Сняг и луна


Кремена стовари торбите с продукти върху пода на кухнята и срита голямата туба минерална вода под масата. Свали тежкото си палто и го метна на облегалката на стола, след което с въздишка на досада се зае да рови из чантата си, модел торба. Трябваше да смени мелодията на проклетото нещо, но все не намираше време. „Както и за толкова много неща.” Изкорени депресиращата мисъл, захвърли бурена в килера на ума си, а пръстите й напипаха издраскания от прекалена употреба мобилен телефон.

Познат номер.

Познато име.

„Пак ли ти?” Не трябваше да вдига. Разполагаше с огромна купчина оправдания, които можеше да използва.

И въпреки това машинално пръстът й чукна върху зелената слушалка.

Глупачка.

–         Вали ли сняг при вас? – топъл, плътен глас със закачлив нюанс. Същият глас за който някога бе казала, че асоцира с греяно вино.

–         Обаждаш ми се само, за да ме попиташ за шибаното време? – изсъска му тя като пепелянка. – Аз да не съм ти метеорологична справка? Провери в интернет, като толкова ти се иска да знаеш какво е времето в родината ти. Пф!

Смях. Човекът от другата страна на линията бе единствения, имунизиран срещу хронично лошото й настроение. Нито веднъж не се върза на темпераментните й изблици, нито пък й кресна в отговор. Още една причина поради която майка й не спираше да й натяква. „Отърва ти доброто момче.”

–         Слънчице, както обикновено. На какво ли се дължи? – Кратка пауза, в която се правеше, че измисля отговора. – Току-що си се върнала от магазина, нали?

–         Давай, ясновидецо, покажи колко си велик. – Започваше любимата му игричка. „Колко добре познавам Креми.” Събеседникът въобще не регистрира ироничната й забележка, а продължи да описва сцената с професионално безразличие.

–         Седнала си на пода, с леко разтворени крака. Подпирала си се на коленете си, докато си ровила из чантата за телефона си. Сто процента си изсипала половината съдържание навън, за да намериш каквото ти трябва, а?

Кремена сведе срамежливо очи към купчината дребни предмети и се зае да ги прибира, докато нагласяше по-удобно слушалката на рамото си.

–         Китките ти са зачервени от дръжките на торбите. Пак си купила прекалено много – половината от което сигурно ще се въргаля в хладилника, докато не го изхвърлиш.

–         А ти лежиш на канапето в офиса, лявата ти ръка е сгъната под главата. – Какво пък, нека се включи в играта. – Затворил си очи и не спираш да се усмихваш, докато говориш. Винаги съм ти казвала, че не е прилично.

–         Мръщиш се, но преди да осъзнаеш усмивката вече е заразила и теб. Очите ти грейват, докато се изправяш на крака и се доближаваш до прозореца.

–         Много мило. Но не мога да си видя очите. – Коленете вече я боляха, затова наистина се плъзна нагоре, към рамката на любимия си панорамен прозорец. – Току-що си спрял джаза, за да можеш да ми звъннеш.

–         Всъщност този път е блус. – тихо подсмихване.

–         Хм… – плъзна пръст по стъклото, загледана в светлината от уличната лампа. – Така и не се научих да ги различавам.

–         Жалко за теб. Ще си умреш невежа.

–         А ти като сноб. – Не му остана длъжна тя.

–         На сноба му се струва, че при вас наистина вали сняг. Косата ти е още мокра, а в един от кичурите се е заплела неразтопена снежинка.

–         Ти сериозно ли сега ги измисляш тези неща? Все ми се струва, че цял ден си пишеш репликите старателно в някой бележник, за да ми вземеш ума като ми се обадиш по късни доби. Сериозно, никой не говори така.

Мълчание.

–         Сега и ти се изправяш от канапето, нали? Вървиш с бавна, ленива крачка към прозореца. Като самодоволен котарак. – Бузата й се опря в студеното стъкло. – Нищо не казваш. Още ли слушаш тишината? – Не знаеше от къде й дойде това последното. Не бе от най-поетичните натури.

–         А сега си играеш с обицата на лявата си вежда. Винаги го правиш, когато не си сигурна какво трябва да кажеш. – Последните думи на Ангел бяха почти като шепот в ухото й. – Прехапваш леко устни и…

–         Стига! – Кремена стисна нервно слушалката. – Вече се чувствам като обект на преследване. Все едно си монтирал камери навсякъде в апартамента ми.

–         Харесва ти, признай си. И още не си ми отговорила на въпроса.

–         Какъв беше той?

–         Виждаш ли снега?

–         Каква е хавата с този сняг? – намръщи се тя. – Да, натрупа доста тази вечер. Ботушите ми целите се напълниха с ледена вода.

–         А лунната пътечка, която се спуска по пряспата? И се слива с лъчите от уличното осветление? Това ли виждаш сега? – За първи път усети в гласа му нотки неувереност. Прищя й се да го накаже, задето прониква така безсрамно в личния й свят. Да му каже нещо грозно и жестоко. Че не вижда луната от натрупаните боклук, мръсотия и лаещи кучета. Че чистотата на снега е удавена в кал.

Но думите умряха преди да са се изплъзнали от върха на езика й.

–         Да. Това виждам. Сняг, луна, кристалчета. Красота. Улових ли естетиката на пейзажа?

–         Аз гледам абсолютно същото през моя прозорец. Точно в тази минута.

Потисна напиращите сълзи. Не беше честно. Толкова близо, в един миг, сякаш можеше да протегне ръка през стъклото и да докосне неговата. И в същото време на хиляди километри. Огледалото нямаше да се пропука.

Мълчаха дълго, а очите им бяха  потънали в снега. Брояха всяко отделно вдишване и издишване и си представяха света на другия. Накрая тя наруши златното мълчание.

–         Защо продължаваш да ми се обаждаш?

–         А защо не?

–         Ти си този, който пожела да се разделим.

–         Пак ли ще ми го натякваш?

–         Не ти го натяквам. Прав беше. Ти там, а аз тук, нямаше как да се получи. Решението беше на място. Обаче … сякаш не можеш да ме оставиш. Не спираш да търсиш пролуки. Ловиш се като удавник за сламка за нещата, които ни свързват, макар и за малко. За какво е всичко това?

–         Пак ли тази драматична нотка, Креми?

–         Никой не може да продължи да живее, ако сме хванати постоянно между минало и настояще. Явно няма да сме заедно в този живот. За какво да се тормозим повече?

–         Значи искаш да прекъснем връзка?

–         Не знам… – Снежинките танцуваха около мръсната лампа. Дали заради красотата на момента, дали от страх и нежелание да скъса невидимата нишка, Кремена отново не намери сили за сбогом.

–         Аз също. Каквото и да правя през деня, с когото и да се виждам, всяка фибра ме тегли към момента, в който ще взема телефона и ще избера името ти.

И тя чакаше с нетърпение този момент от деня. Но да му го каже, означаваше да затънат още повече в миналото.

А то си бе минало – независимо дали го възприемаха като кално блато или дълбоки, чисти преспи, удавени в луннобяло.

Не можа да измисли какво друго да каже.

–         Лека нощ.

Въздишка.

–         Лека нощ.

Тя загаси лампата и остана дълго загледана в суровия пейзаж отвън.

Някъде там далеч той щеше да направи същото.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s