Плагиат: Ярост


Първият път, когато видях чуждо име под своя история откачих не на шега. Като превъртам лентата назад, действията ми се струват нелепи и излищно патетични. Но тогава събитието ми се струваше едва ли не трагедия, а здравият ми разум се замъгли от червен отровен газ, излъчван от егото ми. Клетките на тялото ми запищяха в унисон, най-кошмарния и нестроен хор, който можете да чуете. Крещяха за мъст.

Предполагам, че така израстваме.

Отидох до най-близкия магазин за алкохол, купих си голяма бутилка водка и две опаковки мента-глог-валериана от аптеката с надеждата да укротя треперещите си от ярост крайници. Пръстите ме сърбяха да ги сключа около врата на дребното копеленце и да го душа, докато не усетя, че изпуква под напора ми. Въображението ми рисуваше мрачни картини от филми на ужасите и във всички изречения, които инфектирания ми от обида мозък можеше да формира присъстваха апетитни термини като „душене” и „изкормване”. Ако не бях толкова обезумял, вероятно щях да си фантазирам за сицилиански бесилки. Уви, яростта често действа като плевел спрямо въображението.

Твърдото гориво подейства на настроението ми като масло в огъня. Щом преполових бутилката агресията премина пасивната си фаза и се изля навън – невъздържана и първична. Изкарах обидата и болката под формата на диви крясъци и чупене на всичко около мен. Както и множество некрасиви думи, от които госпожиците биха извърнали отвратено глави. Счупих някакво стъкло и се порязах дълбоко. Явно Богинята кучка на успеха (окей, признавам, това най-нагло го откраднах от Д.Х.Лорънс, явно плагиатството е заразна болест) е силно благосклонна към мен, щом не ме остави да умра от кръвозагуба.

Всичко в мен се гърчеше, целият се бях превърнала в нанизано и разкъсано черво.

С изтрезняването дойде и просветлението.

Веднъж щом изкарах целия боклук от системата можех да виждам по-ясно.

На сутринта брат ми ме завари сред опустошения апартамент, стискащ с огромни усилия димяща чаша кафе. Отново тереперех, този път от адския махмурлук и дрънкането на камбаната в главата ми. Едвам се измъкнах изпод душа, виеше ми се свят, а в устата си усещах омайния вкус на прясно повръщано.

Но гневът бе изтекъл като от гнойна рана.

Не съм сигурен от какво се втрещи повече малкото ми братче – от потресаващия ми вид или гаднярската усмивка, изплувала по лицето ми.

–       Добре ли си? – избълва рязко той и също толкова рязко се изчерви, щом осъзна колко абсурдно звучеше въпроса му. – Какво се е случило?

–       Абсолютно нищо, дребен. – Счупеното огледало срещу мен ми придаваше още по-гротесков вид. – Абсолютно нищо. Един боклук си вкара автогол. Рано или късно ще дойде времето му за рециклиране.

To be continued

Advertisements

Review: The Lost Weekend/Изгубеният уикенд (1945)


Наскоро си  припомних любим филм от детството, който съм в състояние да гледам десетки пъти подред без да ми омръзне („Апартаментът”). Покрай него се запознах и с поредната версия на омразната ми приказка за Пепеляшка, макар и предаден с една идея повече очарование и стил от обичайните вариации („Сабрина”). Последните ме вдъхновиха да се разровя из филмографията на виновника за двете ленти – Billy Wilder и да му отдам дължимото. Така попаднах на Изгубеният уикенд, провокираща история от далечната 1945-та. Създаден въз основата на романа с автобиографични елементи от Charles R. Jackson, сценарият е написан от Wilder в сътрудничество с един от обичайните му партньори – Charles Brackett. Сюжетната линия проследява четирите дни на постепенно пропадане в гърлото на бутилка, отчаяние и творчески напъни на един писател в Ню Йорк. А това привлече като магнит слабостта ми към темата за вечната връзка между творчеството и порока, авторът и алкохола. Половин век преди Leaving Las Vegas, където героят на Nicolas Cage се напи до смърт, шейсет и две години преди да сме чували за почитаемия Hank Moody. Вероятно има и стотици други примери, които все още не фигурират във филмовия каталог в главата ми. При всички случаи, темата изглежда вечна и ще продължава да се нищи и в бъдеще.

Филмът започва така както и „Апартаментът” – общ план на стоманената нюйоркска джунгла, небостъргачите, порещи сивото небе и постепенно се насочва към конкретната човешка съдба. Дребен индивид, скрит в гънките на една от множеството сгради. Сгъва ризите си, подготвя се за пътуване. Твърде чист и спретнат, за да е алкохолик. Ала очите му постоянно шарят към нещо извън погледа на зрителя. Дали бягството ще реши проблемите му? Явно не, при първата пролука се измъква, за да ни пренесе сред напълно различна среда. Среда, в която жаждата му, неспособна да бъде заситена и с всичкия алкохол на света, го кара да се движи надолу по спиралата. Самотни барове, леки жени, бармани, пред чийто поглед са се разиграли не една и две драми и трагедии. Зловещи изтрезвителни, наполовина затвор, наполовина болница, с фелдшери, отброяващи дните до завръщането на поредния алкохолик. Халюцинации. Дребни животинки. Отчаяние в най-чистата му, дестилирана форма, струяща от екрана и вливаща се директно в мозъка на зрителя.

Макар и в началото да не бе особено убедителен в ролята на пропаднал писател и деградирал алкохолик, постепенно с развитието на действието и персонажа, Ray Milland успя да ме вкара в неговия филм. Особено в края, с разширения от ужас и зараждаша се лудост поглед и пот от напрежение. Наистина класно изпълнение. Всеки път когато ми се струваше, че може да е една идея по-впиянчен и махмурлясал, си повтарях, че за периода, в който е създаден, е учудващо как ножицата на цензората не го е щракнала. Очарователната Jane Wyman уравновеси тъмните и светли тонове с нежната си сила (макар и на моменти майчината й загриженост да бе леко дразнеща). Учудваща е склонността на жените да се залавят за такива изгубени каузи и да не откъсват зъби от тях, упорити и последователни. Не знам дали на нейно място бих изтърпяла тази тригодишна борба. Тя се справи стоически, а до колко победата й е сладка или по-скоро Пирова можем само да гадаем след финалните надписи. Покрай нейния образ стигнах до извода, че само в чернобял филм жена с леопардово палто може да изглежда стилно.

Филмът не би постигнал ефекта си без музиката, като се започне от халюцинациите на Дон, докато слуша Травиата и се стигне до размазващата сцена, в която търси отворен магазин за алкохол, докаран до лудост. Подобно на скитник, умиращ от жажда в пустинята, той се влачи към кладенеца на достойнството, умрелите мечти и вмирисани амбиции. Дали не е мираж? Дали не е късно? И кой е по-достойния изход: за пореден път да се опиташ да събереш парчетата от личността си и да продължиш напред? Или да прекъснеш завинаги порочния кръг с цената на един куршум?

Мрачна атмосфера, болезнени конфликти, загуба на чувство за реалност, вкус на разочарование равняващ се на този на махмурлука. Ще се гмурнете ли в Изгубеният уикенд?

Кафенето: Похот и други неврози


Ако имаше фраза, която перфектно би я описала то това бе несъмнено „ленива котка”.

Движеше се съвършено бавно, с грациозно поклащане на бедрата, сякаш участваше в най-древния танц, започнал още от зората на съществуването. Нямаше за къде да бърза и от премрежения й поглед околните разбираха, че се наслаждава на всяка една стъпка от пътя. Оглеждаше хората, независимо дали бяха мъже или жени, с професионално любопитство, но без да си дава зор.

Влизаше в Кафенето на Графинята със своята сексапилна, небрежна походка. Никой не я бе виждал облечена в черно или каквито и да е други тъмни нюанси. Независимо дали бе подбрала ярка, подобна на експлозия рокля с испански мотиви или алена блуза, разкриваща щедро дарената й от природата плът (за временна употреба), придружена от елегантни сатенени ръкавици в същия цвят, човек трудно можеше да я пропусне. Такива жени или ги мразят, или ги обожават. А в случаите когато срещнат безразличие, колкото и лениви да изглеждат на пръв поглед, котешката им същност се пробужда, вадят ноктите си, наточват зъбите си и се втурват в ожесточена атака.

Черната й коса бе винаги елегантно разрошена, топлите й кафяви очи гледаха някак разсеяно, ала никога не изпускаха целта си. Облягаше се демонстративно на бара, намигаше на момичето отсреща, което й отвръщаше с не по-малко двусмислена усмивка. Порноманиакът бе твърдо убеден в лесбийската им любовна връзка и молеше на колене Авторът на комикси да му нарисува техен портрет в поза 69.

Червената дама винаги поръчваше виенско кафе, с колкото се може повече сметана и от най-пухкавите пасти, които предлагаше заведението. Аскетизмът определено бе чужд на жадната й за удоволствие душа (и най-вече тяло). Любовта към сладките неща в живота бе започнала да личи по пухкавите й извивки. Вероятно почитателите на анорексички не биха я оценили, щеше да им дойде една идея по-женствена.

Прокарваше дългите си нокти по белите, къдрави облачета, обираше малко от сметаната с червения си лак и го прокарваше по кървавите си устни, докато си набелязваше с кого желае да изкара остатъка от вечерта. После отмяташе назад бялата си шия и наместваше удобно гърдите си в деколтето и с грациозна походка се насочваше към най-близката маса.

Винаги се появяваше точно в пет и си тръгваше два часа по-късно. Никога сама. С какво точно се занимаваше не бе ясно на никого, но обичайните слухове си вървяха.

Усмихваше се на всички присъстващи, заслепявайки ги с перлените си зъби. А на Дървения философ пускаше една нежна въздушна целувка, придружена с подигравателно пламъче в очите. Той й отвръщаше с буен огън на омраза, изфъфлени набързо под нос думи и едно шумно „Анатема!”

Веднъж се бе приближил с решителна крачка до масата й и я заля с тирада от обиди.

– Кичозна си! И фалшива! Повръща ми се от жени като тебе, идваш тука и си мислиш, че някой ще заблудиш като си фръцкаш гадните цици насам-натам. Че всички са твои, `щото си разтваряш оная работа пред тях срещу едно кафе. Ама аз те виждам каква си. Въздух под налягане! Жалка проститутка! Колко вземаш за един сеанс, а?

Продължи да се пеняви още двайсетина минути, а Червената дама постоянно подклаждаше огъня като не отвръщаше на репликите му и го награждаваше с все по-широко отваряне… на горните си устни в дяволита усмивка. Бе подпряла главата си и зяпаше скитника с насмешка.

Кой знае колко още щеше да продължи със словесната помия, когато двама-трима от постоянните посетители решиха да демонстрират мъжество и да му кажат да се укроти. Наложи се да го изхвърлят от кафенето, така че при следващото си посещение той се принуди да укроти демонстрацията на омраза.

Червената дама се настани с кръстосани крака, а погледът й се зарея в пространството, докато се чудеше кой да заведе вкъщи тази вечер. В този миг пред нея от облак мъгла и цигарен дим изплува високата, крехка фигура на Пушачката.

Тя бе пълна противоположност на Червената дама – винаги бе облечена черно палто, закопчано до горе, бързаше, движенията й бяха френетични и често лишени от логика. Сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. Аскетично слаба, с бледа кожа и огромни сини очи, дълги пръсти на пианистка, които не изпускаха цигарата помежду си. С елегантните си, макар и леко изострени черти и прекалено яркия цвят на очите, както и облака дим, носещ се около главата й, във външния й вид се долавяше нездрава нотка.

Ако Червената дама бе плавни котешки движения и похот, то Пушачката бе серия остри ъгли и тикове.

Никой не я бе виждал да се храни. Поръчваше си кафе, но никога не го изпиваше, дори не го докосваше. То бе просто оправдание за това да посещава кафенето и да се отдава на най-сладкия си порок… цигарения дим.

Съдбата понякога има особено чувство за хумор, когато събира такива архетипни образи в едно.

–         Мислех, че си умряла. – измърка Червената дама. – Не съм те виждала от цяла вечност. – Тя облиза пръста си от бялата, лепкава сметана в кафето си. Другата запали цигарата си и се отпусна назад с блажена физиономия, която бавно измести напрегнатото изражение.

–         Обикалях наоколо. Нали знаеш, че не обичам да се задържам на едно място за твърде дълго, да ме помнят и веднага да ми носят това, което ще поръчам, преди да съм си отворила устата?

–         Да, всички знаем, че ти хлопа дъската. – усмихна се Червената дама и намигна на Чувствителния поет.

–         … но за съжаление ще ми се наложи да свикна. Това изглежда да е единственото кафене в тоя скапан град, където още не са поставили вето върху пушенето!

–         Скоро и това ще стане, скъпа. И тогава какво ще правиш? Къде ще си набавяш наркотика?

–         Ще пуша пред заведенията, докато не умра или от рак, или от пневмония. – Пушачката се ухили и разкри пожълтяла от тютюн усмивка. Всъщност това бе и повода да се запознаят. Бе заявила на Червената дама, че я мрази заради постоянно белите й зъби.

–         Как може постоянно да се наливаш с кафе и да не ти се е отразило?

–         То е защото не вярвам в него, както и в съществуването на каквото и да е друго. Затова само леко преминава през мен. А аз оставам, уловена като в рамките на снимка и никога не се променям.

–         Извинявай, ти с какво се друсаш?

–         Намерил кой да ми прави забележки. Коя поредна кутия ти е това? Ако те накарам да спреш за един ден, сигурно ще ми прегризеш гърлото, нали?

–         Идеално казано, и ще те влача из целия град за назидание.

–         Прекалено си нервна. Едно здраво чукане ще те оправи.

–         На тебе само чукане ти е в главата. – Сините очи потъмняха от презрение. – Мислила ли си някога без основната ти мотивация да е кой ще ти вдигне краката?

–         Нещо сме доста старомодни, а? От къде си толкова сигурна кой на кого вдига краката?

–         Споменавала ли съм колко си отвратителна?

–         А ти някога мислила ли си какво ще е ако се събудиш и поемеш глътка въздух вместо да напълниш дробовете си с дим? Същото е. Всеки си избира порока, с който да се занимава. Колкото да му минава времето.

Пушачката палеше трета цигара.

–         Не е нужно да ми споделяш следващата си реплика. Знам какво ще кажеш, че не съм по-различна от теб.

–         Всички сме еднакви, скъпа, просто се опитваме да се различаваме един от друг, като избираме различни изразни средства. Било то пороци, добродетели или темперамент. Дълбоко в себе си следваме едни и същи модели на поведение.

–         Каза философката. Това специално ли го научи, за да впечатлиш онзи малкия, на който не спираш да се блещиш от петнайсет минути?

–         Не – отвърна напевно и закачливо Червената дама. – Това е подарък специално за теб, несподелена обич. Току-виж си осъзнала истинската ти страст.

С тези думи тя се изправи, мина покрай Пушачката, погали вързаната й на кок коса и я целуна показно по устните. Последната не й отвърна, но не се и дръпна. След като червените устни се отделиха от нейните, тя просто си всмука още малко от цигарения дим, докато наблюдаваше как приятелката й се насочва с грациозна походка към тоалетната. Пътьом уж случайно се тръкна в Чувствителния поет. Цветът на бузите му успешно конкурираше този на роклята й.

Пушачката поклати глава, щракна огънчето на запалката си, издиша и процеди през зъби.

– Гадна провокаторка. На всичко е готова, само за да я забележат.

Чак тогава осъзна, че в отговор на думите й Ексхибиционистът бе разкопчал шлифера си и усилено изразяваше възхищението си към двете дами.

За миг Пушачката се зачуди дали да не ослепи третото му око с цигарата си. После се зачуди дали щеше да е толкова смел, ако го изнасилеше публично. Ала очите й се плъзнаха нагоре към запотеното му лице с малки очички и свинско отчаяние и реши, че не си заслужава каквото и да е от тези действия.

А Червената дама вече се връщаше, като след нея се точеше тънка нишка.

Кафенето: Фикция Vs. Реалност


– Мразя дъжда! – въздъхна шумно Депресанта, докато почукваше с пръст по прозореца. Водните капки размазваха съвършените си форми и се разтичаха върху стъклото, като влага между нечии бедра в неделя сутрин. Срещу него Авторът невъзмутимо пиеше виенското си кафе и гледаше с насмешка вкисналата като лимон физиономия на приятеля си. Ако това помежду им можеше да се нарече приятелство, разбира се.

Двамата изпълняваха любимата си неделно-дъждовна традиция. Не се разбираха за среща нито по телефона, нито в друга социална мрежа, просто знаеха, че другия ще е там. Ако някой от тях бе възпрепятстван, ги хващаше острата параноя, че нещо във Вселената не е наред.

Арената на срещите им бе случайно откритото от тях кафене, носещо невероятно баналото название Café du Paris. Но неофициално всички го наричаха Кафенето на Графинята. Последната бе мистериозната собственица. Никой не бе сигурен дали е графиня, и дали въобще е жена, но на всеки шест месеца нещо й ставаше и тотално променяше интериора на заведението. В този й период я бе хванала любовта към минимализма. Стъклени маси, бели столове и черни канапета, сиви стени. Картините от ренесансовия й период бяха свалени и на тяхно място бе монтирала рафтове с книги.

Човек никога не знаеше какво може да очаква от това място, както и че в следващия момент няма да се озове в напълно нов свят. По-любопитното бе че въпреки рязката промяна в стила, то никога не губеше редовните си клиенти.

Като Авторът с лаптопа и неговия приятел с оръфаното палто и гъстата брада.

Единственото, което не се променяше бе момичето зад щанда – гарванова брюнетка с твърде разкопчана, бяла блузка и черен корсет, която не говореше много, усмихваше се многозначително и постоянно наблюдаваше клиентите на заведението. Без те да разберат.

Е, имаше такива, които идваха специално заради нея.

Това не можеше да се каже за двойката в ъгъла на кафенето, които едвам я отразяваха. „Педали!”, би изсумтял презрително ексхибициониста с черния шлифер, точещ лиги по нея от месеци.

–          Нали знаеш, че не си добър лъжец?

–          Сега пък какво искаш да кажеш?

–          Това че мразиш дъжда. – Авторът го погледна над рефлекторните си очила, а пръстите му затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Тракаше с изяществото на пианист, макар звукът, който издаваше да не бе от най-приятните за ухото. – Кого си мислиш, че ще заблудиш с тази поза? Ти живееш заради дъжда.

–          Я виж ти, как само аз не знам това?

–          Дъждът е перфектното оправдание за това да се събудиш, да погледнеш през прозореца и да се бухнеш обратно в леглото. Да си кажеш, че си твърде депресиран, за да станеш. Имаш основание да тънеш в меланхолията си както прасето в любимата му кочина. Или пък да се измъкнеш от къщата си, за да се настаниш в това кафе… да гледаш влюбените двойки и да въздишаш за това колко си нещастен, тъжен и неразбран.

–          Окей, достатъчно, психар такъв! Разкарай се от главата ми… веднага! Нямаш право да ми бърникаш в мозъка. – Депресантът сви ръка около пълната си чаша с шварц.

–          Дъждът ти дава основание да не живееш, приеми го.

–          А ти? – озъби се с развалените си зъби рошавия тип. – Седиш си тук като някакъв всезнайко, ровиш се из хорските боклуци, човъркаш по ямите и язвите на жалката ми биография. И си мислиш, че си много велик? `Що не вземеш да ги изживееш тия истории, вместо само да пишеш за тях?

–          `Щото на теб това ти харесва. Искаш някой да опише жалкия ти живот, но си твърде мързелив, за да го сториш сам. Имаш зверска потребност от това да се ровичкам из сивите ти клетки. Кара те да се чувстваш значим.

–          Нима? Все си мислех, че аз ти правя услуга като се появявам и те снабдявам с пресни истории за жалката ти проза трета употреба.

–          Без мене ти си просто един безинтересен тип. – Авторът имаше отвратително крива усмивка и пожълтели от кофеин зъби. – Като оформям биографията ти и изкарвам наяве всичките случки, ошлайвам ги и ги вкарвам в ред ти отдавам времето и вниманието си. И колкото и да се пениш като разярено улично псе, това всъщност ужасно много ти харесва.

–          Мерси, ама ако си въобразяваш, че се чувствам трогнат от вниманието ти, си безкрайно заблуден. Не си достатъчно секси.

–          А ако не съм аз, ти си оставаш поредния неразбран интелектуалец, живееш в боксониера в разпадаща се от старост сграда. Живееш сам с котката си, единствената жена в състояние да те изтърпи. В хладилника ти няма нищо друго освен нескафе и бутилки водка. Носиш тази риза от месеци, защото нямаш друга. Основният плюс от всичките ти връзки е като срещнеш достатъчно милостива и глупава жена, която да ти подари чисти дрехи и да те нахрани.

–          Но ти добре се възползваш от всичко това. Обичаш да влизаш в историите ми. Възбуждаш се от това да ми крадеш живота. Харесва ти всеки детайл, който споделям, защото без мен ти ще си само голи думи без капка реалност, която да стои под тях като основа.

–          От където и да го погледнем, си принадлежим.

–          Споделял ли съм ти колко много те мразя?

–          Наистина ли? – Авторът постави ръка над безукорно изгладената си риза и се усмихна с престорени сълзи в очите. – Никога не си споделял чувствата си, започвах да се чувствам недооценен.

–          Млъквай. Започваме да звучим като двойка дърти педали.

–          Тъжно е да осъзнаеш, че най-интензивната любовна афера, която някога ще ти се случи е с раздърпан и алкохолизиран мърльо.

–          Почти толкова тъжно колкото това да си обвързан с побъркан тип, който не е говорил с никой друг от години и единственото му движение навън е от стаята му до магазина или кафето.

Междувременно в помещението влезе красива жена с ярка рокля и подчертан грим. Тя се подпря на бара, докато поръчваше обичайното си виенско кафе с цели облаци бита сметана. Очите й се плъзнаха към мъжа с лаптопа.

Тя присви огромните си, червени устни и се обърна към барманката.

– Този още ли си приказва самичък?

Photo source: http://www.hollywoodjesus.com

Изпразване


– Остави веднага тези снимки и продължи историята!

– Не мога сега, нека го оставим за утре?

– Знаеш ли, винаги съм смятала, че си прекалено кльощава за Шехерезада.

– Гаден женски удар под пояса.

– Точно ти да ми натякваш за женските номера? Някак си не върви. А сега престани с превземките и продължавай от там, от където прекъснахме.

Вдигнах очи от монитора, облегнах се назад в стола си и я изгледах с присвити очи. Взираше се очаквателно в мен над огромната си, димяща чаша, от която смучеше с хищническо настървение. Очите й просветкваха като на котка, скрита в тъмното. Доста шизофренична котка.

– Някой казвал ли ти е че кофеинът е вреден за здравето?

– Както и раздразнените прасенца, които лишаваш от удоволствието да отхапят още едно парченце история, не намираш ли?

– Госпожице? – смигнах към сервитьорката. – Вашето прекрасно заведение случайно да се нуждае от украса?

– Не си оригинална.

– А ти си меко казано досадна. Нямаш ли си свой живот и свои истории?

– Твоите ми харесват повече. Моите съм ги преповтаряла в главата си до пълно втръсване. За пред хората съм ги драматизирала по повече начини отколкото ме е грижа да броя.

– Добре, убеди ме. Но ако обещаеш, че това ще ти е последното кафе за днес!

– Хей, това е жестоко!

– Да ме караш да късам парчета от биографията и плътта си също не е най-галантния жест от твоя страна. Ала въпреки това ти се поддавам.

– Признай си, че ти харесва!

– Възможно е. Това е цената, ти си решаваш дали баналната случка от преди няколко години си заслужава.

– Добре, но ако умра от кофеинов глад да знаеш, че ти си виновна! – усмихна ми се двусмислено и прошепна почти еротично. – Продължавай!

– Какво желаеш да знаеш?

– Потърси ли те след това? Опита ли се да си измисли оправдание?

– Ако ще и да измислеше най-перфектната лъжа, или най-добре скалъпеното оправдание, нямаше да има ефект. Мисля, че след толкова години познанства хората си дължат една идея повече от празни приказки. В противен случай няма смисъл от каквото и да е. Всичко се превръща в калпава имитация.

– И какво, отписа го от всякъде? Блокира го?

– Ха! Не мисля, че си заслужаваше това усилие. Разположих картите на масата, а той се разсмя и ги разпиля с един удар. Това бе достатъчно.

– Интересно поведение за преследвач.

– Така и не се научи, че съм дяволски сериозна що се отнася до обещанията си. Мислеше, че просто си приказвам и че като си излея яда ще ми мине. Само дето мен не ме беше яд. Наричат го пресищане.

– Трябва доста да е бил потресен, когато си го клъцнала с малката си ножичка.

– Отказите му да приеме реалността е негов проблем. Както и любовта му към това да се подлага на нападките му.

– Може би си мисли, че нападките са някаква проява на чувства. Единственият начин по който садист като теб е в състояние да обича.

– И за това съм мислила. Точно поради тази причина отбягвям да говоря с него. Иначе му отделям твърде много внимание и това го кара да се чувства специален. Представи си какво тъжно, заблудено копеле е щом патологично изкривените ни взаимоотношения са единствения му източник на щастие.

– И все пак говориш с него.

– Да, понякога.

– За какво ти е, след като твърдиш, че всичко помежду ви е казано? Май криеш нещо и не искаш да си го признаеш.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но става дума за друга бира.

– А именно?

– Понякога имам нужда да забия зъби в нечий врат и да вкарам цялата отрова от ежедневието си там. Да си го изкарам на някого. Да се изпразня върху него. А той така удобно ми предоставя достъп до задните си части, че няма как да не се възползвам… понякога.

– Горкото момче, хващам се на бас, че материалът от празненето ти не е с вкус на нектар и амброзия.

– Преди го правех за отмъщение. Сега просто е обект на пасивната ми агресия. Знам къде ще го заболи най-много и въобще не се колебая да го сритам именно там.

– Типично за теб.

– Въпросът е що за скапан живот трябва да имаш, ако върховият момент е да бъдеш сринат на земята, потъпкан, плют и изнасилен от някакъв призрак от миналото?

– Нима не знаеш? Няма нищо по-лесно от това да се ровиш в изминалото, когато те е страх от настоящето.

– Напоследък просто го оставям да си пише и не го удостоявам дори с една реплика. Знам, че напрегнатото очакване от думите и разочарованието, щом не получиш ответ са двойно по-отровни и от най-горчивата обида.

– А не се ли натъжаваш, като си помислиш колко красиво е започнало всичко, за да стигне до този смрадлив, деградиращ финал?

– Вече не. Така или иначе всичко е изгубено. И не би ми останала сила да стана от леглото, ако се сдухвам за всяко красиво нещо, което времето и хората са деформирали.

– Разбирам. А ако го откъснеш от себе си, това би било проява на милост.

– Да. А желанието ми да бъда милостива се изпари. От него зависи да си съкрати мъките. Прекалено удобен плювалник ми е, за да се лишавам от него по свое желание.

– Тост за жестокостта.

Пролетна депресия


–        Казвам ти за последен път, още една такава грешка и хвърчиш! – Жената с елегантен костюм можеше да мине за красива, ако не бе прелестния ефект от разчорлената й, руса коса и уголемените й като под лупа очи. А като добавим и ефектното зачервяване на бузите й, спокойно можем да кажем, че лицето й наподобяваше крехко девиче дупе, нашарено до кръв от опитен BDSM господар. Макар че ако овладееше нервните кризи и се снабдеше с един хубав бич и високи кожени ботуши, от нея щеше да излезе прилична господарка. Доколкото я познавах, имаше голяма опасност да си счупи врата. Обожаваше високите токчета, ала бе напълно лишена от способност да ги използва по предназначение. Откакто бях започнала да работя там, Лидия имаше повече случаи на изкълчени глезени от който и да е стандартен типаж с два леви крака. – Ще те изгоня като мръсно коте, разбираш ли? Навън е пълно с достатъчно безработни висшистки с по три-четири езика, така че въобще не си незаменима! Стягай се!

С тези думи тя затръшна вратата зад себе си и една картина на стената се кривна от сблъсъка.

Свих рамене и отидох да я оправя със стоическо безразличие.

Нещастното девойче, на което бе изнесена тирадата, трепереше така силно все едно бяха заклали любимото й коте пред очите й. Крехките й раменца се тресяха от уплаха и бе притиснала ръцете си до устата, за да удържи хлиповете си. Бе съвсем млада, току-що завършила академията в Свищов, работеше за пръв път в живота си, болезнено стеснителна. Картинката бе комична, ала някак си ми стана жал, така че реших да й кажа нещо мило.

–        Няма страшно, тресе я пролетната депресия, ще й мине.

Подпрях длани на бюрото й и й хвърлих възможно най-приятелската усмивка на която бях способна. Калина ме зяпаше с широко отворени, черни очи, чиито мигли не можеха да спрат да пърхат, все едно бе получила тик.

–        Моля?

–        Нали знаеш, оправданието този сезон. Обливат я топли, студени вълни, сменят се сезоните, циклите и всякакви подобни. – Нагло се настаних отгоре на бюрото й и запалих цигара, въпреки че знаех, че новата ми колежка е непушачка. Кръстосах крака и продължих да говоря, без да обръщам внимание на нелепото й мигане. – Пролетна умора, липсват й витамини, вечно е кисела, вечно е изтощена, вечно някой друг й е виновен. Абе ти нали си жена, трябва да си наясно с тия простотии?

–        Мммм, не съвсем? – Все още приличаше на попикано мушкато, но поне бе спряла да трепери.

–        Е, аз също, но ако питаш всичките ми бивши гаджета, не се класирам много сред жените. Все тая, лирично отклонение. Та, последното, което я мъчи е пролетната депресия. Ако не е тя, ще е предменструалния синдром. Тогава е най-зле. Хвърчат кламери, телбоди, документи, за най-малкото нещо изпада в истерия, още малко остава да си раздере дрехите. – Изтръсках пепелта от цигарата в близкото кошче. Част от нея се посипа по пода. – Веднъж една от секретарките на долния етаж подаде жалба, след като й сцепи веждата с нож за хартия. Май беше ПМС, не помня, отдавна се случи.

–        Не е така, аз все бъркам… – Тя наведе очи като гореспоменатата напляскана девица. Как ги обичам тези типични жертви. Въздъхнах с досада и се престорих, че не съм я чула.

–        Та, като вече влезе в цикъл е една идея по-добре, има страшни болки, температура и е по-кротка. Даже често директно си взима болнични и ни лишава от незаменимото си присъствие. После й идва следменструалното раздразнение. Все пак трябва да си навакса за отсъствието, не мислиш ли?

–        Надали го прави нарочно.

Тя вярно падаше от луната.

–        Ама разбира се, тя просто е в депресия. Животът е гаден, хората са тъпи, всички са в конспирация да й лазят по нервите. Никой не е по-компетентен от нея, а тя, клетата, е принудена да работи с идиоти.

–        Искам само да си върша добре работата. – Ужас. Чудех се дали и аз съм звучала така преди няколко години.

–        След това идват летните жеги и се почват драмите с потенето и топлинните удари. Когато някой трябва да обсъди отпуската си с нея, е щастлив ако се отърве само с лек, приятен скандал. Като този преди малко.

–        Т-това е малък скандал?

–        Почакай да видиш като дойде периода с есенните депресии. Тогава вече мамата си трака. Като се върне от отпуск е в що-годе прилично настроение. Отпочинала си е, в най-добрия случай някой бронзов спасител я е ощастливил за една нощ. – Всеки би помислил, че проблемите на Лидия биха се решили от редовния сексуален живот. По-големият проблем бе, че не се бе родил мъж с достатъчно железни… не, направо стоманени нерви, който да я понесе през остатъка от времето. – Но почнат ли мъглите, студовете, настинките, първите есенни листа, все едно от небето се излива катран. На „добро утро, Лидия, как я караш” автоматично получаваш нервна криза. Ако не я поздравиш – същото, но повдигнато на квадрат. При най-малката грешка следват псувни, от които и пиян моряк ще се засрами. В случай, че се надяваш на похвала за добре свършената работа… просто се радвай, ако избегнеш обстрела. Своего рода комплимент е.

Калина ме слушаше с нарастващо внимание, вече се бе успокоила достатъчно, за да не бълва неадекватни реплики.

–        А през зимата няма човек на който да му е по-студено. Всички други живеем в някакъв изолиран климат и си нямаме ни най-малка идея що е това киша, задръствания заради непочистен сняг, кал и грипни епидемии. Един шегобиец пробва да я попита кой й е любимия сезон. Щеше да му отхапе главата.

–        Добре де, защо е още на тази позиция, като е толкова емоционално нестабилна?

–        Само две думи скъпа: семейни връзки. Нали не мислиш, че е станала това, което е заради качества? Повече нито дума по този въпрос. Тънката ми мисъл, чадо, е че на любимата на всички Лидия навярно й се събират десет дни в годината, през които е усмихната и щастлива. – Смачках цигарата и я хвърлих в кошчето, след което се доближих до прозореца на офиса ни – тип кутийка. – Ако има и толкова.

–        И аз защо трябва да й обирам негативите? Или ти? Или който и да е?

–        Защото животът е гаден, бейби, не е защото не си си написала домашното. – Облегнах се на перваза и посочих демонстративно навън. – А другата ми тънка мисъл е че ако целта на живота ти е да спечелиш одобрението на такива като нея или да се надяваш, че някой ще те оцени по достойнство… е, просто по-добре използвай изхода. Ще е по-малко болезнено.

–        Не те разбирам.

–        Сигурно. Ще ме разбереш след време. Междувременно помни да не се стягаш толкова и да не се оставяш това да те потиска, че след време рискуваш да станеш същата истерична мърда като нея. Ще си пилееш времето и най-хубавите години в търсене на оправдания, в лунните фази и смяната на сезоните.

–        Добре… – Калина преглътна на сухо и продължи да се занимава с документите. – Благодаря ти.

–        За нищо, малката. По една бира довечера, да убиеш малко напрежението? И спокойно, не съм лесбийка, пък и ти надали би била мой тип.

–        Ще си помисля.

Е, щеше да ми отнеме малко време да я накарам да си изкара бастуна от задните части. Но всеки знае най-известното клише за тихите води.

Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.

Хостел на разбитите сърца


Сладкият аромат на мухъл чудесно се вписваше с проядената от дървеници ламперия във фоайето. Килимът, навярно някога кипрещ се в пищно бургундско червено, сега бе редуциран до нивото на мърлява рогозка с неопределен цвят. Половината от креслата бяха с разпорена тапицерия, а човек рискуваше да получи сериозна контузия, ако посмееше да се настани удобно в което и да е от тях. Краката им съществуваха изцяло метафорично. Единственото осветление идваше от газените лампи по стените, украсени с накриво поставени картини. Последните бяха същински шедьовър на кича – предимно клоуни с огромни, зелени носове и приличащи на кукли същества със зашити усти.

–         Не е възможно да са ме пратили тук! – за пореден път изписка русото същество с огромни очи, чиито вени бяха неестествено изпъкнали. Официалният й бежов костюм и снобската й прическа в действителност рязко контрастираха с обстановката. – Госпожице, за пореден път ви казвам, вижте в регистъра, трябва да има грешка!

„Госпожицата” беше момиче на не повече от тринайсет, с тежък готически грим, грамаден пиърсинг на носа, колие с шипове и корсет за анорексички. Тя се бе облегнала върху невиждалата почистване от години рецепция и отегчено джвакаше с дъвката си срещу възмутената клиентка.

–         Госпожа, аз пък за пореден път ви казвам: няма ви тук и никога не ви е имало. Вече поне тринайсет пъти проверявах в Регистъра по самоубийствата. Тука са ви пратили. Ако искате, подайте оплакване срещу Шефката. – Тя извърна с отегчение поглед и се заигра с дъвката си. Лъскавата й коса стърчеше във всички посоки. – Ама тя е толкова заета, че сигурно ще минат още шейсет-седемдесет години, докато намери време да ви разгледа молбата. – „Да, прекалено заета е да експериментира с грима и прическата си.” – След което трябва да предаде отново случая ви на Комисията, да минете през три етапа на изслушване, и ако случайно в Хотелът има някакви свободни места…

–         Що за безобразие! – Шапката с перо от неизвестен произход подскочи от възмущение. – Нямам думи за вашата институция! И що за място е това?

–         Ама, госпожа… – Готичката посочи към вратата със зле прикрито раздразнение. – То си го пише, нали можете да четете? Хостел на разбититите сърца, няма как да не сте го видяла поне през един от тринайсетте пъти, когато минахте през входната врата.

–         Недейте да ми остроумничите! – изврещя дамата с неестествено посиняло лице. – Аз говоря напълно сериозно и ще…

–         Ама и аз! – рецепционистката извъртя отегчено очи като демонстрира белотата на орбитите си. – Нали ви казвам, Хотелът е претъпкан по шевовете. Няма къде отрязан пръст да хвърлиш. Затова преди около век Афродита се принуди да отвори хостела. Нали се сещате, като притурка. За разни по-незначителни случаи, като вашия. Самоубийство от глупост и така нататък.

–         Какво безочие…

–         Госпожа, ще си взимате ли вече ключовете, а? – Девойката размаха ръждясалите пластинки пред вирнатия нос на жената. – `Щото нали се сещате, и други хора чакат.

Едва изрекла тези думи, „колегата” й влетя през отворената паянтова врата. На раменете му бяха закачени бутафорни розови криле, някакъв нелеп хибрид между пеперуда и ангел, от които явно ужасно го сърбеше. Непрекъснато драскаше млечнобялата си кожа и от „премяната” му хвърчаха пера. През рамото си бе преметнал лък, вероятно купен от магазина за деца до три години с червени сърчица по него и умело заличен надпис Made in China. Бебешкосините му очи хвърляха яростни искри, докато побутваше с една наполовина строшена стрела човека пред себе си – кротък на вид господин с пригладена коса и кръгли очилца.

Дотътриха се до рецепцията, а новодошлият се отпусна на дървения плот с умората на човек, мъкнал камъни.

Би изтръгнал от гърдите си въздишка все едно е пред умиране… ала вече бе мъртъв, така че номерът не минаваше.

–         Ето, виждате ли? Хайде сега, или взимайте ключовете, или дим да ви няма. – Измежду изрисуваните с черно червило устни се спусна тънко, раздвоено езиче.

–         Смеете да обиждате моето така старателно планирано самоубийство, как не ви досрамя?

–         Извинете, прекрасна госпожице – прекъсна я учтивия мъж. Дамата се извърна, готова да му издере лицето, но той само се усмихна благо. – Ала с какъв метод стигнахте до тук?

–         Отрових се с газ! – опита се да наподоби горд паун тя, ала се получи по-скоро квартална гъска.

–         О, колко стилно! Истинска класика в жанра. А синият цвят на кожата така ви отива.

–         Благодаря. – ако още имаше кръв в тялото, щеше да пламне като божур от фалшив свян. – А вие за какво сте тук?

–         Обесване. – Усмихна й се като проповедник по време на неделната служба.

–         Нима? – тя постави театрално ръка на гърдите си и го огледа отгоре надолу. – Не бих предположила, че това ще е вашия… стил.

–         Имам и белези, за да го докажа. – Мъжът разхлаби вдигната си яка и разкри ивиците в пурпурно лилаво по врата си.

Чувствителната дама в пристъп на артистизъм имитира припадък и се озова в ръцете му. И двамата отправиха един към друг филмова въздишка тип „любов от пръв поглед.”

Готик девойчето и псевдо-Купидон ги гледаха с нарастващо отегчение. Накрая пернатият тип се изкашля и прекъсна транса на „влюбените”.

–         `Що не заведете дамата да пиете по едно в бара и да си обсъдите хобито, а? – подхвърли му два лъскави жетона. – Аз черпя.

Новоизлюпената двойка се отправи към съседното помещение, от което се носеше протяжния вой на някаква изпаднала рок-банда от неудачници. Наричаха ужасната какофония, която сътворяваха балада.

Настаниха се на високите столове, а един тип с гущерова глава им сипа син газ в чашите.

Авис се обърна към джвакащата дъвка Лоти и трясна по бюрото й с нищожния си юмрук.

–         Давай тревата насам, че вече не издържам. – изръмжа той. Момичето го изгледа с пренебрежение, докато стриваше изсушените листенца.

–         Мене питаш ли ме, откакто е наближил гадния й празник, процентът на прииждащи откачалки е нарастнал почти тройно. Още малко и ще ги натиря всичките в мазето при плъховете и по-дребните таласъми. – Сви по една цигара за двамата.

–         Лесно ти е на тебе, по цял ден си седиш тук и подаваш ключове. Голямо усилие, няма що! Я да те видим ако трябваше да хвърчиш от едно учреждение към друго да ги подбираш тия откачалки? Че на Шефката персоналът в Хотела й взел да се изчерпва и съм зает и на двете места!

–         Някой си проси да остане на сухо. – Лоти предизвикателно дръпна малката, горяща цигара. Крилатото й другарче се нахвърли и я сграбчи от ръката й. Тя нацупи плътните си устните и намести напъпилите гърди по-плътно в корсета.

–         А как ми е писнало от тия готик простотии, не е истина! – Маската й бе започнала да се отлепя и тя я потърка с досада. – Миналият век може и да са били секси, обаче сега изглеждам меко казано смешно. А Шефката не ми дава да го махна този наморник. Как да съблазня който и да е в това демоде? – Тя разхлаби колието си и потърка ивиците по кожата си.

–         Да ти имам проблемите! – крилатият се озъби на малката демонка. – Пък и какво толкова ще си даваш зор да съблазняваш трупове? Аз какво да кажа като все едно току-що съм излязъл от редиците на гей парада? Някой ден ще й ги набутам тези крила в… тя си знае! – Изръмжа и продължи с мрънкането. Лоти се настани в удобна позиция за слушане. – Триста таласъми, как ми се хили и ме гледа мазно, много обичала момченца с крилца. Напомнял съм й на сина й. Знам си аз, че е една извратена педофилка, старата… – Авис внезапно скокна и се ухили неестествено широко. – Ъъъ, здрасти, Шефке! Страхотно изглеждаш!

Афродита бе застанала на прага на бара, наблюдаваше ги и цъкаше с език. Платинената й грива бе сплетена в шноли на черепчета. От кръшната й талия се спускаше дълъг камшик от кожа на носорог. А латексовия й костюм не оставяше почти нищо на въображението.

Откакто се бе запалила по готик модата преди няколко десетилетия, Шефката не можеше да носи нищо друго и тормозеше целия си персонал с този стил на обличане. В класическото за детронирана богиня на любовта пълно противоречие бе запазила любовта си към кича. И от това страдаха момчета като Авис. Кофти късмет.

–         Някой си проси посещение в залата за мъчения, струва ми се. Аз казах ли ви, че пушенето тук е забранено? – Да, и се бе вманиачила по ролята на Строга Господарка. Макар че за Авис нямаше по-голямо изтезание от организирания от нея Парад на Алтернативния Кич всяка година на Деня на влюбените.

–         В любовна депресия съм. – Лоти проточи двуметровия си, змийски език към Афродита, която от своя страна нервно се потупваше по камшика. Демонката размаха демонстративно гущеровата си опашка. – В последно време малко педофили се самоубиват, Шефке, а в този ми вид не виждам кой друг ще привлека.

–         Лоти, не се глези, а си слагай костюма и потегляй. Сложила съм те начело на парада тази година. Изоставаме с продажбата на плюшени сърца, така че се постарай. А ти, Авис…

–         Какво изтезание сте планирала за мен, господарке? – Обръщението му плющеше от ирония, за която щеше да си плати по-късно. Нищо ново под слънцето.

–         Пращам те в първи патрул за надзираване на самоубийствата. Това е заповед! – тръсна царствено глава.

–         Ама… пак ли? – Перата му щяха да окапят от мъка. – Писна ми всяка година да гледам как разни пикли си режат вените и голобради женчовци, които се тровят. Нямаш ли нещо по-досадно?

–         Явно не съм ви възпитала достатъчно добре. – Афродита удари по пода с камшика си в пристъп на ярост. Дори невъзмутимата Лоти се отдръпна няколко крачки назад. – Думата на Шефката е закон. Никой не може да се съпротивлява на Любовта, ясно?! – Нов камшичен удар. – Не ви чувам, ясно ли е?

–         Ясно, Шефке. – въздъхнаха в един глас двамата и се спогледаха с мъка.

–         Чудесно! – лицето на Афродита грейна с фалшива усмивка. – Ще се видим на парада тогава! – и се насочи към изхода с тренирана, манекенска походка.

Лоти отново се облегна в любимата си поза и изчурулика невинно.

–         Богиньо?

Последната се обърна в готовност да използва бича си.

–         Нещо уморена ми се виждате. Това бръчки ли са? И едното ви око нещо ми се вижда лениво?

Афродита за малко да се пребие на гигантските си токове, докато търсеше трескаво огледало. Подчинените й използваха объркването й, за да се посмеят на воля, докато си допушваха цигарата. Щом се убеди в безупречността на външния си вид, богинята се извърна и ги изгледа съвсем не любовно.

–         После ще се разправям с тебе, малка вещице. – изфуча, а по малиновите й устни изби пяна. След което се фръцна и изчезна като фурия от стаята.

Междувременно Авис бе извадил бутилка доброкачествена водка, която бе свил от личните запаси на Шефката. Щеше да им трябва гориво.

–         Ха, наздраве! – усмихна се мрачно той. – Честит ден на повръщ… ъъъ, на влюбените.

Лоти гаврътна смело своя дял от изгарящото питие.

Навън пред портите на хостела тълпата се събираше.

Picture source:  http://fabienmater.deviantart.com

Дамата от Шалот


I am half-sick of shadows, said the lady of Shalot

Sir Alfred Tennyson – The lady of Shalott

 And the wind I know it’s cold.

Emillie Autumn – Shalott

 

–         Какво ти носи щастие?

–         Много неща. Най-вече писането.

–         Писането? А защо именно то?

–         Като наркотик е. Създавам свой собствен свят така както майсторът тъче своите платна. Всяка нишка е уникална, вплита се в другата, а историята се лее…

–         Но как е възможно? Това не е истинско.

–         Какво искаш да кажеш?

–         Нищо от това, което правиш, не е реално. Отразяваш действителността така както луната отразява слънцето. Нима това може да ти носи щастие?

–         Зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нещата. И коя е познатата ти реалност. Всеки има свой поглед върху нея, според това как се взира в огледалото.

–         И все пак предпочитам живия живот.

–         И все пак не е ли той просто един сън?

Трясък.

Стъклото се разби на парчета и прекъсна нишката.

***

Всички говореха за нея и никой не я бе виждал. Взираха се нагоре към прозореца на мансардата, кацнала на върха на сградата. Някак не на място. По-близките до малкия апартамент се кълняха как чували тиха музика зад желязната врата. Понякога завесите на прозореца се полюшваха от порива на вятъра, а дъските скърцаха от нечии стъпки. Ако изключим тези дребни следи, по нищо не личеше жилището да е обитавано от жив човек.

И все пак целият квартал бе обладан от мистериозното присъствие на жената, чиято самоличност постепенно бе преминала към дебрите на градските легенди. Всъщност никой не би могъл да твърди дали собственичката е жена. По простата причина, че не я бяха виждали.

Разбира се, местните разказвачи на истории се кълняха как приятел на техен приятел бил зървал силуета й през прозореца, докато си оправял сателитната чиния в три сутринта. Друг пък я бил виждал опряна на перваза, вперила замечтан поглед в пълната луна и звездите. Трети твърдяха, че се измъква по водосточната тръба, преобразена в котка.

Носеха се различни версии за възрастта и външния й вид, които варираха от ослепителна платиненоруса принцеса в черна рокля до сгърчена, стара вещица с едно око с колекция от злокобни вуду-кукли.

И всеки се чудеше как бе възможно някой да живее напълно изолиран от околния свят. Никой не я посещаваше. Не излизаше, за да се снабди с продукти, дори боклука си не изхвърляше. Любопитните съседи редовно се ослушваха покрай вратата й, за да уловят зловонното благоухание на разлагаща се купчина отпадъци. Или пък пресен труп. Или и двете.

Парите, които дължеше за поддръжка на входа, редовно се озоваваха пред вратата на домоуправителя в елегантен бял плик, на който с още по-елегантен почерк бе изписан номера на апартамента.

Единственото реално доказателство, че Тя съществуваше.

По-скептичните твърдяха, че там всъщност не живее никой и че успешно ги манипулират.

Ала никой не бе в състояние да остане безразличен.

Жената с главно Ж държеше будни фантазиите на всички около себе си. Бе стиснала плътно въображението им в анонимните си пръсти и умело дърпаше конците. А историите се разпалваха като суха прерия под напора на пожар.

***

Не помня от кога съм тук. Вероятно от зората на времето.

То губи своя смисъл, когато си затворен между четири стени и го отброяваш в лексикални единици наместо в минути и секунди. Не ме притискат срокове и сама определям ритъма си.

Понякога пускам музика, за да разсея напрегнатото си и безсънно съзнание, но основния ми акомпанимент е звука от клавиши. Клавиши на стара пишеща машина, древна и злокобна. Клавиши, които бележат девственобялата хартия с изстрели от куршуми. Чувам я как стене, докато татуирам думите и оформям от тях изречения.

Огледалото сякаш ми се присмива. Размества различни образи и ги хвърля в лицето ми, подобно на лабиринт. Или странен филм, чиито кадри нямат нищо общо един с друг. На пръв поглед. То се смее и завърта отново картините от външния свят.

„Те никога няма да бъдат твои.”

Имам ли нужда от тях?

Пръстите ми се ровят в суровия и грозен материал, преобръщат го с хастара и изглаждат несъвършенствата. Или ги изострят, оставяйки ъглите да стърчат. Мога да създам гротеска или отнемаща дъха красота. Всичко е в моите ръце.

Мога ли да имам същата власт в реалността? Когато пред белия лист изграждам светове, съдби, живи емоции и кръстопътища с хиляди възможности? Защо тогава да копнея за външния свят?

Между моите четири стени аз съм господарката. А невидимите нишки се спускат по хартията и ме приковават към стола ми.

Егото ми се подува, увеличава се постоянно и се разплува като отвратително чудовище.

Понякога се чудя какво ме опиянява повече: самата история или усещането за власт, което ми дава словото?

Кое дойде първо – отразената реалност, съществуваща благодарение на писателско умение? Или пък авторът съществува благодарение на фикцията?

Знам, че не мога да спра. Думите се изливат, задушават ме… и аз трябва да ги подредя.

Но знам, че и понякога изпитвам див, първичен копнеж. Реалната картина, с нейните плътни и ярки цветове, с пълнокръвието си ме влече да излетя. Повикът ме изпълва с трескаво безпокойство.

Знам, че ми е забранено.

Именно заради това желанието ми е толкова изострено.

Давя го в море от думи и събития.

Ала интуицията ми, тази сръчно плетяща бъдещето вещица, ми шепне в ухото, че денят на избора ми наближава.

Размърдвам леко колелата, за да създам някаква илюзия за движение.

Лунните сенки си играят и се измъкват през прозореца, като палави духове, дори те се присмиват на малката ми клетка.

А понякога така копнея за една най-обикновена разходка там нейде, на твърдата земя.

***

–         Не желаеш ли да се събудиш?

–         За какво ми е? В сънищата си мога всичко, докато реалността ме сблъсква с ограниченията на плътта, времето и пространството.

–         Но те са реални.

–         Пак започваш с тази твоя реалност. Не разбираш ли, че това, което ти наричаш истинско за други е просто абсурден сън, който отритват с лекота? Като никому ненужна рогозка.

–         Нима имаш сетива в тези твои сънища? Нима всичко не е сива, размита мъгла.

–         Всичко е такова каквото аз кажа, че е, а ако пожелая на следващия ден ще е нещо друго.

–         Съжалявам те, задето робуваш на отражения.

–         Чак сега ли научаваш, че свободата е просто начин да си избереш робството?

***

Настъпи полунощ и той се прибра в сумрачното си жилище.

Всекидневната му е разположена точно срещу моята мансарда. В огледалото си виждам всеки детайл от нея. Научила съм навиците му до съвършенство. Винаги точно в полунощ се прибира, приготвя си кана с черно кафе и се заема с поредния проект.

Рисува върху огромни платна, съсредоточен до болка. Често не се спира, за да почине и за малко, освен когато трябва да си инжектира поредната доза кофеин.

Понякога го придружава млада жена, която се съблича, застава на прозореца с разтворени крака и му позира. Никога не е една и съща.

После прави любов с нея без да си прави труда да загаси лампите.

Присъствието му засилва прокълнатото желание да се откъсна от работната си маса и да опозная от първа ръка това, което наричат „жив живот”.

А знам, че не мога.

Думите се накъсват, логиката ми се изплъзва през пръстите.

Очите ми не могат да се откъснат от картината в огледалото, стискам дръжките, за да задавя порива.

Хартията ми е бясна, задето я хабя с безсмислици, причинени от разсейването ми.

Разпилените слова съскат като озлобени харпии и ме карат да се върна обратно към сюжетната линия.

Само че веднъж заразиш ли се от желанието да избягаш, няма спасение. Мисълта все по-често дълбае мозъчната ми кора, прекъсва и малкото ми часове сън и ме тласка към ръба.

Той, естествено, не ме забелязва.

Стаята ми е скрита в сенките и всичко, което ми остава е да дебна.

Завиждам му. Макар да е обсебен от образите, напуска дома си, щом тялото му навакса нужните часове сън. Обикновено четири или пет. Чудя се какво ли е да черпиш вдъхновение директно от източника?

„Нима има значение? Каквото и да сътвориш, няма да е нищо повече от отражение. Така че методите са второстепенен въпрос. Историята, историята е важна!”

След като момичето си тръгна, той застана на панормания си прозорец и запали цигара. Пушеше дълго и се взираше право пред себе си. Понякога можех да се закълна, че е в състояние да различи фигурата ми сред сенките.

Илюзията биваше попарена също като фаса му в черния пепелник, щом загасеше огънчето в него.

***

Вече полудявам. Вирусът на любопитството ме гложди до болка. Искам поне за момент да усетя вятъра в косите си и студения нощен въздух по кожата си. Низането на истории като мъниста или нишки от тъкано платно ми омръзна, вече трудно намирам смисъл в тях. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта бучи в ушите ми, но вече съм събрала смелост.

Бавно извръщам инвалидната количка с изпотени от вълнение длани. Разстоянието до терасата ми е едва няколко метра, но за мен са като хиляди мили по натрошени стъкълца. Нарушавах древното табу и се готвех да понеса наказанието си. Доведох историите до край, скъсах нишките им с парченцата счупено огледало.

Усетих силен физически шок, когато най-сетне излязох – за първи път откакто се помня. Всичко ми се струваше така изострено, че чувствителните ми сетива не можеха да го понесат. Детайлите на реалността се впиваха в тях като назъбени остриета. Едвам удържах импулса да се скрия обратно в сенките. Стиснах зъби и удържах на раздиращата болка, докато в нея не усетих да се вплита удоволствието.

Невидимата бариера се вдигна и за моя изненада замръзналите ми крака се раздвижиха. Отново можех да ходя. Отново? Нима някога са били друго, освен безполезен, мъртъв придатък към тялото ми?

Когато се изправих, сякаш не ходех, а се плъзгах по повърхността. Невидими съскащи гласове ме напътстваха. Не разбрах как и кога се озовах на полунощната улица, по чийто чакъл фенерите хвърляха сенки. Вървях без цел и посока, опиянена от възможността да се движа, нетърпелива да опитам още, преди проклятието да ме е поразило.

Знам, че това неестествено щастие няма да продължи дълго.

Стигнах до брега на реката с неизвестна точка на вливане и без да се замисля пуснах новите си крака в студените й води. Ледът се носеше по вените ми, болката ме разкъсваше, ала вече не можех да се върна назад.

Няколко снежнобели лилии се опитаха да ме спънат с измамно тънките си стебла. Напразно. Водата ме погълна и вля в течението си.

Студът се плъзна по цялото ми протежение, единствената любовна ласка, която щях да усетя. А мракът постепенно се сгъсти пред очите ми.

***

Забеляза я, докато пиеше поредното си кафе за денонощието.

Момичето в инвалидна количка просто седеше на терасата си, неподвижна като восъчна кукла. Толкова бе свикнал с липсата на човешко присъствие от другата страна, че подскочи.

Бе облегнала глава назад, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено в скута й.

Ето я, значи, тази за която всички около него му бяха надули главата.

Съществуваше… или някога е съществувала.

При по-внимателен оглед установи, че тялото й е неестествено вкочанено, а сините очи – изцъклени и лишени от живот. Косата й висеше покрай бледото лице като мъртва трева.

„А си толкова хубава…”

Внезапно изникналата мисъл го изпълни с отвращение към самия него. Тази бе някаква непозната, при това мъртва. Що за некрофилия бе това?

А кой знае защо му се прииска да е там и да затвори очите й.

Ала бе твърде далеч.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.