Емоционално изнудване: Самоубийцата


–         И за какво ме безпокоиш по това време? – Ръмжащ мъжки глас в телефонната слушалка. Съненият му гняв бе толкова осезаем, че човекът от другата страна на линията потръпна. Все едно по гърба му плъзнаха метални стружки.

–         Трябва да дойдеш веднага. – Неуверено момчешко писукане. Ефектът от него бе като да налееш масло в огъня. Събеседникът му не отвърна. По-младият продължи да пелтечи с увеличаваща се несигурност. – Краси…. Ъъъ… тя е в болницата. – Към неувереността добави щипка страх и още толкова безпокойство. – Опита се да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Много е зле и ти… просто трябва да си до нея.

Мълчание. Раздразнението притихна за миг. Когато най-сетне мъжът, когото бяха събудили, проговори, тонът му бе леден.

–         Колко хапчета взе?

–         М-моля?

–         Зададох съвсем прост въпрос и се надявам на пост отговор. И ми спести театъра. Това е нейн специалитет.

–         Ама ти сериозно ли ми задаваш такъв въпрос! – Този път и малкият се ядоса. Ала гневът му бе смешен. Като малко паленце, джафкащо срещу огромен булдог.

–         Познаваш ме добре. – Ядните нотки напълно се бяха изпарили. Ледената крепост около думите му бе непробиваема. – Някога да съм бил несериозен? Питам те отново: колко хапчета?

–         Ти наистина ли мислиш, че съм ги броил? Веднага щом я видях, повиках линейка.

–         Може би трябваше. Доколкото я познавам, надали са били повече от половин шишенце. Все същия bullshit. Драми, сълзи, прерязани вени.

–         Копеле такова! Какво значение има? Факт е че си е посегнала и че има нужда от теб.

–         Да си решава проблемите сама. Аз приключих. Все още имаше хапчета във флакончето, което намери край ръката й, нали?

–         Д-да, но това не означава…

–         Звънни ми като ги изгълта всичките.

–         Отвратителен си!

–         Може. Но пък съм спокоен. Малък си още. – Продължи по-меко. – Някой ден, като ти се увие около шията змия като нея, ще ме разбереш.

–         Как можеш да говориш така! Вие почти бяхте женени.

–         „Почти” е ключовата дума. Ще ти кажа само, че ти е бедна фантазията колко пъти се е „самоубивала”, докато бяхме заедно. Цели пет шибани години.

–         Тя ми е сестра…

–         За което само мога да те съжалявам. Виж, уморен съм. Нека някой друг се занимава с нея. Аз приключих.

–         Копе…

Свободен сигнал.

***

Той се загледа в телефонната слушалка. Отвътре го чоплеше чувство на несигурност и надигаща се като вълна от гадене вина. Вероятно остатъчен ефект от отровата. Стисна зъби, сграбчи змията за врата и пряко силите си й откъсна главата.

Адската умора, която го връхлетя, нямаше нищо общо с физическо изтощение, пролетна умора или есенна депресия.

Тогава си помисли, че сигурно това е цената, която заплащаш всеки път щом си извоюваш свободата.

Пирова победа.

Остана да лежи с отворени очи, след което се изплъзна тихо на терасата.

Запали цигара и остана дълго загледан в размазаните светлинки пред себе си.

Така бе по-добре.

И последните капки отрова се оттекоха от гангренясалата рана.

„Вероятно така се чувства дивото животно, когато най-сетне намери смелост да прегризе крака си, за да се освободи от капана.”

След това гениално умозаключение изпусна една двойна доза смях на филмов злодей и се върна към спалнята си, за да потъне в сладкия сън на забравата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s