Нощен влак


Night Express

Image by Mike Knell via Flickr

Да вярвам ли на очите си? Това не може да се случва с мен. Подобни феномени не настъпват в подобна прозаична обстановка. Да не би да съм се надрусал от мазните изпарения в този влак? Отдавна не съм пътувал в по-голяма мизерия. В купето, където имах нещастието да се настаня, се носеше омайния аромат на обилна пот, спарени крака и човешка мърша. Ако щете ми вярвайте, по едно време проверявах под седалките за скрити трупове. Разумният човек би ми предложил да отворя прозореца? Е, уважаеми господа, и сам бих стигнал до този гениален извод, ала за съжаление се намирахме посред най-адското лято от години насам. При опит да дръпна съвсем леко стъклото надолу ме лъхна една жежка вълна, все едно съм надникнал в крематориум. Казано накратко, не решава проблема ми с адската воня, която се бе просмукала в порите ми и заплашваше да остане там завинаги. И като черешка на тортата, трябваше да изкарам близо десет часа в тая морга на колела. Минали са едва два и половина, а аз вече съм на ръба на харакирито.

Сам съм си виновен. Кой ме би по главата да ловя нощния влак, минаващ почти през цялата страна, само за да съм навреме в София рано сутринта? Казах си, че ще намеря четири свободни седалки и ще откъртя докато не акостираме на Централна гара. Точно в онзи момент обаче се опасявах, че дори да успея да затворя очи, има напълно реална възможност да се задуша от газовете, витаещи из купето.
Но нека гледаме откъм светлата страна на живота! По-рано имах съмнителното удоволствие да пътувам с циганка… пардон… дама от ромски произход. Та тази далечна братовчедка на баба Цоцолана, лъхаща еротично на пот и лук, още с качването опъна върху седалките, които някога може и да са били чисти, промишлено количество манджа. Няма да споменавам какво небивало удоволствие ми достави да я гледам как нагъва наденици с лютеница, а престилката й се пълни с трохи от вчерашния хляб. Да не споменаваме за звучното мляскане, периодичното оригване и хармоничното попръцкване, съвсем в тон с атмосферата.

Вероятно някой стар дядо ще се провикне иззад вестника си „Абе, момче, ти не си ли пътувал с БДЖ-то преди?” Е, явно бях отвикнал от радостите на родната железница. Знаех само, че след това пътуване дълго време няма да припаря до влак.

Прекрасната особа ме лиши от присъствието си на някаква ЖП спирка ала Долно Нанагорнище, чието име не си направих труда да запомня. В пристъп на мазохизъм реших да се отправя към тоалетната, рискувайки окончателно да падна жертва на отровните миазми. Ала явно в този момент съм се примирил с жестоката съдба и съм си казал „Да става каквото ще”. Жалко, че не си носех щипки за пране в багажа, щяха да ми влязат в употреба. В този момент задушаването ми изглеждаше примамливо.

Тъй като минаваше полунощ не си направих труда да почукам на вратата с разхлабени панти. И тогава без никакво предупреждение, с директен залп в изкривената ми от страдание физиономия и ляво круше, пред мен се разкри еротичната мечта на всеки мъж. Със съвършено невъзмутим поглед.

Стоеше си тя там, съвсем не на място сред всичката тази мръсотия. Сякаш някой бе направил колаж от реалността и изрезка от списание Плейбой. Сигурно съм заспал, докато съм зяпал един от двата порно канала, които си пускам вечер преди лягане. С последните капчици останал ми разум се ощипах здраво по ръката. Или това бе реалността, или халюцинирах брутално.

Момичето впи очи в моите като кобра, докато продължаваше да сапунисва почти голото си тяло. Бе оставила раницата си на ръба на тоалетната чиния, а върху нея лежаха измачкани чифт дънки и миниатюрно потниче. Не долових в черните й очи (да, и аз се чудя как така успях да я загледам в горните очи) следа от злоба, гняв, възмущение или фалшив девичи срам, както се очаква да реагира в такава ситуация. В ума ми се мержелееше лека почуда как до сега не съм получил зверски шамар, а ушите ми не са пронизани от женски крясък. „Простак!” Не, мацето си стоеше там, продължаваше да разтърква пяната от течния сапун по стегнатите си, вирнати гърди и плоския корем и да ме зяпа с неразгадаема физиономия. А аз стоях там като пън с отворена уста, изцъклен поглед, щръкнала коса на всички посоки… и изглеждах като пълен кретен. Знаех, че в следващия момент всичката кръв от тялото ми щеше да се измести към една определена зона между краката ми… и нищо не можех да направя, за да го спра. Все едно бях парализиран.

И докато се намирах в това нереално състояние пакостливата част от мен използва възможността хубаво да я огледам. Съжалява, мили дами, и аз съм човешко същество. Слаба, със спортна фигура и тънки ръце. Руса коса, която понастоящем изглеждаше като потъмняло жито, мокра и слегнала се по канелената й, изгоряла от слънцето кожа. Принципно не харесвам жени с тен (особено пък такъв, причинен от солариум), ала кой ти мисли за принципи в подобен момент? И най-върлия цицоман щеше да се прехласне по сладките лисички на юг от лебедовата й шия. Краката й ме накараха да си помечтая за часа по техническо чертане в университета, не бих имал нещо против да ги използвам наместо пергел. Имаше дълъг вертикален белег от външната страна на бедрото, ала повече бях зает да си представям тези стройни крайници с нежни розови пети и изящни пръстчета качени върху раменете ми. Отвратителен съм, а?
Заветната делта бе покрита от чифт дантелени бикини, които не оставяха много на въображението. Плъзнах поглед обратно към лицето й (как ли намерих сили за това?). С най-добрия ми приятел от училище редовно спорехме по въпроса има ли значение красотата при положение, че всички са еднакви на загасена лампа. Споровете ни не достигаха до никъде, и двамата си оставахме същите загорели нещастници. В онзи момент не ми се разсъждаваше по въпроса дали красивото й лице е бонус към разкошното тяло или обратното. Знам само, че имаше подлудяващи трапчинки, а човек можеше буквално да се загуби из пустите й очи. Такова черно, като да се спускаш в най-мрачната и влажна пещера. Не знаеш що за звяр се спотайва вътре, не знаеш какво ще ти се стовари на главата. Дявол да я вземе, аз се потя като прасе, а тя е невъзмутима, все едно всеки ден се разхожда както я е майка родила по гнусните пътнически влакове.

Лицето й остана безизразно, а тънката й ръчичка пое пълната бутилка минерална вода. Поля се обилно, за да измие палавите сапунени мехурчета, залепнали за влажната кожа. Окончателно всякакви остатъци от мисъл се изпариха от главата ми. Ала се чувствах някак на ръба на пропаст, съвсем ясно осъзнавах какво е имал предвид Ницше под това как бездната се вглежда в теб. Незнайно защо се сетих за нещо от детството ми. Сестра ми беше голяма досадница на тема митология и постоянно ме преследваше да ми чете на глас. В повечето случаи заспивах от скука, ала някои от историите си ги биваше. Та точно сега се сетих за онзи кутсузлия, който докато си ловувал мирно и кротко из гората се натъкнал на някаква къпеща се богиня. Вече не помня дали го бе поразила с мълния или насъскала кучетата му срещу него, ала краят никак не бе приятен за горкия нещастник. Та сега, при тези немигащи очи, как бих могъл да знам не ме ли чака същото. „Ала каква красива смърт ще е, а?”, изхили се гадно похотливото ми аз.
Преди да помислите, че съм някой хулиган, който нон-стоп мисли единствено за цици, секс и как да излъже някоя хубава мома да го ощастливи, ще ви контрирам. Всъщност, аз съм типичното добро дете, което винаги слуша мама, търпи досадната си кака, изкарва хубави оценки, помага на бабите в квартала да си изхвърлят боклука и им носи покупките. Даже мога да готвя и чистя. Е, скаран съм с литературата и ако очаквате да ви говоря красиво и да се изразявам високопарно, сбъркали сте човека. Но няма да ме видите да псувам пред жена, да се напия като свиня и да повръщам в краката на гаджето си. Толкова съм вътре в клишето „добро момче”, че и аз самия на моменти не се понасям.

Не ми липсва женско внимание, но за съжаление не по начина, по който ми се иска. Момичетата и жените около мен ме обожават така както биха се радвали на някакъв домашен любимец, който стискат и мачкат до пълно задушавано. И естествено, най-омразната ми роля – утешителят, на чието рамо девойките плачат. Честно, рамото ми вече е хванало ревматизъм от всички сълзи, пролени на него. Всеки път когато някоя от „най-добрите ми приятелки” се окаже с разбито сърце от поредния зъл тип, гаден бройкаджия или просто мухльо, аз съм насреща. И никога нищо повече от това. Пък аз си седя до тях, подавам им кърпички, слушам хленчове, кимам в знак на съгласие за това какви свине са мъжете и търпя стоически, така както търпях досадната си сестра. И както се досещате вечно си оставах „приятелчето за гушкане”, не, те не искали нищо повече, бил съм им като малкото братче. И схващате, че до сега не съм пристъпвал през райските порти. Жалък съм, нали?

Та поради тази причина не се надявах на каквото и да е. Може би точно това, съчетано с шока и твърдото убеждение, че сънувам, ме накара да изляза от този нелеп калъп, в който сам се бях вкарал. И напълно да изгубя задръжките си.
Мацката най-накрая разчупи леда и пусна една хитро-закачлива усмивка (която никак не помогна за това да овладея буцата в панталоните си) и с най-невероятния дрезгав глас проточи:

– Така и така си дошъл, защо не ми изтъркаш гърба? – Уф, защо всички красиви жени са толкова иронични гадове? По гърба ми се стичаше ледена пот, крайно невероятно на фона на спарения влак. И аз реагирах по обичайния си начин.

– М-моля? – Блестящо начало, приятелче, направо я закова.

Явно й се сторих забавен, защото продължи да се смее. Идеше ми да заплача като малко дете, когато посегна към сгънатите си дрехи и се зае да прикрива цялата тази красота.

– Е, няма да те карам да правиш неща, чужди на природата ти, щом ти е неприятно? – Ах, как го поклаща това кръстче.

– Много лесно се отказваш. – Най-сетне една смислена реплика, която произнесох даже без да заеквам. Тя сви неопределено рамене, докато закопчаваше дънките върху стройните си крака.

– Прекалено много се колебаеш. – Последното прозвуча като присъда от психотерапевт. – Когато някой твърде много се колебае дали да се впусне в нещо, значи чисто и просто не му е по сърце. Нещата или се получават, или не. Хвърляш се с главата напред и следваш сърцето си. – Облегна се на мръсната стена, като не престана да ме фиксира с черните дупки на очите си.

– И сърцето ли те кара да си устройваш бани, където ти скимне? – опитах се да го раздавам непукист, ала тя съвсем ясно ме бе усетила.

– Никога не ходя мърлява, където и да е. Обичам да съм добре подготвена. Никога не знаеш какво може да се случи, особено когато си на път. – Розово езиче по малиновите устни… Девойко, ще ме побъркаш.

– Разбирам, примерно ако някой мангал или смърдящ алкохолик нахълта, трябва да си се измила хубаво, а? – Леле, даже успях да вкарам хумор. Горд съм от себе си.

– Циганин, пиянде, потен девственик…
Да, при тази реплика кръвта се оттегли от малкото приятелче директно към лицето ми. Малка вещица!

– Каквото дойде. Не си ли чувал, че кой подбира мастурбира? – Многозначително устреми поглед към областта под колана ми. Е, не, направо се гавреше вече. – Пък и съм отраснала сред мъже, повечето ми приятели са мъже, живея с мъже. Като цяло с тях се разбирам по-добре отколко с жените, та няма от какво да се срамувам. Май като бях малка татко ме изпусна на главата ми. – Засмя се и вдигна раницата си от мръсното клекало. – Та тогава ще да съм изгубила окончателно моминския свян.

– Интересно детство си имала. Де да можех да се похваля със същото…

– Не се оплаквам, по-добре ми следвай примера. – Подмина ме на път към коридора като едва потърка тяло в моето. – И ме последвай до купето ми… ако не те е шубе. Имам валерианчета, мога да ти услужа ако получиш сърцебиене.

И го направих, напук на всичко. Бе толкова съблазнително, че трябваше да съм пълен капут да откажа този златен шанс от съдбата. Има нещо толкова опияняващо в това да си анонимен, непознат и в същото време сякаш изцяло обновен. Можеш да кажеш каквото пожелаеш, да се отдадеш на всичко.
Гледах седналото срещу мен момиче върху прашните седалки на този гаден, прозаичен влак и откривах уникалното във всичко по нея. Дори несъвършенствата (а защо ли не именно заради тях) ми действаха опияняващо. Кривата усмивка, осеяния с лунички нос (е, съжалявам, не беше кривогледа, та да ви изглежда малко по-реална). Вече не се питах дали след малко няма да се събудя, захапал чаршафа. Нито ме интересуваше как изглеждам в нейните очи. Чувствах се избран, знаех, че изживяваме единствен момент, който никога няма да се повтори по същия начин. И това ме дари с неподозирана дързост, нетипична за колеблив смотльо като мен.
Анонимността може да разкрие неподозирани неща от мазето на подсъзнанието ти. Никога не виждаш някой толкова истински, както когато е убеден, че никой не го вижда. Както и когато надали ще срещне някого повече през живота си.

Както се смеехме и говорихме, а тя си играеше с изплъзнал се кичур от косата си и леко поклащаше гърдите си, като на сън се изправих, казах й нещо тихо на ушенце, а тънкия смях ме прониза като змийче. Плъзна език в ухото ми и ми прошепна дрезгаво своя отговор.
Какво си казахме… остава нашата малка тайна.

Последва първата целувка в живота ми, електрически ток, сладка като слънце, гореща, влажна и с вкус на реалност. Чувствах се като откривател в девствени джунгли, макар „девицата” в случая да бях аз. Личеше си, че на мацката не й е за първи път, можех да усетя опита й и колко майсторски подходи към мен. Но това нито ме отврати, нито ме накара да се чувствам като неопитен ученик.

Знаех, че тази магия няма да се повтори, за това й се отдадох. И не ми пукаше дори и десет дебели циганки да влязат в купето в същия момент, заедно с домочадието си.
Останалото от онази удивителна нощ на най-гадното място, което можех да си представя, възнамерявам да запазя за себе си. Най-вероятно няма да ви опиша нищо, което вече да не сте виждали, по който и да е розов канал. Би ви се сторило банално, може би дори грозно и отблъскващо. Аз усещах, че съм белязан и че ми предстои да преоткривам във всяка жена, която щях да имам от този момент нататък по нещо от нея. Винаги са ми били странни типовете (повечето, от които жени), описващи чукането като висше духовно изживяване, обикновено свързано със съмнителни епитети като „любов”. През онази нощ никой не се влюби, не съм толкова глупав, че да се заблудя в това отношение. Бе по-скоро като бягство от това, което наричаме реалност. Екстаз, преплитане, възторг, преоткриване. Както искайте го наречете. За мен бе специално.
Утрото наближаваше, зората пъплеше по мръсните прозорци на влака, а ние се бяхме разпрострели в доста неудобна поза по четирите седалки. Бях се излегнал върху нея с подпряна брадичка върху гърдите й и я гледах право в очите. Тя ми се усмихна неразгадаемо и се протегна като ленива котка.

Прозата скоро щеше да ни удари с пълна сила, всичките нелепи въпроси щяха да ни бомбардират подобно на сутрешен махмурлук. Определено ми се щеше да избегна сконфузното „на следващата сутрин”. Нещо ми подсказваше, че и тя мисли по същия начин.
– И сега какво, чудиш се как да ми искаш телефона или искаш директно да те водя дома да те запознавам с нашите? – попита непознатата с обичайния си насмешлив тон.
Ала усещах известно напрежение под привидната ирония. С необичайно спокойствие за нервната ми натура се наведох напред, езиците ни се преплетоха в кратък любовен танц. Щом се откъснах от сладките устни й прошепнах гладко, като опитен играч:

– А какво ще кажеш да не си разменяме координати? – Очите й се разшириха от изненада, явно бе очаквала, че ще я преследвам като вярно кученце и ще плача за вниманието й. Продължих, набрал увереност. – Защо не оставим съдбата да си гледа работата? Ако изобщо ни е писано някога да се срещнем отново, то неминуемо ще се случи.

– Светът е престъпно малък, от където и да го погледнеш. Не очаквах да се окажеш толкова зрял, ако трябва да съм честна. – В усмивката и гласа й се долавяше облекчение.

– Повечето ми познати щяха да кажат, че съм абсолютен тъпанар, да не взема телефона на гадже като теб. В крайна сметка какъв е шанса да те срещна пак в големия град? Години могат да минат преди да се засечем случайно на спирката или в магазина.

– И да се срещнем, вече няма да сме същите. Нали знаеш как не можеш да влезеш два пъти в една река.

– Философски го раздаваш, а? Но защо да насилвам нещата, когато мога просто да ги оставя да се случат?

– Явно чукането е ключа към телепатията, отгатна точно какво си мислех преди малко. –

Това си беше цяло признание.
Облякохме се в хармонично мълчание, докато кошмарният влак тежко спря на последната гара. Вървяхме заедно през подлеза без да отроним нито дума, без да се държим за ръце. Ала всичко това вече ми се виждаше излишно, чувствах, че трябва да оставим нещо недоизказано.
Разделихме се с една усмивка и леко махане и всеки пое по пътя си.
И до днес нямам представа защо тази хитруша спря избора си точно на мен. Може би бе преситена сексуално и експериментираше като си хване най-нетипичния за нея екземпляр. Може би бе решила да опита какво е да си с момче без опит, за да провери дали тихите води са най-дълбоки? Или просто в онзи момент бяхме изпаднали в състояние на временна лудост? А нима има някакво значение? Дали щяхме да се видим отново?
Всички тези съмнения и въпроси са пълна загуба на време. Просто вече знам какво да правя, когато съдбата ме засече зад ъгъла… дори това да се случи на най-прозаичното място на света.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s