Дестилация


Whisky in a glass


Стоеше пред вратата ми като малко, загубено кученце.

Носът му бе зачервен, а очите плувнали в сълзи.

При други обстоятелства щях да му изръмжа нервно, че съм заета и че прекъсва работния ми процес.

Колкото и да съм емоционално кошче за боклук, не понасям да ми пречат през най-активното време от денонощието.

Не съм от онези, на които можете да се обадите в три сутринта, защото с гаджето сте скъсали.

Ще ви сдъвча с парцалите и ще ви накарам да се чувствате двойно по-зле.

Ала хлапето изглеждаше толкова зле, че ме жегна острото подозрение, че ако не го изслушам сега и не му налея малко акъл в главата може на следващия ден наистина да го намерят с прерязани вени.

–         Извинявай, обаче не знаех…

–         … с кой друг да поговориш ли? – извъртях очи презрително, отегчена от повтаряния до болка сценарий. – Хайде, влизай.

–         Ама не искам да те безпокоя… – Как мразя някой да ми хленчи, не е истина.

–         О, нима? – изгледах го на кръв и той се сви. – Е, имам изненада за теб. Вече ме обезпокои, така че направи услуга на мен и на себе си, влизай и почвай с драматизацията.

Подсмръкна, кимна нещастно с глава и ме последва.

Така или иначе нямаше да се спи, въведох го в кухнята и приготвих две отровни кафета. След кратко колебание налях в две тумбести чаши от специалното си уиски.

Той понечи да протестира, а аз побързах да го срежа.

–         Имаш нужда, повярвай ми. Безалкохолните ти, вегетариански принципи не ме вълнуват грам. А това, приятелче – посочих му гордо към кехлибарената течност. – е дяволски очен хорошо лекарство, така че гълтай и после си изплюй отровата.

Беше твърде изтощен и слаб, за да протестира.

Не го оставих, докато не изпи и последната капка, въпреки че се давеше и кашляше мъчително.

Виждах как очите му помътняват.

Идеално.

Кръстосах крака, погледнах го очаквателно и се подготвих за морето от сълзи и сополи.

Историята се оказа точно както си я представях.

Преди няколко месеца най-накрая го бях убедила, че в секса без обвързване няма нищо лошо и че няма да гори в ада, ако поне веднъж го направи за удоволствие.

Без сантименти, без фалшиви обещания, без лигавщини и лъжи от сапунени опери.

Depeche Mode са го казали перфектно – no hidden catch, no strings attached, just free love.

Е, сега ми предстоеше да съжалявам за това, че го посветих във философията си.

Просто тази работа не бе за него.

–         Добре бе, пиле шарено – казах аз, докато му наливах още уиски. – Нали с мацката се бяхте разбрали? Нали ти каза, че всичко е само за секса и че не иска връзка? Сега, тя ли е виновна, че ти си сглупил и си се вкарал във филма, че си влюбен в нея?

–         Знам, права си, имахме сделка. – беше се загледал разсеяно в ледчетата, плуващи из чашата му.

–         Тогава?

–         Не можах да се въздържа.

–         Душата, ти кога си можел? Всяка връзка, която си имал свършва със сълзи и драми. Говори ми за поредица от злополучни събития. За какво ти трябваше да се хващаш, при положение, че знаеше, че рано или късно ще обезумееш по нея?

Той изтри очите си и ме погледна сериозно. Гласът му вече не трепереше.

–         Колко време една връзка може да остане изцяло… в областта на порното?

–         Всичко зависи от теб и нагласата ти. Някои хора си остават приятелчета за чукане в продължение на години и сантиментите никога не са намесени.

–         Глупости. Рано или късно се появява нещо… някаква интимност. Не може толкова дълго време да се виждаш с някой и да не започнеш да усещаш по себе си всяка извивка от него, дори когато го няма. Не сме машини.

–         Аз пък ти казвам, че може. Въпрос на дестилация. Всяко нещо си има място и докато го пазиш, спокойствието на духа ти е осигурено.

–         Наричаш това спокойствие? Що за живот е този, в който държиш чувствата си на верига като някакви зли кучета?

–         Хармоничен. Виж какво, имам си някои железни принципи и никога не ги нарушавам. Затова се чувствам удовлетворена и никога не изпадам в излишни драматични ситуации. – Вдигнах чашата си и почуках по нея с пръст. – За какво мислиш, че винаги приготвям питието си чисто? Уискито си е отделно, содата – също. Никога не смесвам водката с нещо друго, освен с лед. Защото мешавиците са кофти нещо, брат ми.

–         Де да бяха толкова прости нещата…

–         Но нещата са прости, драги. Хората сме тези, които ги усложняваме. А от мешавиците се повръща здраво. И махмурлукът е по-болезнен. Казах ти вече, въпрос на дестилация.

–         Все ще дойде един момент, в който кучката Съдба ще хвърли зара си и ще разбие на пух и прах изчисленията ти. В един момент няма да можеш да разделиш нещата. – Говореше ми унесено, сякаш бе под хипноза. Ухилих се при мисълта как ли би реагирала майка ни, ако ни видеше. Алкохолизирам горкото, невинното братче и го развращавам емоционално. – И тогава ще те питам как ще се оправяш.

–         С Майстора ли ме заплашваш? – подсмихнах се аз. – Мисля, че вече отдавна сме се разминали с него.

–         Ти така си мислиш. Живеем живота си като планираме всяка стъпка, формулираме всичко, мислим си, че познаваме всеки ход напред, анализираме. И тук, скъпа моя, забравяш, че някой там дърпа нишката и тя се къса… Не предизвиквай това, което стои по-горе от теб с тези смели и арогантни думи. Всеки си плаща дълговете.

–         За сега няма такива изгледи. Ти си този, който седи посред нощ в кухнята ми и рони сълзи по една жена, на която не й пука. Не си в позиция да философстваш.

–         Може да си права. Но не можеш да ме убедиш, че поне към един от тези, които чукаш, не те кара да изпитваш нещо повече от сексуално желание.

–         Драги, знам, че ме молиш да ти го кажа, за да се почувстваш по-добре. Но ще те разочаровам. – Докоснах ръката му. – Приеми го. Нещата са такива каквито са. Не ги разкрасявай с романтика… и ще ти стане по-добре. Когато нещо приключи, не го гони.

–         То не е и започвало.

–         Именно.

–         От това не ми става по-хубаво.

–         Имаш два варианта, брат ми. Или се научи да дестилираш чувствата си… или прегърни болката в пълната й сила и се научи да я обичаш.

Поговорихме още малко, след което уискито му дойде в повече и го пратих да спи. Милостиво му отстъпих леглото си, на следващия ден махмурлукът щеше да е предостатъчен.

А аз останах до прозореца, дълго загледана в размазаните светлини на града и заслушана в шума от потракващи ледчета в чашата си. Нещо, скрито дълбоко в мен понечи да се открехне. Но преди да е имало възможност да покаже главата си вратата бе тръшната немилостиво.

Край.

Тишина.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s