Роли: “Мъжеядката”


Съквартирантката й я огледа с подозрение, когато видя, че се връща сама.

–         Да не си болна? – отмести поглед от екрана, свали предпазните си очила и разтри челото си.

Синята рокля се отпусна царствено на дивана и театрално заяви.

–         Аз никога не боледувам. Що за смешен въпрос?

–         Ами, откакто те познавам на пръсти се броят случаите, когато не си носиш по нещо за вечеря в леглото. – Стана, за да разкърши схванатите си рамене. – Ако не броим петте дни месечна профилактика, които изтекоха миналата седмица.

–         Скъпа, опасявам се, че от source кодове и статистика съвсем ти се е промил и малкото останал мозък. – Гласът на Синята рокля преливаше от сарказъм до фалшива загриженост. – Започвам сериозно да се притеснявам. Не са на добре работите щом най-голямото ти удоволствие е да си водиш записки върху бройките ми и да следиш цикъла ми. Трябва да ти намерим мъж. Или жена. Може и двамата заедно.

–         Ще пропусна. – отвърна сухо съкилийничката и отиде до кафеварката за да си налее още черна отрова. – Пък и твоят личен живот е достатъчно пикантен и за двете ни взети заедно. Какво стана, нямаше ли тази вечер окончателно да го закарфичиш онзи от бара?

–         Ех, дете, дете. – поклати глава Синята рокля и я погледна със снизхождение. – Много четеш, много наблюдаваш, най-важното не запомняш. – Просто тази вечер направих един основен ход – пълно безразличие, тръгнах си с едно нежно, русо създание…

Тя й разправи за кратката, бурна сцена и как бе наранила „крехките” чувства на „Романтика.” Съкилийничката само стоеше, подпряна на плота и цъкаше с език.

–         Този нещо те е хвърлял на върбата. Няма такива мъже.

–         Ти пък какво разбираш от мъже? – присмя й се Синята рокля.

–         От мъже може би не, но от човешко поведение – доста. Включително и на хората, които не съм срещала. Не забравяй дипломата за второто ми непотребно висше – психология.

–         Добре де, – Жената на дивана запали тънка цигара. – Вече се разбрахме, че аз съм красивата, а ти интелигентната.

–         Стига с тези стереотипи, драга. – прекъсна я раздразнено „умницата”. – Та, да се върнеме на твоя случай. Вярно е че мъжете са новите жени, но тоя ми се струва една идея по-театрален и патетичен отколкото трябва. Или пък е гей, чийто мозък е блъскан с помия и телевизионни образи за това как трябва да се държи.

–         Моля, моля! – Синята рокля бе искрено възмутена. – Ти сериозно ли си мислиш, че не съм в състояние да съблазня дори и гей?

–         Знаеш ли… Мисля, че ще се наслаждаваш доста повече на живота, ако не приемаш всичко като спорт и броене на трофеите. Също така защо не пробваш да свалиш маската за момент? – Съквартирантката отпи от кафето си и й намигна. – Истината е грозна кучка, но искреността може да е възбуждаща.

Синята рокля се хвана за гърлото, а лицето й видимо побледня.

–         2012-та явно наистина ни дебне зад ъгъла, щом ТИ ми даваш съвети за това как да живея. Или пък какво е възбуждащо. – Тя поклати глава, скочи от дивана като попарена. – Кога за последно си виждала слънчева светлина?

–         Нима Луната някога гледа Слънцето в очите? – подметна саркастично съквартирантката. – Живея, за да отразявам светлината от подвизите ти.

–         Честно, някой ден разговорите с теб ще ме докарат до психоаналитик. – Тя се насочи към стаята си. – Връщам се в бара, няма да заспя, докато не си изпълня задачката. Утре може и да няма.

–         Дали няма да е дупка в стратегията ти?

–         Ха! С малко хитрост от дупката може да се извлече доста ценен материал, който да послужи за крайната цел.

Половин час по-късно тя отвори вратата и от там се подаде новата й Самоличност, с нов тоалет и нова маска. Роклята този път беше черна, а комбинацията с черния, мрежест чорапогащник не оставяше кой знае какво на въображението. Единственото, което не бе променила във визията си бе суровия, стоманен блясък в очите. Приятелката й надникна до дъното на тези студени ириси и установи, че в дъното им се спотайва хищно животно.

Сви рамене, поклати глава със съжаление, че толкова енергия се хаби за глупости и се върна към работата си.

„Колекционерката” тръгна към вратата с толкова царствена походка и вирната глава, че не съобрази съотношението между абсурдно високите си токчета и хлъзгавата повърхност на теракотените плочки във фоайето им. Грациозното й спъване за малко щеше да доведе до размазване на съвършеното й лице. Момичето пред компютъра само се подсмихна и изчурулика невинно.

–         Да не забравиш да ми донесеш малко кола и шоколад, а?

„Колекционерката” само измърмори нещо полуснизходително, полувисокомерно и напусна сцената.

Съквартирантката изчака, докато звукът от токчетата утихна и си позволи да изпусне дълго сдържаната си въздишка.

После отвори една папка, на която бе поставила парола.

Имаше нужда да изпусне напрежението, трупащо се ежедневно.

Специалното издание от домашно порно на „Колекционерката.”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s