Есен с ром и канела


Cinnamon spice

Image via Wikipedia

… нека бъда твоята есен.

Ваня Костова

Септемврийското слънце вече бе обагрило страните на Витоша, а прошарените дървета грееха като мед под лъчите му. Розовият мрамор на облаците бе прорязан от сиви гранитни жилки, а по разпокъсаните му краища струеше златиста светлина. Мила идилична картинка, вдъхновяваща всеки фотограф аматьор… и все пак циганското лято си отиваше. Всяка сутрин въздухът бе все по-резлив и остър, а вятърът бръснеше немилостиво по кожата. Хладнината плъзваше по вените, докато умът се опитваше да се стопли с остатъка от слънчеви лъчи. А те от своя страна служеха повече за наслада на окото отколкото за сгряване на тялото.

Тези мисли витаеха в главата на Мариела, докато се увиваше плътно в дебелия, вълнен шал. Потри буза в него и отпи още една глътка от чашата си с кафе. Още от ученичка го предпочиташе черно, без каквито и да е добавки, но напоследък бе започнала да си сипва по малко канела – странна подправка; винаги караше сетивата й да полудеят. Затова и я избягваше, страхуваше се, че ако злоупотреби, ефектът щеше да намалее и дори да се изгуби.

Но понякога, в добре организирания хаос на ежедневието си, и тя имаше нужда от щипка лудост.

Черната течност се разля по тялото й и донякъде отми сутрешния студ от кожата й. Облегна се на парапета, а погледът й се изгуби нейде из ширналите се пред погледа й гори. Усмивката, играеща по лицето й, напомняше на слънчево зайче.

Тъкмо напълно се бе откъснала от реалния свят, когато той протегна тънките си, невидими ръце и я дръпна обратно на земята. Пищящата мелодия на телефона я възвести, че има ново съобщение. Мариела въздъхна с досада, остави чашата си на масичката за кафе и погледна към екрана на малкия, лъскав апарат, за да разбере кой бе натрапника. Веждите й се вдигнаха високо от почуда, щом видя името. „Тъжен съм. Хайде да се разходим?”

Ръката й се отпусна като простреляна и телефонът се изплъзна между пръстите й. Понякога и женската интуиция се лъже. Беше твърдо убедена, че тази есен няма да я потърси и че „разходките” са вече в архива.

Явно не само тя имаше нужда от канелена лудост.

Явно тази лудост бе и заразна. Само един час по-късно тя вече чакаше пред входната врата, с есенното си палто и куфар в ръка. Непокорните й, карамелени коси бяха вързани, та вятърът да не се възползва от тях. Лешниковите й, неспокойни очи се криеха зад огромни черни очила. Никога не бе сигурна как да реагира при срещите им.

А небето бе толкова синьо, че чак изглеждаше… необятно. Идеалното време за път.

Ясен паркира пред блока, изскочи от колата, целуна я протоколно по бузата, взе куфара от ръката й и го остави в багажника. После с обработено движение, сякаш го бе репетирал хиляди пъти, отвори вратата и я покани да влезе. Когато се настани до нея най-сетне си позволи да се отпусне, пресегна се и безцеремонно дръпна очилата й.

– Малко е късно вече за това, не мислиш ли? Спокойно, слънцето няма да те изгори.

– Невъзможен си. Вечно трябва да става по твоему. – Мариела се нацупи престорено, ала не можа да прикрие пламъчетата на веселост в погледа си.

– Е, хайде сега, от толкова отдавна не съм ти виждал хубавите очи. Забравил бях как изглеждаш. – Палецът му се плъзна по бледата й буза.

– Очаквах нещо повече от теб, на твоите години изтърканите тийнейджърски комплименти не ти отиват. – отвърна злорадо спътницата му.

– Какви години, нима не знаеш, че съм още на тринайсет? Щях ли да съм тук, ако не беше така? – Тя го погледна внимателно. Смехът му бе искрен, ала в пъстрите му очи съзираше пластове натрупана умора – бяха зачервени и с торбички под тях, кожата бе прорязана от тънки мрежи дребни бръчки. Явно и за него годината не бе минала леко. Сигурно за това отново я бе потърсил „да се разходят.”

– Безсъние? – Произнесе думата небрежно, ала погледът, който му хвърли не търпеше възражение или отбягване на темата. – Още ли стоиш на работа по два-три часа, след като всички са приключили?

– Въобще не си се променила, нищо не ти убягва. – Този път умората се прокрадна и в гласа му, обикновено свеж и енергичен.

– Прекалено много се товариш. – Загрижеността в гласа й бе почти майчинска. – Колко пъти да ти напомням, че няма да си вечен?

– Стига, дървена философке. – въздъхна раздразнено. – Дъщеря ми е повече от достатъчна с вечните й критики. А като се съюзят с майка й…

– Толкова ли са зле нещата? – потръпна притеснено Мариела.

– Жени… дай ви да се ровите из проблеми и лични драми. – Ясен поклати глава и врътна ключа на стартера. – Хайде да потегляме, че разходката ни зове, а ти още малко ще ме таксуваш за терапевтичен сеанс.

Двигателят изръмжа и двамата се понесоха към синеещия хоризонт. Имаха много да си кажат, през последната година и двамата бяха решили въобще да не поддържат връзка. И въпреки това в началото помежду им цареше странно мълчание. Той гледаше право пред себе си, а тя играеше с къдрите на шала си и от време на време извръщаше очи към човека до себе си.

Бившият й мъж пак щеше да откачи от ревност, ако разбереше, че се разхожда с Ясен… ала това не бе нещо нетипично за него. Синът им си имаше свой живот и отдавна нехаеше за Мариелините занимания, често забравяше дори да й се обади. Е, виж, майка й щеше да я подложи на кръстосан разпит, сякаш бе на шестнайсет и бе избягала от училище с някое момче. Затова тя мъдро изключи телефона си и го бутна в дъното на чантата си, за да не се сеща за реалния свят, който така или иначе щеше да ги очаква щом се завърнеха две седмици по-късно.

Двамата с Ясен се запознаха при не особено романтични обстоятелства – в една грозна и кървава полунощ, в спешното отделение след като жена му бе направила поредния си опит за самоубийство в пристъп на истерия. А сестрата на Мариела береше душа след свръхдоза. И двамата бяха уморени, смачкани и в същото време полудели и безсънни. Никой нищо не им казваше, всички лекари ги подминаваха като пътни знаци с пламнали от тревоги глави. Не помнеха даже как точно се заговориха, ала тогава всеки намери в другия сламка, за която да се хване. Бе най-дългата и тревожна нощ, а зората им донесе временно облекчение. Близките им бяха излезли от зоната на опасността… за сега. В умовете и на двамата къкреше ясното подозрение, че нямаше да им е за последно. Също така и двамата не желаеха да се виждат веднага с виновниците за цялата драма, Ясен й предложи да изпият по едно кафе, за да се съвземат. През цялото време не откъсваше очи от пода, сякаш вършеше нещо нередно. Мариела бе твърде уморена, за да спори, а и ако прекараше още няколко минути между ронещите се, болнични стени, обгърната от блажен аромат на лекарства, щеше да изкрещи.

В кафенето до болницата нещо в тях се отприщи, започнаха да си споделят неща, които не бяха признавали дори пред себе си. Не знаеха дали се дължеше на умората, тревогата или конските дози кофеин, но задръжките им окончателно паднаха. Докато усетят какво се случва, ръцете им се сплетоха, очите им се загубиха в тези на другия, а здравият разум постепенно отстъпваше на канелената лудост. Сервитьорката – една малка вещица с искрящи очи – им заяви закачливо, че днес предлагали промоция с кафето – канелени сладки. По-късно щяха да обвинят подправката за това, което последва.

Мариела се изправи величествено, подаде му ръка и му заповяда да я последва. А Ясен даже не си и помисли да се противи. Първия намерен евтин мотел. Тогава тъкмо се развеждаше и не искаше да дава козове на любимия си съпруг, като води непознати мъже у тях. А и нямаше да издържат толкова дълго.

Между смачканите, чужди чаршафи избуяваше повече отчаяние, отколкото страст. Впити нокти в кожата, целувки до кръв, притискане на плът в плът, сякаш искаха да се разтворят един в друг. Отчаяно се стремяха към това, което щеше отново да ги накара да се почувстват живи. А след оргазма остана единствено чувството за срам, вина и отвращение от тях самите. Лежаха настрани и не смееха да се погледнат. Цветовете, поникнали върху почва от трагедия и болнична воня, им се струваха неуместни.

Мариела се изправи колебливо и навлече дрехите си, като в бързината не забеляза, че бе облякла блузата си наопаки, след което изчезна през вратата без да се сбогува. Дори не се обърна. А Ясен не понечи да я последва, камо ли да я спре. Остана да лежи като мъртъв, загледан в чуждия таван, а чувството за празнота се плъзна в него като раково образувание.

Това се случи в началото на най-отвратителното и студено лято в живота им. Можеше и повече да не се срещнат. Но съдбата имаше свои планове по въпроса. В началото на септември се засякоха в един бар, където бе отишла да отпразнува края на развода си с приятелки. Щом го засече на път за тоалетната, в мозъка й избухна вълна от противоречиви чувства. Понечи отново да избяга, само че този път Ясен я хвана за ръката и я смрази с едно простичко „Моля те, нека се разходим.”

И така започна тяхната есенна традиция… всяка година по същото време… вече седем години.

Никой не искаше и не смееше да се надява на нещо повече от това.

Докато пътуваха в колата, постепенно ледът от едногодишното мълчание се разтопи. Чак тогава Мариела усети колко е имала нужда отново да се махне от всичко и всички. Както и колко много й е липсвал.

Разходката никога нямаше предварителен план, туристически маршрут, набелязани места за посещение. Просто се качваха в колата и изчезваха накъдето им видят очите сред падащите листа и кристалния въздух. Всеки ден решаваха накъде ще потеглят и никога не знаеха дали няма да останат без подслон за през нощта.

Избягваха темата за личния живот. Там нямаше какво да сe каже или добави, а и какъв бе смисъла да се ровят из стари рани или язви? Ежедневието им бе изпълнено с достатъчно стрес и умора, та да превръщат най-сладкото време от годината в поредната драма, да насищат пространството с напрежение и да си задават закъснели въпроси.

Спряха за кратка почивка в Костенец и тръгнаха пеш към водопада, за да оставят сетивата си да попият малко боров въздух. Не се държаха за ръце, както младата влюбена двойка, която премина покрай тях, потънала в пролетта на чувствата. Ясен и Мариела се загледаха след децата и се обърнаха един към друг с меланхолична усмивка. Ала дълбоко в себе си не съжаляваха, че вече не са в състояние да се обичат по този начин. Би било смешно и нелогично, като нелеп опит да върнат нещо, което вече е преминало. Присъствието на другия и невидимата нишка бяха по-силни от разбушувалите се хормони. Край така наречения водопад се поспряха, за да послушат ромона на водата. Младите ги помолиха за снимка и Мариела се зае с охота с тази задача, като им направи цяла фотосесия. Накрая щастливите влюбени им благодариха сърдечно и се отдалечиха. Толкова бяха погълнати един от друг, че не забелязваха нищо и никого около себе си. Ясен се доближи до Мариела и я прегърна леко, като косата й докосна лицето му.

– Навярно остарявам. Ентусиазмът им ми се стори неестествен. Все едно бяха прекалили с джойнта. – въздъхна той.

– Или с канелата? – гласът й бе тръпнещо-закачлив.

– Шегуваш ли се? Канелата си е изцяло наша.

За първи път откакто се видяха си позволи да я целуне. Беше сладко като късно есенно грозде, или греяно вино пред камината. Топло, сгряващо чувство, което разлива спокойствие по вените.

Вечерта отседнаха в малко хотелче край Пловдив, едно от любимите им места. Ясен се бе запознал със собственика му покрай работата си, бе спечелил уважението и приятелството му и винаги можеше да разчита на дискретност от негова страна. Както и на добре отлежал, тежък ром, пазен  специално за тях двамата с Мариела. Това им бе любимото питие, но рядко имаха възможност да му се насладят.

Чаша спомени с леко винен вкус, балада от миналото, огън в камината и тих пламък в очите на събеседника. Умората от погледа се разтваряше като утринна мъгла. Нима им трябваше нещо повече?

Същата нощ времето се влоши и един клон дълго се блъскаше по прозореца на стаята им. Капките дъжд опръскаха стъклото, а по-едрите от тях заплющяха по него в нестройна мелодия. Ала двамата, сплетени под завивките, не отбелязваха опитите на Майка Природа да им покаже възмущението си. Смееха се, крадяха от дъха си с учестени целувки, отдаваха се на тиха наслада и не мислеха за следващия миг. Накрая заспаха с мирис на канела и ром по сгорещената си кожа.

Утрото ги очакваше, както и планината… есенно златно и кристално ледено.

***

Тази годината „разходката” на Ясен и Мариела продължи по-дълго от обичайното. Отдавна не се бяха откривали така пълноценно… и искаха да го задържат колкото се може повече. Но не можеха да се крият твърде дълго… а и дори да продължаха, магията щеше да се изгуби. А и никой не можеше да им отнеме спомена… сладък като мед, макар и хербаризиран като лятно цвете.

Три седмици по-късно той я остави на същото място, от където я взе. Помогна й да качи багажа си до малкия апартамент и я целуна също така бегло и протоколно. Ако вложеше и частица чувство, нямаше да поиска да си тръгне. И тя добре го разбираше.

Не си размениха обещания. И двамата мразеха да се сбогуват.

До следващия път, когато щяха да се намерят.

Може би отново до година. По същото време, през есента.

4 thoughts on “Есен с ром и канела

  1. … обожавам ром в този сезон и като лубрикант в компанията на канела🙂
    Весели празници!

  2. Ей, ти откъде ги знаеш всичките тия неща?!😉

    Не детайлите, разбира се. Няма болница, канела и Костенец. Но усещането е същото.

    Не се бяхме виждали повече от 20 години. И се влюбихме отново. Пак от пръв поглед… но някак иначе.

    Есенно.

    И продължаваме да сме влюбени. Макар че скоро не сме си правили “бягства” с колата без план и посока. Когато се случи някой от нас да се озове в града на другия, само сядаме някъде за по следобедно кафе. Което завършва с разходка по пустите нощни улици. Толкова позволяват обстоятелствата.

    Но все така (а като че ли – и все повече) обичам да слушам многословните й разкази и тихия й смях. А тя все така съвсем сериозно се вглъбява в моите философствания🙂 И все така, когато се прегърнем, се “сглобява” в мен по онзи свой неповторим начин… все едно че е правена точно по извивките на тялото ми.

    А кратката целувка за “довиждане, до следващия път” е от онези, които буквално физически усещам дни след това.

    Та искам да кажа: не винаги има намесена лудост. Канелена или каквато и да е. Може да бъде и просто въпрос на есен.

    Мен ако питаш, есента е най-красивият сезон.

  3. @Светла, това си е перфектна комбинация, от където и да го погледнеш. Весела вечер довечера!

    @Лилия, не мога да повярвам, че виждам коментар от теб, който да не звучи като вогонска поезия. Да не си болна?

    @XYZ, коментари като твоя ми пълнят душата. Те всъщност са и една от причините да си направя блог – обратната връзка, възможността да чуеш от човека от другата страна на екрана, че е докоснат от това, което си написал. Радвам се, че историята е близка до реалността и вашите преживявания. Пожелавам ви още такива безценни мигове – красиво звучат, макар и за кратко. Мигове от чисто съвършенство. А може би са такива именно защото са кратки? Казва ли ти някой.
    Есента е чуден сезон. Но човек обикновено го осъзнава щом престане да я свързва с 15-ти септември.😉

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s