Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s