Pay the price


Disney - Snow White's Scary Adventure - Queen ...

Image by Express Monorail via Flickr

Вдъхновено от Martin McDonagh 

–         И от какво толкова те е страх?

–         Тъмнината.

–         Сериозно? Измисли си някоя по-сериозна фобия, това е откровено глупаво. Не си на пет.

–         Това не зависи от възрастта.

–         И сега какво искаш да ми кажеш, че още вярваш в Торбалан и Баба Яга? Или пък че таласъмите ще те отвлекат посреднощ?

–         Прекалено повърхностно гледаш на нещата.

–         Прощавай, че не схващам дълбоката ти мисъл, но разбираш колко е нелепо, нали?

–         Не ми приписвай стереотипи, които си чел в някой учебник по психология. Или пък от блудкав роман на ужасите за деца. Сериозно говоря.

–         Аз също. Струва ми се, че от самото начало си пазиш страховете като някакви домашни любимци в килера на подсъзнанието си. Не искаш да ги освободиш.

–         Не разбираш.

–         Обясни ми, тогава.

–         Не и ако продължаваш да ме гледаш с насмешка. Оголвам ти най-тайните ъгълчета от себе си, разкривам ти страховете си като оголени, пулсиращи вени. А ти се лигавиш.

–         Виждам, че фобиите на са ти единствения проблем. Освен килера с виещите страхове в тази твоя шантава глава се крие и четирикрилен гардероб, натъпкан до горе с параноя. Пръска се по шевовете.

–         Като дете никога не ме е било страх от тъмното. Обожавах го. Дори се присмивах на останалите, разказвах им най-страшните приказки и се смеех злокобно, когато лицата им посинееха от ужас.

–         Виж, вече в тази роля мога да си те представя перфектно. Винаги използваш слабостите на другите.

–         Да се скараме ли се опитваш?

–         Няма по-добър повод за скандал от разкриването на неприятните истини, които не смееш да признаеш дори пред себе си.

–         С нея бяхме съюзници. Аз и тъмнината. Шепнеше ми всичките си разкази, аз ги съхраних в мозъчните си клетки и ги пресъздавах за ужас на останалите. Беше ми забавно. Сега нещата се промениха.

–         Страшните приказки се обърнаха срещу теб, а?

–         Полазва ме всяка нощ и прегръдката й не е нежна и гальовна като преди. Това е хватката на безмислостния господар, който е сключил ръцете си около гърлото на разбунтувалия се роб.

–         И защо такъв обрат на събитията?

–         Гладна е. Иска си дълговете обратно. Всяка дума, всяка история си имаше цена. И сега си иска даденото с лихвите. Иска да ме погълне.

–         Тъмнината да няма лика на клоуна Пениуайз, а?

–         Продължаваш да се шегуваш. Давай. Ще дойде ден, в който няма да ти е до смях. Всички си плащаме, рано или късно. А някоя вечер може и да не ме намериш, когато влезеш в стаята ми. Ще ме разкъса отвътре и ще ме натъпче в огромния си търбух.

–         Или пък ще открия, че армия от героите в твоите истории са те разпнали до стената и те подлагат на процес? Процес, който е предречено да изгубиш.

–         Някой ден ще ми омръзне постоянно да се страхувам. Ще разкъсам мрежата от фобии и ще й се предам, за да не изтезавам вече мозъка си.

–         А до тогава… инстинктът за самосъхранение и волята са впили корени твърде силно.

–         Факт.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s