Нимфоманката: Кулминация


Touch my milklike skin
Feel the ocean
Lick my deepest
Hear the starry choir

Rip off this lace
That keeps me imprisoned
But beware the enchantment
For my eroticism is your oblivion

Old love lies deep you said
Deeper shall be the wound between your legs

Nightwish – Nymphomaniac Fantasia

Дамян

Невероятно е как понякога ловецът и неговата плячка сменят местата си.

И колко трудно можеш да различиш кошутата от пумата. Особено когато си млад, глупав и самоуверен. Когато наблюдаваш света и виждаш само първия му план – външните белези. Никога не би ти хрумнало да се гмурнеш по-дълбоко, нали?

Първият път когато я видя бе преди две години, в едно кафене, където хищниците водеха впечатлителните си жертви и хвърляха прах в очите им под формата на романтични символи. Понякога се срещаше и някоя самотна самка, чакаща да бъде уловена.

Така я видя и Дамян за първи път – стоеше край прозореца пред огромна чаша горещ шоколад и вперила поглед в нижещата се тълпа навън. Плътните й, леко открехнати устни веднага привлякоха вниманието му. Както и разсеяните й, замечтани очи от черно кадифе.

Първата мисъл, която му мина през ума, бе че ще е лесна.

Момичета като нея му бяха специалитет – романтични, наивни, витаещи в кули от захарен памук, реещи погледа си в очакване на белия кон и прилежащия към него принц. Не бе трудно да ги залъжеш.

Всъщност, вече не му бяха интересни. Но тъй като току-що се бе отървал от поредната бракотърсачка реши, че му се полага една лека победа.

Тънката й, бяла рокличка разкриваше симетрични форми, които нямаше как да не уважи. Ръцете й си играеха с някакъв скицник. Дамян се ухили се вътрешно при мисълта какво ли крие по страниците му: кончета, принцеси, замъци, слънчеви пейзажи, цветенца и други инфантилизми.

Доближи се и я помоли да й направи малко компания.

Тя прие с охота, подпря се на лактите си върху стъклената масичка и се зае да го разучава.

Каза му, че се казва Серафима и той използва случая да похвали ангелската й хубост. Дълбоко се съмняваше това да е истинското й име, но така или иначе нямаше да се жени за нея. Пък и добавяше особена тръпка във флирта, все едно се бяха запознали на бал с маски.

Тя му хвърли от загадъчните си полуусмивки и му обясни, че би могла да е и паднал ангел, тъй като по произход името й означава „огнена”. Той улови нежната й ръка, поднесе я към устните си и се зае да ги целува един подир друг. Серафима не се възпротиви, напротив, усети как по тялото й плъзва ток и хапе устните си, като че да се овладее. Учуди го бурната й реакция, момичета като нея обикновено се стряскаха от такава проява на интимност.

–          Честно казано, слабо ме вълнува произхода ти. Важното е че си слънчева… а огънят винаги е привличал жадното око.

Непознатата се наведе към него и му прошепна:

–          Кажи ми, приятелю, какво е огъня по своята същност? – Охо, и псевдофилософка. – Знам, че е двойнствен. Но какво надделява в крайна сметка: топлината… или изгарянето?

В погледа й се появи нездрав пламък, докато прокарваше пръсти през косата му и ги спускаше към раменете му. А Дамян усети нелепо, почти ученическо вълнение и жар в слабините. Прииска му се да избяга, тъй като нещо в тази персона го озадачаваше. Ала стисна зъби, удържа на предизвикателството и се наведе към нея на свой ред.

–          Зависи от тебе, ангелче.

–          Може и да съм демон.

–          Кой да ти каже… – отметна паднал кичур от косата й. – Именно това ти казвам, зависи за какво ще предпочетеш да използваш огъня. Можеш да лекуваш с него… или да го оставиш да те унищожи… заедно с другите.

–          А нима имаш избор? Аз мисля, че има импулси, закодирани в нас, които са по-силни от свободната воля. Като стихиите. Те просто се случват.

–          Човек винаги има избор, и винаги се насочва към пътеката, която го влече по-силно. Останалото са оправдания.

–          Да се обзаложим? – И тогава го задуши с най-дългата целувка през живота му.

Останалите събития се изнизаха на принципа на доминото. Възбудата го атакува толкова яростно, че трябваше да я има още тогава. Първият им път беше същия като в онази нощ – странична улица, тъмни ъгли. Някакъв клошар ги гледаше с иронична усмивка. Серафима ни най-малко не се смути, това сякаш още повече я разпали.

Хотелска стая. В края на нощта вече бе напълно изтощен и разпаднал се на съставните си части. А тя искаше още, сякаш колкото повече получаваше, толкова повече я дразнеше. Вместо да я задоволи.

Заспа от изтощение, а последната гледка, която помнеше преди да затвори очи бе нейния образ. Стоеше пред него върху двойното легло с мокра от пот коса, обезумяла от желание и с пръсти, заровени между бедрата.

Събуди се с тежка мускулна треска.

Нея я нямаше.

Както и портфейла с документите му.

От тогава все едно бе вкаран в една и съща ситуация. Тя се връщаше, за да му се реваншира, изсмукваше силите му и си отиваше.

До кога?

Серафима

Пътувахме с неговата кола през тъмната нощ. Аз само стоях на мястото на шофьора и с привидна леност му давах напътствия накъде да кара. Почти бях изгубила разсъдък от влагата между краката ми и повишената ми от възбуда температура. Но за сега се контролирах, не исках да попилея потенциала, който ни предлагаше нощта.

Умът ми работеше трескаво и ми бе трудно да се отпусна. Помежду ни цареше мълчание, а аз не изпитвах необходимост да го изпълня с думи. С него не ми се налагаше, не беше нужно да прибягвам до обичайния си репертоар, можех да държа колекцията от маски скрита.

Знам, че никога няма да му принадлежа изцяло, ала въпреки това ми е слабост… сигурно за това не спирам да се връщам към него. Докато толкова други са останали назад по магистралата на живота ми, като забравен багаж по пътя. Колекция от спомени, разпиляна зад рамото ми.

Не съм войнстваща феминистка, която събира разбити сърца или потрошени от секс пишки, не ме разбирайте погрешно. Но аз не мога да се спра. Не мога да съм друга. Вероятно рано или късно това ще ме погуби. На този етап от живота ми е по-силно от мен.

А той… ами, каквото и да си говорим, въпреки цялата му привидна разкрепостеност и нрав на ловджийска хрътка, е дълбоко традиционен. Няма да приеме да ме дели с други. По време на бурните ни срещи съм надничала достатъчно в тъмните му ъгълчета. Знам на какво е способен. За това и се появявам в живота му на интервали, да му дам време да укроти яростта си.

Егоистична ли съм?

Навярно.

Сигурно след време никой няма да се връзва на уверението ми, че не го правя нарочно. Но сега най-важното е тази нощ.

Аз следвам течението, той следва мен.

Вечният омагьосан кръг.

Охранителят ни вмъква в претъпкания клуб преди останалите, които чакаха на виеща се като змия опашка. Бяхме се чукали преди няколко месеца и ми дължеше услуга. Усетих жаждата в погледа му, ала се престорих на приятно разсеяна. Тази вечер му бях чужда.

Тълпата бе толкова сгъстена и заредена със страст, че нашата взаимна влага бе като прашинка или догарящо парченце жар. Краката ми трепереха, сърцето се блъскаше в гръдния ми кош като разярен звяр. Болката от неутоленото желание стана още по-осезаема при досега с другите, нагорещени тела. Усещането за анонимност бе като наркотик на екстаза, от който някой ми е бил свръхдоза.

Пръстите му потънаха в горните и долни устни, а ханшът ми се впи в твърдото му тяло. Гърчех се с нестройни движения и притисках извивките си към неговите, докато навлизаше в дебрите на пещерата ми. Какъвто и да бе, определено знаеше как да разпали и без това болезнената ми чувствителност. Зъби в меката плът на шията ми, моите нокти в неговия гръб.

– Харесва ли ти това, мръснице? – шепне ми отмъстително в ухото, докато вкарва езика си в него. – Сто процента би искала целият свят да те гледа, докато го правиш? Една огромна сцена само за теб и пулсиращата ти…

Вече не дочувах какво ми говореше.

Преглътнах малкото въздух, който ми бе останал. Не ми се губеше дъх в думи, за това просто притиснах ръката му между слабините си.

Имитирах дивашки, езически танц, докато той се свлече между краката ми, за да обере соковете от подутите ми устни. Отметнах глава назад, а пред очите ми заиграха променливи, преливащи се светлинки. Чувствителните зони на тялото ми горяха, а сетивата ми надхвърляха допустимите граници. Проклет дявол! Вече нямаше нищо друго освен пламъка, който ме поглъщаше.

Пумата в мен изрева по време на кулминацията и заби челюстите си в източника на удоволствие, само и само да го увеличи.

Дамян се изправи и сподели любовните ми сокове в сладка целувка. Виждах как едно момиче с лъскави коси от брокат наблюдава играта помежду ни. Възбудата й бе очевидна, ала тази нощ щеше да бъде разочарована. Размахах пръст срещу нея в знак на отрицание, докато кавалерът ми набираше нагоре роклята ми и се плъзгаше в подгизналата ми пещеричка. Тя ме изгледа с дива омраза, а аз й подарих похотлива усмивка. Малката се нацупи и ни обърна гръб.

Междувременно нажеженият до бяло оргазъм изтезаваше тялото ми, сякаш ми бе пуснат електрически ток. Болката и удоволствието се сляха в едно, а тласъците му разкъсаха теснотата между бедрата ми. Впи устни в моите, за да не ми позволи да извикам и да задържа удоволствието колкото се може по-дълго.

Не знам дали бяха минали двайсет минути, или няколко часа по време на тази сюрреалистична сцена. Знам само, че адското удоволствие се запечатва в ума ми, и всеки път щом самотата ме победи и докара сълзи на страдание в очите ми, ще си я спомням.

Понякога си мисля, че заради такива моменти живея.

Лъскави мъниста сред броеницата самотни нощи, в които лудостта ме притиска и ме кара да се скитам на посоки в търсене на задоволство.

Излязохме от задната врата на клуба, смеещи се и щастливи като двойка луди тийнейджъри, измъкнали се под носа на родителите си.

Качи ме на капака на колата си и продължи да ме чука като обезумял.

Металът успокоява разпалената ми кожа.

–          Някой ден ще ме довършиш. – крещи ми яростно Дамян. – Убиваш ме.

–          И двамата ще умрем. – смея се аз, докато разпалвам огъня помежду ни. – Аз сигурно ще си отида по-бързо от теб.

–          Тогава нека умра заедно с теб. – Трепва от смущение, ръцете му замръзват върху дупето ми. Знае, че подобна реплика повече подхожда на поболяло се от любов девойче. Изкарала съм го от контрол, за това бързам да го върна към позицията на ловец.

–          Хайде стига с драмата! – Кръвта му влиза под ноктите му. – Обладай ме все едно няма да има утре!

To be continued

Нимфоманката: Желание


I’m not strong enough to stay away.
Can’t run from you
I just run back to you.
like a moth I’m drawn into your flame,
Say my name, but it’s not the same.
you look in my eyes I’m stripped of my pride.
and my soul surrenders
and you bring my heart to its knees.

Apocalyptica – Not strong enough

Вдъхновено от Пиер Луис

Не разбра, че е близо до него, докато не усети ефирните й пръсти върху рамото си. Но веднъж щом бе осъществила контакт, нямаше как да сбърка присъствието й. Дамян усети щракването на яростта зад очите си. Постепенно се разпространи навсякъде по тялото му и му се наложи да стисне до болка масата, за да не се извърне и да нокаутира момичето, застанало мълчаливо до него.

Винаги го правеше! Промъкваше се безшумно като котка, настаняваше се около шията му подобно на отровна змия и щом окончателно изсмучеше силите му излиташе през прозореца без да се сбогува. Извъртя кръвнишки поглед към застиналата в мълчание.

Чисти и спокойни очи на кошута. Ангелско лице в рамка от пясъчна коса. Изглеждаше толкова невинна и безпомощна, че събуждаше рицаря в душата и на най-закоравелия циник.

А той по-добре от всеки друг би трябвало да знае каква измама е това.

Би трябвало.

Стисна зъби и отпи гълток от питието си.

Този път нямаше да й се поддаде, проклета да е.

–          Може ли да поговорим? – прошепна глухо новодошлата, като хапеше нервно устните си.

Жената, седнала срещу Дамян, изкриви красивото си лице, все едно току-що бе изяла цяла жаба.

–          Мило, коя е тая? Какво иска?

–          Явно иска да говорим. – отряза я мило Дамян и я удостои с любовен поглед. – Обаче аз нямам какво да й кажа. – Ала не посегна да отстрани бледите, лунни пръсти. Тя не помръдна, непоклатима като статуя, непреклонна в желанието си.

Ако някой само можеше да погледне под маската й и да види адските пламъци. Дамян изгони този образ от съзнанието си, започваше да вълнува части от анатомията му, от които малката вещица лесно можеше да се възползва.

–          Чу ли? – придружителката му се усмихна ехидно и се наведе напред. – Той не те иска тук, така че се разкарай.

–          Това няма нищо общо с теб. – Русокосата я изгледа с разсеяно безразличие, ала черните й очи заковаха съперницата й на място. – Само между мен и него е. Ако искаш, ти си върви.

–          Как си позволяваш? – изсъска жената и се взря с укор в Дамян. – А ти как й позволяваш да се държи така с мен? Изгони я! Веднага!

Дамян вдигна поглед към нея, отпи от чашата си до последната капка и я трясна в масата.

– Никога не ми казвай какво да правя! Ясно ли ти е? Нито си ми шеф, нито си ми гадже. Ако не ти изнася нещо, разкарай се. Лесно ще ти намеря заместител.

Тя не бе очаквала подобен удар върху гордостта си. Сълзите й бликнаха инстинктивно, притисна ръка към устата си, за да сподави хълцането си. Не можа да измисли какво да му каже, затова просто сграбчи дамската си чантичка и изскочи от заведението като попарена.

Русата я изпроводи с някакво съчувствие, ала нейните емоции винаги бяха твърде неопределени, за да бъде напълно сигурен. Преди да е казала каквото и да е Дамян я сряза.

–          Същото се отнася и за теб. – Чак тогава отблъсна ръката й. Момичето не потръпна. – Проклети жени! Повече няма да ме контролираш, така че чупката.

–          Моля те. – гласчето й се проточи жално. Това мяукане на изгубено котенце. Знаеше, че е повикът на друга котка – скрита между бедрата й. С вкус на огън. Неутолена. Точеща нокти. – Имам да ти кажа нещо важно.

–          Знам го този твой номер. Казва ти за пореден път, няма да се вържа. Ти и аз сме история. Не ме карай да ставам груб. Никога не съм бил кавалер, но не обичам гледката на хленчеща жена.

–          Повярвай ми, няма да съжаляваш. – усмивката трепна по лицето й като танцуващо пламъче в кадифения мрак.

–          Като е толкова важно, защо не ми го кажеш тук? – Наливаше нова щедра доза от поръчната по-рано бутилка. – Целият съм в слух.

–          Знаеш, че не обичам да говоря, когато около мен има много хора. – Тонът й бе необичайно изострен. – Все си мисля, че някой ме подслушва.

–          Чудно. – Дамян направи фаталната грешка да се извърне към нея и да я погледне в очите. – Комбинацията от курва и параноичка е идеал за всеки мъж. Защо не…

Вече бе приклекнала с ръце върху раменете му. Нежна усмивка и очи, в които не можеше да чете. Пръстът й се плъзна между устните му, а той… й се поддаде, с глупост, която не бе очаквал от себе си. Доближи лицето си на сантиметри до неговото и дъхът й го парализира.

А мислеше, че вече е ваксиниран срещу феромоните, които излъчваше чудовището в женски образ.

Глупак.

Цялата му сила и воля се разтопиха като лед в тропическа гора.

Могъщият полъх на похотта бавно му изяждаше мозъка… а той всеки път се поддаваше.

Само едно докосване от малката мръсница… и вече бе до там.

–          Знам, че си ми ядосан. – прошепна в ухото му и го близна леко с езичето си. – Но също така знаеш, че никога не съм целяла да ти навредя. Не обичам да наранявам който и да е.

–          Сериозно? Обаче чудесно се справяш! – Прокара пръсти през правата й коса и впи пръсти в кожата й. Не знаеше от кое е по-отвратен – от това, че й се поддава или задето си призна, че е бил наранен.

Със задоволство усети как тя учести дъха си от този най-обикновен контакт. Връщаше му илюзията за власт. Напомняше му, че тя бе не по-малко уязвима. Прищя му се да я изнасили и унизи пред всички. Силно подозираше, че това би й харесало.

–          Просто ела с мен навън. – Безсрамните й пръсти се плъзнаха по панталона му, а зъбите й се впиха в месестата част на ухото му. – Нали знаеш, че си ми слабост?

Проклета да е. Този път така добре щеше да я подреди, та да не е в състояние да се изплъзне.

Последва я като вярно кученце, безпомощен от напрежение и едва ходещ от увеличаващата се подутина между краката му. Грациозната й походка и задните части, едва прикривани от прилепналата рокля не облекчаваха нещата.

Улицата бе пуста, единственият свидетел на самотната им разходка бе уличната лампа, хвърляща бели кръгове от светлина.

Когато се скриха зад огромния контейнер привидно крехкото девойче се извърна и го прикова за тухлената стена. Него! Цялата му физическа сила се бе оттеглила в следствие от смъртоносната инжекция на желанието.

Плъзна гъвкавото си тяло по неговото, докато ръцете й го освобождаваха от панталоните му.

–          Нали… щяхме… да говорим… – Устата му бе пресъхнала.

–          Нали знаеш, че никога не съм била по приказките? – В усмивката, която му хвърли, докато отместваше бельото му със зъби нямаше следа от невинност или уязвимост. Зъл сексуален хищник. – Думите са излишни, любов моя. Прекалено много говорим.

Изръмжа от раздразнение и с последни сили натисна главата й между краката си. Зарови пръсти в косата й, докато онова малко змийче – езикът й – се спускаше по неговата змия. Погълна го целия и впи ноктите си в него – методична и ненаситна. Огромната й, разтърсваща възбуда се усещаше само по треперенето на слабичките й рамене. Натискът му се увеличи, без да го вълнува грам дали й остава дъх. Умираше от желание да я накаже, да й го върне, да я кара да се дави в толкова бленуваната от нея телесна течност.

И въпреки това, само няколко минути по-късно (не бе и подозирал, че му трябва толкова малко), я отстрани, за да я предупреди, че е на път да изригне.

Тя му се усмихна иронично и впи устните си още по-силно.

Атакува гърлото й с няколко мощни залпа и се отпусна върху стената, изтощен от оргазма.

Когато се свести, малката нимфоманка се бе изправила и се бе облегнала собственически върху гръдния му кош. Бялата, перлена течност по устните й не го отврати. Дори когато се наведе, за да го целуне истински за първи път през тази вечер.

Щом изкара езика си и се отдалечи от него, му хвърли поглед с такава чаровна вина, че каквито и бариери да бе имал окончателно паднаха. Прегърна я и остави брадичката й да почива върху рамото му. А такава интимност не си бе позволявал от много време, и с никоя друга.

– Просто ме следвай. – Шепотът й го жегна. – Тази нощ ще е само наша.

To be continued

Балерината: Светлосенки


Стела тъкмо бе приключила с една изтощителна серия port de bras, триеше потта от челото си и отпиваше от пластмасова бутилчица минерална вода. Облегнала се бе на парапета със затворени очи. Ала опънатите й като струни нерви реагираха веднага на чуждото присъствие в стаята. Водата се изплъзна от треперещите й пръсти. Момичето повдигна клепачите си и се взря в ъгъла на репетиционната.

Замръзна при вида на неясната фигура. Всеки мускул от тялото й бе като парализиран от шок. Сърцето й бе спряло да бие, а викът за помощ заседна в гърлото й като тумор. Задушаваше се и й се гадеше.

Непознатият се размърда и пристъпи към светлината. Блесна светкавица от фотоапарат, която заслепи балерината. Тогава тя изскочи от коматозното си състояние, писъкът се освободи и отекна в стените на самотната зала.

Стела се срути като марионетка с отрязани конци, като не спираше да крещи, докато гърлото й не се раздра.

–         Кой си ти? – ръцете й инстинктивно сграбчиха гърлото. – Какво искаш?

Сенчестата фигура се приближи още повече. Под светлината на лампите изглеждаше невероятно дребна и крехка, със старо, вълнено палто. Свали големият фотоапарат от лицето си и тогава Стела я позна. Същата луда, която я бе проследила до жилището й преди две седмици.

Очите й бяха невероятно спокойни и благи – море от шоколад, разлято в два ириса. Нямаше тикове, нито маниакална усмивка, както би се очаквало в подобна ситуация. Изглеждаше така сякаш вярва, че има пълно право да е тук, да се намесва в личния свят на балерината, да й вади душата.

Което изпълваше Стела с още по-голям гняв и отвращение.

–         Ти! – изплю думата все едно бе ругатня. – Коя си? Какво искаш, по дяволите? Махай се!

–         Извинявай, не исках да стресна. – Непознатото момиче й пусна най-невинната усмивка, която някога бе виждала. Стела се взираше в нея неразбиращо. – Моля те, нека те снимам, само за малко.

–         Мразя да ме снимат! – изсъска Стела като змия, придобила немислима за нея дързост. – Кой ти дава право!

–         Защо? – изненадата на натрапилата се фотографка бе абсолютно неподправена. – Много си красива. А толкова хубаво танцуваш. Трябва да те снимам.

–         Ти малоумна ли си? – лицето на балерината поаленя от ярост. – Разбираш ли какво ти говоря? Нямаш право да ме снимаш! Нямаш право да ме дебнеш. Що за същество си?

–         Обещавам, няма да боли. – Непознатата напълно пренебрегна протестите на Стела. По бузите на последната се стичаха сълзи против волята й. – Ще е грях, ако не те заснема. Ако снимките не ти харесат, ще ги запазя за себе си.

Черният грим се бе размазал по лицето й. Нямаше нищо, което да я ужасява повече от собствения й образ върху хартия или какъвто и да е друг носител. Следващото, което видя бе как жената срещу нея повдигна отново апарата пред очите си.

Светлината я заслепи. Инстинктивно закри лицето си с ръце, но вече бе уловена.

Напълно безпомощна.

***

Елена бе опиянена от фотосесията. Получаваше се дори по-добре отколкото си бе фантазирала. Балерината наистина се стресна. От друга страна нямаше по-добри катализатори от шока и ужаса. Действаха като химикал, изличаващ патината. А сега бяха разкрили пред възхитения й обектив една наистина сурова красота, нямаща нищо общо с грациозната принцеса от сцената. Вътрешното напрежение се разля, тежко и отровно като живак, оголи тъмните ъгълчета и страхове.

Тук в роля влизаше фотографа, който не изпуска нито един детайл.

Стела се бе свряла в ъгъла на залата и плачеше тихо, докато Елена я снимаше. В началото балерината се противеше люто, нахвърли се върху нея, като за малко апаратът не пострада. Елена се отдалечи с походка на тореадор, докато улавяше гневото изражение на модела си. Бледите, стиснати устни, невероятно уголемените и изпълнени с блъскащи се емоции очи, стичащата се по млечната й кожа спирала.

Стела се мяташе като диво животно, обаче Елена я бе уловила прекалено добре в капана си. Стрелкаше се пъргаво около нея и избягваше дивите атаки на балерината. Снимаше я от всеки ъгъл, който можеше, нанасяше умело ударите си и заслепяваше момичето със светкавицата си.

Яростта на Стела премина в отчаяние. Сълзите течаха по лицето й – малки кристални капчици, които вече не можеше да овладее. Усилията й да се отърве от дяволската машина напълно я изтощиха. Накрая напълно се предаде, срути се с разтворени колене на пода и закри лицето си с ръце.

–         Идеално! – възкликна възхитено Елена. – Остани така.

Балерината въобще не възнамеряваше да помръдне.

Крехките й рамене се разтърсваха от хлипове. Цялата трепереше, а емоцията бе толкова мощна, че се прехвърли и в самата Елена. Като наркотик.

Стела вдигна теменужените си очи към обектива. Толкова се бяха зачервили и подпухнали, че цветът им изглеждаше различен. Гневът бе изтекъл от тях като гной от рана. Сключи молитвено ръце под брадичката си. Точно когато Елена натисна копчето, за да снеме поредната емоция, балерината промълви глухо.

–         Моля те… – клатеше глава. – Недей повече. Получи каквото искаше. Не издържам вече.

Фотографката спря като закована на място. Вълнението от съвършената сесия най-сетне я напусна и тя видя чистото, дестилирано отчаяние и фобия в погледа на момичето срещу себе си. Усети как я задавя. Както и остро чувство на вина.

Стела разбра погрешно колебанието й и отново клюмна. Приличаше на увяхнало лале в този си вид.

Елена прибра апарата си в калъфа му и извади пакетче кърпички от джоба си. Прехапа устни и се доближи с тежка крачка до балерината. Последната трепна изненадано, когато усети докосването по рамото си.

Елена й подаде кърпичките и наметна гърба й с палтото си. Стела я зяпаше изненадано и не знаеше какво да каже.

–         Извинявай – промълви смутено Елена, без да смее да погледне жертвата си в очите. – Наистина нямах право. А ти самата имаш пълното право да не ми простиш, задето влязох с взлом в личния ти свят. Ако желаеш, подай оплакване. – Извади една визитка от джоба на ризата си и я пъхна между вдървените пръсти на Стела. – Тук са всичките ми контакти.

Изражението на балерината бе неразгадаемо.

Елена се усмихна тъжно.

–         Не е кой знае какво оправдание, но в един момент наистина не усетих къде е границата. Не исках да те нараня. Просто това твое напрежение и цялата енергия, която пръскаш към публиката… – замълча, неуверена как да продължи. – … зарази ме. Пристрастена съм към красотата. Не плачи… и ако можеш забрави за тази среща. Ей-сега си тръгвам.

Тя бе стигнала до вратата на залата, когато гласът на Стела я достигна.

–         Чакай! – звучеше спокойна и невероятно властна.

Елена се извърна и я погледна с вдигната вежда.

Стела се изправи, изтри очите си и се усмихна треперливо.

–         Имаш ли в себе си химикалка?

С нарастващо объркване, Елена се зае да търси по джобовете си, докато не попадна на това, което й трябваше. Стела взе химикалката и се зае да драска нещо на гърба на визитката. Още бе в шок и ръцете й се тресяха, но правеше всичко възможно да се овладее.

Когато приключи тя върна химикалката и визитката на Елена и й заяви със същия нетърпящ възражение тон.

–         Няма да подавам оплакване. Но само при условие, че когато снимките са готови ще ми ги изпратиш на този адрес. Препоръчано. – Върна й тежкото палто. – Имай късмет да не си се справила и да не се харесам.

–         Ще се постарая.

Останаха загледани една в друга още няколко минути. Думите бяха застинали в пространството, помежду им останаха само светлината и сенките.

Photo source: http://betterphoto.com, http://andrewsgibson.com

Балерината: Obsession


Елена спеше по четири часа на денонощие. Хранеше се когато се сетеше и се обличаше с първите дрехи, които извадеше от гардероба. Крайният резултат би накарал коя да е клошарка да се чувства като принцеса в сравнение с нея. Организмът й функционираше основно благодарение на промишлените количества кафе, кола и шоколад. Често забравяше тривиални неща, като да си плаща сметките навреме, да изхвърли боклука или да почисти хладилника. Казано накратко, съществуваше над битовизмите за огромно раздразнение на всички, замесени в живота й.

Повечето от приближените й смятаха, че всички тези чудатости са си чиста поза, за да изглежда по-„възвишена”. Дори най-близката й приятелка й бе заявила недвусмислено:

–         Това, че повечето велики артисти са с ексцентрично поведение, не означава, че като се държиш ексцентрично това ще се отрази по някакъв начин на работата ти. Спри да се правиш на ненормална и порасни най-сетне!

На тези коментари Елена отвръщаше с кротка, разсеяна усмивка и без да отрони дума в отговор. Не считаше, че има за какво да се оправдава. Какъв бе смисъла да се обяснява, че така й идва естествено? Ако хората не го осъзнаваха, следователно не я познаваха изобщо.

 Тя така или иначе рядко говореше. А когато го правеше подбираше невероятно старателно думите си. Мислеше, че така или иначе сме заобиколени от предостатъчно словоблудство и празни приказки.

Всъщност дори и това нямаше значение.

Вълнуваха я образите. Цифрови или пък отпечатани върху хартия, току-що излезли от тъмната стаичка. Нямаше нещо, което да бе по-важно от това да запечата мига и да го задържи. Беше казвала, че не иска да се татуира, защото вече си има хиляди татуировки – портретите, пейзажите, дребните елементи, които заснемаше бележеха цялото й житие и битие. Можеше да подреди биографията и линията на живота си по тях.

Особено портретите. Макар да изглеждаше безразлична и отнесена от вихъра, хората дълбоко я вълнуваха. Представяше си ги като поредица от преливащи се една в друга снимки, всяка от която отразява отделно емоционално състояние, мимика, жест, изражение.

Казваше, че именно там е истинската красота.

Когато не можеше да спи, ставаше, обличаше се и и тръгваше да скита из нощния град. Снимаше плуващите лилии в парка, пияните, натискащи се двойки, клошарите, събрани пред магазините със светнали витрини. Нощем всички са една идея по-освободени и се оставят пъти по-лесно да бъдат заснети. Също така тогава са една идея по-истински, тъй като маските от дневния карнавал се свличат… обикновено, за да бъдат заменени от нощните.

И въпреки това имаше промеждутъци, в които улавяше истинската им същност. Това бяха мигове, редки като диаманти, ала тя ги търсеше с настървение. Във всеки детайл.

***

От няколко месеца Елена бе започнала да посещава балетни постановки. Балерините бяха най-новата й страст. Можеше да седи в продължение на часове и да се взира в грациозните им движения. Докато гледаше Лешникотрошачката в компанията на брат си, той забеляза, че Елена не откъсва поглед от танцуващите момичета и за миг. Тогава направи груб коментар по отношение на сексуалната й ориентация. Тя махна разсеяно с ръка. Би му казала, че има голяма граница между естетическото възхищение и сексуалното желание. Както и че това не е кой знае какво прозрение.

Само че той пак щеше да реши, че се прави на важна и нямаше да я чуе.

Нека мисли каквото иска.

Една от балерините бе привлякла вниманието й. Висока, с естествено рижава, блестяща коса и най-огромните сини очи, които бе виждала върху човешко лице. Съвсем млада, това бе първия й сезон. Макар Елена да не разбираше нищо от балет, виждаше, че момичето играе превъзходно. Свръхчувствителните й сетива обаче усещаха напрежение под тази красота – тежко като гореща вълна и толкова силно, че сякаш бе подпалило собствената й кожа.

Умираше от желание да я снима, ала не смееше да извади фотоапарата си. Най-малкото че нямаше да хване свестен кадър, а и когато бе на сцена, младата балерина носеше старателно залепена своята маска. Нуждаеше се от близък контакт.

Да я разлисти пласт по пласт и да изложи на показ всичко, което бе притулено в мрака.

***

Само за месец бе научила всички любими места на балерината. Общо взето не бяха много, животът й се въртеше около танците, безкраен цикъл от концерти и репетиции. И все пак веднъж успя да я улови, докато пиеше кафе с приятели. Стараеше се да се държи като нормално, весело момиче, ала Елена усещаше напрежението във всяко нейно движение. Начина по който отмяташе рижите си коси, когато падаха пред очите й, жеста, с който искаше сметката, дори в гърления, безгрижен смях.

Придружи я чак до входа на жилищната сграда, в която живееше.

Чак тогава балерината се усети, че някой я наблюдава и се извърна рязко назад. Дишането й видимо се учести, когато мярна Еленината сянка в другия край на двора.

–         Има ли някой там?

Не получи отговор, ала ясно виждаше фигурата на дребната жена с раздърпани дрехи.

–         Какво искаш? – острият крясък шибна Елена като камшик.

Тя не каза нищо, а бавно и тихо се отдалечи от това място.

Балерината дълго време стоя пред входната си врата като в ступор.

***

Въпреки очевидния страх на нейния обект на обожание, Елена не се отказа от мечтаната фотосесия. На дневна светлина бе достатъчно незабележима и лесно се сливаше с тълпата. Можеше да продължи да я следва от разстояние, за да проучи навиците й и да издебне най-подходящия момент.

Дълго време се чудеше през коя пролука да се промъкне в личния й свят.

Решението дойде внезапно, когато разбра, че момичето посещава една малка репетиционна зала, за да доусъвършенства уменията си.

И че често стои до късно, когато всички са си тръгнали.

 To be continued

Photo source: http://fineartamerica.com

Двама в бара


I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
You know you done me wrong,
You done stole my wife and gone.
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!

Louis Armstrong

Забелязах го почти веднага, след като навлязох в задименото и претъпкано заведение. Беше се облегнал в едно ъглово сепаре, обвит от облак цигарен дим и с чаша уиски в ръка. Някаква мадама в лъскаво трико се бе облегнала на рамото му и му бърбореше нещо с налудничава усмивка на лицето си. А по неговото, както установих, когато ги доближих, се четеше абсолютната мирова скръб.

Не бях вярвал, че някога ще го срещна отново.

Нямахме общи познати, не посещавахме едни и същи заведения, движехме се из различни социални кръгове. Ако момичето, с което излизах, не ми беше определило среща именно в този бар, сигурно щяха да минат години преди съдбата да кръстоса пътищата ни в някое вселенско ъгълче.

Нямах кой знае каква причина да осъществявам контакт с човека, с който бяхме делили една жена. И въпреки това нечии невидими конци ме дръпнаха към масата му.

– Извинете – прокашлях се. – Може ли да седна при вас за малко? Чакам един човек, а тук всичко е фраш, даже на бара.

Коконата, чието лице бе дебело наслоено с пудра и най-ужасното яркочервено червило, ме изгледа презрително. Въпреки че спортувам активно и жените определено са оценявали релефа на тялото ми, не съм от мъжете, по които се заглеждат този род „дами”. И да си кажа правичката, няма да си прережа вените от мъка заради това.

Тя се опита да разиграе сцена, като заяви, че прекъсвам романтичния им момент. Докато гледах безумното отегчение в очите на „половинката” й, едвам успях да сдържа смеха си. Когато това й изказване не произведе нужния ефект заяви, че през цялата вечер съм я свалял и бройкал. Нищо, че бях влязъл в бара преди две-три минути. Обясни на кавалера си, че е длъжен да защити честта й. Той сви рамене и продължи да си пие уискито. Накрая от очите й бликнаха сълзи, тя му удари един тънък шамар, стана и се отправи към следващата жертва на която да продаде сълзливата си история.

Чак тогава от него се изтръгна въздишка на облекчение. Махна с отривист жест към най-близката сервитьорка и ме изгледа с кучешка благодарност.

– Приятел, мерси, че я разкара. От няколко дни се опитвах да се откача, обаче е като пиявица. Обичала ме била, искала да е с мен и така нататък. – Изтри въображаемата пот от челото си. – Казвай какво пиеш, черпя. – Девойката на високи токчета и с изморени очи вече чакаше поръчката. Щях да го разочаровам.

– Благодаря, не пия. – Новият ми „приятел” се ококори срещу мен и се засмя гръмко. Поръча още едно уиски за себе си, след което ме изгледа с професионално любопитство.

– Какво правиш тогава на подобно място? – думите му преливаха от насмешка. – Сладкарницата е малко по-надолу. Да те черпя едно мляко с какао?

– Приятелката ми ме накара да се срещнем тук. – Погледнах към часовника си. – И вече сериозно закъснява.

– Жени… – присви устни мъжът. Беше със смачкана риза и нелепа шапка ала Филип Марлоу. В цялостния му вид имаше нещо не на място. Но не можех да му отрека магнетизма. Разбирам защо тогава тя не му бе устояла. И държа да уточня, че съм сто процента хетеро. А знае ли човек, може и да съм толкова сто процента хомо, но да съм го погребал в дъното на ума си. В краткия си живот съм се уверил, че често човек дори не познава себе си.

– Като си говорим за жени… – проточих бавно и се усмихнах двусмислено. – … ти въобще ли не ме помниш?

Знаех си, че ще предизвика желаната реакция.

Събеседникът ми видимо пребледня и се залови за чашата си. Черните му очи щяха да изхвръкнат.

–                    По дяволите… не… не може да бъде! – Гласът му затрепери от параноя. – Много ли пиян бях? Да не би да съм позволил да…

–                    Явно често ти се случва да провеждаш такива разговори, а?

–                    Никога с друг мъж. Виж какво, ако…

–                    Не се коси, не си чукал мен. Нито пък аз тебе, макар че в един момент от живота ми толкова не можех да те понасям, че изпитвах желание да ти причиня много грозни неща. – Облегнах се назад. Той отпи замислено от чашата си. – Само изчука и открадна гаджето ми.

–                    О… това ли било. Е, добре… Ако очакваш извинение, няма да го получиш. Правил съм неща, с които въобще не се гордея, да. Ама така и не се научих да се извинявам.

–                    За което ще съм ти повече от благодарен. Едно извинение, особено когато е неискрено, не оправя нищо. Особено ако си хванал жена си с друг върху собствената ти спалня. – Междувременно си бях поръчал сок от сервитьорката. Тя ме изгледа, все едно внезапно ми бяха пораснали две глави. Често ми се случва.

–                    По дяволите, това ли е станало? – ухили се глуповато. Беше толкова искрен, че дори в мен да дремеха някакви искри ярост, не можаха да се пробудят. – Всъщност… коя беше тя?

Сигурно ще ви прозвучи странно, обаче в един момент името й напълно ми изскочи от ума. Странно, как помнех него толкова добре. А нейният образ приличаше на силно избледняла снимка.

Описах му я приблизително, такава каквато си я спомних, както и обстоятелствата при които ги спипах. Той опипа дясната си буза и повдигна дългата си коса. Там гореше грозен, нащърбен белег.

–                    Здраво удряш, ще ти го призная. За момент даже изгубих свяст. Първото нещо, което си спомням след крошето, бе как тя пищи, докато ти ме риташе в ребрата.

–                    По онова време бях в разцвета на силите си. – отвърнах с фалшива скромност. – Общо взето не съм сигурен дали го направих заради това, че ми е изневерила или защото си търсих с кой да се сбия. Глупав хлапак. Надявам се не е имало сериозни последствия за теб.

–                    Дванайсет шева ми направиха. – разсмя се силно той. – Ала аз си го просех. Нищо, че кучката ми каза, че живее сама. Странно… дори не й помня името.

–                    Да си кажа правичката, и аз.

За пръв път двамата се засмяхме в един глас. Реших да наруша железните си принципи и да ударя по едно в името на странната ни среща. С него нямахме какво да делим. Какъв бе смисъла да се перчим като смъртни врагове за Хубавата Елена и да прибягваме до подмолни трикове и кръчмарски бой?

Вероятно помъдрявах. Или просто бях женчо, страхуващ се да се бие.

Зависи от това как ще погледнете на нещата.

С него си говорихме като стари приятели, когато запъхтяното ми гадже нахлу в бара и започна да се оправдава за ужасното задръстване, в което бе попаднала. Успокоих я и й предложих да седне и да изпие по нещо с нас. Очите й се разшириха от изненада, когато видя съдържанието на чашата ми.

С новия ми приятел размениха погледи. Може би утре щях да ги заваря в компрометиращо положение. Често повикът на плътта разтакава фамилията на всяка дружба или връзка (особено когато става дума за hole brothers). Но сега не смятам да се тормозя от подобни страхове.

Параноята ни скъсява живота. И без нея сме достатъчно добри в това да го усложним до неузнаваемост.

Photo source: http://www.victormilt.com

Review: Светлина от миналото (Everything is Illuminated), 2005


Everything is illuminated

Първата ми асоциация с името Liev Schreiber е „онзи дървар от Цветния воал, скаран с актьорската игра.” Когато моят преподавател по сценарна практика ми препоръча „един невероятно поетичен филм, трагедия и комедия в едно”, режисиран от него, си помислих, че става въпрос за съвпадение на имената. Кратка справка с IMDB изчисти съмненията – той беше. Че на всичкото отгоре и автор на сценария, макар и адаптиран по биографичната книга на Jonathan Safran Foer. С известен скептицизъм изгледах трейлъра, който ме заинтригува достатъчно, за да видя самия филм още същата вечер.

Да си кажа правичката, отдавна не съм попадала на кинематографична творба, която да ме сграбчи за гърлото и накара да вляза директно в атмосферата му. Поразително красиво заснет, с шарен саундтрак, убедителна актьорска игра и невероятна операторска работа (особено ретроспективните моменти, не можех да откъсна очи).

Историята започва като приятен road movie с множество комедийни елементи. Ексцентричен американски евреин, с очила тип лупи и плюшкиновата склонност да колекционира всичко, на което попадне в житейския си път, за спомен на идните поколения. Било то и птиче лайно, или паднал на земята варен картоф. Той пристига в чуждата за него Украйна, нелеп като извънземен, за да бъде посрещнат от не по-малко странна компания. Забавният и чаровен нехранимайко Александър Перчев, за приятелите Алекс, фен на хип-хопа, велика Америка и негрите, го подбира от гарата в Одеса под акомпанимента на украински оркестър от музиканти-веселяци. Началото не е обещаващо – шофьор ще му бъде сърдит старец, убеден, че е сляп, и следван навсякъде от куче-водач с психични отклонения. Тази странна групичка е единствения шанс на Джонатан да открие почти митичното селце Тачимброд, за което никой не е чувал. Както и да разбули мистерията около Августина – жената, която някога отдавна е спасила дядо му от нацистите.

Минаваме през нацупени гостилничарки, хитри козарчета и иронично хилещи се работници, комични ситуации и сблъсък между два свята, за да се озовем сред поле от слънчогледи, където се крие разковничето.

Дълги, елегантни кадри, меланхоличната и красива музика, сепия и черно-бяло, където трябва. В действителност го усетих като поезия.

Няколко думи за актьорите. Elijah Wood определено не е сред любимците ми, но в случая цялата му неадекватност и кокорене на огромните сини очи си беше съвършено на място. Вокалът на американско-украинската пънк група Gogol Bordello (които участват в саундтрака) Eugene Hutz кърти акведукти в ролята на Алекс. Доста естествено и леко успява да изгради многопластов персонаж и да изкара героя си от клишето. Комплименти и за мълчаливото изпълнение на Boris Leskin като дядото и гордото, почти аристократично излъчване на Laryssa Lauret.

Макар и последната част от филма да навлиза в областта на драмата, сълзливият сантиментализъм е спестен на зрителя. Емоцията е представена просто, не се раздават присъди, не се насажда определена поука. Това е филм, а не морален трактат. Събитията и персонажите следват естествения си ход на развитие. И в това е магията.

Казано накратко, другарят Schreiber да спре да се излага като актьор и да се насочи към областта, за която има няколко идеи повече талант.

Черна котка


Острата миризма на кръв прекъсна сладката ми следобедна дрямка. Протегнах изтръпналите си лапи, изпънах гръбнак и разтърсих позагубилата блясъка си козина. След което се заех с обичайната си баня, разресвайки всяко косъмче с грапавините на езика си. Безпогрешната ми интуиция светеше в яркочервено, но нямаше смисъл да пренебрегвам тоалета си или да бързам излишно. Корабът потъваше по план.

Опашката ми се люлееше весело като махалото на часовник, отброяващ последните мигове на смъртно болен. Следвах порива на обонянието си с безшумни, внимателно премерени стъпки на меките си възглавнички. Бутнах с муцунка вратата на банята и първото, което попадна в обсега ми бе увисналата ръка на доскорошната ми собственичка. Алените капчици от тънките й китки образуваха малки локвички по плочките.

Мръднах неодобрително с мустаците си.

И приживе не беше кой знае каква чистница.

С грациозен скок се изстрелях към ръба на ваната и запристъпвах към безизразната й глава, подпряна на стената. Устата й бе увиснала като на жално дете, а студените й сини очи – изцъклени като стъклени топчета. Потъналите й в червена вода гърди вече не мърдаха.

Подуших я като за последно. Още не бе започнала да мирише.

Знам какво ще си кажете сега. Гадната църна маца ще изяде лицето на клетата самоубийца, нали? Хайде, моля ви се, сериозно ли вярвате, че съм толкова лишена от добър вкус?

Не съм имала удоволствието да пробвам току-що умъртвено човешко. Но от друга страна, котешката ми интуиция ми подсказва, че вкусовите качества на която и да е улична огризка от кофите за боклук са една идея по-високи.

Просто би било грубо да си замина без да се сбогувам.

Вярно, че бе вманиачена, депресирана и като цяло не особено приятна персона, пристрастена към хапчетата и алкохола. Но като стопанка не беше никак лоша. Получавах това, което ми трябваше срещу минималното, което изискваше от мен. Да се гушкам в нея след като поредния й любовник я изоставяше, да я гледам разбиращо с немигащите си очи, докато плачеше и изнасяше поредния си монолог. Не е кой знае какво.

Както разбирате, нямаше да е разумно да остана дълго.

Милата девойка имаше още по-мил брат с фигура на масивен дънер, лош дъх, който се усещаше през девет стаи в десетата и люта омраза към всички представители на животинския вид.

Най-вече котките.

И особено много – черните котки.

Дяволски суеверен тип.

Нали виждате, никак не е лесно да си черна котка в този предубеден и претенциозен свят. Всички се опитват да оправдаят собствените си неудачи със знаците от съдбата и провидението. Занимават се с всякакъв род ритуали за прогонване на злите сили. Плащат безумни пари на хилещи се, мургави врачки (опа, прощавайте, политическо некоректно изказване, но не забравяйте, че съм просто котка), за да развалят черната магия, защото някой ги гледал лошо.

Какво ли не съм изживяла през деветте си живота – ритане, скубане, стреляне с въздушна пушка, замергане с камъни. Когато бях улична котка, не можех да мина от някъде  без да попадна на някой нищо неподозиращ минувач (най-често дама), който да се закове на място и да започне да се върти като пумпал.

И цялата тази драма щеше да се спести, ако хората не се приемаха толкова на сериозно, та да мислят, че някой ще праща знаци специално за тях. Особено Вселената. Не разбирам от езотерика, религия и други подобни мистификации, ала котешката интуиция ми казва, че Вселената си има по-важна работа от това да се занимава с глупавите, лутащи се човечета върху малката синя точка.

И все пак сигурно има такова нещо като проклятие. Вече четвърти мой стопанин се самоубива. Ексцентричната художничка се отрови с газ. Ама че клише! И то за човек, постоянно подчертаващ как търси оригиналното в живота. Депресираната счетоводителка застреля гаджето си, след което и себе си. Скрита лимонка си беше тя, кой би очаквал в бледа, сива мишка като нея да има толкова смелост? Студентът по философия падна от четвъртия етаж на общежитието, в което живееше. Е, за последния не мога да се закълна дали имаше желание да се самоубие или просто бе прекалил с водката.

Сега и самотната кариеристка се записа в личната ми, черна колекция.

Някой би казал, че ги предизвиквам.

И дори не се замислят, че просто хората, склонни към самоубийство, влизат в плен на клишето и решават точно преди да кажат „сбогом” на света да си осиновят коте.

За предпочитане черно.

И това ако не е вселенска трагедия.

Може да отида на врачка, да ми развали магията. Да си поръчам мила, непредубедена двойка, търсеща компания. Без деца, моля, прекалено суетна съм и си обичам спокойствието. Дърпането на козина и опашки не влиза в списъка на любимите ми козметични процедури.

И да знаете, ако влюбените се разделят, причината ще е в черната им котка и отрицателната енергия, която е внесла в живота им.

Стандартен носител на вина.

Забавно е да наблюдаваш заблудите на хорицата, нервните им кризи, поводите да се депресират. Обикновено толкова незначителни, че по-късно и те не могат да си обяснят за какво са се ядосвали. Но в окото на бурята, взимат личните си трагедии толкова на сериозно, анализират ги и ги разглеждат под лупа от всеки ъгъл.

Знаци, символи и вуду кукли. И тук таме по някой нещастен фелин, имал лошия късмет да се роди с черна окраска.

Всичко това е безкрайно интересно за наблюдение, докато си млад.

Но ние, котките, прекалено много ценим спокойствието си, за да изучаваме твърде дълго смешната човешка психика.

Някой почука на вратата. Време беше да изчезвам. Я, милата ми стопанка е оставила един от прозорците на банята отворен. Колко мило! Сърцето ми се изпълва с топли чувства.

Сбогом, маце! Ще ми липсваш, и ти, и оплетените ти монолози като си пийнеше повече. Всъщност повече ще ми липсват удобното легло и винаги пълната купа с храна. Но и ти също, честна дума.

Напускам сцената, мили приятели. Преди да си тръгна, запомнете едно от старата Бастет.

Скрит смисъл винаги може да се изсмуче от пръстите.

Но понякога черната котка си е просто черна котка.

Момиченце


The men don’t know

But the little girls understand.

The Doors, Back Door Man

Oh girl lead me into your darkness.

when this world is trying it’s hardest.

To leave me unimpressed.

Depeche Mode, One Caress

Чак когато поех първата глътка от бутилката, усетих, че някой ме гледа. Почти се задавих. Избърсах потеклите по брадата ми кехлибарени капки и премигах, за да се уверя, че не сънувам.

Тя стоеше на прага на вратата без да помръдва.

Само призрачнорусата й коса се полюшваше от лекия летен бриз. Приличаше на разлюляна нива под лунна светлина. Очите й ме бяха заковали като два гвоздея – дълбоки, черни бездни. Неусмихващи се. Почти безизразни. Наблюдаваше ме като хищник, дебнещ плячката си в храстите.

Не казваше нищо. Само стоеше там, дребна, закотвена на мястото си и не откъсваше погледа си от мен.

С всякакви жени се бях срещал по време на житейския театър. Мислех си, че в една и друга степен са ми ясни. Че няма нещо, с което да ме изненадат или да ме накарат да се чувствам неудобно.

И ето ме сега, професионалният скитник, да се червя присъствието на осемгодишно момиченце. Всъщност, все още не съм сигурен за точната й възраст. Би могла да е и на петнайсет. А от очните й ябълки ме зяпаше жена поне на трийсет, с очи, изпълени с отработено безразличие.и мрачна мъдрост.

Често наблюдавах този поглед. Обикновено като вперех очи в огледалото.

Но да го видя у това същество… с тази бледа, лунна кожа, крехки ръчици и краченца, момиченце, което трябваше да се е сгушило между завивките с любимото плюшено мече… Това ме смущаваше до мозъка на костите ми.

Вместо това тя се бе притаила в мастиления кухненски мрак и наблюдаваше съсредоточено как някакъв си там току-що бе изпълзял измежду бедрата на майка й и се наливаше с уискито на баща й.

А това въобще не я трогваше.

Усетих как челото ми пламва и по гърба ми се стича ледена пот.

Направих усилие да проговоря, въпреки че езикът ми бе залепнал за небцето.

–         Ъ… здрасти.

Честно, по-глупава реплика не съм казвал на жена от тийнейджърските си години насам.

–         Не се впрягай толкова. – Този звънлив гласец правеше цялата ситуация още по-злокобна. Щях да се чувствам една идея по-сигурен, ако бях чул плътните, дрезгави и кадифени тонове на майка й. Не знаех какво да правя с тази невинност… ако изобщо бе невинност. – Не си първия, нито ще бъдеш последния. И недей си въобразява много. Тя избира. Днес си ти, утре ще е момчето от магазина, или доставчика на пица. – Сви устни, първата проява на изражение, която забелязвах на лицето й. – Ще те излъжа, ако ти кажа, че подбира много кандидатите си.

Преглътнах усилено и вкарах още един гълток за кураж. Аз, нервен? Все едно сънувах цялата сцена.

–         Не съм на петнайсет, малката. Отдавна не обръща внимание на това кой кого е прелъстил. – Не можех да повярвам, че си говоря за това с момиче преди пубертета. – В повечето случаи… – усмихнах се глуповато. – … съм прекалено благодарен като ми се усмихне късмета, та да се вълнувам от това тя ли ме е забила или аз.

–         Добре е че го разбираш. Тя доста се изнервя, когато някой започне да се хвали, че я е забил. Последният път простреля един такъв самохвалко в задните части. – Завъртя презрително очи. – Доста емоционално нестабилна е, горката.

Говореше за майка си с такова снизхождение, а най-лошото бе че думите й мачкаха с цялата тежест на истината в тях.

Пръстите й разсеяно си играеха с къдрите на бялата й рокля.

–         А баща ти как приема цялата работа? – Защо ли попитах? Това грам не ме интересуваше. Явно и тя бе разбрала колко бутафорен е въпроса ми. За първи път по детското й личице се плъзна усмивка. Толкова иронична, че ми загорча в устата.

–         Той ли? Прекалено е щастлив, че си е намерил жена, с която да си изневервяват взаимно. Интересни субекти са. По своему всеки е намерил щастието в другия. Или в отсъствието му.

–         Тъжно. – промълвих неволно.

–         Щом липсата на семейни ценности толкова те натъжава, защо чукаш омъжени жени? – Вулгарният израз от малиновите й устни вече не можеше да ме шокира.

–         А ти защо се спотайваш, а не спиш като добро дете? – контрирах я. Тя не се смути.

–         Защо да спя, когато в спалнята на майка ми се случват толкова интересни неща? – Лицето й грейна внезапно. – А тя никога не си прави труда да затвори вратата.

Ако щете ми вярвайте, но се изчервих като ученик. Едно бе да знам, че някъде в къщата има дете, съвсем друго, че се е притаявала като сянка и е гледала как с майка й си обменяме любовни сокове.

–         Срам ли те е? – усмивката й стана още по-широка, ала очите й бяха все така сериозни и безизразни. – Няма защо, тук всички сме големи хора. Или поне някои от нас.

–         Ти си само дете. – Глупава реплика. Поредната.

–         Знаеш ли, страната на захарния памук и хартиените лампички може да стане доста скучно място, когато вече си я пребродил надлъж и шир. – Малката се подпря на рамката на вратата и облиза устни. – Когато обаче забележиш нещо различно… ъгълче, в което да се вмъкнеш… ъгълче мрак… няма как да устоиш. За какво мислиш, че Алиса се е гмурнала в заешката дупка? – Сложи ръка върху неоформената си гърда. Предизвикваше ме. А аз бях изгубил ума и дума.

–         Дали обаче си готова за лабиринта, който те чака зад ъгъла? – прокарах ръка през косата си, започнала да посивява. – Някога дебнещият мрак ме примами да го последвам. Още не съм сигурен дали съм намерил ключа към решението.

–         Тебе просто лутането те влече. – заяви ми тя съвършено сериозно, все едно ме бе познавала цял живот. – Никога не си искал да откриеш отговор или да намериш правилната пътека. Следваш белия заек, защото си привлечен от въртеливите му, почти сладострастни движения и пухкавата опашка. Следваш естественото си любопитство.

–         Прекалено много честност, като за събота вечер.

–         Е, и в любопитството няма нищо нередно. Но аз обичам да наблюдавам. И когато набележа целта и изчисля разстоянието и посоката на вятъра… я достигам само с един изстрел.

Плъзна се към мен по теракотените плочки с грацията на балерина. Косите й изшумоляха в тъмното, тихият й смях се изгуби в ъглите на стаята. Докато се усетя, бе хванала ръката ми и ме гледаше очаквателно.

–         Наведи се. Искам да ти кажа нещо.

–         И от тук те чувам добре. – изломотих под нос.

–         Човек разбира нещата по-добре, когато му ги прошепнеш.

Като хипнотизиран се доближих до невинното й лице с усещане, че върша грях. Тя не ме чака много, а веднага залепи устните си в моите. Беше кратичка, детска целувка, просто търкане на кожа в кожа. И въпреки това през тялото ми премина такъв мощен електрически заряд, какъвто не бях усетил дори от устните на майка й между краката си.

–         Довиждане, страниче. – Преди да разбера, тя се бе оттеглила към коридора. Обърна се само за момент, за да ми помаха и да ми пусне една последна усмивка. – Ще те засека по ъглите на лабиринта.

Photo source: http://smashinghub.com

Диалог


–         И защо така отхвърли нещастното девойче? Миналата седмица не можеше да отлепиш поглед. Цяла локвичка от лиги ти изтече.

–         Аз съм прокълнат. Нито една жена, колкото и да е специална, не може да ми задържи окото за повече от седмица.

–         Ха! Така ли му викат вече?

–         На кое?

–         На това да нямаш ни най-малка идея какво искаш. Проклятие! Колко стилно. Я ми кажи, колко глупачки си вързал на тази въдица?

–         Говоря ти съвсем сериозно.

–         Но разбира се, не се и съмнявам. Представям си те. Меланхоличният поглед, стоическото понасяне на страданието, подчертаното безразличие. Сто процента се продаваш като топъл хляб.

–         Виждам, че те бива в това да определяш цената. Само че дали от практичност не изпускаш най-същественото?

–         О, добър си. Сега пускаш по един достатъчно мъгляв каламбур, та да омаеш главата на бедното пиленце. Караш я да се чувства достатъчно глупава и ошашавена от дълбоката ти философска натура. И сама си слага въжето.

–         Дори за миг ли не допускаш, че съм искрен с теб? По-искрен отколкото съм бил с когото и да е през последните години?

–         Искреността е въпрос на гледна точка. Всеки я разбира както си пожелае и най-често я използва като разменна монета. Седиш срещу мен, слушам те, но чувам само празен монолог – още една фасада.

–         Някой казвал ли ти е че си в състояние да убиеш желанието на човек да прояви чувствителност?

–         Сигурна съм, че имаш добре подготвен репертоар за излизане от такива ситуации. Нали знаеш, реплики според стереотипа, който виждаш срещу себе си.

–         Единствената, която слага стереотипи в момента, си ти самата. Може ли за момент да ми свалиш предварително лепнатия етикет и да ме видиш като човешко същество?

–         И да се потопя в дълбоката драма на твоята неразбрана душа? Да си изплачеш сълзите на рамото ми и да се изсекнеш в съчувствието ми? Не мислиш ли, че сме прекалено стари за това?

–         Стар, това е хубава дума. Точно това усещам в последно време. Случвало ли ти се е да мислиш, че вече си минала през всичко? Че нищо повече не може да те изненада. Да те развълнува. Да те докосне и да разсее блудкавата помия, в която тънеш всеки ден? Всичко е повтаряемо. Реплики, хора, ситуации, глупави роли. Всичко омръзва, рано или късно. Дори страстта.

–         Обикновено се старая да прегризвам тъгата през гърлото преди да ме е обзела. Животът е твърде кратък. И нямаме време за глупости и празни приказки.

–         Виждам, че си идеалната жена за сбъркан смотаняк като мен. Говорим на различни езици. И както върви линията на разговора ни, никога няма да мога да достигна до теб през пластовете. Напълно недостъпна си. Което само засилва моето ожесточение.

–         Обречен си на вечна несподелена любов. Аз ще отлитам. Съжалявам, но си падам по хора с една идея повече живец отколкото виждам в теб. Меланхоличният типаж спира да бъде интересен когато излезеш от пубертета.

–         Бих ти пожелал успех. Обаче житейският ми опит показва, че накрая ще се озовеш на моята позиция. Един ден хората просто се уморяват… от всичко. Включително и да демонстрират енергия.

–         Какво друго ми остава освен да доказвам, че не си прав?

–         Какво друго ми остава освен да завиждам, че все още си в плен на илюзията? И че все още вярваш в нещо, въпреки циничната маска.

–         Кой ти казва, че е маска?

–         Ще си говорим пак като се видим отново.

–         Забавлявай се с проклятието си. А ако откъснеш поглед от него, можеш да видиш доста интересни неща.

Сняг и луна


Кремена стовари торбите с продукти върху пода на кухнята и срита голямата туба минерална вода под масата. Свали тежкото си палто и го метна на облегалката на стола, след което с въздишка на досада се зае да рови из чантата си, модел торба. Трябваше да смени мелодията на проклетото нещо, но все не намираше време. „Както и за толкова много неща.” Изкорени депресиращата мисъл, захвърли бурена в килера на ума си, а пръстите й напипаха издраскания от прекалена употреба мобилен телефон.

Познат номер.

Познато име.

„Пак ли ти?” Не трябваше да вдига. Разполагаше с огромна купчина оправдания, които можеше да използва.

И въпреки това машинално пръстът й чукна върху зелената слушалка.

Глупачка.

–         Вали ли сняг при вас? – топъл, плътен глас със закачлив нюанс. Същият глас за който някога бе казала, че асоцира с греяно вино.

–         Обаждаш ми се само, за да ме попиташ за шибаното време? – изсъска му тя като пепелянка. – Аз да не съм ти метеорологична справка? Провери в интернет, като толкова ти се иска да знаеш какво е времето в родината ти. Пф!

Смях. Човекът от другата страна на линията бе единствения, имунизиран срещу хронично лошото й настроение. Нито веднъж не се върза на темпераментните й изблици, нито пък й кресна в отговор. Още една причина поради която майка й не спираше да й натяква. „Отърва ти доброто момче.”

–         Слънчице, както обикновено. На какво ли се дължи? – Кратка пауза, в която се правеше, че измисля отговора. – Току-що си се върнала от магазина, нали?

–         Давай, ясновидецо, покажи колко си велик. – Започваше любимата му игричка. „Колко добре познавам Креми.” Събеседникът въобще не регистрира ироничната й забележка, а продължи да описва сцената с професионално безразличие.

–         Седнала си на пода, с леко разтворени крака. Подпирала си се на коленете си, докато си ровила из чантата за телефона си. Сто процента си изсипала половината съдържание навън, за да намериш каквото ти трябва, а?

Кремена сведе срамежливо очи към купчината дребни предмети и се зае да ги прибира, докато нагласяше по-удобно слушалката на рамото си.

–         Китките ти са зачервени от дръжките на торбите. Пак си купила прекалено много – половината от което сигурно ще се въргаля в хладилника, докато не го изхвърлиш.

–         А ти лежиш на канапето в офиса, лявата ти ръка е сгъната под главата. – Какво пък, нека се включи в играта. – Затворил си очи и не спираш да се усмихваш, докато говориш. Винаги съм ти казвала, че не е прилично.

–         Мръщиш се, но преди да осъзнаеш усмивката вече е заразила и теб. Очите ти грейват, докато се изправяш на крака и се доближаваш до прозореца.

–         Много мило. Но не мога да си видя очите. – Коленете вече я боляха, затова наистина се плъзна нагоре, към рамката на любимия си панорамен прозорец. – Току-що си спрял джаза, за да можеш да ми звъннеш.

–         Всъщност този път е блус. – тихо подсмихване.

–         Хм… – плъзна пръст по стъклото, загледана в светлината от уличната лампа. – Така и не се научих да ги различавам.

–         Жалко за теб. Ще си умреш невежа.

–         А ти като сноб. – Не му остана длъжна тя.

–         На сноба му се струва, че при вас наистина вали сняг. Косата ти е още мокра, а в един от кичурите се е заплела неразтопена снежинка.

–         Ти сериозно ли сега ги измисляш тези неща? Все ми се струва, че цял ден си пишеш репликите старателно в някой бележник, за да ми вземеш ума като ми се обадиш по късни доби. Сериозно, никой не говори така.

Мълчание.

–         Сега и ти се изправяш от канапето, нали? Вървиш с бавна, ленива крачка към прозореца. Като самодоволен котарак. – Бузата й се опря в студеното стъкло. – Нищо не казваш. Още ли слушаш тишината? – Не знаеше от къде й дойде това последното. Не бе от най-поетичните натури.

–         А сега си играеш с обицата на лявата си вежда. Винаги го правиш, когато не си сигурна какво трябва да кажеш. – Последните думи на Ангел бяха почти като шепот в ухото й. – Прехапваш леко устни и…

–         Стига! – Кремена стисна нервно слушалката. – Вече се чувствам като обект на преследване. Все едно си монтирал камери навсякъде в апартамента ми.

–         Харесва ти, признай си. И още не си ми отговорила на въпроса.

–         Какъв беше той?

–         Виждаш ли снега?

–         Каква е хавата с този сняг? – намръщи се тя. – Да, натрупа доста тази вечер. Ботушите ми целите се напълниха с ледена вода.

–         А лунната пътечка, която се спуска по пряспата? И се слива с лъчите от уличното осветление? Това ли виждаш сега? – За първи път усети в гласа му нотки неувереност. Прищя й се да го накаже, задето прониква така безсрамно в личния й свят. Да му каже нещо грозно и жестоко. Че не вижда луната от натрупаните боклук, мръсотия и лаещи кучета. Че чистотата на снега е удавена в кал.

Но думите умряха преди да са се изплъзнали от върха на езика й.

–         Да. Това виждам. Сняг, луна, кристалчета. Красота. Улових ли естетиката на пейзажа?

–         Аз гледам абсолютно същото през моя прозорец. Точно в тази минута.

Потисна напиращите сълзи. Не беше честно. Толкова близо, в един миг, сякаш можеше да протегне ръка през стъклото и да докосне неговата. И в същото време на хиляди километри. Огледалото нямаше да се пропука.

Мълчаха дълго, а очите им бяха  потънали в снега. Брояха всяко отделно вдишване и издишване и си представяха света на другия. Накрая тя наруши златното мълчание.

–         Защо продължаваш да ми се обаждаш?

–         А защо не?

–         Ти си този, който пожела да се разделим.

–         Пак ли ще ми го натякваш?

–         Не ти го натяквам. Прав беше. Ти там, а аз тук, нямаше как да се получи. Решението беше на място. Обаче … сякаш не можеш да ме оставиш. Не спираш да търсиш пролуки. Ловиш се като удавник за сламка за нещата, които ни свързват, макар и за малко. За какво е всичко това?

–         Пак ли тази драматична нотка, Креми?

–         Никой не може да продължи да живее, ако сме хванати постоянно между минало и настояще. Явно няма да сме заедно в този живот. За какво да се тормозим повече?

–         Значи искаш да прекъснем връзка?

–         Не знам… – Снежинките танцуваха около мръсната лампа. Дали заради красотата на момента, дали от страх и нежелание да скъса невидимата нишка, Кремена отново не намери сили за сбогом.

–         Аз също. Каквото и да правя през деня, с когото и да се виждам, всяка фибра ме тегли към момента, в който ще взема телефона и ще избера името ти.

И тя чакаше с нетърпение този момент от деня. Но да му го каже, означаваше да затънат още повече в миналото.

А то си бе минало – независимо дали го възприемаха като кално блато или дълбоки, чисти преспи, удавени в луннобяло.

Не можа да измисли какво друго да каже.

–         Лека нощ.

Въздишка.

–         Лека нощ.

Тя загаси лампата и остана дълго загледана в суровия пейзаж отвън.

Някъде там далеч той щеше да направи същото.