Порно


Вече дори не си прави труда да се крие, когато съм около нея.

Слага лаптопа на масата, изважда лубрикантите си и се отпуска назад върху стола си. Сякаш дори ръцете й танцуват, докато сваля бавно и чувствено дрехите. Една по една, като падащи лебедови пера, докато не остане само бялото й, криволичещо тяло. Тънките, бледи ръце обвиват облегалките на стола. Очите й не се отлепят от екрана. Блестят по онзи особен начин, както в първите дни на връзката ни, сексуалния апогей на общуването ни. Вирва малкия си, стегнат задник във въздуха, спуска ръката си в долината на Венера и започва да си играе с възбудените, олигавени от любовни сокове устни. Гледам как перлената й плът се тресе от конвулсии и това ме изпълва с ярост. Облизва малиновите си устни, захапва ги леко и с настървение блъска пръстите си… колкото се може по-дълбоко вътре в себе си. Веднъж дори я видях как си бе вкарала ръката до китката. Нещо, което така и не бях успял да постигна по време на годините, в които „ходехме” и по-късно, когато се нанесе да живее у нас.

Сяда на стола, отпуска назад дългата си, черна коса. Тя обвива стройния й гръб като гарваново крило. Този път очите й са затворени. Маже се с нещо – гърдите, корема, цялото тяло. Надига глава и отново вперва очи в екрана. Диша учестено, докато се докарва до първия от поредицата оргазми.

Сигурно се питате що за капут съм аз, да наблюдавам как любимата ми прави такова невероятно шоу. А аз? Седя отстрани, стиснал жестоко стъклената чаша с водка и изгарям от яд. Ще питате защо не се присъединя, защо гледката ни най-малко не ме възбужда?

Защото в момента, в който я доближа, магията ще се развали.

Ще вдигне сините си очи към мен, леко изненадана и леко отегчена.

Погледът й, пълен с ледено безразличие, ще ми казва „Кой пък си ти, по дяволите? И за какво си ми? Разкарай се, смешнико.”

Няма значение дали ще я докосна, няма значение дали после ще я откъсна от заниманията й.

Може да застана зад нея и да й го вкарам, докато се е облегнала на стола.

И тя няма дори да усети.

Просто ще свие рамене и ще продължи да зяпа екрана на лаптопа, изгубена в своя порно свят.

И няма да разкара това ужасно изражение на пълно безразличие от лицето си, дори когато свършвам, подлуден от теснината между краката й и полюшващите се гърди в дланите ми.

На нея отдавна й е все едно.

А аз преминах границата, в която можех да приема това.

Дори да се правя, че нищо не забелязвам.

Не изпитвам грам удоволствие, твърдостта ми умира напълно щом се сблъска с леда в очите й.

Мога единствено да седя там, да наливам питие сред питие и да се правя, че тази чудна, сладостна гледка не ме убива отвътре.

–          Защо? – мъча се да не издавам болката в гласа си.

Тя ме поглежда учудено, но ръката й не се отделя измежду бедрата й.

–          Какво има, скъпи? – чурулика с гадното си гласче. Страхотно. Не стига, че не й пукаше дали съм в стаята или на километри далеч, ами сега ми се и подиграваше.

–          Не те разбирам вече. Преди поне го правеше тайно. А сега всеки ден – тия шибани твои представления. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Подсмихва се.

–          Мислех, че това ти доставя удоволствие. Твоята малка порно кучка. Нима смяташ, че не съм те чула как се хвалиш на малките си приятелчета? – Извива гръб и се отпускаа върху облегалката, докато се тресеше от поредния оргазъм. – Моето гадже гледа порно. Какво ти, тя самата е едно цяло порно! Истинска актриса. – Изважда облетите си със сокове пръсти и ги облизва. После обира потта си с малката хавлиена кърпа. – Изненадана съм, че още не си ме излъчвал на живо. Това ще ти хареса, нали?

–          Не. Нищо не е същото. Вече не си моя. Знаеш го много добре и въртиш ножа в раната ми. Защо? Какво толкова направих? – Въпросът ми звучи нелепо. Показвам слабост, ала болката ме прави безчувствен към всякаква гордост. Всеки ден с нея бе агония. Сладка агония, ала все пак агония.

–          Как да не съм твоя? – усмихва се тя с жесток блясък в очите. – Можеш да ме имаш по всяко едно време. Не съм ти изневерила и един път. Какво повече очакваш от едно добро и почтено момиче? – Доближава се до мен и понечва да ме погали. Дърпам се като ужилен. – Какво ще пожелае моя господар? Тройка с най-добрата ми приятелка? Оргия с всичките ти друзя, може би? Ще ти хареса да ме гледаш унизена и покорна, а?

Удрям я без дори да се замислям. Тя се свива в краката ми, а косите й покриват лицето. Не си правях труда да се извинявам. Просто си наливам още едно питие и сядам на стола си в ъгъла. Нещо се бе пречупило. Виждам последните му глътки въздух.

Тя вдига глава и ме поглежда през водопада от черни коси.

–          Понякога нещата просто се случват. Твърде много ревност, твърде много мания. Твърде малко разбиране. Не те наказвам. Аз просто … се оставям нещата да ми се случат. Реагирам на събитията по най-добрия начин, който умея. – Прехапва устните си. За миг заприличва на изгубено момиченце, а порно кучката се стопява нейде в далечината.

Понечвам да я прегърна, да стопя ледената стена помежду ни. Но когато пръстите ми бяха на сантиметри от раменете й, с тъжна въздишка се оттеглям. Насочвам се към до скоро общата ни спалня, като през цялото време се олюлявам. Бях изпил цяла бутилка водка.

Сънят идва бързо – тежък, мастилен – и ме изоставя с оловен вкус в устата.

***

Когато се свестих от началния ефект на махмурлука, осъзнах, че си бе отишла. Всичките й вещи бяха изчезнали. Книгите й, гримовете, обувките, скицниците. Дори малките карикатури, които ми бе рисувала някога.

Телефонът й бе изключен.

Сякаш никога не я е имало.

Единственото, което бе оставила след себе си, лежеше като дар за покойник върху голямата маса.

Нейната порно колекция.

Вместо бележка за сбогом.

Горчеше.

Photo source: http://www.flickr.com/photos/xtrapop/

Емоционално изнудване: Аз, несретникът


Тримата седяха в просторната всекидневна, а ярките слънчеви лъчи пробиваха пътя си към лицата им през наполовина спуснатите щори. Стефан се бе облегнал на стената със затворени очи, под които личаха следите от недоспиване. Изглеждаше отпуснат и напълно извън реалността, ала ръката му яростно мачкаше една цигара. От време на време изсъскваше тихо, ала не отваряше очи. Деян бе скръстил ръце, без да се отмества от прозореца. Пушеше съсредоточено. Той също не бе в най-добри отношения със съня от няколко седмици насам. Въпреки че по природа бе жизнен, енергичен и рядко се оставяше в плен на черни мисли, и по неговото чело вече се бе образувала бръчка от нерви. Единствено Самуил, който кротко пиеше кафето си в другия край на масата, изглеждаше спокоен.

Стефан и Деян никога не го бяха виждали да се ядосва. Нито пък да излиза от обичайното си състояние на ленива котка. Това бе човека, превърнал непукизма в изкуство. Приемаше всичко – и добро, и лошо – с еднакво безразличие. Щеше да продължи да следва обичайните си навици, показвайки среден пръст на  обстоятелствата. Същото неразгадаемо изражение, същото небрежно свиване на раменете, същата разсеяна полуусмивка.

И въпреки че приятелите му така и не успяха да го разберат напълно, го уважаваха и ценяха. Най-вече защото знаеха, че могат да разчита на него, защото думата му тежеше като камък на мястото си. Не той беше причината за изпълнената с жлъч обстановка, в която заварихме тримата си герои.

–         Какво е този път? – Стефан не издържа и пръв наруши напрегнатото мълчание. Не говореше високо, но яростта съскаше в гласа му като отровна пара. – Глезенчето ли си е счупил? Или може би се е скарал със Слънчицето? Да не би случайно дъждът да е поръсил палтото му? В депресия ли е? Мензиса му е дошъл?

–         Стига, Стеф! – сряза го Деян и пое една глътка дим в дробовете си. – Не е нужно да изгадняваш. Момчето си имаше проблеми…

–         Проблеми? Пич, гладните деца в Сомалия имат проблеми. – Стефан отвори очи и тропна ядно с юмрук по масата. – А на Юлиян всеки ден му е чиста катастрофа! Сериозно, не познавам друг човек, на който да му се случват повече драми, мелодрами и драмедии!

–         Сигурно е прокълнат. – подметна небрежно Самуил, докато си свиваше цигара с видимо удоволствие. Обожаваше дребните ритуали. – Като се е раждал майка му не е дала пари на някоя циганка, за да й гледа и върху му се е стоварило проклятието на братята роми.

–         Хич не ми пука, ако ще и да е преследван от всички африкански и хаитянски вуду жреци! – Стефан, известен сред приятелите си като Кибрита, скочи и остави вулкана на гнева си да избухне, без да се вълнува от последиците. – Факт е че ние тримата се скъсахме от работа и дадохме всичко от себе си. А той само се измъква с възможно най-ламерските оправдания. И все още мислите, че е невинно момченце с лош късмет? Та той ни използва!

–         О, хайде стига, не драматизирай! – Деян се мъчеше да звучи спокойно, но тревогата бе ясно изразена в очите му. Именно той бе поканил Юлиян да се присъедини към проекта им, тъй като от пръв поглед бе изпитал към него братска привързаност. И сега усещаше как щеше да съжалява за прибързаното си решение. – Вярно е че напоследък не беше от най-активните, но и той е вършил много работа. Нека не бъдем напълно несправедливи. Пък и ти можеше малко да се опиташ да си смекчиш отношението. Нали се сещаш, да бъдеш една идея по-снизходителен.

–         Снизходителен съм към хора, които не кръшкат от задълженията си! – озъби му се Стефан. – А Юлиян беше предупреден, че този уикенд имаме най-много работа и оформяме финалните щрихи. Къде е той при това положение? Как да се държа добре с някой, който ме прави на глупак? И тебе, най-вече.

Да, за последния месец Юлиян беше претърпял бъбречна криза, лек инцидент с автомобил, от който му останаха уплаха и няколко драскотини. Дългогодишното му гадже го заряза, любимият му заек умря, хазяинът го заплашваше, че ще го изгони от квартирата му. А това водеше до чести отсъствия и дупки в работата му.

На няколко пъти Деян се опита да поговори с него да проявява повече сериозност. Това доведе до нови драми, плач, сърдене и обяснения как никой никога не е вярвал в него и цял живот всички са му се подигравали.

–         За пръв път мислех, че някой наистина вижда потенциала в мен. Обаче се оказах излъган, както обикновено. – бе заявил драматично по време на една работна сесия, през която конфликтът изплува ярко. Стефан най-сетне си бе показал зъбите, Деян се опита да контролира положението с вродения си такт. А Самуил гледаше безучастно отстрани. – Е, щом съм ви такава пречка, махам се. Желая ви успех.

–         Прав ти път! – сряза го Стефан с грачещия си глас.

–         Юли, моля те, недей, нека не се държим като деца, никой не те гони…

–         Но не ме и искате в екипа… – той го гледаше с обичайното си изражение на изгубено кутре. – Знам, никаква работа не ви върша, ала какво да правя, все така се случва…

И така нататък, и така нататък. Напрежението растеше, както и лавинообразното количество извинения. Финалът наближаваше, както и момента да решат дали да включат името му сред участниците.

Стефан бе категоричен като настървена хрътка.

Деян се колебаеше, тъй като усещаше Юлиян като своя лична отговорност.

Самуил заяви, че за него е приоритет да си свършат работата. Всичко останало бе прах и суета.

–         Добре, искаш да го включа заради онова мизерно проучване, което направи и над което ти се поти цяла нощ да приведеш в приличен вид?

–         Просто той ужасно много се стараеше и имаше желание…

–         Виж какво, Дидо – заяви му сериозно Стефан. – И аз като малък имах желание да стана велик учен, обаче така и не ми тръгнаха точните науки. Само с едно голо желание не става. Трябва да поработиш здраво над това, което искаш.

–         И какво искаш от мен? – Деян също губеше търпение. – Да го набия? Да го изгоня демонстративно? Да му кажа, че просто го отлъчваме?

–         Точно това му се иска да направиш. – Самуил се взираше в черното си кафе като хипнотизиран. – Дълбоко в себе си добрият стар Стеф обожава скандалите.

–         О, я престани вече и ти. – Стефан направи опит да се успокои и заговори Деян с по-благ тон. – Виж, разбирам как се чувстваш. Искаш да дадеш шанс на всички, искаш всички да са щастливи и доволни. Обаче това няма как да стане. Такъв е живота. Да не би на някой от нас да му бе лесно? Разкъсвахме се между учене, работа и този проект. Кога за последно сме излизали дори само за по една бира? Нямаме време да се усмихнем! И защо непрекъснато трябва да слушаме оправданията му, при положение, че всеки от нас е жертвал толкова много от личния си живот?

Деян се отпусна тежко на стола.

Знаеше, че в думите на приятеля му има истина.

И въпреки това усещаше горчивия вкус на разочарованието на върха на езика си.

Щеше да им се наложи да проведат разговор, който да постави на изпитание всичките му нерви и положителна нагласа.

–         Хайде, женчовци. – обади се внезапно Самуил. – Имаме задача за вършене и трябва до довечера да сме спуснали кепенците, ясно? Кой дошъл – дошъл. Аз никой няма да чакам повече.

–         Той е прав. Да поработим и да видим какво ще стане довечера. Пък кой знае, тогава Юли може да се появи с нещо довършено.

–         Гладна кокошка просо сънува – измърмори саркастично Стефан и отиде да вземе лаптопа си.

***

Юлиян се появи, като им разказа още една от своите поредици злополучни събития. Всичко започна със злия му хазяин, мина през един враждебно настроен полицай, злобна стара бабичка, изгубен портфейл и разпиляни на вятъра бележки по проекта. Той се кълнеше във всичко най-свято, че ги е бил написал. Ала нали е все един такъв… несретник.

Деян най-сетне намери сили и му заяви, че го изключват от проекта, защото нямат повече време за неговите задачи. Стефан го подкрепи с шумно и невъздържано одобрение. Самуил въздъхна и му заяви, че се държи като дете.

Юлиян го прие тежко и драматично. Започна тирада на тема „Многострадалната Геновева” и че винаги другите успяват. Той никога, защото съдбата му имала зъб, всички приятели били предатели. И така нататък.

Накрая заяви, че казва „сбогом” на този жесток свят.

Качи се на прозореца и преди някой да успее да му каже каквото и да е, скочи от там.

До него не достигна саркастичната Самуилова реплика, че са само на първия етаж.

Юлиян изкара следващия месец в болницата със счупен крак. Украсяваше историята с драматични нюанси и всеки път изкарваше личната си трагедия още по-ужасна.

Деян го посети един-два пъти от човещина и чувство за вина, но накрая и той не успя да понесе разиграващите се сапунени опери.

Ако трябваше да се вярва на плачливите му думи, тримата приятели бяха събирателен образ на всички злодеи от световната история.

Драмата все пак постигна известен успех.

Измъчваната от угризения бивша приятелка на Юлиян се върна при него… само за да го зареже шест месеца по-късно. Просто рамото й хвана ревматизъм от всички сълзи, които той проля на него.

Що се отнася до Деян, Стефан и Самуил, не усетиха липсата на четвъртия елемент и успяха да предадат проекта в срок, с изпълнени условия до последната запетая.

Но това е друга история.

Бял косъм


Случва се в съвсем непосредствена, дори банална атмосфера.

Една сутрин просто разресваш косите си пред огледалото, или разкарваш залепилите се косми от яката на палтото си. Може би очите ти още лепнат от нежелаещия да си отиде сън. В първия момент не осъзнаваш и си мислиш, че мозъкът ти играе трикове.

Разтъркваш клепачи, наплискваш подпухналото си от умора лице и се взираш по-внимателно в лъскавата повърхност на огледалото.

Да, без съмнение, там е. Лъскав и самодоволен в белотата си.

С фалшиви претенции за мъдрост.

Честит ви първи бял косъм, дами и господа. (Бръснатите и естествено оплешивящи може да не четат остатъка от този текст, надали ще усетят драмата и вътрешния конфликт в душата на лирическия герой).

В първия момент се чудиш „Какво, по дяволите? Това не трябваше да се случва поне още няколко години! Прекалено млад и незрял съм. До вчера изстисквах тийнейджърските си пъпки пред огледалото, а днес… И какво следва, пусто да остане, какво следва?”

Уважаваният от мен Стивън Кинг го е казал добре. Повечето от нас си мислят, че винаги ще останат на деветнайсет и се оставят на коварната илюзия, че времето е пред тях. И после [цитат] „От къде дойдоха тези бръчки? От къде изникна това глупаво бирено коремче? По дяволите, аз съм само на деветнайсет.”

Да, мили приятели, времето не е спряло.

Не ставаме нито по-умни, нито по-млади, нито по-гениални с всяка изминала минута.

Особено ако изпаднем в плен на идеята, че сме безсмъртни, ще се наливаме с нектар и ще смъркаме амброзия заедно с боговете.

Белите коси, бръчките и първите признаци на остаряване са просто мили и симпатични post-it бележчици, с които природата, Господ или каквото и да е там над нас ни напомнят за нашата преходност.

Чудя се дали Батори не е полудяла точно по този начин.

Представям си я, тази стръвна бивша Лолитка, в обятията на поредния любовник. Червени коси, преплетени върху възглавницата.

Протяга дългата си, бяла ръка и застива от ужас, когато сред морето на сладострастната си грива съзира хилещото се в лицето й послание от старостта.

Часовник, който бавно отброява остатъчните мигове от красотата й.

Понякога, както при добрата стара Лиз, това отприщва вълна от лудост и желание да хапеш от тялото на младостта с кървави устни.

А при други води до смирение и помъдряване.

Трети свиват рамене и си казват, че така или иначе ще се мре… откъсват косъма или го боядисват.

Четвърти се отдават бясно на разкрасителни процедури, обхванати от див ужас. Тъжно е когато си толкова болезнено зависим от имиджа си, вместо да се забавляваш с трансформациите му.

Общо взето, няма значение как ще приемеш факта, че един ден от теб няма да остане нищо друго, освен прах.

Този ден неминуемо ще дойде.

До тогава не си губи времето да се взираш с ужас в белите си коси.

Защото докато се усетиш, може да дойде време за последното ти пътуване.

А колко от нас са готови за него?

Отговор: Никой.

Нямате време за всичко. Но пък можете да използвате това, с което разполагате.

Photo source: http://img3.visualizeus.com