Eмоционално изнудване: Ако ме обичаш


Малкият семеен ресторант в края на дългата улица се радваше на много посетители. И макар повечето да изглеждаха като най-обикновени хора, всеки имаше своята уникална съдба.

Нека поспрем пред витрината за малко и да видим какво се случи с две влюбени двойки в събота вечер.

***

–          От самото начало си знаех, че си използвачка. Сега вече го и доказа! – Мъжът бе с гъсти, свъсени вежди и внушителна фигура. Често удряше по масата и си изпускаше нервите.

–          Що за глупости са това? Знаеш, че те обичам, точно за това го споделям с теб… – Момичето понечи да се защити, ала веднага бе прекъсната и се сви като уплашен заек. Нежна и крехка, със сребристоруса коса и неспокойни кафяви очи, тя винаги гледаше в земята, докато разговаряше с хората.

–          Обичала ме била! Я не ме разсмивай! Ако ме обичашe, дори нямашe да обсъждаме този въпрос. Ти какво, поставяш образованието си над връзката ни? – Тя не смееше да вдигне глава, за да не види никой напиращите сълзи под клепачите й. – Какво не ти давам, а? Какво не си получила?

–          Нищо, но…

–          Тогава приключваме с тази тема! – Той я сграбчи грубо за брадичката и я принуди да го погледне. – Ясен ли съм? Ако ме обичаш, няма да заминеш. Нямам намерение да те чакам цели шест месеца! А вече съм инвестирал твърде много в теб, за да те зарежа. Решавай!

–          Добре… – Преглътна сълзите си и се принуди да се усмихне. – Както кажеш.

–          Добро момиче! – той я пусна и се върна към вестника си.

А в нейното съзнание не спираше да се върти усещането за дежа вю. Виждаше тираничната си майка, която й крещеше от леглото, в което бе прикована. „Ако ме обичаш, ще правиш каквото аз кажа! Длъжна си!”

***

–          Въобще не ме интересува за какво спестяваш! За какво изобщо ме занимаваш с проблемите си? Това е моята сватба! – Брюнетката разтърси лъскавата си грива, скръсти ръце и нацупи плътните си устни. – И искам да бъда като принцеса на нея. Как смееш да ми отнемаш мечтата!

–          Извинявай, тебе какво те вълнува повече? – Мъжът срещу нея бе сравнително млад, с будни и интелигентни черни очи, под които вече имаше също тъй черни кръгове от хронично недоспиване. От самото начало на връзката им, красивата му приятелка не спираше да го упреква за това как няма време за нея и че е женен за работата си. Колкото повече наближаваше сватбения им ден, толкова повече възелът около врата му се затягаше. – Дом и стабилно бъдеще? Не, ти просто искаш да се изфукаш пред всички с онази нелепа бяла рокля тип сватбена торта. Кой ще бъде следващия каприз?

–          Един истински мъж не би ме поставял пред такъв ултиматум! – изкрещя темпераментната дама. Няколко посетители вече ги гледаха странно. – Ще намериш начин да се справиш със ситуацията, и въобще не ме интересува какъв е той. Ако ме обичаш,  ще го направиш!

–          А една истинска дама надали би се държала като теб!

–          Като ми предложи, ти ми обеща приказка! И аз си искам приказката. Друго не ме интересува! – Тя се усмихна хитро. – Мисля, че за всичко, което ти давам, заслужавам своя вълшебен ден.

–          Добре, добре… – той разтри слепоочията си, за да овладее пулсиращото главоболие. – Само моля ти се, без повече скандали.

–          Колко си сладък! – Чернокосата го олигави така както би целунала любимото си куче.

А в главата му сякаш нещо се срути. Бентът се пропука и лавината от проблеми и отлагани конфликти бе на път да се отприщи.

***

Една от сервитьорките – младо момиче с дълга, черна коса и дяволити очи – се приближи до масата, на която вечеряха пищната дама и изтощения й кавалер. Със спокоен, професионален тон тя им обясни, че е станала грешка и че на това място има резервация за девет часа. Извини им се за грешката и им предложи да ги премести на единствената маса, където това бе възможно. А именно, при плахата девойка и навъсения й придружител.

Не е нужно да ви обясняваме какъв вой до небето нададе принцесата, нали? Тя тропа с крак, сърди се като малко дете, заяви, че в по-лош ресторант не е стъпвала. Мъжът с нея се чудеше защо земята никога не се разтваря, когато най-много има нужда от това. Не е нужно да ви описваме и гневната реакция на мрачния тип със свъсените вежди, нали? Заяви на самоуверената сервитьорка, че е адвокат и че ще ги скъса от съдебни дела. Срещна бурна подкрепа от страна на брюнетката.

Накрая келнерката, която през цялото време дори не трепна, разряза Гордиевия възел и предложи на всички замесени безплатен десерт и талон за отстъпка при следващото им посещение.

Това някак си успокои духовете и четиримата неохотно склониха да поделят масата.

Неловкото мълчание помежду им не продължи дълго, тъй като чернокосата веднага възобнови темата за сватбените им планове.

–          За Бога, наистина ли държиш да се караме пред напълно непознати хора и по този въпрос! – Бъдещият младоженец стискаше една салфетка толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. – Ще го обсъдим вкъщи, ясно? – После се обърна към другата двойка. – Много ви моля да ни извините. Обикновено…

–          Не се притеснявайте, няма проблем… – опита се да каже русото момиче. Любимият й обаче не бе на същото мнение.

–          Тебе кой те пита? – изсъска той и изгледа тежко мъжа срещу себе си. – Има проблем! Излязъл съм да изкарам една приятна вечер с годеницата си. И въпреки смешно високите цени на тая скапана макаронаджийница, съм принуден…

–          Извинете! – Спорът бе прекъснат от две подпиращи се една на друга момичета, явно в нетрезво състояние. – Прощавайте за безпокойството, но бихме искали да ви благодарим.

Туш. Даже чернокосата бе загубила дар слово от тази странна намеса.

– Тази вечер двете бяхме излезли да се напием, защото приятелите ни ни зарязаха. – обясни едната.

– Обаче само като ви слушаме как се карате за най-малкото нещо, внезапно се почувствахме много щастливи, задето сме сами! – допълни другата. – Затова ви благодарим. Хайде, маце, клубовете ни зоват. – И двете се изнесоха към изхода, като не преставаха да се хилят.

Чернокосата изсумтя нещо под нос и вирна презрително глава. Нацупеният тип заяви, че ще се постарае до месец заведението да е спуснало кепенци и че му е писнало от ненормални.

А русата девойка и нещастният младоженец се спогледаха за миг през масата, сякаш внезапно осенени от вдъхновение. Почти в един глас те станаха и заявиха:

–          Сватбата се отменя!

–          Заминавам за Англия!

–          Моля?! – На вече бившата булка още малко оставаше да й излезе пяна от бяс. – Как смееш да ми го причиняваш? Що за капризи са това? Ти не ме обичаш!

–          Не по-малки от твоите. – заяви й той с ледена усмивка и хвърли една едра банкнота на масата. – Задръж рестото. И още тази вечер искам да си се изнесла от апартамента ми.

–          Малка кучко, ти за коя се мислиш? – авторитетният тип изглеждаше готов да я удуши. За първи път от години тя не трепна под силата на погледа му. – Никъде няма да ходиш. Моя си. Твърде много съм платил за теб. Пък и ако ме обичаш…

–          Знаеш ли… – прекъсна го небрежно доскорошната му годеница. – Намери си друга реплика, тази се изтърка. Нито един от вас… – тя посочи към него и към чернокосата. – … си няма идея за какво говори. Аз приключих. Не ме чакай.

–          Искаш ли да те откарам донякъде? – попита я черноокият, чиято умора внезапно се бе изпарила. Двамата излязоха от ресторанта под акомпанимента на сочните псувни на юриста и убедителния плач на принцесата. Какво се случи с тях, в случая не е важно.

А сервитьорката стоеше на прага на кухнята и потриваше доволно ръце. Собственикът на заведението я гледаше на кръв.

– Още едно такова представление и си уволнена!

– О, я стига! Когато хората не знаят какво е добро за тях, сме длъжни да се намесим!

Емоционално изнудване: Самоубийцата


–         И за какво ме безпокоиш по това време? – Ръмжащ мъжки глас в телефонната слушалка. Съненият му гняв бе толкова осезаем, че човекът от другата страна на линията потръпна. Все едно по гърба му плъзнаха метални стружки.

–         Трябва да дойдеш веднага. – Неуверено момчешко писукане. Ефектът от него бе като да налееш масло в огъня. Събеседникът му не отвърна. По-младият продължи да пелтечи с увеличаваща се несигурност. – Краси…. Ъъъ… тя е в болницата. – Към неувереността добави щипка страх и още толкова безпокойство. – Опита се да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Много е зле и ти… просто трябва да си до нея.

Мълчание. Раздразнението притихна за миг. Когато най-сетне мъжът, когото бяха събудили, проговори, тонът му бе леден.

–         Колко хапчета взе?

–         М-моля?

–         Зададох съвсем прост въпрос и се надявам на пост отговор. И ми спести театъра. Това е нейн специалитет.

–         Ама ти сериозно ли ми задаваш такъв въпрос! – Този път и малкият се ядоса. Ала гневът му бе смешен. Като малко паленце, джафкащо срещу огромен булдог.

–         Познаваш ме добре. – Ядните нотки напълно се бяха изпарили. Ледената крепост около думите му бе непробиваема. – Някога да съм бил несериозен? Питам те отново: колко хапчета?

–         Ти наистина ли мислиш, че съм ги броил? Веднага щом я видях, повиках линейка.

–         Може би трябваше. Доколкото я познавам, надали са били повече от половин шишенце. Все същия bullshit. Драми, сълзи, прерязани вени.

–         Копеле такова! Какво значение има? Факт е че си е посегнала и че има нужда от теб.

–         Да си решава проблемите сама. Аз приключих. Все още имаше хапчета във флакончето, което намери край ръката й, нали?

–         Д-да, но това не означава…

–         Звънни ми като ги изгълта всичките.

–         Отвратителен си!

–         Може. Но пък съм спокоен. Малък си още. – Продължи по-меко. – Някой ден, като ти се увие около шията змия като нея, ще ме разбереш.

–         Как можеш да говориш така! Вие почти бяхте женени.

–         „Почти” е ключовата дума. Ще ти кажа само, че ти е бедна фантазията колко пъти се е „самоубивала”, докато бяхме заедно. Цели пет шибани години.

–         Тя ми е сестра…

–         За което само мога да те съжалявам. Виж, уморен съм. Нека някой друг се занимава с нея. Аз приключих.

–         Копе…

Свободен сигнал.

***

Той се загледа в телефонната слушалка. Отвътре го чоплеше чувство на несигурност и надигаща се като вълна от гадене вина. Вероятно остатъчен ефект от отровата. Стисна зъби, сграбчи змията за врата и пряко силите си й откъсна главата.

Адската умора, която го връхлетя, нямаше нищо общо с физическо изтощение, пролетна умора или есенна депресия.

Тогава си помисли, че сигурно това е цената, която заплащаш всеки път щом си извоюваш свободата.

Пирова победа.

Остана да лежи с отворени очи, след което се изплъзна тихо на терасата.

Запали цигара и остана дълго загледан в размазаните светлинки пред себе си.

Така бе по-добре.

И последните капки отрова се оттекоха от гангренясалата рана.

„Вероятно така се чувства дивото животно, когато най-сетне намери смелост да прегризе крака си, за да се освободи от капана.”

След това гениално умозаключение изпусна една двойна доза смях на филмов злодей и се върна към спалнята си, за да потъне в сладкия сън на забравата.

Пълно сърдечно затъмнение


Ще влезна тихо. Кротко ще приседна.

Ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам,

ще те целуна и ще си отида.

„Прощално“, Никола Вапцаров

Once upon a time I was falling in love
but now there’s only love in the dark,
nothing I can do,
a total eclipse of the heart.

Bonnie Tyler, Total Eclipse of The Heart

С всеки изминал ден въздухът ставаше по-мразовит, вятърът стържеше като ритуално острие, а от лекия летен бриз не бе останала и следа. Сияйното небе, по което звездите блестяха като безброй горящи очи, потъмняваше. Превръщаше се в черно кадифе… или по-скоро бездънна пещера, мрачна сфера, захлупила се над света като капан. Гъстите кораби от облаци все по-често плуваха из висините, покривайки всичко с плътна покривка, засенчваща и малкото останала светлина. А долу, сякаш на цял живот разстояние, лъчите, пробили гъстата тъма едва се докосваха до пожълтяващите корони на вековните дървета.
Есента идваше, носейки като всеки сезон своята красота и промяна. А за някои тя беше напомняне за скритите в ъгълчетата на душата самота, болка и нямо отчаяние.
Богинята в колесницата летеше бавно, спокойно и почти достолепно, разпръсквайки меко мъглата от необятните небесни полета. Както винаги се наслаждаваше на великолепието, което й даряваше нощното й царство. Макар то да бе нейна съдба, знак и задължение, макар да бе прекарала така повече нощи отколкото някой може да си представи, дъхът й още спираше когато се губеше из пространството от нежна тъмнина, усещането за свобода над звездния купол, магията, когато всички граници паднат. Тогава се чувстваше господарка на съдбата си и над света, който даряваше с вълшебното си сребристо сияние. Красота, надвишаваща тази на всичките блестящи тела в Арката на Нощта.
Тогава можеше да си позволи да забрави, че и тя, уви, както всичко, пръкнало се от Хаоса е жертва на своята орисия.
Момента на сладостна забрава обаче бе твърде кратък и скоро по красивите й черти отново плъзваше сянката на тъгата и тихата меланхолия. Спомените се изредиха в главата й като картини, като поредица от съзвездия, и беше безпомощна да ги потисне.
Горчиво си помисли, че ако някоя смъртна жена изживяваше това, което се случваше с нея всяка нощ до края на вечността, би полудяла от скръб, би проляла реки от сълзи и би се разтърсвала в ужасни страдания. Но не и тя. Може би бе свикнала да се отнася към чувствата си като към скъпоценни камъни, които се държат в кутийката за бижута на сърцето и чийто ключ трябва да бъде изгорен, за да не излязат на бял свят. Красота, която пазеше само за себе си. За това единственото отражение на душевното й състояние върху изящното лице беше онази чаровна сладка мъка, магнит за нечие нежелано внимание. Нито сълза не се отрони от очите й. Дори да искаше да плаче, не можеше – беше забравила как.
Самата тя беше прекрасна, но поради редките си появи на Олимп не бе предизвикала болезнената завист на другите богини. Крехка фигура, с почти неясни очертания, подобно на мираж, обвита от тайнствен ореол лунна светлина. Сребристо русата й коса се вееше като разкъсано платно на разбита лодка, носеща се по океанските вълни. Очите й бяха по-прекрасни от всички звезди, но в същото време лишени от техния огън, макар да изпъкваха на млечнобялата й кожа и очертанията на лицето. Робата й с цвят на есенни листа блещукаше отдалеч подобно на фина паяжина, както и колесницата, теглена от два бели коня. Ако някой смъртен я видеше от близо би решил, че е призрак … или видение.
Казваше се Селена, лунната богиня.
***
Защо ли въобще продължаваше да ходи в тази пещера? Какво щеше да промени нейното присъствие? Времето, прекарано там й се струваше болезнено малко. Случваше се да открадне час, използвайки облаците, за да скрие отсъствието си. Ала нима лъжеше някой друг освен себе си? Тези самотни еднопосочни срещи сред студената вечна младост откеваха в нея като удари от нож. Ефирно острие, което не оставя видими рани. Но тя ги чувстваше всяка вечер и във всяка минута от своето безсмъртие.
Винаги се чудеше дали нещо ще се промени, ако просто го остави в обятията на съня и никога повече очите й не го срещнат. Миг по-късно разбираше, че това е невъзможно, че не би могла да живее без тези кратки срещи и мъчителни раздели. Сякаш се бе пристрастила към своята скръб и загуба, сякаш не би могла да диша без да се потапя в черните води на обречената си, велика и жалка любов. Това я чакаше вечно… или поне до края на времето.
Но никого не можеше да обвинява. Сама бе избрала този път и сега трябваше да го следва. Винаги бе знаела, че всичко ще свърши като поетична трагедия, но не бе подозирала какво е да бъде главно действащо лице в нея. Дали щеше да тръгне в друга посока ако тогава бе наясно? Едва ли… Богините на Съдбата имаха нишка за всеки, а това бе нишката на тъжната Селена.
За миг я сгря спомена от първата й среща с онова прелестно, диво, загадъчно и все още непонятно за нея същество, което превърна спокойният й живот във водовъртеж от смесени чувства и мъчителни избори. Беше преди цяла вечност, а сякаш бе вчера. Всъщност, когато си безсмъртен, времето има малко значение за теб и разположението на събитията е относително. В съзнанието й плуваше само вълшебството от първия миг и зашеметяването от непознатите за нея емоции.
Вярно – беше красив, но Селена бе виждала много красиви мъже, тя самата понякога бе ухажвана от някои видни олимпийци. Така че дългите къдрави тъмни коси, езернозелените очи и внушителната, масивна фигура трудно можеха да й направят прекалено силно впечатление. Не… друга бе причината да се спре погледът й върху него.
От момента, в който го видя сред тъмната гора се докосна до повърхностната представа за истинската му същност. Ендимион представляваше всичко, което Селена не беше. Диво дете на природата, необуздан и непоколебим, а когато искаше да постигне нещо можеше да бъде жесток. Той бе така… плътен, истински и несъвършен в своето сурово очарование, обграждащо го така, както ореола от лунна светлина покриваше нея самата. А тя? Винаги бе била бледо пламъче: ефирно, нежно създание, носещо се през нощта, контролиращо своето сияние и властта, с разум, който би накарал Атина Палада да се гордее. Беше винаги някак тъжна и меланхолична, сякаш е усещала, че има нужда от още нещо. Понякога винаги спокойния й дух се заразяваше от странно нервно нетърпение, като че ли бърза да намери нещо.
Разбра, че го е намерила в мига, когато го видя, прокрадващ се в тъмните сенки подобно потаен хищник, дебнещ плячката си. Ловец, който кой знае защо обича да преследва дивеча си нощем, сякаш предизвикваше съдбата. Но никога не бе пропускал целта си.
Така открадна и нейното сърце… а най-голямата ирония бе, че дори не се бе стремял към това.
Първите няколко нощи не усети присъствието й. Тя залязваше по-рано и прекарваше часовете преди изгрева в греховното удоволствие да го съзерцава отстрани – не би й стигнала дързостта за нещо повече. Ала инстинктите на Ендимион не бяха за подценяване, той скоро долови нещо непознато във въздуха, бе видял бледото сияние на ореола й и изпълнен с възбудата на хищника тръгна да я търси и скоро се озова лице в лице с уплашените очи на богинята (Селена бе твърде замаяна, за да забележи промяната в движенията му). Тя издаде тих вик и се изпари във въздуха, политайки обратно към небесата… където й бе мястото. В ушите й само кънтеше звука от плътния му глас.
– Но стой, почакай, не си отивай, аз убивам само животни!
Страхът се бе вселил в нея като гъста мъгла през дните, в които не посмя да се появи. Мисълта, че е свалил булото й от тайнственост, че я е разкрил, я ужасяваше. Гордостта й бе унизена, чистият й образ бе някак омърсен, трябваше да иска отмъщение. Но всичко беше различно този път… трябваше да се върне при него, каквото и да й струваше. Що за сладка лудост я бе обхванала? Преди типичния й разум да я отведе в правилната посока, интуицията й я отнесе подобно на буря към далечни непознати земи.
Лесно беше да го открие, все пак небесната сфера бе нейна през цялата нощ, очите й се простираха във всички посоки на света. По-трудното бе отново да му се разкрие без да се чувства така гола както първия път. Приближаваше се съвсем плахо, почти безшумно до целта си, но той не бе глупав. Не си даваше вид, че е разкрил смешната й тайна, но една нощ, докато бе отпуснал красивата си глава върху ствола на масивен бор произнесе вълшебните думи, напомнящи сладка музика.
– Не се крий, отдавна зная, че си тук. Чувствам те толкова ясно, никога не бих могъл да забравя това усещане. Само не разбирам защо се криеш. Покажи се! – последните думи прозвучаха почти като заповед. В тях бе скрито и някакво предизвикателство.
Когато Селена се изправи пред него в цялото си великолепие за миг Ендимион загуби ума и дума, дори коленичи в нозете й, и в този отрязък от времето у нея се роди и угасна илюзията, че може да покори това диво горско животно. Сега се смееше горчиво, с опита на зряла жена, над заблуденото младо момиче, влюбено за първи път.
Доста скоро той разбра в действителност каква власт имаше върху нея.
***
Прекъсна тези спомени тъй като предизвикваха твърде много нежелани емоции. А и вече наближаваше мястото, което обожаваше и мразеше. Лека усмивка прекоси лицето й и за миг стисна юздите на конете си по-силно. Зарея поглед в дълбоките океански води, които озаряваше със собствената си лунна пътека и се замисли какво би било, ако можеше някоя прекрасна нощ да се хвърли в тяхната прегръдка от някоя висока скала, като истинска героиня от трагедия. Колко патетично би било! И колко безсмислено. Подобна отчаяна постъпка не би й върнала предишния покой, нито щеше да промени нещо.
Потисна червения рубин на яростта, когато друг образ изникна в съзнанието й. Приличаше на някой досаден плевел, който не може да изкорени. Една такава красива нощ, в която открадна частица от времето си, за да бъде с новооткритата си любов. Не можеше да се каже, че бе щастливо чувство, пърхащо в стомаха като нетърпелива пеперуда. Но го имаше онова напрежение и магия, които я въртяха като във вечен танц и сън, от който й е трудно да се събуди.
Тази нощ… така прясно запечатана в ума й, като гравюра върху камък.
***
– Искам да направиш нещо за мен! – Той се бе облегнал небрежно на скалата близо до морския бряг, където се срещаха. Зелените му очи се плъзгаха от долу нагоре по ефирното, блестящо тяло на богинята и се спираха на лицето й, когато тя се усмихна с онази загадъчна полуусмивка, която Ендимион твърдеше, че обича най-много у нея. Едва я бе целунал, някак си се страхуваше да я докосва, сякаш щеше да я разтопи от страст. Ако беше някое от момичетата, които обикновено го преследваха мълчаливо, със сигурност не би се поколебал, но тя … беше нещо различно.
– Само го поискай – отвърна Селена с блясък в звездните очи. Той въздъхна, сякаш за миг му бе неудобно да пожелае това, което щеше толкова да я нарани. Но тази неувереност се стопи като пролетен сняг и той вдигна дръзко глава. – Искам да измолиш безсмъртие за мен.
Лицето й се сви и помръкна, сякаш попарено от слана. Знаеше какво щеше да означава това и то бе единственото, което не желаеше да стори, единственото, което щеше да убие крехкото цвете, което бе открила у себе си. Ендимион усети колебанието й и смарагда в очите му пламна като огън.
– Можеш да го направиш! Не си в състояние да ми откажеш, Селена. Обеща ми! – Забравил за свенливостта си в нейно присъствие, Ендимион се приближи и стисна ръцете й в своите. Приличаше на разглезено дете, на чийто каприз не е угодено.
– Не мога – произнесе тя, хапейки устните си. – Нищо не бих могла да направя, освен да помоля…
– Какво?
– Да помоля върховните богове да те дарят с вечна младост, но само… – Селена преглътна с усилие. – Само ако е съпроводен с вечен сън. Никога няма да се събудиш.
Той за миг се поколеба. Тази съдба не му допадаше особено, не за това си мечтаеше, когато я срещна. Но във всеки случай… беше по-добре от нищо. Не би се оставил това да го спре, дори и да я разкъсаше. Знаеше, че я обича… по някакъв свой начин, само че не би я поставил над всичко друго.
В тази секунда в гърдите й пламна огнена ярост и омраза към този окаян смъртен, мислещ само за себе си. Почти даде воля на желанието си да избяга. Сякаш обаче долови някакво скрито отчаяние в ирисите му, толкова дълбоко, че само някой с нейния проницателен ум можеше да го съзре.
– Направи го! – произнесе твърдо той.
– Ендимион, защо искаш да постъпиш така с мен! Защо ме караш да го правя? – душата й се разтърсваше от силните емоции. Съзнанието й бе твърде объркано, за да приеме реалността. – Защо си толкова жесток…
– Ти не си ли жестока към мен? – По блуждаещия й поглед му стана ясно, че не го разбира, затова се извърна с въздишка. – Лесно ти е на тебе, богиньо моя. Живееш си горе над облаците като в някаква романтична мечта, не се докосваш до нищо от този свят, само пускаш лъчите си и си отиваш. Нямаш понятие какво е да си смъртен. Сега твърдиш, че ме обичаш. Още ли ще ме обичаш, когато тялото ми загуби силата си, когато старостта не ме пожали, когато ще се сгърча и ще съм неспособен за нищо. Ще бъдеш ли с мен и тогава, Селена! – Извърна поглед към нея със смесени чувства. – Никога няма да се върнеш, когато красотата ме напусне. И ти си като всички жени.
– Но ти толкова обичаш живота. – Опита се да го вразуми тя, почти на границата на непролетите си сълзи. Светът губеше почва под краката й. – Ти си рожба на живота, той изпълва цялото ти същество. А какво съществуване ще бъде това? Нито живот, нито смърт, а една цяла вечност в мрака. Ще си като животно, хванато в капана между Съня и Царството на мъртвите. Помисли отново.
– Нямам какво да мисля! – изкрещя той с отвращение и я хвана грубо за раменете. – Да, обичам живота, по дяволите, но не искам да се оставя да ме убие. А аз умирам, богиньо моя. – Усмихна се почти свенливо и я докосна едва ли не нежно. – Ти не можеш да разбереш какво е да осъзнаваш, че времето ти изтича. Коварно е това време, преди да се усетиш е изсмукало всичките ти сили, подобно на змия, скрита в тревата.
Мразеше го. Дори когато й шепнеше чаровни думи и я убеждаваше в правотата си… Нямаше представа колко усилия й костваше да не даде воля на яростта си, на желанието да го вразуми. Никога нямаше да се разберат един друг, твърде различни бяха световете им, никога нямаше да живеят в мир. А тя така отчаяно се бе вкопчила в него и не желаеше да го пусне. – Ако ме обичаш, тогава защо искаш да ме гледаш как се превръщам с треперещ старец?
– Не ме интересува! – това, което й се струваше крясък, бе прозвучало почти като шепот.
– Добре, дори да се примириш с отвратителната ми старост, в което се съмнявам. – Ендимион въздъхна отегчено. – Един ден аз ще трябва да умра, и тогава какво ще правиш? Сърцето ти ще се пръсне от болка, а моята душа няма да е тук. Не можеш да избягаш от Смъртта.
Тя прехапа устни. Беше прав и жестокостта на този факт я порази. Искаше да плаче, да скубе косите си, да се бие в гърдите и да проклина Мойрите за тази фатална нишка, която й бяха отредили. Но от устните й не излезе нито звук.
– Просто искам…
– Знаеш, че няма друг път, Селена. Съжалявам, че те боли. – Най-ироничното бе, че наистина съжаляваше, измиваше си ръцете и така нейния гняв изглеждаше празен и егоистичен. –Ако не можеш да ми помогнеш…- Той се отдръпна след като я целуна дълго по устните. Колко по-милостиво щеше да е ако я удареше. – Тогава никога повече няма да ме видиш. Знам как да се скрия от всевиждащите ти очи, богиньо моя. Не го отлагай прекалено много, ще спестиш агония и на двамата. – С тези думи той се извърна и се загуби в гората, оставяйки я да се гърчи като ранена змия.
***
– Защо се измъчваш, дете? – Гласът му бе плътен и някак по бащински загрижен, но Селена усещаше какво се крие под този пласт. Отдавна си бе мечтал да покори сърцето й от стомана. Да… най-добрият начин да забравиш един мъж е да се отдадеш на друг. Но вече се съмняваше, че би могла.
– Знаеш за какво съм дошла, велики Зевс. – Произнесе тя полугласно. – Знаеш за какво трябва да те помоля и какво ще се случи, ако уважиш молбата ми. А аз знам, че това е правилния изход, правилното решение. Тогава защо всичко в мен се противи и защо безсмъртието ми се вижда такова бреме?
– Да, разбирам. – Той се засмя властно и слезе от трона си, приближавайки се бавно до седналата на мраморните плочи богиня. Не бе помръднала, откакто я намери така рано сутринта. – Сладка любов, сладка мъка. Много добре те разбирам, скъпа моя. Знаеш добре, че съм пил много от това упойващо вино – любовта. Спомням си какво беше за първи път… с едно прелестно смъртно момиче. – Смехът му се усили и тази подигравка с чувствата й я подразни, но беше твърде изтощена да реагира. – Беше толкова хубаво… Магия, нали? Така го усещаш и сега. Само че, скъпа Селена, това е само илюзия. И мен ме болеше, но открих тайната. Помисли си само. – Изтръпна леко, щом усети ръцете му върху раменете си, но не помръдна. – Нима ще го обичаш толкова, ако имаше начин да остане с теб, да стане като теб? Не се заблуждавай, дете. Ще се отегчиш след по-малко от месец. – Очите й бяха широко разтворени и вперени в една точка, като че ли бе хипнотизирана. – Сега ти се струва, че любовта ще продължи вечно. Мислиш си, че летиш и ако паднеш, болката никога няма да спре. В момента кървиш отвътре. Но това ще свърши скоро. – Той приближи устни до ухото й и зашепна изкусително. – Знам какво може да те излекува, Селена. Откъсни цвета на младостта му. Използвай го, докато можеш, прекарай няколко магически мига с него. Насити му се, след време няма дори да си спомняш за него. А после му дай тъй ценния му вечен сън, ще видиш, че няма да усетиш нищо, когато той не се събуди. – Насочи устни към врата й, мислейки че думите му имат ефект върху нея. – Не страдай излишно, Селена. Не си заслужава, животът е твърде хубав, за да бъдеш скърбяща вдовица.
Преди обаче да е достигнал до млечнобялата й кожа тя разко се дръпна, изправи се и го погледна решително в очите. И това съвсем не бе от страх пред ревнивата му жена. В гръмотевичния му поглед цареше раздразнение.
– Не мога. Не ме разбираш, и аз самата не се разбирам, но такава е любовта. Глупава и ирационална. Не мога да постъпя другояче. Умолявам те, дай ми тази възможност… дори тя да ми разбие сърцето.
– Щом наистина това желаеш, няма да те спирам.- Изгледа я с презрение, но нищо повече не каза. Върна се обратно на трона си. – Върви при Хипнос и му предай волята ми. Няма да ти откаже.
– Благодаря ти, велики Зевс. Милостта ти е огромна. – Гласът й се задави, а сърцето й се разби, сякаш бе чула собствената си смъртна присъда. Нямаше какво повече да прави тук и тръгна към портите на голямата зала.
– Върви… – прошепна той с едва доловимо съжаление. – Върви се разкъсай, глупаво момиченце.
***
– Наистина съжалявам, Селена. – Имаше вече каквото искаше! Защо не спираше да се извинява, не бе в стила му. А тя бе твърде уморена за да го слуша.
– Не го повтаряй! – гласът й бе необичайно хладен. Искаше да приключи час по-скоро с това мъчение. Знаеше че за последен път го вижда такъв какъвто го обича: жизнен, с аромат на диво и непознато… жив. От сега нататък й предстоеше да краде от времето си, за да се вижда с един топъл, неизгниващ труп, чиято душа се рее загубена във времето, без своето място. Беше седнал в стъкления саркофаг и я гледаше по начин, който правеше всичко още по-трудно. Толкова спокоен, толкова сигурен. Вече не бе склонна да му вярва, че съжалява. Но нямаше да му покаже колко й коства тази жертва. Още имаше гордост.
– Сбогом… – прошепна тихо, но твърдо. Нямаше какво да добави.
– Сбогом, мое лунно цвете. – Погледна я с влудяваща нежност, която вече й бе станала противна. Но му позволи да докосне сребристата й коса и да я целуне за последен път. Това не й помогна да се почувства по-добре, за това го отблъсна бързо. Ендимион се изненада от нетърпението й, но в погледа му прочете разбиране. Не можеше да я успокои по друг начин, за това замълча. Последното, което си спомняше преди да потъне в бездната на вечния сън бе бледото й, изпито от страдание лице, как поднася цветето към него, как пръски сребрист прах го обгръщат в облаче и се чувства все по-лек… и замаян… сякаш летеше… Отпусна се с отворени очи и щастлива усмивка в саркофага, душата му потъна нейде дълбоко… Повече никога не се събуди.
Една-единствена сълза се плъзна по изящната й буза и се разби подобно бяла вълна върху прекрасното му лице. Нямаше връщане назад. И двамата поеха по свой собствен трънлив път. Тя постави сребърното цвете, изгубило магията си между ръцете му, целуна челото му още веднъж и си тръгна. Тихите й стъпки сякаш оставяха кървави следи.
***
От тогава идваше всяка нощ… ала той си оставаше все същия. Отнесен в някакъв друг свят, хванат в капана между Хипнос и Танатос, Съня и Смъртта, завинаги загубен за нея. И тази вечер пристигна плаха и безшумна, като лунно видение и се приближи до саркофага му. Ръцете й прегръщаха тялото, което никога нямаше да й отвърне, устните й целуваха други, завинаги мъртви за този свят устни, очите й се губеха в зелените езера, отворени за нея, сякаш да я погълнат. Търсеше знак за съпричастност в тях, че усеща присъствието й. Но го нямаше. Беше й останала само една празна обвивка, играчка, с която да се залъгва.
Не знаеше колко време бе минало, но сърцето й не се излекува. Дори нямаше право да плаче и проклина. С какво щеше да й помогне това? А и бе толкова виновна, колкото и той самия.
Защо?, задаваше му немия си въпрос. Защо дори не се явяваш в сънищата ми? Ти би трябвало да си там, нали си обречен вечно на това царство. Ако само можеше поне веднъж да ми се явиш, такъв какъвто беше тогава, щях да съм най-щастливата. Жестоко създание. Играеш си и не се интересуваш кой бива губещ в тази игра на любов и смърт. Но аз никога не ще дойда при теб, това ми е наказанието, голям грях ще да съм сторила. Спи… Може би един ден пак ще се срещнем, може би ще достигна тази тънка граница, където си и ти. Може би така е по-добре и Зевс бе прав. Твърде много възможности. Нито един ясен отговор.
Продължи дълго да лежи, обгърнала тялото му. Тази вечер остана по-дълго, смъртните там долу щяха да нарекат нощта “лунно затъмнение”. За миг се зачуди какво ли щеше да стане, ако никога не напуснеше пещерата.
Знаеше обаче, че не може да го стори. Нямаше да й позволят. Пък и това бе мисията й, да разпръсква лъчите си и в най-тъмната нощ. А това беше по-важно от прокълнатото й сърце.
Изправи се, целуна го за последно и си тръгна с наведена глава, оставяйки мъртвата тишина зад себе си.
Навън есента пристъпваше като царица…

 

Нощен влак


Night Express

Image by Mike Knell via Flickr

Да вярвам ли на очите си? Това не може да се случва с мен. Подобни феномени не настъпват в подобна прозаична обстановка. Да не би да съм се надрусал от мазните изпарения в този влак? Отдавна не съм пътувал в по-голяма мизерия. В купето, където имах нещастието да се настаня, се носеше омайния аромат на обилна пот, спарени крака и човешка мърша. Ако щете ми вярвайте, по едно време проверявах под седалките за скрити трупове. Разумният човек би ми предложил да отворя прозореца? Е, уважаеми господа, и сам бих стигнал до този гениален извод, ала за съжаление се намирахме посред най-адското лято от години насам. При опит да дръпна съвсем леко стъклото надолу ме лъхна една жежка вълна, все едно съм надникнал в крематориум. Казано накратко, не решава проблема ми с адската воня, която се бе просмукала в порите ми и заплашваше да остане там завинаги. И като черешка на тортата, трябваше да изкарам близо десет часа в тая морга на колела. Минали са едва два и половина, а аз вече съм на ръба на харакирито.

Сам съм си виновен. Кой ме би по главата да ловя нощния влак, минаващ почти през цялата страна, само за да съм навреме в София рано сутринта? Казах си, че ще намеря четири свободни седалки и ще откъртя докато не акостираме на Централна гара. Точно в онзи момент обаче се опасявах, че дори да успея да затворя очи, има напълно реална възможност да се задуша от газовете, витаещи из купето.
Но нека гледаме откъм светлата страна на живота! По-рано имах съмнителното удоволствие да пътувам с циганка… пардон… дама от ромски произход. Та тази далечна братовчедка на баба Цоцолана, лъхаща еротично на пот и лук, още с качването опъна върху седалките, които някога може и да са били чисти, промишлено количество манджа. Няма да споменавам какво небивало удоволствие ми достави да я гледам как нагъва наденици с лютеница, а престилката й се пълни с трохи от вчерашния хляб. Да не споменаваме за звучното мляскане, периодичното оригване и хармоничното попръцкване, съвсем в тон с атмосферата.

Вероятно някой стар дядо ще се провикне иззад вестника си „Абе, момче, ти не си ли пътувал с БДЖ-то преди?” Е, явно бях отвикнал от радостите на родната железница. Знаех само, че след това пътуване дълго време няма да припаря до влак.

Прекрасната особа ме лиши от присъствието си на някаква ЖП спирка ала Долно Нанагорнище, чието име не си направих труда да запомня. В пристъп на мазохизъм реших да се отправя към тоалетната, рискувайки окончателно да падна жертва на отровните миазми. Ала явно в този момент съм се примирил с жестоката съдба и съм си казал „Да става каквото ще”. Жалко, че не си носех щипки за пране в багажа, щяха да ми влязат в употреба. В този момент задушаването ми изглеждаше примамливо.

Тъй като минаваше полунощ не си направих труда да почукам на вратата с разхлабени панти. И тогава без никакво предупреждение, с директен залп в изкривената ми от страдание физиономия и ляво круше, пред мен се разкри еротичната мечта на всеки мъж. Със съвършено невъзмутим поглед.

Стоеше си тя там, съвсем не на място сред всичката тази мръсотия. Сякаш някой бе направил колаж от реалността и изрезка от списание Плейбой. Сигурно съм заспал, докато съм зяпал един от двата порно канала, които си пускам вечер преди лягане. С последните капчици останал ми разум се ощипах здраво по ръката. Или това бе реалността, или халюцинирах брутално.

Момичето впи очи в моите като кобра, докато продължаваше да сапунисва почти голото си тяло. Бе оставила раницата си на ръба на тоалетната чиния, а върху нея лежаха измачкани чифт дънки и миниатюрно потниче. Не долових в черните й очи (да, и аз се чудя как така успях да я загледам в горните очи) следа от злоба, гняв, възмущение или фалшив девичи срам, както се очаква да реагира в такава ситуация. В ума ми се мержелееше лека почуда как до сега не съм получил зверски шамар, а ушите ми не са пронизани от женски крясък. „Простак!” Не, мацето си стоеше там, продължаваше да разтърква пяната от течния сапун по стегнатите си, вирнати гърди и плоския корем и да ме зяпа с неразгадаема физиономия. А аз стоях там като пън с отворена уста, изцъклен поглед, щръкнала коса на всички посоки… и изглеждах като пълен кретен. Знаех, че в следващия момент всичката кръв от тялото ми щеше да се измести към една определена зона между краката ми… и нищо не можех да направя, за да го спра. Все едно бях парализиран.

И докато се намирах в това нереално състояние пакостливата част от мен използва възможността хубаво да я огледам. Съжалява, мили дами, и аз съм човешко същество. Слаба, със спортна фигура и тънки ръце. Руса коса, която понастоящем изглеждаше като потъмняло жито, мокра и слегнала се по канелената й, изгоряла от слънцето кожа. Принципно не харесвам жени с тен (особено пък такъв, причинен от солариум), ала кой ти мисли за принципи в подобен момент? И най-върлия цицоман щеше да се прехласне по сладките лисички на юг от лебедовата й шия. Краката й ме накараха да си помечтая за часа по техническо чертане в университета, не бих имал нещо против да ги използвам наместо пергел. Имаше дълъг вертикален белег от външната страна на бедрото, ала повече бях зает да си представям тези стройни крайници с нежни розови пети и изящни пръстчета качени върху раменете ми. Отвратителен съм, а?
Заветната делта бе покрита от чифт дантелени бикини, които не оставяха много на въображението. Плъзнах поглед обратно към лицето й (как ли намерих сили за това?). С най-добрия ми приятел от училище редовно спорехме по въпроса има ли значение красотата при положение, че всички са еднакви на загасена лампа. Споровете ни не достигаха до никъде, и двамата си оставахме същите загорели нещастници. В онзи момент не ми се разсъждаваше по въпроса дали красивото й лице е бонус към разкошното тяло или обратното. Знам само, че имаше подлудяващи трапчинки, а човек можеше буквално да се загуби из пустите й очи. Такова черно, като да се спускаш в най-мрачната и влажна пещера. Не знаеш що за звяр се спотайва вътре, не знаеш какво ще ти се стовари на главата. Дявол да я вземе, аз се потя като прасе, а тя е невъзмутима, все едно всеки ден се разхожда както я е майка родила по гнусните пътнически влакове.

Лицето й остана безизразно, а тънката й ръчичка пое пълната бутилка минерална вода. Поля се обилно, за да измие палавите сапунени мехурчета, залепнали за влажната кожа. Окончателно всякакви остатъци от мисъл се изпариха от главата ми. Ала се чувствах някак на ръба на пропаст, съвсем ясно осъзнавах какво е имал предвид Ницше под това как бездната се вглежда в теб. Незнайно защо се сетих за нещо от детството ми. Сестра ми беше голяма досадница на тема митология и постоянно ме преследваше да ми чете на глас. В повечето случаи заспивах от скука, ала някои от историите си ги биваше. Та точно сега се сетих за онзи кутсузлия, който докато си ловувал мирно и кротко из гората се натъкнал на някаква къпеща се богиня. Вече не помня дали го бе поразила с мълния или насъскала кучетата му срещу него, ала краят никак не бе приятен за горкия нещастник. Та сега, при тези немигащи очи, как бих могъл да знам не ме ли чака същото. „Ала каква красива смърт ще е, а?”, изхили се гадно похотливото ми аз.
Преди да помислите, че съм някой хулиган, който нон-стоп мисли единствено за цици, секс и как да излъже някоя хубава мома да го ощастливи, ще ви контрирам. Всъщност, аз съм типичното добро дете, което винаги слуша мама, търпи досадната си кака, изкарва хубави оценки, помага на бабите в квартала да си изхвърлят боклука и им носи покупките. Даже мога да готвя и чистя. Е, скаран съм с литературата и ако очаквате да ви говоря красиво и да се изразявам високопарно, сбъркали сте човека. Но няма да ме видите да псувам пред жена, да се напия като свиня и да повръщам в краката на гаджето си. Толкова съм вътре в клишето „добро момче”, че и аз самия на моменти не се понасям.

Не ми липсва женско внимание, но за съжаление не по начина, по който ми се иска. Момичетата и жените около мен ме обожават така както биха се радвали на някакъв домашен любимец, който стискат и мачкат до пълно задушавано. И естествено, най-омразната ми роля – утешителят, на чието рамо девойките плачат. Честно, рамото ми вече е хванало ревматизъм от всички сълзи, пролени на него. Всеки път когато някоя от „най-добрите ми приятелки” се окаже с разбито сърце от поредния зъл тип, гаден бройкаджия или просто мухльо, аз съм насреща. И никога нищо повече от това. Пък аз си седя до тях, подавам им кърпички, слушам хленчове, кимам в знак на съгласие за това какви свине са мъжете и търпя стоически, така както търпях досадната си сестра. И както се досещате вечно си оставах „приятелчето за гушкане”, не, те не искали нищо повече, бил съм им като малкото братче. И схващате, че до сега не съм пристъпвал през райските порти. Жалък съм, нали?

Та поради тази причина не се надявах на каквото и да е. Може би точно това, съчетано с шока и твърдото убеждение, че сънувам, ме накара да изляза от този нелеп калъп, в който сам се бях вкарал. И напълно да изгубя задръжките си.
Мацката най-накрая разчупи леда и пусна една хитро-закачлива усмивка (която никак не помогна за това да овладея буцата в панталоните си) и с най-невероятния дрезгав глас проточи:

– Така и така си дошъл, защо не ми изтъркаш гърба? – Уф, защо всички красиви жени са толкова иронични гадове? По гърба ми се стичаше ледена пот, крайно невероятно на фона на спарения влак. И аз реагирах по обичайния си начин.

– М-моля? – Блестящо начало, приятелче, направо я закова.

Явно й се сторих забавен, защото продължи да се смее. Идеше ми да заплача като малко дете, когато посегна към сгънатите си дрехи и се зае да прикрива цялата тази красота.

– Е, няма да те карам да правиш неща, чужди на природата ти, щом ти е неприятно? – Ах, как го поклаща това кръстче.

– Много лесно се отказваш. – Най-сетне една смислена реплика, която произнесох даже без да заеквам. Тя сви неопределено рамене, докато закопчаваше дънките върху стройните си крака.

– Прекалено много се колебаеш. – Последното прозвуча като присъда от психотерапевт. – Когато някой твърде много се колебае дали да се впусне в нещо, значи чисто и просто не му е по сърце. Нещата или се получават, или не. Хвърляш се с главата напред и следваш сърцето си. – Облегна се на мръсната стена, като не престана да ме фиксира с черните дупки на очите си.

– И сърцето ли те кара да си устройваш бани, където ти скимне? – опитах се да го раздавам непукист, ала тя съвсем ясно ме бе усетила.

– Никога не ходя мърлява, където и да е. Обичам да съм добре подготвена. Никога не знаеш какво може да се случи, особено когато си на път. – Розово езиче по малиновите устни… Девойко, ще ме побъркаш.

– Разбирам, примерно ако някой мангал или смърдящ алкохолик нахълта, трябва да си се измила хубаво, а? – Леле, даже успях да вкарам хумор. Горд съм от себе си.

– Циганин, пиянде, потен девственик…
Да, при тази реплика кръвта се оттегли от малкото приятелче директно към лицето ми. Малка вещица!

– Каквото дойде. Не си ли чувал, че кой подбира мастурбира? – Многозначително устреми поглед към областта под колана ми. Е, не, направо се гавреше вече. – Пък и съм отраснала сред мъже, повечето ми приятели са мъже, живея с мъже. Като цяло с тях се разбирам по-добре отколко с жените, та няма от какво да се срамувам. Май като бях малка татко ме изпусна на главата ми. – Засмя се и вдигна раницата си от мръсното клекало. – Та тогава ще да съм изгубила окончателно моминския свян.

– Интересно детство си имала. Де да можех да се похваля със същото…

– Не се оплаквам, по-добре ми следвай примера. – Подмина ме на път към коридора като едва потърка тяло в моето. – И ме последвай до купето ми… ако не те е шубе. Имам валерианчета, мога да ти услужа ако получиш сърцебиене.

И го направих, напук на всичко. Бе толкова съблазнително, че трябваше да съм пълен капут да откажа този златен шанс от съдбата. Има нещо толкова опияняващо в това да си анонимен, непознат и в същото време сякаш изцяло обновен. Можеш да кажеш каквото пожелаеш, да се отдадеш на всичко.
Гледах седналото срещу мен момиче върху прашните седалки на този гаден, прозаичен влак и откривах уникалното във всичко по нея. Дори несъвършенствата (а защо ли не именно заради тях) ми действаха опияняващо. Кривата усмивка, осеяния с лунички нос (е, съжалявам, не беше кривогледа, та да ви изглежда малко по-реална). Вече не се питах дали след малко няма да се събудя, захапал чаршафа. Нито ме интересуваше как изглеждам в нейните очи. Чувствах се избран, знаех, че изживяваме единствен момент, който никога няма да се повтори по същия начин. И това ме дари с неподозирана дързост, нетипична за колеблив смотльо като мен.
Анонимността може да разкрие неподозирани неща от мазето на подсъзнанието ти. Никога не виждаш някой толкова истински, както когато е убеден, че никой не го вижда. Както и когато надали ще срещне някого повече през живота си.

Както се смеехме и говорихме, а тя си играеше с изплъзнал се кичур от косата си и леко поклащаше гърдите си, като на сън се изправих, казах й нещо тихо на ушенце, а тънкия смях ме прониза като змийче. Плъзна език в ухото ми и ми прошепна дрезгаво своя отговор.
Какво си казахме… остава нашата малка тайна.

Последва първата целувка в живота ми, електрически ток, сладка като слънце, гореща, влажна и с вкус на реалност. Чувствах се като откривател в девствени джунгли, макар „девицата” в случая да бях аз. Личеше си, че на мацката не й е за първи път, можех да усетя опита й и колко майсторски подходи към мен. Но това нито ме отврати, нито ме накара да се чувствам като неопитен ученик.

Знаех, че тази магия няма да се повтори, за това й се отдадох. И не ми пукаше дори и десет дебели циганки да влязат в купето в същия момент, заедно с домочадието си.
Останалото от онази удивителна нощ на най-гадното място, което можех да си представя, възнамерявам да запазя за себе си. Най-вероятно няма да ви опиша нищо, което вече да не сте виждали, по който и да е розов канал. Би ви се сторило банално, може би дори грозно и отблъскващо. Аз усещах, че съм белязан и че ми предстои да преоткривам във всяка жена, която щях да имам от този момент нататък по нещо от нея. Винаги са ми били странни типовете (повечето, от които жени), описващи чукането като висше духовно изживяване, обикновено свързано със съмнителни епитети като „любов”. През онази нощ никой не се влюби, не съм толкова глупав, че да се заблудя в това отношение. Бе по-скоро като бягство от това, което наричаме реалност. Екстаз, преплитане, възторг, преоткриване. Както искайте го наречете. За мен бе специално.
Утрото наближаваше, зората пъплеше по мръсните прозорци на влака, а ние се бяхме разпрострели в доста неудобна поза по четирите седалки. Бях се излегнал върху нея с подпряна брадичка върху гърдите й и я гледах право в очите. Тя ми се усмихна неразгадаемо и се протегна като ленива котка.

Прозата скоро щеше да ни удари с пълна сила, всичките нелепи въпроси щяха да ни бомбардират подобно на сутрешен махмурлук. Определено ми се щеше да избегна сконфузното „на следващата сутрин”. Нещо ми подсказваше, че и тя мисли по същия начин.
– И сега какво, чудиш се как да ми искаш телефона или искаш директно да те водя дома да те запознавам с нашите? – попита непознатата с обичайния си насмешлив тон.
Ала усещах известно напрежение под привидната ирония. С необичайно спокойствие за нервната ми натура се наведох напред, езиците ни се преплетоха в кратък любовен танц. Щом се откъснах от сладките устни й прошепнах гладко, като опитен играч:

– А какво ще кажеш да не си разменяме координати? – Очите й се разшириха от изненада, явно бе очаквала, че ще я преследвам като вярно кученце и ще плача за вниманието й. Продължих, набрал увереност. – Защо не оставим съдбата да си гледа работата? Ако изобщо ни е писано някога да се срещнем отново, то неминуемо ще се случи.

– Светът е престъпно малък, от където и да го погледнеш. Не очаквах да се окажеш толкова зрял, ако трябва да съм честна. – В усмивката и гласа й се долавяше облекчение.

– Повечето ми познати щяха да кажат, че съм абсолютен тъпанар, да не взема телефона на гадже като теб. В крайна сметка какъв е шанса да те срещна пак в големия град? Години могат да минат преди да се засечем случайно на спирката или в магазина.

– И да се срещнем, вече няма да сме същите. Нали знаеш как не можеш да влезеш два пъти в една река.

– Философски го раздаваш, а? Но защо да насилвам нещата, когато мога просто да ги оставя да се случат?

– Явно чукането е ключа към телепатията, отгатна точно какво си мислех преди малко. –

Това си беше цяло признание.
Облякохме се в хармонично мълчание, докато кошмарният влак тежко спря на последната гара. Вървяхме заедно през подлеза без да отроним нито дума, без да се държим за ръце. Ала всичко това вече ми се виждаше излишно, чувствах, че трябва да оставим нещо недоизказано.
Разделихме се с една усмивка и леко махане и всеки пое по пътя си.
И до днес нямам представа защо тази хитруша спря избора си точно на мен. Може би бе преситена сексуално и експериментираше като си хване най-нетипичния за нея екземпляр. Може би бе решила да опита какво е да си с момче без опит, за да провери дали тихите води са най-дълбоки? Или просто в онзи момент бяхме изпаднали в състояние на временна лудост? А нима има някакво значение? Дали щяхме да се видим отново?
Всички тези съмнения и въпроси са пълна загуба на време. Просто вече знам какво да правя, когато съдбата ме засече зад ъгъла… дори това да се случи на най-прозаичното място на света.

Горчиво кафе


Black Coffee Breakfast

Image by Dominic's pics via Flickr

Върху прясно лъснатото стъкло на прозореца сякаш има дупка, през която на вълни се стеле мъгла. Като в сън чувам как се разбиват студените капки дъжд в паважа отвън, подобно на куршуми. Пред блуждаещия ми, лепкав и сънен поглед се мярка светкавица, която проряза сивото понеделнишко небе. Сигурно ей-сега от някъде ще чуя поразяващия гръм, който дори и днес ме кара да треперя в някакъв блудкав коктейл от ужас и възбуда.
А аз седя до кухненската маса рошава, с подпухнали като малки възглавнички, зачервени очи, удобно загърната в дебелия, хавлиен халат. И пия сутрешната си доза отрова, която да ме съживи достатъчно, за да мога да се справя с днешния ден. Горчивият вкус на кафето се разлива по цялото ми тяло, носейки му нещо като усещане за топлина. Усмихвам се ехидно при мисълта за това, първата ми усмивка от седмици наред. Смешно ми е като се замисля как до преди няколко години не близвах кафе, освен ако не е подкрепено от солидна доза захар, сметана или мляко. Вече дори не си купувам захар, за да си подслаждам поне мъничко живота. Не си правя и от моите прословути големи закуски с много палачинки и препечени филийки, не помня от кога не съм вкусвала конфитюр. Стомахът ми не понася никаква храна рано сутрин. И знаете ли, нямам дори идея как се случи така, как се промених толкова много за толкова кратко време. Вероятно гъсениците се чувстват по подобен начин, когато някоя прекрасна сутрин като тази изпълзят от отеснелия им пашкул, за да докоснат небесата с криле. Единствената разлика, е че при мене крилете липсваха. И не помня дали някое палаво детенце ги е откъснало при сладката си хищническа игра. Може би аз ги забравих в някое чекмедже при последното си преместване? Тези подробности отдавна са изгубени в гъстата мъгла, обвила съзнанието ми. Да не споменаваме, че мостът, който пресякох тогава вече отдавна е изпепелен. Лоша случка. Налага се да се приспособя към живота на червей. Въобще не е толкова възвишено като да си пеперуда, но пък не по-малко интересно.
Та, да оставим тази изтъркана от съдържание метафора на учениците и начинаещите зоолози и да се върнем в моята малка кухничка с изподрасканата маса и нащърбената чаша върху нея. Любимата ми горчилка, от която на моменти отпивам почти със сладострастие. Тя е и една от причините приятелките ми да са сериозно притеснени за здравето ми.
“Не спиш по цели нощи, все си уморена, толкова си отслабнала, приличаш на скелет, при това как можеш да пиеш по пет кафета на ден.” Добре, че не знаят за традицията ми с бутилката водка, която изпивам всяка вечер след полунощ. Тогава определено щяха да ми връчат направление за психиатър. Едно от нещата, съпътстващи всяко приятелство – непрекъснато да ми наливат в главата разни празнословни съвети в този стил на загриженост. Да, естествено, че ще спра да се тровя с кофеин и алкохол, естествено, че ще почна да се усмихвам, естествено, че ще спра авантюрките за по една нощ, естествено, че ще почна да се храня здравословно. Ще отида на среща на сляпо с онзи така симпатичен, добродетелен и успял братовчед на еди-коя си позната, който току-що се е завърнал от чужбина и търси своята избраница. Само ми е чудно, ако въпросният е описван едва ли не като Принца на Белия Кон, защо ще го сватосват с пропаднала и маниакално-депресивна алкохоличка като мене, ала запазвам тези мисли за себе си.
Всичко това очакват да им кажа, да изпълня съответната си роля във всекидневния маскарад, да не разкривам колко уморена и кисела се чувствам в действителност.
Дните ми винаги минават сиви и дъждовни, независимо от сезона, независимо от това дали в действителност вали или не. Мисля, че след толкова години упорити упражнения достигнах личната си Пирова победа на Състезанието по международно черногледство. Честно да ви кажа, още не съм срещала човек, който да се депресира по-често от мен. Станах доста изкусна в тази област. Така че есента с нейните мъгли и дъждове ми е идеална. Има и такива особени идиоти като мен, дай им да са тъжни, да се оплакват, да драматизират, да се невротизират, да плачат зад скритите врати и всякакви други пикантни елементи от евтини драми, излъчвани всяка вечер по телевизионен канал Холмарк. Хората обичат такива като мен. Обичат да им помагат, да се правят на социални работници, да ни карат да излизаме от черупките си и да проумяваме колко прекрасен всъщност бил живота. Какво по-голямо признание от това да накараш депресаря, отнасящ се към своите настроения с почти професионална сериозност, да излезе на светло? Че това е все едно да ти издадат сертификат и да ти татуират с огромни букви на челото “Аз го/я спасих от самия себе си.”
Неведнъж са ми заявявали недвусмислено, че такива като мен не са интересни, камо ли пък особени, а просто банални. Досадни. Тъй да е, нека ме оставят да тъна в баналност. Никога не съм имала претенции да бъда интересна. Аз съм просто една кучка, захапала здраво живота, ръфаща настървено, ръмжаща от удоволствие. Краят за всички ни е един, а какво ще правя докато го чакам не засяга никого. В момента се чувствам прекалено удобно в тази моя кожа. Обичам да ми е студено. Обичам да ми е горчиво. Обичам да вземам малко удоволствие без последствия. Поне се чувствам жива, малко или много, макар основната ми емоция в случая да е болката. Но честно казано, предпочитам я пред това да тъна в блудкава сантименталност и празни брътвежи, от имитация на чувства, за да може всички други да са доволни. И тази мъгла, в която прекарвам дните и нощите си е за предпочитане пред живот от сладки илюзии. Самозаблуждавала съм се достатъчно дълго, има някаква тръпка в това усещане, ала вече ми е писнала. Както и всичко друго. Проблем?
Подпирам глава, пийвам си отрова, а с ръка несъзнателно драскам някаква депресарска поезия. Знам, че не струва, знам, че не съм велика и няма някой ден да ме учат в училище задето съм променила света на литературата. Но пък поне компенсирам липсата на талант с искреност. Изливам душата си в стихове и кратки разказчета, които пиша бързо в обедната почивка. Всичко в тях е преживяно, нито една дума не е лъжа. Може би на места преувеличавам, обаче поне не съм в плен на измислицата. Изстрадано до кръв или красиво, романтично или отчаяно, то е късче от мен. Обожавам този половин час рано сутрин, в който мога да бъда насаме със себе си. Той е моето време, в което същността ми си пробива път през скриващите я слоеве скука и безразличие. После ще трябва да облека кожата на съвестна служителка, да ида на противната си работа, цял ден да се изнервям и разни хора да ми врещят на главата за най-малкото нещо. Вечер съм с приятелите, които напоследък стават все по-досадни. Не че не ги ценя, близки са ми, имало е дни в живота ми, в които ако не са били те, навярно щях да вляза в лудница от отчаяние. Помагали са ми, и аз съм им помагала. Обаче напоследък прекаляват със загрижеността си. Поне веднъж седмично се старая да забия някой мъж, за предпочитане непознат, да го заведа у нас и да се отдадем на няколко часа бурен секс. После парцалките и през вратата – това ми е любимата фраза. Не съм в първа младост, след един месец навършвам трийсет, ала понеже съм симпатично миньонче рядко ми ги дават. Като се добави и завидния ми външен вид, разбирате защо рядко ми отказват. Напоследък хобито ми е да отървавам сдухани студентчета първи курс от девствеността им. Вероятно част от мене бива силно увлечена по отдавна изгубената ми невинност. По едно време бях любовница на шефа си, ала бързо ме отегчи. Казват, че властта била афродизиак. Защо ли на мен не ми подейства така? Е, все пак съм сбъркана.
А, и да сме наясно, аз не съм мъжемразка, нито пък се опитвам да отмъщавам на някой, задето в миналото са ме наранили. Най-малкото е безсмислено да си изкарвам ядовете и комплексите върху някое нищо неподозиращо момче, което може и да е по-свестно от останалите. Не виждам полза в това да озлобявам някой, който на свой ред ще тръгне да отмъщава и хайде, върви го гони. Нещата, които са ми се случили са били в резултат на моите съзнателни решения, които щом съм взела съм осъзнала, че има риск да пострадам. Нетипично ми е да обвинявам съдбата или пък цялото мъжко съсловие за нещастието си. Най-лесното е да се хвърлиш да хапеш всичко наред. Подобно поведение може да покаже само колко си слаб в действителност. А даже кучките имат някакво достойнство.
Може би един ден пак ще съм в състояние да обичам някого, животът е непредсказуем. За сега обаче нищо не се появява на хоризонта, и вероятно така е по-добре. Толкова съм свикнала със самотата, че понякога чуждото присъствие ме дразни. Човек би помислил, че моралните ценности ми куцат или че съм твърде самоуверена мадама, която рано или късно ще си намери майстора. Тъй да е. Аз съм това, което съм. Ще обичам когато си струва да обичам. Ще се усмихвам когато си струва да се усмихвам.
Но поне два пъти на ден мога да си позволя да бъда себе си в най-чистия, натурален и понякога брутален блясък. Така че особено мразя, когато тези отровни моменти биват прекъснати от някой натрапник. Тогава ставам адски зла и нанасям непоправими рани. Както се случи и в една прекрасна ноемврийска сутрин малко преди да почне да вали снега.
***
Бях потънала в собствения си малък рай, драсках особено съсредоточено, когато телефонът ми иззвъня. Само при изписването на името върху дисплея ми призля. Пак ли този досадник? Не дадох ли ясно да се разбере, че вече ми се гади от присъствието му. Дъхът му сякаш вонеше на някакъв сладникав сироп, който съчетан с не особено умелите му целувки не ми действаше никак чувствено. Може би някоя друга щеше да види нещо повече в него, ала тази жена не бях аз.
Познавах Кръстьо от някакъв служебен банкет, когато не бях в особено добро настроение и гледах да стоя в ъгъла и да опустоша всички запаси от алкохол, до които се докопам. И точно в това ми прекрасно състояние намери да се лепне за мен и да ми досажда цяла вечер. Не казвам, че в него нямаше нищо, което да си струва усилията. Бе доста хубаво момче, пет години по-младо от мен, добре сложено, с изразителни сини очи и тъмна коса (не понасям руси мъже). Като си харесаше някоя жена бе в състояние да е доста щедър и себеотдаващ се. Говоря за скъпи подаръци, екскурзии, вечери в ресторанти, сваляне на звезди и така нататък. Въпреки всички приказки за силата на нежния пол и еманципацията, явно вечно ще го влекат романтичните клишета и приказката за Пепеляшка. Само дето вече не четях приказки. И това, че повечето жени биха казали, че съм луда да не му се метна на врата въобще не ме касаеше. Най-малкото рядко съм срещала по-празноглаво и инфантилно същество, ръсещо какви ли не баналности с цел да те впечатли. Малко хора прозираха, че всички “красиви” думи, идващи от устата му са като захарен памук. Сладост без съдържание, което те оставя незадоволен и гладен за нещо по-съществено. Обаче бях живяла достатъчно дълго, за да разпознавам лъжата още когато я видя, или в случая – чуя. А и обикновено след като омаеше някоя девойка със сладки приказки и нежни обещания спираше да й се обажда, пренебрегваше я, излизаше с други жени пред очите й… абе, с две думи, оставяше горкото влюбено зайче с пръст в устата. В известен смисъл не бяхме толкова различни, обаче аз никога не оставях някой да храни илюзии, че между нас може да има нещо повече от секс.
Задържах вниманието му след като го смаях с песимистичните си възгледи за живота, а после го използвах за една нощ, същата, в която се запознахме. За човек, имащ такъв колосален успех сред дамите имаше още доста да учи за тънкостите на добрия секс. След като приключихме директно му заявих да се разкара, защото имам работа. Беше забавно. Погледна ме с някакво тъповато кучешко обожание и попита със задавен глас.
– Кога ще те видя пак? Свободна ли си утре вечер?
Пуснах възможно най-гадната си усмивка и му заявих с твърд тон.
– Графикът ми е препълнен с други снажни момци като тебе. Нима трябва да ги пренебрегна? Що за егоизъм! Хайде, детенце, парцалките и през вратата!
Изражението му при тези думи почти ме докара до оргазъм. Последва половин час словесна помия, изтъркани думи, употребявани най-често в ученическата любовна поезия, захаросани и сиропирани до безкрайност. Разправяше колко много ме обичал, как от първия миг, в който ме съзрял там така самотна и копнееща съм пронизала сърцето му. Боляло го задето съм го отблъсквала по този начин, той само търсел на кого да даде любовта си. Всъщност бил мнооого чувствителен, ала се криел под броня, за да не го наранят. Повечето жени били използвачки, ала аз съм била различна, усещал го. Докато ми се обясняваше аз лежах на леглото и се заливах от смях. Буквално трябваше да го изритам.
Това ми нежелание да се занимавам с него още повече го амбицира и последва упорито ухажване. Цветя, бижута, серенади, лунна светлина. Беше достатъчно богат да си го позволи, мислейки че рано или късно няма да устоя и ще му се вържа. Да, ама този път си бе намерил майсторката. Връщах всичко, което получавах, демонстративно изливах по една кофа студена вода всеки път като го заварех под прозореца си. Не можех да го отрека, хлапето бе дяволски упорито. В началото жалката му сантименталност и голите думи ме забавляваха. На всичкото отгоре позьорът си вярваше. Но нищо от това, което ми предлагаше не бе в състояние да ме заинтригува. Ако бях десетина години по-млада и неопитна можеше и да му падна в капана.
Но с течение на времето взе да ми омръзва. Той не се отказваше. Междувременно продължаваше да омайва наивници с надеждата, че няма да разбера за тях. Явно съм изглеждала доста тъповато през онази първа вечер след като Кръстьо реши, че имам зелка вместо глава. Това как да е. Обаче щом ме сметна за някоя куха лейка, която през живота си не е прочела нищо друго освен броевете на списание Космополитън, това вече започна да ме дразни сериозно.
Не съм гений, но никога не бих плагиатствала, особено толкова нагло. Кръстьо започна да ми праща стихотворения, писани от световни класици, подправени тук там с някое откровено ученическо негово клише и твърдеше, че са писани специално от него за мен. Някак си бе налучкал творения на любими мои писатели и се бе подписал от тяхно име. Е това вече ме изкара извън кожата ми. Хубаво, съдбата не го бе дарила с много акъл, нито пък с кой знае какви ценности, но има някои лъжи, които никога не прощавам. Неприятно ми е когато някой мърси с простотията си нещо, което ми е близко до сърцето.
Чашата преля една вечер, когато се появи на вратата и започна да ми обяснява как цяла нощ е мислил за мен и сутринта е написал следното, този път експериментирал в бели стихове. При което взе да цитира едно любимо мое стихотворение на Джим Морисън. Изненадах се, че пробва нещо толкова нестандартно, обаче изненадата не бе нищо в сравнение с гнева, който ме обзе. Този женчо вече окончателно ме изкара от търпение.
Някога наблюдавали ли сте бягащ в тъмната нощ мъж по някоя улица? Много забавна гледка е, особено го преследва жена, която го налага с дългата си метла, а от устата й се носят грозни псувни, нетипични за една дама. Бедният Кръстьо едвам успя да се добере до колата като хленчеше.
– Ти си луда! Иди се прегледай при психиатър, психопатке нещастна.
Изсмях се жестоко и се превих на две от пристъпа на лудешки смях, който ме обзе докато го гледах как се отдалечава. Но трябваше да спра, защото някои от съседите бяха излезли по терасите и ме гледаха с нарастващо любопитство. Прекарах остатъка от вечерта в безумен смях и пиейки водка. Отдавна не се бях забавлявала така.
Та след тази случка мислех, че детето окончателно се е отказало да печели сърцето ми.
Отхвърлих разговора и продължих да пиша, налях си още една чашка кафе. Тъкмо бях на път да напиша един от последните редове и с нежелание да стана, за да се обличам за работа, когато на вратата се позвъня. Сигурно беше колежката ми Петя, която карах с колата си до работа. Напоследък идваше все по-рано, за да добави към транспортните услуги и безплатно кафе, знаеше, че съм му голяма почитателка.
Може би не трябваше да остана изненадана, когато наместо вечно усмихната брюнетка видях запъхтяната физиономия на Кръстьо, щом отворих вратата.
– Жалък си, осъзнаваш ли го? – вложих всички усилия на волята си гласът ми да не потрепери от едва сдържаната ярост. – Какво си мислиш, че ще постигнеш като продължаваш да идваш тук? – С известна доза театралност позволих на една ленива усмивка да пропълзи по лицето ми. – Класическо определение за лудост, може би? Очакваш различен резултат при положение, че си толкова банален?
– Лора, миличка, пусни ме да вляза. Неприятно ми е вече за кой ли не път да правим панаир на съседите ти. – макар да продължаваше със същите мазни думи, усещах някаква промяна. Сякаш вече бе докаран до ръба на нервите си и истинската му същност под целият този гел и смешната фасада на ухажор прозираше и копнееше да излезе навън.
– Ами тогава се махай! – облегнах се на рамката на вратата. – Чака ме много работа, а при тези задръствания ще се влача до офиса поне час. Според теб губи ли ми се време в празно бърборене с някакво си незадоволено момче, с което съм се чукала преди месец? И то при положение, че съм имала къде-къде по-добри любовници… – Доза коварен смях. Яростта ми започна да утихва, докато наблюдавах как лицето му смени цвета си няколко пъти при тези думи. Ала имах желание да влея още малко отрова в жилите му.
Кръстьо сви устни, изсъска нещо под носа си и преди да успея да реагирам ме изблъска от прага, така че загубих равновесие, краката ми се преплетоха и за малко не паднах. Забелязах тънката му, гадна усмивчица. Връщаше си го заради унижението предния път.
– Като хлебарките си! – изръмжах, докато затварях след себе си. Явно нямаше да мине без поредния скандал. Съседите и без това имаха достатъчно поводи да ме обсъждат. – Каквото и да правя, няма отърваване от теб. Какво повече искаш? Секс? Можеш да го получиш от което и да е от девойчетата, които се влачат след тебе. Е, и двамата се позабавлявахме. – Отидох да си налея още малко от поизстиналото вече кафе, за да му покажа, че с нищо не може да ме смути. – Ако искаш предизвикателства, търси ги на друго място. Не съм на двайсет, за да участвам в тъпи сапунени интриги.
– Точно това е проблема, лелче! – за първи път го чувах да крещи. – Ако имаше малко акъл щеше да видиш, че съм най-доброто, което ще ти се случи изобщо до края на скапания ти живот.
Туш. Направо ме разби. Не бях предполагала, че това безгръбначно е способно на каквато и да е искреност.
– Брей, пиле, да не ти е зле? – отметнах коса назад. За първи път смехът ми не бе престорен. – Никаква поезия, никакво „миличко-сладичко”, никакви нежни думи?
– Не си струва да хабя повече усилия за такава като тебе. Хубаво са казали хората, че свиня от кладенчова вода не разбира. Дай да си изясним нещо. – Да, определено същината му лъсна. Сега се виждаше цялата мегаломания и странно безумие, които не бяха тайна за мен от самото начало. Но защо само аз го бях видяла? Та той бе ясен като отворена книга. – Все още си готина, а в доста отношения слагаш обичайните девойки с които се занимавам в малкия си джоб. Обаче, Лора, погледни фактите. Остаряваш, нали виждаш? Работната ти длъжност е смешна, а като мине още някоя и друга година никой няма да те погледне. – Следях с любопитство странната му метаморфоза. Злобата се бе просмукала в костите ми и в този момент изпитвах невероятното желание да го нараня колкото се може по-жестоко. – Ще имаш само полза да си ми метреса. Второ подобно предложение няма да получиш, това е сигурно. Ще затънеш в жалкото си ежедневие и ще бъдеш просто поредната алкохоличка, някогашна красавица, която нищо не е постигнала.Тогава кой ще се смее, а? Имам какво да ти дам. – Облегна се на кухненската маса и ме фиксира с похотливия си поглед отгоре до долу. Ала опитните ми очи откриха там нещо повече от лъст. Не, не ви говоря за любов, каквото и да означава тази позабравена дума. – Когато ми писнеш и реша да те зарежа обаче ще си спечелила много повече. Искам в замяна само едно.
– Охо, дойдохме си на думата. – Поне бе приключил с етапа на лигавенето и жалките клишета. – Какво желае сърцето ви, рицарю мой? – Бутафорен поклон.
– Да ме обожаваш. Да те прекърша и да сломя смешната ти гордост. Искам да сънуваш само мене, да мечтаеш само за мене и да мислиш само за мене. Искам подчинение, разбра ли!
– Ох, моето момче. – Поклатих глава почти с майчинска нежност. – Има доза истина в това, което казваш за мен, макар че липсата ти на житейски опит да я изкривява. Недей се набира! Може и да си бил с един куп момичета, да си преживял някоя и друга авантюрка, да си гледал как се държат мъжете и да правиш смешни опити да ги имитираш, но пак си оставаш едно дете. И реакцията ти го потвърждава. Не можеш да си купиш желаната играчка, сърдиш се и тропаш с краче. Хората като цяло сме смешни. Искаш нещо, искаш го отчаяно, мислиш си, че точно това ще убие скуката, ала после го постигаш… и губиш интерес. Чупиш играчката. Мислиш, че не знам ли? Драги ми Кръстьо, връщам се от там накъдето си се запътил. Най-смешното е, че си научил някой и друг лаф и сега си мислиш, че много ще ме впечатлиш. Общувала съм с всякакви типове, повечето от които дори не си заслужават споменаването, знам повече за човешката природа отколкото бих искала. Наранявала съм и са ме наранявали. Вероятно това е някакъв особен вид мазохизъм.
– Колко впечатляващо, няма що! Прекрасен урок по история. Не е необходимо да подчертаваш възрастта и опита си, Лорче, няма да мине много преди да си проличат. – Той се разсмя с привидна арогантност, ала си личеше как думите ми са го притеснили.
– И защо си въобразяваш, че си по-различен от мене, драги? Да, сто процента си мислиш, че си недосегаем за бича на живота, нали така? Толкова си млад, красив, готин, можеш да имаш почти всичко, което си пожелаеш. Какво би могло да ти се случи? На такъв арогантен тип като тебе му е лесно да предвиди бъдещето на една уморена от всичко жена. Само че пропускаш тънкия момент, че времето тече еднакво бързо за всички. Все някой ден ще се събудиш и в огледалото ще те гледа един смешен и жалък старец. Когато вече обвивката ти се сбръчка с какво ще впечатляваш? Веднъж загубим ли чара си, лъсват всички грозни дупки в ерозиралите ни души. И това ни прави още по-отвратителни. Евентуално и на преклонна възраст ще можеш да си купиш някоя, която си мислиш, че ще те накара да се чувстваш добре и сякаш нищо не се е променило. Ще ти се усмихва, ще те ласкае, ще те обожава, а зад гърба ти ще се смее. Все някой ден и ти ще станеш за посмешище пред всички.
– Млъквай! – колкото и да се правеше на непукист си личеше, че сериозно го бях уплашила. За миг посегна и ме сграбчи грубо за ръката, но после ме пусна, сякаш се бе опарил. Очите му бяха широко разтворени и в тях се четеше дивия ужас.
– Защо, истината боли, нали? Знам, не е особено приятно да си така банален и смешен, и да живееш в страх от деня, когато красотата вече няма да заслепява.
– Лелче, не просто си заблудена, ти си луда!
– Това, което искам да кажа е, че сме заедно в кюпа. Подложени сме на един и същ процес на морално и физическо разлагане. Само дето аз съм прегърнала своята участ и гледам на нея с широка усмивка, макар рядко да се усмихвам. Знам накъде съм се запътила и не си правя илюзии. Докато ти, знаеш ли, съжалявам те… Кога ли ще дойде деня, в който ще паднеш от собствения си пиедестал? – Той застина без да може да помръдне. Яростно се бореше да запази спокойствие, но това бе невъзможно. Реших да го довърша с последния, фатален удар без каквито и да е типично женски истерии и пристъпи на ярост. Просто се плъзнах напред, като актриса в кулминацията на пиесата, приближих се до замръзналия от ужас младеж и му прошепнах дрезгаво и ниско в ухото.
– Ще боли. Тъй че готви се от сега.
Кръстьо се дръпна като ужилен. В онзи миг се почувствах почти като вещица. Не бях вярвала, че някога думите ми изобщо ще достигнат до съзнанието му или че ще разбере за какво му говоря.
– Мислиш, че ще ме уязвиш. Н-не… жестоко грешиш! Глупава… застаряваща… Ще видиш ти! На колене ще ме молиш да те взема обратно, кучко! Не ми е притрябвала откачалка като тебе. Щ-ще видиш. – Едвам удържаше треперенето си.
И преди да се усетя той излетя през входната врата така бързо както бе и дошъл.
Колко лесно било всичко, помислих си. Всичко което трябваше бе да му разкрия някои до болка елементарни житейски истини. Нямам претенции да съм мъдрец и да се извисявам над невежата тълпа, ала все по-рядко срещам хора, които да са наясно с така очебийната реалност. Да живее илюзията!
И все пак, помислих си, докато се придвижвах към прозореца, за да открия с изненада, че дъждовните капки се превръщаха в снежинки, какво друго ни остава в някои моменти освен тази илюзия? Ако човек се замисли прекалено много и не си остави място за поне малко самозаблуда, рискува да полудее. Или да стане поредния странен самотник като мен. В крайна сметка всеки си избира пътя. Клиширано, но факт.
Облякох се набързо, защото не исках да закъснявам. Но долу, на входа на кооперацията, в която живеех се спрях. Колко глупаво! Вятърът ме удряше в лицето, снежинките на засилващата се буря залепваха по миглите ми, нищо не можех да видя. Разумно бе да се пъхна в колата си и да потегля. Ала не желаех толкова бързо да се разделям с най-чистото нещо, което ми се бе случвало от месеци насам. Тези чудни малки кристалчета, забиващи се в кожата ми, по-сладки от която и да е милувка. Исках да им се порадвам… още поне малко преди да са затънали в калта на ежедневието.

Femme fatal, a.k.a. Курва


Определено не им стана приятно да ме видят в техния неофициален частен клуб на лицемери. Кракът ми никога не би стъпил там, ако не бе насладата да ги накарам да горят от възмущение само като се появя. Бе трудно да подтисна смеха си при гледката на всички тези сноби, сгушени в удобния им малък свят далеч от реалността. Горди и пълни с презрение към всеки под тях. Бях обаче  достигнала момент в живота си, в който ми стана ясно, че нямам полза да играя ролята на жертвата.

Тази нощ влязох в клуба като победителка. Рано или късно щях да се изтръгна от хватката им, за да потърся нещо по-добро… ако съществуваше такова нещо. Но въпреки всичко имах перспективи пред себе си. Този мъничък етикет, който ми лепнаха нямаше значение. Напротив, ставах по-силна, тъй като ми даде доста полезни житейски уроци. Някой ден тези хора щяха да са просто бледа сянка в биографията ми.

Вървях с бавна, елегантна, почти съблазнителна походка, взирайки се във всички с леко похотлива и иронична усмивка. Сладките малки женички и гаджета извърнаха засрамено глави, докато в същото време неверните им “половинки” ме убиваха с поглед от див гняв и неизказани емоции. О, момчета, нужен ли е този театър? Знаем какво всъщност си мислите, когато зяпате момичета като мен: дръзки, предизвикателни и различни. Момичетата, които презирате; същите момичета, които тайно желаете. Никога не бихте се оженили за някоя, която така да прилича на блудницата на Сатаната.

Тази нощ се чувствах особено красива, докато се къпех в свирепите им погледи и скрити желания. Пламтящата ми тъмночервена коса (боядисана, естествено, цветът бе твърде силен за да е естествен) се люлееше зад мен като огнен поток, идващ направо от Ада. Порцелановата, мека и с лек загар кожа, опъната по цялото ми тяло подобна на кремав сатенен чаршаф подчертаваше любимата ми черна, разголена рокля. Бе достатъчно дълга за прикрие съществените части от анатомията ми и достатъчно къса да подчертае размера на гърдите ми и прекрасните ми крака, най-ценното ми притежание. Материята бе плътно увита около мен като броня и някак си напомпваше вените ми със самоувереност.

Може би заслужавах много от укорите и обидите, които се сипеха върху мен заради това, че съм се обличала като проститутка. Винаги съм била със свободен дух, и независимо колко суетно звучи това, бях горда с красотата, която ми бе дала природата. Какъв бе смисъла да я крия?

Да, предполагам, че бях егоистично, противно и разглезено малко момиченце, което има твърде високо мнение за себе си. Но поне не се прикривах.

С тези мисли в хубавата си главица се настаних грациозно на един от високите столове до бара и намигнах на бармана. Той ме поздрави и се облегна на плота да си побъбрим.

Поръчах му обичайния си коктейл “Секс на плажа” и докато го приготвяше, подхвърляше пиперливи коментари, от които се разкисках леко. Зеленикаво-сините ми очи се взираха в някои познати лица, докато притисках пръсти към саморъчно направената висулка около врата ми. Не бе точно медальон, а по-скоро знак, който си измайсторих от няколко кламера, образуващи името ми.

Мария.

Мразех това име, когато бях малка. Изглеждаше ми толкова обикновено, празно и в същото време пълно с твърде много обещания. Свещено, девиче име, което поставяше твърде много надежди. Означавеше, че ако някога разочаровах някой, той би бил още по-наранен, защото е  очаквал нещо по-добро от мен. Е, не че ще започна да обвинявам глупавото си име за “грешния” си живот.

Въздъхнах и взех коктейла си от Камен, барманът, който не спираше да говори. Бе рядко приказлив за момче. Но мислите ми бяха с някой друг, някой чийто напрегнат взор бях уловила. Изглеждаше точно като останалите, но освен гняв можех да прочета нещо друго в очите му. Похот. Изгаряща и отчаяна похот, която го убиваше отвътре. Мъжът от най-далечната маса, с чернокосата съпруга, на която почти не обръщаше внимание. Като че ли страстта и манията му по мен бяха станали болезнени. Тони изглеждаше готов да прекоси стаята и да ме изнасили. Тази  нощ в очите му имаше нещо животинско. Знаех, че го бях докарала до ръба на лудостта като го изкушавах, и от това ме побиха тръпки на удоволствие.

Познавах го откакто бях малко момиче. Бе много добър приятел на баща ми и често оставаше за едно питие или за вечеря. Тони бе психолог и социолог с няколко бестселъра зад гърба си, които се харчели като топъл хляб в Щатите. Никой не знаеше защо е решил да дойде тук и да преподава история и философия. Може би го вдъхновяваше за работата му. Или просто си падаше по млади ученички, които да омае с интелигентността и зрелостта си. Имайки предвид моя опит с него, втората възможност бе по-вероятна.

Първоначално рядко ме забелязваше, бях просто сладко хлапе на което даваше бонбони и кукли. Когато станах на дванадесет започна да говори с мен тъй като показвах забележителни мозъчни данни. Обичах да споря с него, Тони лесно се палеше, и това правеше дискусиите ни забавни. В началото дори го харесвах, защото бе първият, който се отнасяше към мен като към възрастна. Може да се каже, че бях предизвикателство за него, защото логиката ми не бе по-бавна от неговата, а конкуренцията го възбуждаше.

Но отношението му се промени, когато започнах гимназия. Тялото и красотата ми се развиваха по-бързо от тези на останалите момичета на моята възраст, което ме превърна в обект на завист и похотливи желания. Господин Томов не бе изключение. Както казах, винаги бе обичал млади и сладки момичета. Не бях точно сладка, но той смяташе, че това подлежи на промяна. Четирите дълги години в гимназията бяха бавен процес на съблазняване.

За съжаление, неуспешен за него. За разлика от девойките, отраснали без баща нямах особен апетит към по-възрастни мъже. Той бе директен, аз затворена. Не бих допуснала някой така лесно във вътрешния си свят. Тони го искаше целия за себе си. Имаше обаче и нещо противно и лъскаво у него, от което ми се повдигаше. И при това беше женен, дъщеря му, която лесно би могла да ми бъде сестра.

Не го исках като мъж, но му бе трудно да го разбере, тъй като бе свикнал да има всичко, което желае. Може би това бе причината, поради която копнееше толкова силно за мен. Когато почтените граждани ми лепнаха етикета “курва” стана все по-лесно за него да продължава с “ухажването”. Просто би могъл да каже, че му се натискам и едва ли нокай би повярвал, че аз съм тормозената. Е, нямаше да се предам лесно, така че реших да го подлудя без да го пусна вътре в моя свят и между бедрата ми. Такова дълго чакане не бе в стила му, така че един ден той ме притисна в ъгъла на училищната библиотека. Може би бе накарал жената, която работеше там да свърши нещо. Бяхме сами и умът ми бе единственото ми оръжие.

– Защо го правиш толкова трудно, Мария? – попита ме той докато притискаше ръцете си към раменете ми. Дъхът на Тони бе тежък, очите му бяха потъмнели от желание. Почти се засмях на глупостта му. Този мъж се мислеше за адски привлекателен, истински божи дар за жените.

– Гледал си Опасни връзки прекалено често. – Изгледах го студено и се дръпнах от хватката му. – Не можа ли да разбереш досега, че не обичам да се чувствам притисната? А ти го правиш през цялото време. Принуждаваш ме да те обичам, принуждаваш ме да ти се доверя. Искаш да ме вържеш. Не съзнаваш ли колко смехотворно е това? – въздържах се да не се изплюя в лицето му, за да подчертая думите си.

– О, милото ми бебче! – продължи с този отвратителен негов тон. – Имаш нужда от някой, както всеки друг. Нормално е, не се опитвай да се бориш срещу това. Имаш нужда от някой достатъчно силен, за да се справи с динамничната ти личност. Бъди сладка с мен, Мария.

Толкова бях отвратена, че го зашлевих.

– Очаквах нещо повече от тия евтини романтични глупости, Тони. – изглеждаше шокиран от действията ми. – Не съм някое от твоите уязвими малки момиченца, които копнеят за Татко! Престани да ме притесняваш и не смей да ме слагаш в стереотип.

Това го накара да захвърли маската на учтивостта и ме притисна грубо към стената. Мъжът се опита да ме целуне, но устните ми бяха плътно запечатани. Бе все едно да целуваш кукла, така че той се предаде и изсъска.

– Курва! Можех да ти дам толкова много! Щях да те боготворя и уважавам! Нима съм по-лош от всички копеленца, за които си отваряш краката?

Тази ярост ми се стори забавна и аз се засмях толкова силно, колкото можах.

– Така ли ми показваш любовта си? Като ме обиждаш и се съгласяваш с общественото мнение. Мислиш, че ме познаваш, но всъщност си оставаш сляп, независимо от цялата си интелигентност. Не си хаби източника от клишета, моля те. – Той се отдръпна, като все още ме гледаше свирепо. – Говориш ми за уважение? Уважавам се повече от това да легна с женен мъж!

– Има ли някакъв проблем, господин Томов? – библиотекарката най-сетне реши да се появи и да ме спаси. Усмихнах й се бегло и се измъкнах  бързо. Докато излизах дочух Тони да обяснява колко съм била “непослушна”.

***

– Хайде, Мери, не бъди безмилостна. Не виждаш ли, че той умира за твоята любов? – Коментарът на Камен ме върна обратно в реалността.

Първо си помислих, че говори за Тони, но след това осъзнах, че има предвид момчето на другия стол. Беше млад, на моята възраст, в най-добрия случай една година по-голям от мен. Напрегнати, черни очи, хипнотизиращи. Разрошена кафява коса и най-бледата кожа, която някога бях виждала. Сигурно никога не бих била впечатлена от него, ако го бях видяла от разстояние. Непознатият изглеждаше твърде обикновен, ако не го погледнеш отблизо. От този момент знаех, че ще бъда привлечена към него. Очите и езикът на тялото му разкриваха страстна душа и неспокойна природа. Аз самата бях спокоен и дори леко студен човек, но обичах хора с качества, които ми липсваха.

– Майка ти не те ли е учила, че е неучтиво да зяпаш? – попитах го с двусмислена усмивка.

– За това природата ми е дала очи. – Той изглеждаше малко притеснен, въпреки дръзкия си отговор.

– Някои хора го намират доста обидно. – Увих кичур коса около пръста си без да спирам да се усмихвам. – Стават нервни, ако ги гледаш. Дори агресивни! Не те ли е страх?

– И ти си една от тях? – той повдигна вежда подозрително.

– Не… – измърморих мързеливо. – Аз обичам да ме гледат. Навярно съм пристрастена към хорското внимание. Но… – намигнах и очите ми пробляснаха в зелен пламък. – … ами ако не бях?

Той се приближи и аз усетих силното му присъствие. За момент ми се стори, че около него имаше пламък.

– Който не рискува не печели. Винаги съм бил авантюрист. Когато видя някой, който ме впечатли … – Непознатият ме хвана за пръстите и, странно, не усетих желание да се отдръпна. – Обичам да ги наблюдавам. Не обичам да започвам с клиширани реплики.

– О… – усмивката ми стана дяволита. – Едновременно авантюрист и не обича клишета. Може да имаш шансове да спечелиш сърцето ми. – Последните ми думи бяха пълни с ирония. – Само приеми един малък съвет, непознати. Не се задоволявай само с ролята на наблюдател. Красивите неща имат склонността да се изплъзват, ако не действаш.

– Ще го запомня. – Отвърна той през смях.

– Аз съм Мария, впрочем. – повдигнах ръка и разтърсих неговата в опит да стопя леда.

– Знам. – той протегна ръка към висулката ми.

– Но всички ми казват Мери, не си харесвам особено името.

– Както кажеш. А аз съм Калин Томов, но ми викат Гарвана, приятно ми е да се запознаем.

– Ооо, гарван. Любимата ми птичка. – После нещо ме порази и се отдръпнах. – Чакай малко, Томов ли каза? Да не си роднина на Тони Томов?

– Той ми е чичо. При него съм във ваканция от няколко седмици.

Не успях да сдържа изгарящата експлозия от смях в дробовете си. Бе невъзможно да се контролирам и оставих всичко да излезе навън под формата на тежък телесен гърч. Изумените му очи правеха положението ми още по-лошо.

– Е… – каза той с игрива усмива щом се успокоих. – Какво смешно има? – За моя изненада, не звучеше обиден, което бе добър знак.

– Иронично е. Единственото момче в тази дупка, към което се чувствам странно привлечена…

– О, Боже! – Гарванът изглеждаше изненадан от липсата ми на девичи срам. – Определено си бърза жена.

– Не обичам да си губя времето. – прекъснах го. – И това момче се оказва в роднинска връзка с мъж, който ме мрази, и който аз презирам. Интересно, нали?

Той си поигра с кичур от косата ми.

– Това прави ли ни врагове? Определено не искам враг като теб.

– Може би… кой знае… зависи от теб. Не съдя за хората по роднините им. От друга страна, кръвта вода не става.

– Всичко което мога да кажа в своя защита е, че чичо ми не ми харесва кой знае колко.

– Тогава защо… – започнах аз, но нечие грубо лаене не ме остави да довърша. Усетих как една тежка ръка падна на рамото ми.

– Достатъчно се забавлява, курво! Сега се разкарай от тука, освен ако не искаш да изритам хубавия задник.

Обърнах се и се взрях с безразличие в силния чернокос тийнейджър зад мен. Като се има предвид отношението му и мускулестото тяло сигурно бе футболист. Атлетите никога не са ми били страст. Но този ми изглеждаше познат.

А сега той ми се правеше на мъж!

– Но защо, Мишо, колко як изглеждаш сега. – промълвих с обичайната си похотлива усмивка. – Ако само беше такъв и последният път когато бях с теб, нямаше да ми се налага да имитирам оргазъм.

– Млъквай, кучко! – приличаше ужасно на испански бик.

– Всички имаме свобода на словото, приятел. – Гарванът ни прекъсна доста весело и не на място. – Освен това, тя нищо не ти е направила. Така че защо не си гледаш работата. Тук има достатъчно място за всички?

– Не и за такива като нея – изрепчи се Мишо. – По-добре си затваряй човката, ако не искаш да се вкараш в беда.

– Ах, Мишо! – въздъхнах драматично. – Така ли се опитваш да компенсираш провалите си, като се фукаш? Не знам как твоята Ани…

– Глупава курва!

– Не я наричай така защото…

– Какво ще направиш, ще ме набиеш ли? Нека ти кажа малко за тоя боклук Мария Радева. Всеки, който може да си плати, може да я чука.

– Виждам само една курва тук и тя не е Мария.

– Сега вече…

– Момчета! – провлачих колкото се може по-лениво, за да докажа, колко ми е досадно. Излях остатъка от коктейла надолу по гърлото си и се изправих грациозно. – Каквото и да мислите за мен, не си падам по кръчмарските боеве. Прати много поздрави на Ани.

Навън облякох якето си и се насочих към мотоциклета си. Сцени като тази бяха нещо твърде познато, за да ме разстроят.

Шум от вратата привлече вниманието ми. Видях Гарванът да се приближава. Въздъхнах облекчено, че неандерталецът не го е наранил.

– Може ли да ми кажеш за какво беше всичко това? – Дявол да го вземе, обичам директните хора.

– Хубавото момченце не ти ли обясни всичко?

– Не ми звучи достатъчно обективен… – той сви рамене и продължи. – Ти не ме съдиш заради чичо ми, аз не искам да те съдя заради лошата ти слава. Но…

– Простичко е, гарванче. Всеки си има роля в живота, както и етикет. Аз съм “курва”. Животът на красивите жени не е толкова лесен, колкото изглежда. Никой от местните идиоти не можа да повярва, че някоя, която изглежда като мен може да е останала девствена на петнайсет години. Бях недостъпна, тъй като не исках да се чукам с първото момче, което ме покани на среща. Исках да имам избор. Но това им се виждаше твърде странно и така започнаха всички тези истории. Истории родени от въображението на разгонени момчета. Истории, описващи ме като “много дива”, “секс кралицата от Вавилон”. Беше голяма, мазна лъжа. Но нямаше значение, защото всички вярваха в това, в което искаха да повярват. Тогава наистина загубих девствеността си и вече не можех да докажа невинността си. Може би не беше умно от моя страна, но бях на шестнайсет и исках да живея. Желанията ми не бяха по-различни от тези на мъжете. Но те бяха мъже и на мен не ми бе позволено да им отказвам. Веднъж едни такива почти ме изнасилиха. – Говорех спокойно и уверено, тъй като не исках да правя мелодрама. Не бях жертва! – Имаше период, когато се опитах да се правя на добро момиче, живеех като монахиня. Уви, тормозът не спря. Тогава стана ясно, че каквото и да правех, както и да живеех, винаги щяха да ме виждат според етикета, който са ми сложили. Признавам, че имам своя дял секс преживявания, но те са по-скромни от това, което можеш да чуеш за мен. Понякога се обличам по-дръзко. Но те ме направиха такава, каквато съм. Това е мръсната малка история за живота на Мери? Каква е присъдата? Мразиш ли ме? Презираш ли ме?

Той въздъхна и се приближи до мен, за да докосне рамото ми.

– Само не ме съжалявай. – отдръпнах се и го погледнах в очите.

– Не бих го направил – прекъсна ме Гарванът. – Те са тези, които трябва да бъдат съжалявани, ако думите ти са верни. Уважавам смелите и горди хора … като теб.

– Гарванче, познаваш ме от по-малко от десет минути.

– Вярвам в интуицията, а у теб има нещо, което ме привлече като магнит. Не беше случайност, че те срещнах. Искам да те опозная.

– О, така ли? Твоята или моята къща? – Мъжете казваха такива неща, когато гонеха само едно нещо. Мисълта да си легна с племенника на Тони в собствената му къща беше такова перфектно отмъщение.

Но очите му потъмняха при думите ми.

– Не се дръж така пред мен, Мери, знам, че не си курва. Бях сериозен, когато казах, че те уважавама.

Една идея ме порази внезапно. Ужасно мразех чичо му и очевидно той споделяше чувствата ми, каквато и да бе причината. Освен това, изглеждаше сладур, а и усетих някаква симпатия от пръв поглед към него. Не бе много, но бе достатъчно за да дразня проклетото копеле Тони. Нямах идея защо толкова исках да го тормозя, но бе по-силно от мен. Облегнах се на него и му прошепнах в ухото.

– Да се срещнем утре на северния бряг на реката. Ще те чакам.

Тогава леко го целунах по устните, качих се на мотора си и изчезнах като нощна сянка по пътя

***

Не вярвам в романтика и глупостите от романите на Арлекин. Е, не ме разбирайте погрешно, но Калин “Гарвана” Томов бе един от най-чистите хора, които съм срещала. Сигурно никога повече няма да познавам друг като него до края на живота си. Сигурна съм, че не го обичах, поне по онзи замайващ начин, описан в горепосочените “литературни” творби, но той никога не спря да ме впечатлява с думите и идеите си. Следващите две седмици всеки от нас изпълни живота си с присъствието на другия. Не мога да намеря точната дума, с която да опиша връзката ни. На кой му пукаше? Бях щастлива, дори и физическият ни контакт да бе ограничен.

Гарванът бе рядко наивен за момче на неговата възраст. Не искам да кажа, че не беше интелигентен или див на моменти, но като цяло ми напомняше на извънземно, което си няма идея за истинския живот. Понякога нещата, които казваше бяха толкова далеч от реалността, че не можех да спра да се смея. Но това не ме дразнеше. Обичах да слушам гласа му, докато лежахме един до друг на реката.

Не бях момиче, което се впечатлява от приказки за луна, звезди, нощ, океан и поезия. Тези неща ми се виждаха твърде повърхностни, тъй като намирах природата за най-скучната тема на земята, източник за евтин романс. Някак си Гарванът намери неклиширани думи, за да ми ги опише и ми помогна да открия друга гледна точка за света.

Слушах с неутолима страст, нетипична за мен. Понякога той ми съчиняваше малки стихчета и ги оставяше в раницата ми, така че можех да попадна на тях в най-неочаквания момент. Ако трябваше да съм честна, никога нямаше да стане велик поет, но поне беше искрен.

Единственото, което ме притесняваше бе, че ме възприемаше като някакъв идеал. Хората имат странния навик да ме поставят в крайни категории. За всички други аз бях грешница, за Гарвана бях светица. А аз знаех, че не бях нито едно от двете. Но бе хубаво да знаеш, че някой мисли за теб по този начин, увеличава надеждата, че един ден може и да изтриеш петната от миналото си. Не бях съвършена и знаех, че рано или късно ще го разочаровам.

Не, не ме разбирайте погрешно. Не бях влюбена. Това между нас бе твърде кратко и неочаквано. Нямахме време за повече.

Ако само знаех какво щеше да се случи щях да го държа далеч от похотливото чудовище. Никога нямаше да се покажа с него на дневна светлина. Щях да го отведа в най-далечната пещера на нощта. Щях да го превърна във вампир, заключен в ковчега на моята защита. Уви, ние сме слаби човешки същества и нещата просто се изплъзват от нашия контрол.

***

Изминаха две седмици от запознанството ни, а на следващия ден завършвах гимназия. Нямах планове за бъдещия си живот и не бях сигурна какво е планирал Гарвана. Никога не обсъждахме това, което предстои, дори когато бяхме заедно. Исках да имам най-доброто от мига.

Останах малко изненадана, когато той засегна въпроса, докато бяхме в стаята му през онази фатална нощ. Чувствах се чудесно, може би защото интуицията ми подсказваше, че това бе нашият пръв и последен път заедно.

– Ела с мен утре. Зная какво искам. Не трябва да стоиш повече тук. Защо не се махнем заедно? Би било чудесно.

Прехапах устни и помислих за предложението му. Звучеше изкушаващо, но не бях сигурна колко далеч бях готова да стигна с него. Ценях свободата си и не желаех да се замесвам…

– Не е нужно да се омъжваш за мен! – Какво правеше той, мислите ли ми четеше? – Просто си помисли. Дори не трябва да тръгваш като мое гадже. Моля те…

Сигурно щях да приема предложението му в следващия миг, ако не бяхме грубо прекъснати от разбиването на вратата. Беше Тони, мъжът, когото бях докарала до лудост чрез страстта. Изглеждаше още по-зле отколкото онази вечер в клуба. Боже, нещата щяха да станат грозни, усещах го.

– Глупав идиот! От всичи жени на света, защо точно с нея? Момичета като нея само те развалят като личност! Защо трябваше да я взимаш? Тя е моя, чуваш ли. – Очите му почервеняха от безумие. В този момент наистина започнах да се притеснявам. Увих чаршаф около себе си, за да прикрия голото си тяло.

– Мери не принадлежи на никой. – Гарванът сякаш не загряваше опасността на ситуацията и се изправи, за да срещне чичо си лице в лице. – Знам какво си се опитал да направиш. Не те ли е срам? Винаги си считал, че превъзхождаш останалите, как можа да се оставиш да бъдеш обладан от такива низки страсти?

– Нищо не знаеш за живота, учениче!

Аз обаче знаех достатъчно за живота, страха и техните последствия, за да разбера какво щеше да се случи. Гарванът бе твърде смел и не забеляза черния предмет в ръката на Тони.

– Тя е моята курва, макар още да не го знае.

– Презирам кръвта, която тече във вените ми, ако дори малка част от нея принадлежи на теб – гласът на Гарвана прониза Тони като кинжал.

– Престанете! – изкрещях. – Гарване, не си струва…

– Млъквай, кучко! Вината е само твоя! – гласът му бе като ревът на горила.

– Гарван, той… – но виковете им не ми позволиха да довърша. Гарванът бе твърде погълнат от гнева, за да мисли.

– Нямаш идея колко ми се гади от теб, от хората като теб. Тя може да не е съвършена, но е много по-добра от теб. – Тони изглеждаше смален до гордия и достоен младеж пред него, който го обстрелваше с думи.

– Как смееш… – явно Тони бе загубил връзка с реалността и не му пукаше за последствията.

– НЕ! – Писъкът ми прониза нощната тишина като вой на отчаяна вълчица, ала беше твърде късно. И двамата бяха в средата на ожесточена схватка и преди да осъзная един изстрел прекъсна всички звуци. Настъпи гадна, потна тишина. Времето застина. Аз, с обезумял поглед и треперещи ръце, Тони с кървавата маска на лудостта и Гарвана… който падаше.

Той се свлече в ръцете ми и аз знаех резултата в мига, когато зърнах тъмночервената кръв върху гърдите му. Не можах да се сдържа, за това изкарах всичкото си отвращение и безпомощност към света и този мъж в отчаяни писъци, докато прегръщах безжизненото тяло до голата си кожа. Това бе първия миг в живота ми, когато загубих здравия си разум.

Следващите ми действия бяха мъгла от събития, не по различни от тези, които човек вижда в някой евтин трилър. Лошият тип крещи на уплашеното момиче да млъкне, че тя го е накарала да стори това. Сграбчва я и се опитва да я изнасили. Тя някак успява да избяга и да се обади на полицията, докато се крие из тъмната къща, далеч от взора на злодея. Той я преследва като хищник, и най-накрая стига до нея. Полицията го хваща докато я души и го спира преди да е станало твърде късно.

Сякаш бях напуснала тялото си и наблюдавах всичко извън него. Всичко бе твърде сюрреалистично, като част от някаква пиеса. Докато арестуваха Тони, избягах бързо нагоре по стълбите, за да видя още веднъж Гарвана преди да са го отнесли.

Отново го притиснах към себе си, но не можех да върна живота. Всичко бе свършило. За първи път порой от сълзи изтичаше през очите ми. Не трябваше да става така.

– Госпожице? – някой докосна треперещото ми рамо, и аз потръпнах с отвращение. Изгледах свирепо човека зад себе си, полицай, който ме гледаше сякаш бях боклук. Чак тогава осъзнах, че е време да предпазя малко от достойнството си. Преди да си тръгна с одеало около раменете си, за да отговоря на въпросите, които ми бяха подготвили, хвърлих един последен поглед към Гарвана. Никога повече не го видях.

***

Този път перефектният Тони не можеше да се измъкне. Не бях нарушила закона, нямаше причина за обвинения срещу мен. Затова реших да напусна града в нощта, когато завършвах училище. Опаковах всичко, което имах и не се сбогувах с никого. Майка ми ме мразеше, нямах приятели, какъв бе смисъла?

Докато карах в изненадващо студената лятна нощ, цялото ми същество бе изпълнено с меланхолична тъга, бях се превърнала в горичво-сладка въздишка. Не бях опознала Гарвана достатъчно, за да усещам разкъсваща болка. По-скоро бе като загубата на нещо, което не си оценил достатъчно. Не мислех за това чия бе вината. Имаше ли значение, когато един млад живот бе прекършен заради лицемерие и потиснати желания. Може беше по-добре за Гарвана, никога нямаше да разбере истинския живот.

Вече за нищо не бях сигурна. За първи път аз бях обърканото момиче, което не знае къде да отиде. Все пак, не можах да контролирам всичко и си платих за това. Цената за това лято на изгубени илюзии, лятото, което потъна в есенни мъгли преди да има шанса да разцъфне.

Погледнах към лунната светлина над морето, пълно с червени листа за последен път. Ала природата вече бе мъртва. Красивите думи си бяха отишли, а аз не бях жена, която ги владееше, за да ги възстановя.

 

Лош ден


Има и такива дни.

Всички отрицателни фактори, всичко, което може да се обърка, цялата помия, събирана капка по капка специално за теб се смесват и те атакуват със силата на дясно круше в и без това разхлабената ти от нерви челюст.

Политически вълнения.

Катастрофи.

Жестоки скандали.

Тих, потискан гняв и злобно ръмжене наум.

Кална локва по дрехите ти.

Последната капка в чашата.

Твърде много задачи – за повечето от които няма време, или ако има се претупват набързо. Защото предстои още и още.

Списъци с приоритети, усещането, че някой ти диша зад врата и аха, всеки миг е готов да го прекърши.

И по дяволите, да, всичко се обърква! Всичко което е можело да се обърка.

Напрежението вече напира отвътре и има адска нужда да се освободи.

Или пък го оставяш да се натрупа до горе, докато не се наложи да го ръчкаш обратно.

Всяка гадост, за която можеш да се сетиш.

И положителното мислене няма никаква връзка.

Както и наивното убеждение, че няма да можеш да оцениш хубавите дни, ако не преминеш през лоши такива.

В конкретния момент, когато умът ти е залят от прииждащи отпадни води, хич не ти е до философия.

Лечението? Няма.

Връзваш се за нещо и се надяваш когато бурята свърши да си още на мястото си и с минимални физически и морални щети.

Намираш си разни успокоителни – алкохол, секс, хапчета, позитивизъм, бокс.

Заразяваш останалите с хроничното си черно настроение, гръмваш между очите първия, имал честта да ти каже нещо накриво.

Изборът е твой.

Както и надеждата, че „и това ще мине.”

Пийни една студена вода.

Роли: “Мъжеядката”


Съквартирантката й я огледа с подозрение, когато видя, че се връща сама.

–         Да не си болна? – отмести поглед от екрана, свали предпазните си очила и разтри челото си.

Синята рокля се отпусна царствено на дивана и театрално заяви.

–         Аз никога не боледувам. Що за смешен въпрос?

–         Ами, откакто те познавам на пръсти се броят случаите, когато не си носиш по нещо за вечеря в леглото. – Стана, за да разкърши схванатите си рамене. – Ако не броим петте дни месечна профилактика, които изтекоха миналата седмица.

–         Скъпа, опасявам се, че от source кодове и статистика съвсем ти се е промил и малкото останал мозък. – Гласът на Синята рокля преливаше от сарказъм до фалшива загриженост. – Започвам сериозно да се притеснявам. Не са на добре работите щом най-голямото ти удоволствие е да си водиш записки върху бройките ми и да следиш цикъла ми. Трябва да ти намерим мъж. Или жена. Може и двамата заедно.

–         Ще пропусна. – отвърна сухо съкилийничката и отиде до кафеварката за да си налее още черна отрова. – Пък и твоят личен живот е достатъчно пикантен и за двете ни взети заедно. Какво стана, нямаше ли тази вечер окончателно да го закарфичиш онзи от бара?

–         Ех, дете, дете. – поклати глава Синята рокля и я погледна със снизхождение. – Много четеш, много наблюдаваш, най-важното не запомняш. – Просто тази вечер направих един основен ход – пълно безразличие, тръгнах си с едно нежно, русо създание…

Тя й разправи за кратката, бурна сцена и как бе наранила „крехките” чувства на „Романтика.” Съкилийничката само стоеше, подпряна на плота и цъкаше с език.

–         Този нещо те е хвърлял на върбата. Няма такива мъже.

–         Ти пък какво разбираш от мъже? – присмя й се Синята рокля.

–         От мъже може би не, но от човешко поведение – доста. Включително и на хората, които не съм срещала. Не забравяй дипломата за второто ми непотребно висше – психология.

–         Добре де, – Жената на дивана запали тънка цигара. – Вече се разбрахме, че аз съм красивата, а ти интелигентната.

–         Стига с тези стереотипи, драга. – прекъсна я раздразнено „умницата”. – Та, да се върнеме на твоя случай. Вярно е че мъжете са новите жени, но тоя ми се струва една идея по-театрален и патетичен отколкото трябва. Или пък е гей, чийто мозък е блъскан с помия и телевизионни образи за това как трябва да се държи.

–         Моля, моля! – Синята рокля бе искрено възмутена. – Ти сериозно ли си мислиш, че не съм в състояние да съблазня дори и гей?

–         Знаеш ли… Мисля, че ще се наслаждаваш доста повече на живота, ако не приемаш всичко като спорт и броене на трофеите. Също така защо не пробваш да свалиш маската за момент? – Съквартирантката отпи от кафето си и й намигна. – Истината е грозна кучка, но искреността може да е възбуждаща.

Синята рокля се хвана за гърлото, а лицето й видимо побледня.

–         2012-та явно наистина ни дебне зад ъгъла, щом ТИ ми даваш съвети за това как да живея. Или пък какво е възбуждащо. – Тя поклати глава, скочи от дивана като попарена. – Кога за последно си виждала слънчева светлина?

–         Нима Луната някога гледа Слънцето в очите? – подметна саркастично съквартирантката. – Живея, за да отразявам светлината от подвизите ти.

–         Честно, някой ден разговорите с теб ще ме докарат до психоаналитик. – Тя се насочи към стаята си. – Връщам се в бара, няма да заспя, докато не си изпълня задачката. Утре може и да няма.

–         Дали няма да е дупка в стратегията ти?

–         Ха! С малко хитрост от дупката може да се извлече доста ценен материал, който да послужи за крайната цел.

Половин час по-късно тя отвори вратата и от там се подаде новата й Самоличност, с нов тоалет и нова маска. Роклята този път беше черна, а комбинацията с черния, мрежест чорапогащник не оставяше кой знае какво на въображението. Единственото, което не бе променила във визията си бе суровия, стоманен блясък в очите. Приятелката й надникна до дъното на тези студени ириси и установи, че в дъното им се спотайва хищно животно.

Сви рамене, поклати глава със съжаление, че толкова енергия се хаби за глупости и се върна към работата си.

„Колекционерката” тръгна към вратата с толкова царствена походка и вирната глава, че не съобрази съотношението между абсурдно високите си токчета и хлъзгавата повърхност на теракотените плочки във фоайето им. Грациозното й спъване за малко щеше да доведе до размазване на съвършеното й лице. Момичето пред компютъра само се подсмихна и изчурулика невинно.

–         Да не забравиш да ми донесеш малко кола и шоколад, а?

„Колекционерката” само измърмори нещо полуснизходително, полувисокомерно и напусна сцената.

Съквартирантката изчака, докато звукът от токчетата утихна и си позволи да изпусне дълго сдържаната си въздишка.

После отвори една папка, на която бе поставила парола.

Имаше нужда да изпусне напрежението, трупащо се ежедневно.

Специалното издание от домашно порно на „Колекционерката.”

Роли:”Романтикът”



–         Как смееш! – Русият младеж я зяпаше с насълзени очи. Жената със синя рокля премига учудено. Допреди малко го бе притиснала до стената и изследваше упорито с език вътрешността на устата и сливиците му. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, рутинно, като на опитна майсторка и тя вече предвкусваше крехката мръвка. Прошепна му съблазнително „Защо не се качиш горе за по едно питие, а?”

Внезапно той се дръпна като ужилен и я погледна с цялата обида, която можеш да прочетеш в очите на честен чиновник, комуто е предложен подкуп.

–         Ъ, моля? – тя се почеса там, където не я сърбеше.

–         Всички жени сте еднакви! – Той притисна драматично ръце към гърдите си. Изражението му бе нещо средно между това на герой от класическа трагедия и човек, поразен от рядко щастие. – Само ме преследвате, сваляте ми звезди, омайвате ме, ползвате ме като ходещ вибратор и после ме изоставяте най-позорно! Аз не мога повече така!

–         Ама ти… сериозно ли? – Първоначалният ступор вече й бе минал. Краищата на устните й вече се изкривяваха в иронична усмивка, която всеки момент щеше да премине в неконтролируем смях. – О, не, ще почина. Каква е следващата реплика? – Тя го изимитира гротескно. – „Къде отиде любовта?” Или не, не, „Аз се пазя за сватбата.”

–         Майка ми ме предупреди за момичета като теб! – Поаленелите му бузи успешно конкурираха цвета на тампоните й в най-тежките дни от цикъла.

–         Да, това щеше да е следващото ми предположение. – Тя вече се тресеше от смях.

–         Моята принцеса не би се държала по такъв просташки начин! – Младежът, да го наречем Блонди, вирна нос и кръстоса ръце пред гърдите си.

–         И къде я тази принцеса? – Жената, да я наречем Колекционерката, не спря да се гаври с чувствителната му душа. – В някой чикибойски сън? Някоя с дантели и бабини килоти? „Дай да си разкопчаем взаимно девствените пояси?”

–         Аз си отивам! – Блонди се фръцна демонстративно. – Ти не си никаква дама.

–         Добре де, сериозно, извинявай. – Колекционерката изтри очите си от избилите я сълзи, приближи се до него и нежно го докосна по рамото като включи най-милото си гласче. – Хайде де, не се сърди и ела да спиш в нас. Нищо няма да ти направя, само ще се гушкаме и ще гледаме филми с Мег Райън. Сърце не ми дава да те пусна в тази тъмна нощ, пълна с хишници. – Тя стоически издържа да не се разсмее.

–         Простачка! – Блонди изрази цялото си презрение с един последен поглед и се оттегли с царствено достойнство. – За какъв ме мислиш?

–         Хей! – извика след него Колекционерката, вече порядъчно ядосана. – Не заслужавам ли нещо за усилията, които положих?  Платих ти вечерята! Цяла вечер те слушах да ми говориш за Даниел Стийл и гоблени! Даже таксито ти платих! И къде ми е наградата?

Можеше да се закълне, че чу тихо изхълцване, но Блонди не се обърна, за да може да разбере със сигурност.

To be continued

За светиците и грешниците



Двете млади дами седяха една срещу друга на високите столчета край кухненския барплот. Светицата смучеше обичайното си черно кафе без захар от чашата с нейна снимка и пилеше ноктите си. Грешницата бе подпряла главата си с длани и се мъчеше с някакъв отвратителен коктейл за изтрезняване.

Светицата реши да наруши мълчанието.

– Много зле правиш, скъпа, това ще ти кажа! – изчурулика тя.

Грешницата вдигна черните си очи и повдигна въпросително една от веждите си. Като цяло тя рядко говореше, освен ако нямаше нещо съществено за казване.

–         Искам да кажа, хубаво момиче си, пък така да си пилееш потенциала на дребно. – Светицата размаха поучително пилата си. – Не трябва да си лягаш с всеки, който си поиска, това ти подбива цената.

–         За хиляден и последен път повтарям – отвърна Грешницата със стоическо търпение. – Аз съм тази, която избира с кой да си легне. И ако някой е нежелан, няма сила, която да ме накара дори да го целуна приятелски по бузата. Помисли си за това.

Светицата –  този перхидролен ангел, чиято коса вече бе започнала да посивява по краищата от твърде много боядисване – завъртя презрително очи и продължи с поученията.

–         Е, добре де, обаче това не променя факта, че ако имаш сериозни намерения към някой, трябва да играеш недостъпна. Ако правите секс веднага, ще изгуби интерес и ще се насочи към следващата. – С грациозно строполяване Светицата скочи от столчето и нагласи тесните си дънки с толкова ниска талия, че предоставяха перфектен изглед към бельото й. Розовата, ефирна блузка едвам прикриваше сутиена й. – Намигай му, прави намеци, умилквай се, а после се дръж на разстояние. Така се прави!

–         Знаеш ли какво щях да направя на мястото на твоя евентуален ухажор? – Грешницата приглади червените си коси. – Щях да те изнасиля по най-бруталния начин и после да мина с номера „Курвата си го просеше.”

–         Хм! – изсумтя презрително русата. – Аз няма да се събирам с разни простаци! В моето обкръжение са само добри и почтени момчета. – Тя погледна приятелката си с чувство на превъзходство. – А държа да ти кажа, бейби, едно добро и почтено момче би приел момиче с твоето поведение като „леко”. И никога не би се оженил за него.

Грешницата се разсмя, стана от стола и се насочи към стаята си, за да се облече за работа.

–         Аз пък държа да ти кажа, бейби, че на мен такива добри и почтени лицемери са ми напълно непотребни. – Застана на прага и й хвърли един последен поглед. – А жененият ти любовник влизаше ли в това число?

–         Дори той ме ухажва цяла година преди да му се дам. – изпъчи гърди като горда пуйка Светицата.

Дружката й само изви иронично ъгълчетата на устата си.

Светицата отиде на работа с обичайното добро настроение и се зае със служебните си задължения на продавачка на хот-дог с обичайната небрежност. Когато оплескаше поръчката, успяваше да се измъкне с невинно пеперудено мигане и невинно хапане на долната устна.

В обедната почивка, докато се наслаждаваше на естетиката на приготвения от нея кренвирш, в закусвалнята нахълта най-добрата й приятелка – маникюристката от салона за красота отсреща. Въпросната персона, нека я наречем Дружката, бързаше да сподели със Светицата за най-новия мъж в живота си – Разярения Бик. Била се запознала с него по време на екскурзията си до Италия. В продължение на половин час не успя да опише всичките му добродетели и физически качествата, като широкия му гръб и дебелия врат. Това разпали още повече страстната натура на Светицата и тя вече нямаше търпение да се запознае с екземпляра.

Вечерта Дружката я покани на кафе, за да се запознае с новото й гадже. И тя установи, че милата й приятелка силно преувеличава интимната им връзка. Той нито веднъж не я млясна, не я нарече „мило”, дори не я опипа нагло и собственически. Явно само веднъж се бяха отдали един на друг. Клетата и невинна Дружка, която бе осъзнала, че аферата й с Женения е обречена, кой знае какво си бе въобразила. А Бикът наистина бе апетитна хапка – с повече пари отколко време да ги харчи. Ала намереше ли време се развихряше като истински купонджия, черпеше всички, демонстрираше мускулите си. Мъж-мечта. И Светицата се амбицира да го получи за себе си, като използва своята желязна добродетел.

В продължение на година Бикът, амбициран от недостъпното поведение на Светицата и високомерното й държание, я преследваше, последователно и упорито. Тя от своя страна разви до съвършенство актьорските си умения в етюди пред Грешницата. Убеждаваше я колко е възмутена от свалките на Бика и че никога не би посегнала на мъж, в който е влюбена нейна приятелка. Толкова бе добра, че увери и самата себе си в своята искреност. Накрая Дружката не издържа на напрежението от разиграващия се пред очите й фарс. Скара се жестоко и с двамата, сложи точка на четиригодишния им съюз и се оттегли от сцената. Светицата, освободена от задължението да се преструва на жертва, вече можеше да даде на Бика заслужената му награда. Малко преди първата им любовна нощ мъжът изръмжа победоносно.

–         Да знаеш само от кога го чакам това!

На няколко пъти покани Бика в нейната квартира. Последният, вече поотегчен от придобития трофей, се пробва при Грешницата. Последната обаче попари мъжкото му достойнство с някой и друг саркастичен коментар и той се отказа.

Пък и тогава Светицата го бомбардира с новината, че е бременна.

В следващия акт от тази съвременна българска драма се наложи Грешницата да придружи ридаещата си и неутешима приятелка до акушеро-гинекологичното отделение, за да се отърве от нежелания плод.

Бикът си поигра още малко на загрижен, след което окончателно се отегчи и си би камшика някъде в неизвестното. Никой повече не чу нищо за него.

Грешницата  също я изостави – замина за Лондон, с един от мъжете, на които бе дала пълен достъп, още на първата вечер.

Светицата остана сама в мрачната си квартира, със строшените парчета от своята добродетел. Наблюдаваше посивяващите корени на косата си и проклинаше злата съдба.