За благотворенето, Сандра и тухлите


Help!

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

ИСТОРИЯТА Й

 Често ме спохожда в мислите… като сянка или видение. Добрата, стара Смърт. Онова невидимо присъствие, което дебне зад врата ни през всеки един ден от битието ни. И в крайна сметка ни застига. Неминуемо е. За нея/него (според разбиранията ви) е безразлично как се възприема от отделния индивид: със страх или очакване, с трепет или любопитство. За Смъртта е все едно дали я мислите за символ или смазващ факт, отговор на всички въпроси или несправедливост. Един ден просто ти се случва.

Не знам къде ще отидем след като затворим очи за последно. Не знам дори дали има после или ставаме основно блюдо за червеите. Не знам и по каква логика кокалестият символ/поразяващ факта подбира хората от списъка си. Знам само, че често някой си отива без време. Знам също, че когато тези, останали след него разбират ясно, че са можели да направят нещо, за да го спасят и да му подарят още безценни мигове живот, чувството е… смазващо. Грозна тухла четворка. До безкрай си задаваш въпроса „какво щеще да стане ако…”. Безсмислено. И въпреки това боли… и не изчезва. Никога. Вина, гняв и безсилие.

Дали Смъртта те учи на смирение? Може би. Дали чувството за безпомощност не засяда като адска буца в гърлото ти? Със сигурност.

Двама мои съученици загинаха на по 17 години. Единият – от тежка болест, другият – защото нямаше кой да му подаде ръка и проблемите го смазаха. Два некролога в рамките на няколко дни. Човек, който познавах от дете загина след шестмесечна кома и адски мъки в следствие на тежка автомобилна катастрофа – 26 години. Доколкото разбрахме – поредица от лекарски грешки. Преди няколко месеца приятел на сестра ми почина на 18. Отново заради проблем, който е можело да бъде решен. Подробностите в тези случаи нямат значение. Нямам за цел да обвинявам някого или да държа речи за ужасното ни здравеопазване. Макар че виновници има. Но не това е същественото в този момент.

 Не участвам в каузи или граждански движения. Не пращам СМС-и за Българската Коледа и ред други инициативи. Подминавам с презрение момчетата и момичетата, продаващи картички за спасяването на еди-кое си дете от тежка болест. Противна ми е мисълта дори за такива дребни жестове. Не искам просто да си подмия съвестта и да заблудя себе си, че съм сторила добро и благородно дело. Принципът „дори и един лев да достигне при децата/болните/жертвите все е нещо”, зад който често се крием, не ме устройва! В повечето случаи благотворителността е точно като вярата и любовта – красива като идея, грозна като практика. И е особено изкривена и обезобразена от желанието на някои хора да натрапват филантропията си, да демонстрират колко са добри. Основно да угаждат на егото и суетата си. Или да печелят на гърба на хората в неравностойно положение.

Вчера попаднах на инициативата, обявена в Говорилнята. Научих за историята и проблема на Сандра – момиче, което не познавам. На моите години. Слънчева и усмихната. Нещо ме бодна, докато четях подробностите и гледах снимките й. И не говоря за болка, съжаление, състрадание. Тези неща идват в последствие. По-скоро бе усещането, че ТОВА е момента, в който трябва да се действа. Съзнанието, че МОЖЕМ да отклоним тухлата преди да е размазала линията на живота й.

Ежедневно сме заобиколени от вестникарски/новинарски трагедии. До степен, че с колкото повече несправедливост и тежки драми се сблъскваме, толкова по-лесно ни е да останем безразлични към съдбата на околните. И кой да ни обвини? Дните ни са изпълнени със стрес, преумора, проблеми, сметки, и не усещаме как се капсулираме от всичко случващо се. И един от друг. Докато трагедията не сполети нас. Когато на свой ред ще усетим сблъсъка в стената от безразличие. После всичко потъва в забрава. А някой там мъкне тухлите на съжалението/самообвинението.

Не желая да агитирам хората да отделят от изкараните с кървава пот пари, във времена, когато всеки ти тика в лицето схеми за печалба, замаскирани като благородни каузи. Но не би ли било красиво, ако действаме в правилното време, на правилното място, а резултатът от това бъде положителен? Не би ли било хубаво, ако използваме тухлите, за да създадем нещо, вместо да ги тъпчем в тъмните ъгли на ума, преглътанти с доза болка и разочарование?

Дори и мотивите да не са безкористни, дори да го правим преди всичко заради себе си, за да се почувстваме активни граждани или да участваме в нещо значимо? Смятате ли, че за Сандра и семейството й, както и на другите в нейното положение, ще има значение какво ни е движило, ако резултатът от действията ни означава да й бъде върнат шанса да живее?

 Помислете за това.

 И още нещо на финал, помощта, която може да се окаже е не само финансова. Понякога една добра и реализирана идея върши повече работа и от хиляди дарения. Ако имате такава идея, не я пазете за себе си. Действайте по нея. Може и да не се получи. Но ако си я вардим като крехко цветенце, със сигурност нищо няма да се промени.

Знам, че в момента говоря общи приказки от ученическо есе, но в спорът се ражда истината, а идеите често се раждат по време на дискусии.

От някъде трябва да се започне.

Все още нищо не е решено.

Все още не е късно.