Емоционално изнудване: Аз, несретникът


Тримата седяха в просторната всекидневна, а ярките слънчеви лъчи пробиваха пътя си към лицата им през наполовина спуснатите щори. Стефан се бе облегнал на стената със затворени очи, под които личаха следите от недоспиване. Изглеждаше отпуснат и напълно извън реалността, ала ръката му яростно мачкаше една цигара. От време на време изсъскваше тихо, ала не отваряше очи. Деян бе скръстил ръце, без да се отмества от прозореца. Пушеше съсредоточено. Той също не бе в най-добри отношения със съня от няколко седмици насам. Въпреки че по природа бе жизнен, енергичен и рядко се оставяше в плен на черни мисли, и по неговото чело вече се бе образувала бръчка от нерви. Единствено Самуил, който кротко пиеше кафето си в другия край на масата, изглеждаше спокоен.

Стефан и Деян никога не го бяха виждали да се ядосва. Нито пък да излиза от обичайното си състояние на ленива котка. Това бе човека, превърнал непукизма в изкуство. Приемаше всичко – и добро, и лошо – с еднакво безразличие. Щеше да продължи да следва обичайните си навици, показвайки среден пръст на  обстоятелствата. Същото неразгадаемо изражение, същото небрежно свиване на раменете, същата разсеяна полуусмивка.

И въпреки че приятелите му така и не успяха да го разберат напълно, го уважаваха и ценяха. Най-вече защото знаеха, че могат да разчита на него, защото думата му тежеше като камък на мястото си. Не той беше причината за изпълнената с жлъч обстановка, в която заварихме тримата си герои.

–         Какво е този път? – Стефан не издържа и пръв наруши напрегнатото мълчание. Не говореше високо, но яростта съскаше в гласа му като отровна пара. – Глезенчето ли си е счупил? Или може би се е скарал със Слънчицето? Да не би случайно дъждът да е поръсил палтото му? В депресия ли е? Мензиса му е дошъл?

–         Стига, Стеф! – сряза го Деян и пое една глътка дим в дробовете си. – Не е нужно да изгадняваш. Момчето си имаше проблеми…

–         Проблеми? Пич, гладните деца в Сомалия имат проблеми. – Стефан отвори очи и тропна ядно с юмрук по масата. – А на Юлиян всеки ден му е чиста катастрофа! Сериозно, не познавам друг човек, на който да му се случват повече драми, мелодрами и драмедии!

–         Сигурно е прокълнат. – подметна небрежно Самуил, докато си свиваше цигара с видимо удоволствие. Обожаваше дребните ритуали. – Като се е раждал майка му не е дала пари на някоя циганка, за да й гледа и върху му се е стоварило проклятието на братята роми.

–         Хич не ми пука, ако ще и да е преследван от всички африкански и хаитянски вуду жреци! – Стефан, известен сред приятелите си като Кибрита, скочи и остави вулкана на гнева си да избухне, без да се вълнува от последиците. – Факт е че ние тримата се скъсахме от работа и дадохме всичко от себе си. А той само се измъква с възможно най-ламерските оправдания. И все още мислите, че е невинно момченце с лош късмет? Та той ни използва!

–         О, хайде стига, не драматизирай! – Деян се мъчеше да звучи спокойно, но тревогата бе ясно изразена в очите му. Именно той бе поканил Юлиян да се присъедини към проекта им, тъй като от пръв поглед бе изпитал към него братска привързаност. И сега усещаше как щеше да съжалява за прибързаното си решение. – Вярно е че напоследък не беше от най-активните, но и той е вършил много работа. Нека не бъдем напълно несправедливи. Пък и ти можеше малко да се опиташ да си смекчиш отношението. Нали се сещаш, да бъдеш една идея по-снизходителен.

–         Снизходителен съм към хора, които не кръшкат от задълженията си! – озъби му се Стефан. – А Юлиян беше предупреден, че този уикенд имаме най-много работа и оформяме финалните щрихи. Къде е той при това положение? Как да се държа добре с някой, който ме прави на глупак? И тебе, най-вече.

Да, за последния месец Юлиян беше претърпял бъбречна криза, лек инцидент с автомобил, от който му останаха уплаха и няколко драскотини. Дългогодишното му гадже го заряза, любимият му заек умря, хазяинът го заплашваше, че ще го изгони от квартирата му. А това водеше до чести отсъствия и дупки в работата му.

На няколко пъти Деян се опита да поговори с него да проявява повече сериозност. Това доведе до нови драми, плач, сърдене и обяснения как никой никога не е вярвал в него и цял живот всички са му се подигравали.

–         За пръв път мислех, че някой наистина вижда потенциала в мен. Обаче се оказах излъган, както обикновено. – бе заявил драматично по време на една работна сесия, през която конфликтът изплува ярко. Стефан най-сетне си бе показал зъбите, Деян се опита да контролира положението с вродения си такт. А Самуил гледаше безучастно отстрани. – Е, щом съм ви такава пречка, махам се. Желая ви успех.

–         Прав ти път! – сряза го Стефан с грачещия си глас.

–         Юли, моля те, недей, нека не се държим като деца, никой не те гони…

–         Но не ме и искате в екипа… – той го гледаше с обичайното си изражение на изгубено кутре. – Знам, никаква работа не ви върша, ала какво да правя, все така се случва…

И така нататък, и така нататък. Напрежението растеше, както и лавинообразното количество извинения. Финалът наближаваше, както и момента да решат дали да включат името му сред участниците.

Стефан бе категоричен като настървена хрътка.

Деян се колебаеше, тъй като усещаше Юлиян като своя лична отговорност.

Самуил заяви, че за него е приоритет да си свършат работата. Всичко останало бе прах и суета.

–         Добре, искаш да го включа заради онова мизерно проучване, което направи и над което ти се поти цяла нощ да приведеш в приличен вид?

–         Просто той ужасно много се стараеше и имаше желание…

–         Виж какво, Дидо – заяви му сериозно Стефан. – И аз като малък имах желание да стана велик учен, обаче така и не ми тръгнаха точните науки. Само с едно голо желание не става. Трябва да поработиш здраво над това, което искаш.

–         И какво искаш от мен? – Деян също губеше търпение. – Да го набия? Да го изгоня демонстративно? Да му кажа, че просто го отлъчваме?

–         Точно това му се иска да направиш. – Самуил се взираше в черното си кафе като хипнотизиран. – Дълбоко в себе си добрият стар Стеф обожава скандалите.

–         О, я престани вече и ти. – Стефан направи опит да се успокои и заговори Деян с по-благ тон. – Виж, разбирам как се чувстваш. Искаш да дадеш шанс на всички, искаш всички да са щастливи и доволни. Обаче това няма как да стане. Такъв е живота. Да не би на някой от нас да му бе лесно? Разкъсвахме се между учене, работа и този проект. Кога за последно сме излизали дори само за по една бира? Нямаме време да се усмихнем! И защо непрекъснато трябва да слушаме оправданията му, при положение, че всеки от нас е жертвал толкова много от личния си живот?

Деян се отпусна тежко на стола.

Знаеше, че в думите на приятеля му има истина.

И въпреки това усещаше горчивия вкус на разочарованието на върха на езика си.

Щеше да им се наложи да проведат разговор, който да постави на изпитание всичките му нерви и положителна нагласа.

–         Хайде, женчовци. – обади се внезапно Самуил. – Имаме задача за вършене и трябва до довечера да сме спуснали кепенците, ясно? Кой дошъл – дошъл. Аз никой няма да чакам повече.

–         Той е прав. Да поработим и да видим какво ще стане довечера. Пък кой знае, тогава Юли може да се появи с нещо довършено.

–         Гладна кокошка просо сънува – измърмори саркастично Стефан и отиде да вземе лаптопа си.

***

Юлиян се появи, като им разказа още една от своите поредици злополучни събития. Всичко започна със злия му хазяин, мина през един враждебно настроен полицай, злобна стара бабичка, изгубен портфейл и разпиляни на вятъра бележки по проекта. Той се кълнеше във всичко най-свято, че ги е бил написал. Ала нали е все един такъв… несретник.

Деян най-сетне намери сили и му заяви, че го изключват от проекта, защото нямат повече време за неговите задачи. Стефан го подкрепи с шумно и невъздържано одобрение. Самуил въздъхна и му заяви, че се държи като дете.

Юлиян го прие тежко и драматично. Започна тирада на тема „Многострадалната Геновева” и че винаги другите успяват. Той никога, защото съдбата му имала зъб, всички приятели били предатели. И така нататък.

Накрая заяви, че казва „сбогом” на този жесток свят.

Качи се на прозореца и преди някой да успее да му каже каквото и да е, скочи от там.

До него не достигна саркастичната Самуилова реплика, че са само на първия етаж.

Юлиян изкара следващия месец в болницата със счупен крак. Украсяваше историята с драматични нюанси и всеки път изкарваше личната си трагедия още по-ужасна.

Деян го посети един-два пъти от човещина и чувство за вина, но накрая и той не успя да понесе разиграващите се сапунени опери.

Ако трябваше да се вярва на плачливите му думи, тримата приятели бяха събирателен образ на всички злодеи от световната история.

Драмата все пак постигна известен успех.

Измъчваната от угризения бивша приятелка на Юлиян се върна при него… само за да го зареже шест месеца по-късно. Просто рамото й хвана ревматизъм от всички сълзи, които той проля на него.

Що се отнася до Деян, Стефан и Самуил, не усетиха липсата на четвъртия елемент и успяха да предадат проекта в срок, с изпълнени условия до последната запетая.

Но това е друга история.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s