Dusty Road


–         Ще се омъжвам. – Ана захвърли бомбата в лицето ми така небрежно, сякаш обсъждаше дали тази сутрин е пила кафето си с цигара. Можех само да мигам глуповато, като пияница, излизащ от алкохолна кома, и да произнеса невероятно интелигентното:

–         Ъ?

–         Добре ме чу, принцесо. След седмица подписваме. Категорично настоях, че не искам шумни пиршества, нито пък родата до десето коляно. Само най-близките, колкото по-малко – толкова по-добре. – Прониза ме с орловите си черни очи, докато си свиваше цигара. – Ще дойдеш, нали? Никога няма да ти простя, ако не го направиш.

–         Добре, по дяволите, как така? Това е пълен абсурд! Как го реши изведнъж?

Двете бяхме възседнали капака на очукания й от многото път шевролет и тъпчехме крехките, бели листчета с тютюн и щипка джойнт, за акцент. Времето беше кофти, сякаш всеки момент щеше да завали, тежко, задушно, а вятърът образуваше пясъчни бури и ги запращаше в лицата ни. Цяло чудо бе, че успявахме да запалим. Обаче Ана си бе наумила, че трябва да сме навън. А повярвайте ми, никой не може да спори с нея, щом си е наумила нещо.

Изтропа се тази сутрин пред вратата ми и не спря да ми звъни, докато не се измъкнах, с червени очи, чорлава коса и готова да я удуша. Настоя, че отиваме на пътешествие. Не прие възражения, докато не ме натовари на предната седалка, въоръжена с пластмасова чашка нескафе, каквото го обичам, и най-тежкия тютюн, който някога бе влизал в белите ми дробове.

Цупих й се през половината път, а тя не спираше да се смее като малко момиченце,

размятайки русата си коса. Бяхме ужасно странна двойка – аз с киселата си физиономия и измачкани дрехи. И тя – с развята грива и кинаджийски черни очила, сякаш захапала живота за гърлото.

С Ана се познаваме от деца, от времето, когато тичахме извън града, стреляхме по бутилки с прашки, играехме си на жабки в близкото блато и крояхме планове за всичките си бъдещи пътешествия.

И откакто я помня, винаги е говорила с невероятен присмех за сватбите, булките и традиционните символи на светия брак.

В гимназията пишеше гневни есета, а в университета хапливи статии на тази тема.

Моногамията беше чужда на природата й, бе имала повече безразборни връзки отколкото ме бе грижа да броя.

Пиеше като смок, пушеше като комин, готвеше единствено, ако я хванеше вдъхновението, непрекъснато обясняваше, че някои жени не са родени за майки и тя е типичен техен представител.

И сега изведнъж… Не, не можеше да бъде, правеше си експерименти с недоспалия ми, махмурлясал мозък.

–         Той настоява. Казал ми е, че не може да си намери по-подходяща, колкото и да търси и иска всичко да си е по реда.

–         Ами кажи му да се застреля! – вдъхнах дълбоко от цигарата си. Почвах да се задушавам от яд. – Що за гнусно и пошло изнудване е това, по дяволите?

–         Да ти кажа, не ми се разделя особено с него. – Тя сви рамене с такова безразличие, все едно говореше за ненужни стари вещи, които са й много скъпи на сърцето. – Пък и в даден момент те хваща някакво нездраво любопитство. Какво толкова има в тоя прословут брак, че всички се натискат за него, все едно е светия Граал? Познаваш ме, вечно изследвам нови територии.

–         Правиш ужасна грешка. Това не си ти.

–         Нима? – подсмихна се иронично. – А сигурна ли си, че изобщо ме познаваш?

–         Как няма да те познавам? – скочих от колата и й се разкрещях като обезумяла. Държала съм ти главата над тоалетната чиния, докато си си изкарвала вътрешностите там! Заедно сме трошили пощенските кутии и колите на всеки, който се опита да се ебава с нас! Помниш ли като се разби с онзи мотор и лежа месеци наред в оная болница, а? Никой не искаше да те погледне, включително и тъй наречените здравни работници! Тогава кой се грижи за тебе? На кой звъниш в три сутринта, за да си споделиш поредната шашава идея? И смееш да твърдиш, че не те познавам! Шибана, неблагодарна кучка! – Още малко пяна щеше да ми излезе на устата, толкова много й бях набрала, само от една невинна реплика.

–         О, Кат. – засмя се тя мило и звънливо, сякаш нищо не бях казала. – Моето любимо мъничко буренце с барут. Винаги забравям колко бързо палиш и колко лично приемаш нещата.

Стана от капака и се опита да ме прегърне.

–         Разкарай се – изсъсках аз и я отблъснах. – Мразя те, когато се държиш снизхоздително. И хайде по-леко с коментара за буренцето. Остлабнала съм.

Още порция смях.

–         Да, бейби, ти си моя другар по оръжие, това не подлежи на съмнение. Знам, че ако се наложи ще тръгнеш срещу целия свят заради мен. Но знаеш ли… често се питам дали аз самата познавам себе си. – Очите й станаха тъжни и замислени, а долната й устна увисна като на изгубено момиченце. Изражението й угаси гнева ми като струя от пожарогасител. Много рядко бях виждала щурата си приятелка унила.

–         Какво става с теб? Нищо не разбирам.

–         Аз също. Цял живот гоня някакви тръпки, бягам, за да видя какво има отвъд хоризонта. Търся бясно, пробвам какво ли не… но не знам какво ме прави щастлива. Всичко в един момент ми омръзва, и още не съм го приключила… местя се на следващата мишена. Толкова е изтощително.

–         Не съм подозирала, че се чувстваш така. – прегърнах я през раменете. Внезапно ми се видя толкова крехка. – И аз често се питам какъв е смисъла от всичко. Но мислиш ли, че бракът ще те накара да се чувстваш по-добре? Не е ли това поредната отчаяна стъпка в търсене на себе си?

–         Оф, Кат, хайде стига, не сме в час по литература, пък и ти никога не си била по високопарните речи. – Тя се засмя, връщайки се към обичайното си настроение, и разроши косата ми.

–         Сериозно говоря. Това не е просто експеримент.

–         Животът е един голям експеримент, хлапе. Не знаем защо сме тук, правим постоянно някакви несигурни стъпки, често погрешни. Напипваме пътя в мрака и се разкъсваме от съмнения дали не сме сбъркали. Дали не е трябвало да се отклоним километър по-рано. Търсим… без като цяло да сме си изяснили какво.

–         Нима така трябва да бъде постоянно? Да се лутаме в неизвестното и да действаме на метода на пробата и грешката?

–         По-добър начин не познавам, скъпа.

–         Но това трябва да е… нещо, което желаеш с цялото си сърце! – продължих да се противя, напълно отчаяна. Усещах как върви към пропаст, от която няма да се измъкне лесно. – Като онзи див крясък от радост, който изпълва дробовете ти, когато подкараш тази бричка и те понесе в неизвестна посока.

–         Вече… не усещам радостта, Кат. Чувствам се като изпразнена от съдържание. Сякаш съм опитала всичко, изживяла съм всичко. И се насочвам към непознати територии. Кой знае, може точно това да ми трябва. Да ми придаде някаква стабилност, за да набележа следващата си цел. Човек никога не знае, докато не опита.

–         А ако грешиш? – задържах я за раменете и дълго я гледах умоляващо.

–         Тогава просто ще съм сгрешила, ще се изправя и ще продължа пътуването. Кажи, че ще ми кумуваш или ще те удуша.

–         Знаеш много добре, че ще го направя, гад мръсна. – Стиснах я в яростна прегръдка, опитвайки се да й потроша костите, за да я спра. Де тоз късмет. – Но само имай късмет да позволиш на някакъв си мъж да ме измести…

–         Още не се е родил мъжа, който ще измести упорито добиче като теб от където и да е, девойко.

–         … ще ви спретна едно класическо чирпанско клане, заклевам ти се. – добавих с мрачен пламък в очите.

–         Забавно. После може да напишеш продължението на Престъпление и наказание в затвора. Колко би ти отивало само.

Влязохме в колата и продължихме напред.

Вятърът танцуваше с прашния път в особена прегръдка.

Залезът, наподобяващ екзема или някаква особено грозна рана, осветяваше странния им съюз.

А аз чувствах необяснима тъга.

Нещо си отиваше от света.

Безсъние: Зелено


Groesbeck Green Eyes

Image via Wikipedia


Танцовата ми стъпка премина в не особено елегантен плонж, когато омекналите ми крака се плъзнаха напред. Малко ми оставаше да прекатуря масата върху непознатия. А той дори не трепна, само продължаваше да се усмихва двусмислено.

В последния момент се улових за дръжките на стола и останах в тази поза, докато не възстанових баланса си.

Ако мозъкът ми бе една идея по-свеж, щях да се почувствам засрамена.

Но повярвайте ми, когато за седмица ви се събират около четири-пет часа сън (ако това да лежиш със затворени очи се брои за сън), чувствителността ви към условностите е силно притъпена.

С походката на пиян моряк някак си успях да се добера до стола и се проснах като чувал с пясък.

Премигнах смутено, когато погледът ми срещна неговия.

Аз ли вече бях предрусала или цветът на очите му рязко… се смени?

Допреди малко се чувствах като малко момиченце, което не може да си пробие пътя през непрогледното черно на ирисите му.

А сега срещу мен плуваше игриво и искрящо… зелено?

Преливаше във всички нюанси на цвета и се събираше в една лъскава, изумрудена точка.

Кой знае защо новият цвят ми напомни на шампанско.

Не… на друго            , зелено питие. И сякаш прочел мислите ми, проклетият пакостник…

–          Абсент за дамата?

… бутна към мен миниатюрна чашка, пълна с течност със същия цвят като очите му.

Чувствах се като опъната струна, въпреки че се стараех погледът ми да излъчва заспал непукизъм. Усещах как ме поставят на изпитание, странен тест, който не знаех как да издържа.

А и мисловният ми процес бе някак… сякаш се движеше на забавен каданс. Хората около мен говореха така бавно, мислите ми плуваха като тежки, натъпкани с баласт патици.

Бутнах обратно чашката към него, взирайки се предизвикателно в пулсиращите потоци светлина, които излъчваха очите му.

–          Абсент не се сервира на дами.

–          Този е специален. – Приличаше на самодоволен, чеширски котарак. Това правеше ли ме Алиса? – Правен е специално за теб.

–          Какво ви кара да си въобразявате, че съм от хората, които имат навика да изнасилват сетивата със субстанции от съмнителен произход? – Иха, от къде ли дойде това? Бележка до себе си: Безсънието пробужда онази част от мозъка ти, която те кара да говориш високопарно и общо взето нищо да не казваш.

–          Нима? – пое ръката ми в меката си, изящна длан и преди да успея да реагирам, забоде една карфица в пръста ми. Нямах сили дори да се възмутя. А и алената капка, разцъфнала върху пръста ми бе толкова красива. – Струва ми се, че намирам малко кръв в кофеина ви, госпожице.

–          Кофеинът и алкохолът са обичайната ми доза, приемам ги по лекарско предписание. – отдръпнах ръката си и го изгледах нагло, като поех съвършено оформената капка кръв върху горната си устна. – Не се поддавам лесно на изкушения.

–          Това би ме направило невероятно щастлив, скъпа. Обичам да се срещам с хора, които твърдят, че не мога да изкуша с нищо. По-голямо предизвикателство са от порочните души, търсещи тръпка и подлагащи се на постоянни експерименти. – Усмивката му танцуваше по лицето, а той си играеше с кръглата, лъскава чашка, сякаш пръстите му танцуваха с нея.

–          Елементарно. Не можеш да устоиш на това, което не можеш да имаш, нали? Не съм го измислила аз.

–          Съвършено правилно, приятелко моя. Обаче интуицията ми, тази стара, мъдра и видяла много човешки съдби кобра, ми съска в ухото, че ти не си една от тях. Всъщност си ужасно податлива, нали?

–          Кобрата ви е полудяла от старост, добри ми сър. – усмихнах му се широко и прокарах език по устните си, като размазах кръвта по тях. – Трябва да е нещо наистина… специално, за да ме изкушите. А тези лещи, които сте си сложил, макар да са ефектни…

–          Сладурана. Въобразяваш, че виждаш нещата в дълбочина, а погледът ти само се плъзга по повърхността, докато не се придвижи към следващата мишена. Ако исках да те прелъстя… повярвай ми, мога да го сторя само с един евтин мозъчен трик.

–          Не съм визирала тялото си, уважаеми. Така като ви гледам отгоре-надолу… – демонстративно плъзнах очи по съвършено изгладения му костюм и спокойните, отпуснати на масата ръце. – … ми се струвате по-скоро като човек, който обича да чука мозъци.

–          О, чукането би унищожило добрия материал, който имам пред себе си. Мисли за мен като за хирург, който прави фина дисекция. Прокарвам скалпела си много внимателно по мозъчната ти кора. Разрязвам точно и решително, но и много внимателно. Трябва да науча тайните и желанията ти. Как си представяш това да се случи ако просто наръгам мозъка ти, подобно на касапин?

–          И какво… виждаш по каналите на моя мозък?

–          Конкретно за тебе, скъпа, прочетох историята ти, още докато седеше на онази маса. Колкото и да ти се иска да си загадъчна, всичко ти е изписано на лицето. Интересно четиво е, наистина, но съдържанието й не е скрито.

Наведе се напред. Всяко движение разкриваше котешка грация. Кадифеният дъх погали ухото ми.

–          Знам какво искаш.

При други обстоятелства бих си помислила, че това е илюзия. Звучеше точно като фраза, доловена насън. И въпреки усилията ми да остана безразлична, ме потресе. Какво ти потресе, направо щеше да ми изпочупи кокалите. Често съм чувала подобно изказване, предимно от самоуверени, наперени младоци. Но този имаше предвид всяка изречена дума. Преглътнах на сухо.

–          И какво… си въобразяваш, че искам? – пробвах да се усмихна храбро.

–          Мога да върна съня ти. Да го наситя с каквито сънища си пожелаеш: пророчески, кошмари, еротични, на пръв поглед безсмислени. – Облегна се назад. – Мога да ти дам ключа за пещерата на думите. И те ще притихнат кротки в ръцете ти, ще се оставят да ги изваеш като най-опитен скулптур. Всяка една дума.

–          В замяна какво ще вземеш? Душата ми?

–          Нещо по-добро. Душата е втечнено и изменчиво понятие. Искам нещо повече от невярната ти душа, която се спуска след всеки повей на вятъра. – Протегна ръка и докосна кичур от косата ми. – Искам частица от теб. И ако някой ден си потребна на Господаря на сънищата, ще те повикам. И тогава нямаш право да ми кажеш не, каквото и да ти наредя. Разбираш ли ме?

–          Господар на сънищата, а? По-скоро ми звучиш като Майстор на марионетките. Бих ли могла да съм спокойна, ако знам, че във всеки един момент можеш да си поискаш даденото с лихвите?

–          Отговорът, скъпа, се крие на дъното на чашата абсент. Изборът е твой.

Трябваше да кажа „не”. Трябваше да проявя гордост, да се подчиня на принципите си и да хвърля проклетата чаша в лицето му. Трябваше да постъпя като добро момиче. Ала не можех. Изкушението вече ме бе засмукало в своя ураган. А любопитството ме тласкаше отвъд.

Ако сега не приемех… вечно щях да си задавам болезнени въпроси без отговори.

С мрачна решителност поех искрящото в зелено стъкло и го гаврътнах на един дъх.

Ефектът беше незабавен.

Пулсиращото главоболие изчезна, напрежението зад очите ми се изпари като утринна мъгла.

Главата ми олекна, а тялото ми се изпълни с неподозирана сила.

Сякаш някой ме бе инжектирал с милионна доза енергия.

А цветовете и формите танцуваха пред очите ми като в някаква магия.

Докато се усетя той се бе пресегнал и сега държеше кичура ми.

Пъхна го в малка стъклена епруветка, която прибра в черното си куфарче.

Проклетия демоничен търговец.

Какво ли щеше да ми поиска?

В този момент не ме вълнуваше особено, бях твърде опиянена от новите си сетива.

–          Вече няма връщане назад. Не ме очаквай. – последното бе като заклинание. – И без това срещата ни е неизбежна.

–          Скъпи, трябва да вървим. Чака ни работа. – Жената, която внезапно изникна до него бе като някакво Photoshop видение. Разкошна рижа грива, бледо лице без лунички и съвършено тяло в прегръдките на червена вечерна рокля и черна наметка. В следващия миг тя ми се усмихна, лицето й се размаза и изкриви. И видях същинския й образ: млечнобялата кожа се изпъстри с хиляди лунички, очите й изгубиха странния си блясък. Тя отново ми се усмихна. Зъбите й този път бяха криви и заострени. Изпитах лека погнуса и отстраних очи.

–          Веднага, съкровище. – Той се изправи и ме погледна сериозно. – Ще ти предстои да откриеш доста интересни неща за новите си способности. Забавлявай се.

И двамата се разтвориха във въздуха.

След тях остана само зеленикава мъгла.

Години по-късно сигурно щях да се разкайвам за младежката си глупост.

Но в онази нощ всичко бе възможно.

И сънят никога не е бил по-сладък.