателно. Смехът му бе искрен, ала в пъстрите му очи съзираше пластове натрупана умора – бяха зачервени и с торбички под тях, кожата бе прорязана от тънки мрежи дребни бръчки. Явно и за него годината не бе минала леко. Сигурно за това отново я бе потърсил „да се разходят.”

– Безсъние? – Произнесе думата небрежно, ала погледът, който му хвърли не търпеше възражение или отбягване на темата. – Още ли стоиш на работа по два-три часа, след като всички са приключили?

– Въобще не си се променила, нищо не ти убягва. – Този път умората се прокрадна и в гласа му, обикновено свеж и енергичен.

– Прекалено много се товариш. – Загрижеността в гласа й бе почти майчинска. – Колко пъти да ти напомням, че няма да си вечен?

– Стига, дървена философке. – въздъхна раздразнено. – Дъщеря ми е повече от достатъчна с вечните й критики. А като се съюзят с майка й…

– Толкова ли са зле нещата? – потръпна притеснено Мариела.

– Жени… дай ви да се ровите из проблеми и лични драми. – Ясен поклати глава и врътна ключа на стартера. – Хайде да потегляме, че разходката ни зове, а ти още малко ще ме таксуваш за терапевтичен сеанс.

Двигателят изръмжа и двамата се понесоха към синеещия хоризонт. Имаха много да си кажат, през последната година и двамата бяха решили въобще да не поддържат връзка. И въпреки това в началото помежду им цареше странно мълчание. Той гледаше право пред себе си, а тя играеше с къдрите на шала си и от време на време извръщаше очи към човека до себе си.

Бившият й мъж пак щеше да откачи от ревност, ако разбереше, че се разхожда с Ясен… ала това не бе нещо нетипично за него. Синът им си имаше свой живот и отдавна нехаеше за Мариелините занимания, често забравяше дори да й се обади. Е, виж, майка й щеше да я подложи на кръстосан разпит, сякаш бе на шестнайсет и бе избягала от училище с някое момче. Затова тя мъдро изключи телефона си и го бутна в дъното на чантата си, за да не се сеща за реалния свят, който така или иначе щеше да ги очаква щом се завърнеха две седмици по-късно.

Двамата с Ясен се запознаха при не особено романтични обстоятелства – в една грозна и кървава полунощ, в спешното отделение след като жена му бе направила поредния си опит за самоубийство в пристъп на истерия. А сестрата на Мариела береше душа след свръхдоза. И двамата бяха уморени, смачкани и в същото време полудели и безсънни. Никой нищо не им казваше, всички лекари ги подминаваха като пътни знаци с пламнали от тревоги глави. Не помнеха даже как точно се заговориха, ала тогава всеки намери в другия сламка, за която да се хване. Бе най-дългата и тревожна нощ, а зората им донесе временно облекчение. Близките им бяха излезли от зоната на опасността… за сега. В умовете и на двамата къкреше ясното подозрение, че нямаше да им е за последно. Също така и двамата не желаеха да се виждат веднага с виновниците за цялата драма, Ясен й предложи да изпият по едно кафе, за да се съвземат. През цялото време не откъсваше очи от пода, сякаш вършеше нещо нередно. Мариела бе твърде уморена, за да спори, а и ако прекараше още няколко минути между ронещите се, болнични стени, обгърната от блажен аромат на лекарства, щеше да изкрещи.

В кафенето до болницата нещо в тях се отприщи, започнаха да си споделят неща, които не бяха признавали дори пред себе си. Не знаеха дали се дължеше на умората, тревогата или конските дози кофеин, но задръжките им окончателно паднаха. Докато усетят какво се случва, ръцете им се сплетоха, очите им се загубиха в тези на другия, а здравият разум постепенно отстъпваше на канелената лудост. Сервитьорката – една малка вещица с искрящи очи – им заяви закачливо, че днес предлагали промоция с кафето – канелени сладки. По-късно щяха да обвинят подправката за това, което последва.

Мариела се изправи величествено, подаде му ръка и му заповяда да я последва. А Ясен даже не си и помисли да се противи. Първия намерен евтин мотел. Тогава тъкмо се развеждаше и не искаше да дава козове на любимия си съпруг, като води непознати мъже у тях. А и нямаше да издържат толкова дълго.

Между смачканите, чужди чаршафи избуяваше повече отчаяние, отколкото страст. Впити нокти в кожата, целувки до кръв, притискане на плът в плът, сякаш искаха да се разтворят един в друг. Отчаяно се стремяха към това, което щеше отново да ги накара да се почувстват живи. А след оргазма остана единствено чувството за срам, вина и отвращение от тях самите. Лежаха настрани и не смееха да се погледнат. Цветовете, поникнали върху почва от трагедия и болнична воня, им се струваха неуместни.

Мариела се изправи колебливо и навлече дрехите си, като в бързината не забеляза, че бе облякла блузата си наопаки, след което изчезна през вратата без да се сбогува. Дори не се обърна. А Ясен не понечи да я последва, камо ли да я спре. Остана да лежи като мъртъв, загледан в чуждия таван, а чувството за празнота се плъзна в него като раково образувание.

Това се случи в началото на най-отвратителното и студено лято в живота им. Можеше и повече да не се срещнат. Но съдбата имаше свои планове по въпроса. В началото на септември се засякоха в един бар, където бе отишла да отпразнува края на развода си с приятелки. Щом го засече на път за тоалетната, в мозъка й избухна вълна от противоречиви чувства. Понечи отново да избяга, само че този път Ясен я хвана за ръката и я смрази с едно простичко „Моля те, нека се разходим.”

И така започна тяхната есенна традиция… всяка година по същото време… вече седем години.

Никой не искаше и не смееше да се надява на нещо повече от това.

Докато пътуваха в колата, постепенно ледът от едногодишното мълчание се разтопи. Чак тогава Мариела усети колко е имала нужда отново да се махне от всичко и всички. Както и колко много й е липсвал.

Разходката никога нямаше предварителен план, туристически маршрут, набелязани места за посещение. Просто се качваха в колата и изчезваха накъдето им видят очите сред падащите листа и кристалния въздух. Всеки ден решаваха накъде ще потеглят и никога не знаеха дали няма да останат без подслон за през нощта.

Избягваха темата за личния живот. Там нямаше какво да сe каже или добави, а и какъв бе смисъла да се ровят из стари рани или язви? Ежедневието им бе изпълнено с достатъчно стрес и умора, та да превръщат най-сладкото време от годината в поредната драма, да насищат пространството с напрежение и да си задават закъснели въпроси.

Спряха за кратка почивка в Костенец и тръгнаха пеш към водопада, за да оставят сетивата си да попият малко боров въздух. Не се държаха за ръце, както младата влюбена двойка, която премина покрай тях, потънала в пролетта на чувствата. Ясен и Мариела се загледаха след децата и се обърнаха един към друг с меланхолична усмивка. Ала дълбоко в себе си не съжаляваха, че вече не са в състояние да се обичат по този начин. Би било смешно и нелогично, като нелеп опит да върнат нещо, което вече е преминало. Присъствието на другия и невидимата нишка бяха по-силни от разбушувалите се хормони. Край така наречения водопад се поспряха, за да послушат ромона на водата. Младите ги помолиха за снимка и Мариела се зае с охота с тази задача, като им направи цяла фотосесия. Накрая щастливите влюбени им благодариха сърдечно и се отдалечиха. Толкова бяха погълнати един от друг, че не забелязваха нищо и никого около себе си. Ясен се доближи до Мариела и я прегърна леко, като косата й докосна лицето му.

– Навярно остарявам. Ентусиазмът им ми се стори неестествен. Все едно бяха прекалили с джойнта. – въздъхна той.

– Или с канелата? – гласът й бе тръпнещо-закачлив.

– Шегуваш ли се? Канелата си е изцяло наша.

За първи път откакто се видяха си позволи да я целуне. Беше сладко като късно есенно грозде, или греяно вино пред камината. Топло, сгряващо чувство, което разлива спокойствие по вените.

Вечерта отседнаха в малко хотелче край Пловдив, едно от любимите им места. Ясен се бе запознал със собственика му покрай работата си, бе спечелил уважението и приятелството му и винаги можеше да разчита на дискретност от негова страна. Както и на добре отлежал, тежък ром, пазен  специално за тях двамата с Мариела. Това им бе любимото питие, но рядко имаха възможност да му се насладят.

Чаша спомени с леко винен вкус, балада от миналото, огън в камината и тих пламък в очите на събеседника. Умората от погледа се разтваряше като утринна мъгла. Нима им трябваше нещо повече?

Същата нощ времето се влоши и един клон дълго се блъскаше по прозореца на стаята им. Капките дъжд опръскаха стъклото, а по-едрите от тях заплющяха по него в нестройна мелодия. Ала двамата, сплетени под завивките, не отбелязваха опитите на Майка Природа да им покаже възмущението си. Смееха се, крадяха от дъха си с учестени целувки, отдаваха се на тиха наслада и не мислеха за следващия миг. Накрая заспаха с мирис на канела и ром по сгорещената си кожа.

Утрото ги очакваше, както и планината… есенно златно и кристално ледено.

***

Тази годината „разходката” на Ясен и Мариела продължи по-дълго от обичайното. Отдавна не се бяха откривали така пълноценно… и искаха да го задържат колкото се може повече. Но не можеха да се крият твърде дълго… а и дори да продължаха, магията щеше да се изгуби. А и никой не можеше да им отнеме спомена… сладък като мед, макар и хербаризиран като лятно цвете.

Три седмици по-късно той я остави на същото място, от където я взе. Помогна й да качи багажа си до малкия апартамент и я целуна също така бегло и протоколно. Ако вложеше и частица чувство, нямаше да поиска да си тръгне. И тя добре го разбираше.

Не си размениха обещания. И двамата мразеха да се сбогуват.

До следващия път, когато щяха да се намерят.

Може би отново до година. По същото време, през есента.

Здрач (not Meyer’s Twilight, fangirlies)


The Dead of Night

Image by Scott Ableman via Flickr

Градът постепенно сваля дневното си облекло и се потапя в нощната омая. Светлините започват да изгряват като безброй искрящи очи: неоновите лампи, прозорците, всички са залени със специфично излъчване, характерно само за тази част на денонощието. Цветът на небето става все по-убийствено син… и красив. При здрачаване детайлите са по-различни, защото тогава нещата се променят. Таените през деня, потискани чувства избиват нагоре и се опитват да излязат от душата. И колкото и да е странно, това се отразява на обстановката. Около нея вибрира напрежение, съдържащо в себе си пълна гама от силни емоции. Те варират от най-чистите до жестоките и тъмните, от красивите до мръсните. Някои успяват да се изтръгнат от затвора други така и не виждат света. Всяка една от тях крие собствена история. Някои са еднакви с други, но уникални по своему. Здрачът, многоцветните реклами, сводът над главите ни, покриващ се с чудна боичка, нещата на които обикновено не обръщаме внимание, самите улици, те знаят стотици, хиляди разкази и непрекъснато, в момента след залеза, на границата, те прибавят нов към своята колекция от спомени. За милионите съдби на хората, раздвижващи кръвта по артериите на града. Отбелязване на това, което не се вижда и чува с прости сетива. Някоя вечер, когато излезете навън, застанете в тих, тъмен ъгъл. Заслушайте се в невидимите щурци. Може би ще чуете нещо.

Притежание


Writer's Block

Image by thorinside via Flickr


Всеки път седи на същото място.

В ъгъла на кафенето, до прозореца, безкрайно повторение на един и същ ритуал.

Пристъпва тихо през вратата, оглежда се плахо подобно на заек, готвещ се да скочи в леговището на вълка.

Ситни към стола с разсеяно изражение и прехапана долна устна.

Успокоява се едва, когато се настанява в любимия оазис.

Напрежението видимо се изпарява от мускулите му.

Морето на зелените му очи преминава от развълнувани вълни към ледена стена.

Въобще не отразява опитите на секси сервитьорката да флиртува с него.

Поръчва си с равен глас същото, което поръчва всяка сутрин.

Два пъти двойно кафе.

Черно.

Два шоколадови кроасана.

Девойката се нацупва, обидена от наглото му пренебрежение, и идва към нашата маса.

„Ша поръчвате ли още нещо?”

Приятелката ми се възмущава.

Аз се подсмихвам, без да кажа нищо и изучавам с поглед нацупената лисича муцунка.

Все на някой трябва да си го изкара, нали?

А той дори не докосва поръчаното.

Запалва две цигари, които миг по-късно вече е забравил.

Накрая изгарят в пепелника.

Зяпа през стъклото с отсъстващо изражение, напълно застинал.

Цялото му същество се разтваря в дима от цигарата под 
формата на въпросителна.

Красив е, без съмнение, но не това събужда женското желание.

Непринудената, непресторена тайнственост е като афродизиак 
за впечатлителното съзнание… и разни телесни части.

Както и искреното безразличие.

Хвърлям бегъл поглед към момичето до мен.

Още малко и ще се разтече по стола си, от устата й се спуска тънка лигичка.

Въздиша тежко и се подпира замаяно на масата.

Аз го фиксирам както хищникът оглежда сладка и трудна хапка.

Пръстите ми се движат, независимо от волята ми.

Разтварям черния си бележник и изписвам първите букви от историята.

Облизвам настървено устни, докато напипвам стръвта и му я подхвърлям.

Преди да се потопя в думите, отправям куршумнате реплика към придружаващата ме мацка.

„Забрави го. Вече е мой.”

Тя вдига иронично вежда, погледът й е пълен с насмешка.

„Мой е. Просто още не го знае.”

Тя подхвърля нещо язвително и се връща към сутрешния шоколад.

Спирам да й обръщам внимание, защото в следващия миг жертвата захапа.

Сякаш усетил, че го дебна, изскочи рязко от кататонията си и пое жадно глътка въздух, подобно на давещ се плувец.

Гледа ме. В доскоро безразличния поглед се разбуди нова емоция: ужас, отвращение и параноя, изскочили от помийните ями на тайната му.

Гледа ме така както едно изгубено в гората дете 
се взира в очите на дебнещия го звяр.

Аз пък му отвръщам с най-милата усмивка, на която съм способна.

Погледът обаче ясно издава хищническите ми намерения.

Мисълта ми плъзна към него като черно пипално на октопод.

„Не можеш да се скриеш от мен, пиленце. Винаги ще съм един ход напред.”

Жегнат, той подскочи, събори стола си и чашата с кафе.

После хвърли някакви банкноти на масата и излетя през вратата.

Сервитьорката въздъхна с професионална досада, промърмори едно „Аман от луди!” и отиде да почисти разлятата черна течност.

А той тичаше като обезумял по улицата… следван от пипалата, измъкващи се от сенките.

Мисълта ми течеше след него – черен катран, от който няма спасение.

„Мой си, скъпи. Никой не може да избяга измежду кориците на книгата ми. Съдбата ти е решена.”

За благотворенето, Сандра и тухлите


Help!

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

ИСТОРИЯТА Й

 Често ме спохожда в мислите… като сянка или видение. Добрата, стара Смърт. Онова невидимо присъствие, което дебне зад врата ни през всеки един ден от битието ни. И в крайна сметка ни застига. Неминуемо е. За нея/него (според разбиранията ви) е безразлично как се възприема от отделния индивид: със страх или очакване, с трепет или любопитство. За Смъртта е все едно дали я мислите за символ или смазващ факт, отговор на всички въпроси или несправедливост. Един ден просто ти се случва.

Не знам къде ще отидем след като затворим очи за последно. Не знам дори дали има после или ставаме основно блюдо за червеите. Не знам и по каква логика кокалестият символ/поразяващ факта подбира хората от списъка си. Знам само, че често някой си отива без време. Знам също, че когато тези, останали след него разбират ясно, че са можели да направят нещо, за да го спасят и да му подарят още безценни мигове живот, чувството е… смазващо. Грозна тухла четворка. До безкрай си задаваш въпроса „какво щеще да стане ако…”. Безсмислено. И въпреки това боли… и не изчезва. Никога. Вина, гняв и безсилие.

Дали Смъртта те учи на смирение? Може би. Дали чувството за безпомощност не засяда като адска буца в гърлото ти? Със сигурност.

Двама мои съученици загинаха на по 17 години. Единият – от тежка болест, другият – защото нямаше кой да му подаде ръка и проблемите го смазаха. Два некролога в рамките на няколко дни. Човек, който познавах от дете загина след шестмесечна кома и адски мъки в следствие на тежка автомобилна катастрофа – 26 години. Доколкото разбрахме – поредица от лекарски грешки. Преди няколко месеца приятел на сестра ми почина на 18. Отново заради проблем, който е можело да бъде решен. Подробностите в тези случаи нямат значение. Нямам за цел да обвинявам някого или да държа речи за ужасното ни здравеопазване. Макар че виновници има. Но не това е същественото в този момент.

 Не участвам в каузи или граждански движения. Не пращам СМС-и за Българската Коледа и ред други инициативи. Подминавам с презрение момчетата и момичетата, продаващи картички за спасяването на еди-кое си дете от тежка болест. Противна ми е мисълта дори за такива дребни жестове. Не искам просто да си подмия съвестта и да заблудя себе си, че съм сторила добро и благородно дело. Принципът „дори и един лев да достигне при децата/болните/жертвите все е нещо”, зад който често се крием, не ме устройва! В повечето случаи благотворителността е точно като вярата и любовта – красива като идея, грозна като практика. И е особено изкривена и обезобразена от желанието на някои хора да натрапват филантропията си, да демонстрират колко са добри. Основно да угаждат на егото и суетата си. Или да печелят на гърба на хората в неравностойно положение.

Вчера попаднах на инициативата, обявена в Говорилнята. Научих за историята и проблема на Сандра – момиче, което не познавам. На моите години. Слънчева и усмихната. Нещо ме бодна, докато четях подробностите и гледах снимките й. И не говоря за болка, съжаление, състрадание. Тези неща идват в последствие. По-скоро бе усещането, че ТОВА е момента, в който трябва да се действа. Съзнанието, че МОЖЕМ да отклоним тухлата преди да е размазала линията на живота й.

Ежедневно сме заобиколени от вестникарски/новинарски трагедии. До степен, че с колкото повече несправедливост и тежки драми се сблъскваме, толкова по-лесно ни е да останем безразлични към съдбата на околните. И кой да ни обвини? Дните ни са изпълнени със стрес, преумора, проблеми, сметки, и не усещаме как се капсулираме от всичко случващо се. И един от друг. Докато трагедията не сполети нас. Когато на свой ред ще усетим сблъсъка в стената от безразличие. После всичко потъва в забрава. А някой там мъкне тухлите на съжалението/самообвинението.

Не желая да агитирам хората да отделят от изкараните с кървава пот пари, във времена, когато всеки ти тика в лицето схеми за печалба, замаскирани като благородни каузи. Но не би ли било красиво, ако действаме в правилното време, на правилното място, а резултатът от това бъде положителен? Не би ли било хубаво, ако използваме тухлите, за да създадем нещо, вместо да ги тъпчем в тъмните ъгли на ума, преглътанти с доза болка и разочарование?

Дори и мотивите да не са безкористни, дори да го правим преди всичко заради себе си, за да се почувстваме активни граждани или да участваме в нещо значимо? Смятате ли, че за Сандра и семейството й, както и на другите в нейното положение, ще има значение какво ни е движило, ако резултатът от действията ни означава да й бъде върнат шанса да живее?

 Помислете за това.

 И още нещо на финал, помощта, която може да се окаже е не само финансова. Понякога една добра и реализирана идея върши повече работа и от хиляди дарения. Ако имате такава идея, не я пазете за себе си. Действайте по нея. Може и да не се получи. Но ако си я вардим като крехко цветенце, със сигурност нищо няма да се промени.

Знам, че в момента говоря общи приказки от ученическо есе, но в спорът се ражда истината, а идеите често се раждат по време на дискусии.

От някъде трябва да се започне.

Все още нищо не е решено.

Все още не е късно.

 

Безсъние: Черно


Marquis Coffee Shop

Image by Galt Museum & Archives on The Commons via Flickr

Дим. Черноокият от отсрещната маса демонстративно бълва цели кълба смърдящ дим  право в лицето ми. Подсмихва ми се хитро, сякаш знае нещо, което на мен ми убягва. Не казва нито дума. Само си седи там от половин час и ме гледа. Аз се облягам на белия си стол и се мъча да съсредоточа погледа и мислите си върху  зверещия се екран на лаптопа. Думите ми са пресъхнали… като сокове на незадоволена нимфоманка. Очите ми парят, изчерпани и безсънни. Мъча се да не отвръщам на провокацията му. Не се получава. Мръсникът все едно е вързал очните ми ябълки на тънки конци, като тези, които използва всеки уважаващ се кукловод. И си седи там. Не бърза за никъде, просто подръпва връвчиците и се забавлява от реакцията ми. Чака следващия ми ход. Чувствам се като лабораторно животно. Изпитвам желание да стана и да размажа главата му с лаптопа. Обаче съм твърде изтощена, за да го направя. Не мога да спя. Размазвам се от всякъде, само и само да мога да затворя очи за няколко часа в Неговите прегръдки. Не, не на някоя любовно-анатомична тръпка в областта от цепката между бедрата до сърцето ми. В прегръдките на добрия стар Хипнос /или Морфей, според личните ви предпочитания/. Само че той нещо ме мрази и тези дни ми е отказал достъп отвъд портите си. Казано на прост език, не мога да спя. Хич. А покрай това не мога да правя почти нищо друго, защото клетият ми нещастен мозък ще експлодира. Няма значение колко съм пила. Няма значение дали работя или почивам. Сънят просто не идва. Затова съм и в това денонощно кафене – наливам се с промишлени количества кафе, кола и се тъпча с шоколад, за да дам някаква енергия на изтерзаното си тяло. И се мъча да пиша. Едно зло никога не идва само – представете си адското безсъние и писателския блок в една разкошна, коморбидна бълвоч. Думите, които изскачат на екрана – изнасилени, лишени от смисъл, като тенекиени кутии по които дрънка някой пиян клошар, докато си мисли, че твори музика. Търкам очите си, но това не намалява адската болка, която ги пронизва. А неговата хватка се засилва. Няма да се спи. Няма и да се пише. Защо да не се гмурна в черното на бездните, които нарича очи? Може да се озова в катранено блато. Или ледено море. Или сред кадифени стени. А може би там някъде се крият съня ми, думите и чувствата – хилещи се като малки интриганти, деца, скрили се нарочно, за да наблюдават как нещастната им майка се побърква бавно, но сигурно, докато ги търси. Изсъсквам тихо и се насочвам с танцова стъпка към масата му. Ти си на ход, гадино!