Момиченце


The men don’t know

But the little girls understand.

The Doors, Back Door Man

Oh girl lead me into your darkness.

when this world is trying it’s hardest.

To leave me unimpressed.

Depeche Mode, One Caress

Чак когато поех първата глътка от бутилката, усетих, че някой ме гледа. Почти се задавих. Избърсах потеклите по брадата ми кехлибарени капки и премигах, за да се уверя, че не сънувам.

Тя стоеше на прага на вратата без да помръдва.

Само призрачнорусата й коса се полюшваше от лекия летен бриз. Приличаше на разлюляна нива под лунна светлина. Очите й ме бяха заковали като два гвоздея – дълбоки, черни бездни. Неусмихващи се. Почти безизразни. Наблюдаваше ме като хищник, дебнещ плячката си в храстите.

Не казваше нищо. Само стоеше там, дребна, закотвена на мястото си и не откъсваше погледа си от мен.

С всякакви жени се бях срещал по време на житейския театър. Мислех си, че в една и друга степен са ми ясни. Че няма нещо, с което да ме изненадат или да ме накарат да се чувствам неудобно.

И ето ме сега, професионалният скитник, да се червя присъствието на осемгодишно момиченце. Всъщност, все още не съм сигурен за точната й възраст. Би могла да е и на петнайсет. А от очните й ябълки ме зяпаше жена поне на трийсет, с очи, изпълени с отработено безразличие.и мрачна мъдрост.

Често наблюдавах този поглед. Обикновено като вперех очи в огледалото.

Но да го видя у това същество… с тази бледа, лунна кожа, крехки ръчици и краченца, момиченце, което трябваше да се е сгушило между завивките с любимото плюшено мече… Това ме смущаваше до мозъка на костите ми.

Вместо това тя се бе притаила в мастиления кухненски мрак и наблюдаваше съсредоточено как някакъв си там току-що бе изпълзял измежду бедрата на майка й и се наливаше с уискито на баща й.

А това въобще не я трогваше.

Усетих как челото ми пламва и по гърба ми се стича ледена пот.

Направих усилие да проговоря, въпреки че езикът ми бе залепнал за небцето.

–         Ъ… здрасти.

Честно, по-глупава реплика не съм казвал на жена от тийнейджърските си години насам.

–         Не се впрягай толкова. – Този звънлив гласец правеше цялата ситуация още по-злокобна. Щях да се чувствам една идея по-сигурен, ако бях чул плътните, дрезгави и кадифени тонове на майка й. Не знаех какво да правя с тази невинност… ако изобщо бе невинност. – Не си първия, нито ще бъдеш последния. И недей си въобразява много. Тя избира. Днес си ти, утре ще е момчето от магазина, или доставчика на пица. – Сви устни, първата проява на изражение, която забелязвах на лицето й. – Ще те излъжа, ако ти кажа, че подбира много кандидатите си.

Преглътнах усилено и вкарах още един гълток за кураж. Аз, нервен? Все едно сънувах цялата сцена.

–         Не съм на петнайсет, малката. Отдавна не обръща внимание на това кой кого е прелъстил. – Не можех да повярвам, че си говоря за това с момиче преди пубертета. – В повечето случаи… – усмихнах се глуповато. – … съм прекалено благодарен като ми се усмихне късмета, та да се вълнувам от това тя ли ме е забила или аз.

–         Добре е че го разбираш. Тя доста се изнервя, когато някой започне да се хвали, че я е забил. Последният път простреля един такъв самохвалко в задните части. – Завъртя презрително очи. – Доста емоционално нестабилна е, горката.

Говореше за майка си с такова снизхождение, а най-лошото бе че думите й мачкаха с цялата тежест на истината в тях.

Пръстите й разсеяно си играеха с къдрите на бялата й рокля.

–         А баща ти как приема цялата работа? – Защо ли попитах? Това грам не ме интересуваше. Явно и тя бе разбрала колко бутафорен е въпроса ми. За първи път по детското й личице се плъзна усмивка. Толкова иронична, че ми загорча в устата.

–         Той ли? Прекалено е щастлив, че си е намерил жена, с която да си изневервяват взаимно. Интересни субекти са. По своему всеки е намерил щастието в другия. Или в отсъствието му.

–         Тъжно. – промълвих неволно.

–         Щом липсата на семейни ценности толкова те натъжава, защо чукаш омъжени жени? – Вулгарният израз от малиновите й устни вече не можеше да ме шокира.

–         А ти защо се спотайваш, а не спиш като добро дете? – контрирах я. Тя не се смути.

–         Защо да спя, когато в спалнята на майка ми се случват толкова интересни неща? – Лицето й грейна внезапно. – А тя никога не си прави труда да затвори вратата.

Ако щете ми вярвайте, но се изчервих като ученик. Едно бе да знам, че някъде в къщата има дете, съвсем друго, че се е притаявала като сянка и е гледала как с майка й си обменяме любовни сокове.

–         Срам ли те е? – усмивката й стана още по-широка, ала очите й бяха все така сериозни и безизразни. – Няма защо, тук всички сме големи хора. Или поне някои от нас.

–         Ти си само дете. – Глупава реплика. Поредната.

–         Знаеш ли, страната на захарния памук и хартиените лампички може да стане доста скучно място, когато вече си я пребродил надлъж и шир. – Малката се подпря на рамката на вратата и облиза устни. – Когато обаче забележиш нещо различно… ъгълче, в което да се вмъкнеш… ъгълче мрак… няма как да устоиш. За какво мислиш, че Алиса се е гмурнала в заешката дупка? – Сложи ръка върху неоформената си гърда. Предизвикваше ме. А аз бях изгубил ума и дума.

–         Дали обаче си готова за лабиринта, който те чака зад ъгъла? – прокарах ръка през косата си, започнала да посивява. – Някога дебнещият мрак ме примами да го последвам. Още не съм сигурен дали съм намерил ключа към решението.

–         Тебе просто лутането те влече. – заяви ми тя съвършено сериозно, все едно ме бе познавала цял живот. – Никога не си искал да откриеш отговор или да намериш правилната пътека. Следваш белия заек, защото си привлечен от въртеливите му, почти сладострастни движения и пухкавата опашка. Следваш естественото си любопитство.

–         Прекалено много честност, като за събота вечер.

–         Е, и в любопитството няма нищо нередно. Но аз обичам да наблюдавам. И когато набележа целта и изчисля разстоянието и посоката на вятъра… я достигам само с един изстрел.

Плъзна се към мен по теракотените плочки с грацията на балерина. Косите й изшумоляха в тъмното, тихият й смях се изгуби в ъглите на стаята. Докато се усетя, бе хванала ръката ми и ме гледаше очаквателно.

–         Наведи се. Искам да ти кажа нещо.

–         И от тук те чувам добре. – изломотих под нос.

–         Човек разбира нещата по-добре, когато му ги прошепнеш.

Като хипнотизиран се доближих до невинното й лице с усещане, че върша грях. Тя не ме чака много, а веднага залепи устните си в моите. Беше кратичка, детска целувка, просто търкане на кожа в кожа. И въпреки това през тялото ми премина такъв мощен електрически заряд, какъвто не бях усетил дори от устните на майка й между краката си.

–         Довиждане, страниче. – Преди да разбера, тя се бе оттеглила към коридора. Обърна се само за момент, за да ми помаха и да ми пусне една последна усмивка. – Ще те засека по ъглите на лабиринта.

Photo source: http://smashinghub.com

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s