Безсъние: Черно

Image by Galt Museum & Archives on The Commons via Flickr

Дим. Черноокият от отсрещната маса демонстративно бълва цели кълба смърдящ дим  право в лицето ми. Подсмихва ми се хитро, сякаш знае нещо, което на мен ми убягва. Не казва нито дума. Само си седи там от половин час и ме гледа. Аз се облягам на белия си стол и се мъча да съсредоточа погледа и мислите си върху  зверещия се екран на лаптопа. Думите ми са пресъхнали… като сокове на незадоволена нимфоманка. Очите ми парят, изчерпани и безсънни. Мъча се да не отвръщам на провокацията му. Не се получава. Мръсникът все едно е вързал очните ми ябълки на тънки конци, като тези, които използва всеки уважаващ се кукловод. И си седи там. Не бърза за никъде, просто подръпва връвчиците и се забавлява от реакцията ми. Чака следващия ми ход. Чувствам се като лабораторно животно. Изпитвам желание да стана и да размажа главата му с лаптопа. Обаче съм твърде изтощена, за да го направя. Не мога да спя. Размазвам се от всякъде, само и само да мога да затворя очи за няколко часа в Неговите прегръдки. Не, не на някоя любовно-анатомична тръпка в областта от цепката между бедрата до сърцето ми. В прегръдките на добрия стар Хипнос /или Морфей, според личните ви предпочитания/. Само че той нещо ме мрази и тези дни ми е отказал достъп отвъд портите си. Казано на прост език, не мога да спя. Хич. А покрай това не мога да правя почти нищо друго, защото клетият ми нещастен мозък ще експлодира. Няма значение колко съм пила. Няма значение дали работя или почивам. Сънят просто не идва. Затова съм и в това денонощно кафене – наливам се с промишлени количества кафе, кола и се тъпча с шоколад, за да дам някаква енергия на изтерзаното си тяло. И се мъча да пиша. Едно зло никога не идва само – представете си адското безсъние и писателския блок в една разкошна, коморбидна бълвоч. Думите, които изскачат на екрана – изнасилени, лишени от смисъл, като тенекиени кутии по които дрънка някой пиян клошар, докато си мисли, че твори музика. Търкам очите си, но това не намалява адската болка, която ги пронизва. А неговата хватка се засилва. Няма да се спи. Няма и да се пише. Защо да не се гмурна в черното на бездните, които нарича очи? Може да се озова в катранено блато. Или ледено море. Или сред кадифени стени. А може би там някъде се крият съня ми, думите и чувствата – хилещи се като малки интриганти, деца, скрили се нарочно, за да наблюдават как нещастната им майка се побърква бавно, но сигурно, докато ги търси. Изсъсквам тихо и се насочвам с танцова стъпка към масата му. Ти си на ход, гадино!