Дамата от Шалот


I am half-sick of shadows, said the lady of Shalot

Sir Alfred Tennyson – The lady of Shalott

 And the wind I know it’s cold.

Emillie Autumn – Shalott

 

–         Какво ти носи щастие?

–         Много неща. Най-вече писането.

–         Писането? А защо именно то?

–         Като наркотик е. Създавам свой собствен свят така както майсторът тъче своите платна. Всяка нишка е уникална, вплита се в другата, а историята се лее…

–         Но как е възможно? Това не е истинско.

–         Какво искаш да кажеш?

–         Нищо от това, което правиш, не е реално. Отразяваш действителността така както луната отразява слънцето. Нима това може да ти носи щастие?

–         Зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нещата. И коя е познатата ти реалност. Всеки има свой поглед върху нея, според това как се взира в огледалото.

–         И все пак предпочитам живия живот.

–         И все пак не е ли той просто един сън?

Трясък.

Стъклото се разби на парчета и прекъсна нишката.

***

Всички говореха за нея и никой не я бе виждал. Взираха се нагоре към прозореца на мансардата, кацнала на върха на сградата. Някак не на място. По-близките до малкия апартамент се кълняха как чували тиха музика зад желязната врата. Понякога завесите на прозореца се полюшваха от порива на вятъра, а дъските скърцаха от нечии стъпки. Ако изключим тези дребни следи, по нищо не личеше жилището да е обитавано от жив човек.

И все пак целият квартал бе обладан от мистериозното присъствие на жената, чиято самоличност постепенно бе преминала към дебрите на градските легенди. Всъщност никой не би могъл да твърди дали собственичката е жена. По простата причина, че не я бяха виждали.

Разбира се, местните разказвачи на истории се кълняха как приятел на техен приятел бил зървал силуета й през прозореца, докато си оправял сателитната чиния в три сутринта. Друг пък я бил виждал опряна на перваза, вперила замечтан поглед в пълната луна и звездите. Трети твърдяха, че се измъква по водосточната тръба, преобразена в котка.

Носеха се различни версии за възрастта и външния й вид, които варираха от ослепителна платиненоруса принцеса в черна рокля до сгърчена, стара вещица с едно око с колекция от злокобни вуду-кукли.

И всеки се чудеше как бе възможно някой да живее напълно изолиран от околния свят. Никой не я посещаваше. Не излизаше, за да се снабди с продукти, дори боклука си не изхвърляше. Любопитните съседи редовно се ослушваха покрай вратата й, за да уловят зловонното благоухание на разлагаща се купчина отпадъци. Или пък пресен труп. Или и двете.

Парите, които дължеше за поддръжка на входа, редовно се озоваваха пред вратата на домоуправителя в елегантен бял плик, на който с още по-елегантен почерк бе изписан номера на апартамента.

Единственото реално доказателство, че Тя съществуваше.

По-скептичните твърдяха, че там всъщност не живее никой и че успешно ги манипулират.

Ала никой не бе в състояние да остане безразличен.

Жената с главно Ж държеше будни фантазиите на всички около себе си. Бе стиснала плътно въображението им в анонимните си пръсти и умело дърпаше конците. А историите се разпалваха като суха прерия под напора на пожар.

***

Не помня от кога съм тук. Вероятно от зората на времето.

То губи своя смисъл, когато си затворен между четири стени и го отброяваш в лексикални единици наместо в минути и секунди. Не ме притискат срокове и сама определям ритъма си.

Понякога пускам музика, за да разсея напрегнатото си и безсънно съзнание, но основния ми акомпанимент е звука от клавиши. Клавиши на стара пишеща машина, древна и злокобна. Клавиши, които бележат девственобялата хартия с изстрели от куршуми. Чувам я как стене, докато татуирам думите и оформям от тях изречения.

Огледалото сякаш ми се присмива. Размества различни образи и ги хвърля в лицето ми, подобно на лабиринт. Или странен филм, чиито кадри нямат нищо общо един с друг. На пръв поглед. То се смее и завърта отново картините от външния свят.

„Те никога няма да бъдат твои.”

Имам ли нужда от тях?

Пръстите ми се ровят в суровия и грозен материал, преобръщат го с хастара и изглаждат несъвършенствата. Или ги изострят, оставяйки ъглите да стърчат. Мога да създам гротеска или отнемаща дъха красота. Всичко е в моите ръце.

Мога ли да имам същата власт в реалността? Когато пред белия лист изграждам светове, съдби, живи емоции и кръстопътища с хиляди възможности? Защо тогава да копнея за външния свят?

Между моите четири стени аз съм господарката. А невидимите нишки се спускат по хартията и ме приковават към стола ми.

Егото ми се подува, увеличава се постоянно и се разплува като отвратително чудовище.

Понякога се чудя какво ме опиянява повече: самата история или усещането за власт, което ми дава словото?

Кое дойде първо – отразената реалност, съществуваща благодарение на писателско умение? Или пък авторът съществува благодарение на фикцията?

Знам, че не мога да спра. Думите се изливат, задушават ме… и аз трябва да ги подредя.

Но знам, че и понякога изпитвам див, първичен копнеж. Реалната картина, с нейните плътни и ярки цветове, с пълнокръвието си ме влече да излетя. Повикът ме изпълва с трескаво безпокойство.

Знам, че ми е забранено.

Именно заради това желанието ми е толкова изострено.

Давя го в море от думи и събития.

Ала интуицията ми, тази сръчно плетяща бъдещето вещица, ми шепне в ухото, че денят на избора ми наближава.

Размърдвам леко колелата, за да създам някаква илюзия за движение.

Лунните сенки си играят и се измъкват през прозореца, като палави духове, дори те се присмиват на малката ми клетка.

А понякога така копнея за една най-обикновена разходка там нейде, на твърдата земя.

***

–         Не желаеш ли да се събудиш?

–         За какво ми е? В сънищата си мога всичко, докато реалността ме сблъсква с ограниченията на плътта, времето и пространството.

–         Но те са реални.

–         Пак започваш с тази твоя реалност. Не разбираш ли, че това, което ти наричаш истинско за други е просто абсурден сън, който отритват с лекота? Като никому ненужна рогозка.

–         Нима имаш сетива в тези твои сънища? Нима всичко не е сива, размита мъгла.

–         Всичко е такова каквото аз кажа, че е, а ако пожелая на следващия ден ще е нещо друго.

–         Съжалявам те, задето робуваш на отражения.

–         Чак сега ли научаваш, че свободата е просто начин да си избереш робството?

***

Настъпи полунощ и той се прибра в сумрачното си жилище.

Всекидневната му е разположена точно срещу моята мансарда. В огледалото си виждам всеки детайл от нея. Научила съм навиците му до съвършенство. Винаги точно в полунощ се прибира, приготвя си кана с черно кафе и се заема с поредния проект.

Рисува върху огромни платна, съсредоточен до болка. Често не се спира, за да почине и за малко, освен когато трябва да си инжектира поредната доза кофеин.

Понякога го придружава млада жена, която се съблича, застава на прозореца с разтворени крака и му позира. Никога не е една и съща.

После прави любов с нея без да си прави труда да загаси лампите.

Присъствието му засилва прокълнатото желание да се откъсна от работната си маса и да опозная от първа ръка това, което наричат „жив живот”.

А знам, че не мога.

Думите се накъсват, логиката ми се изплъзва през пръстите.

Очите ми не могат да се откъснат от картината в огледалото, стискам дръжките, за да задавя порива.

Хартията ми е бясна, задето я хабя с безсмислици, причинени от разсейването ми.

Разпилените слова съскат като озлобени харпии и ме карат да се върна обратно към сюжетната линия.

Само че веднъж заразиш ли се от желанието да избягаш, няма спасение. Мисълта все по-често дълбае мозъчната ми кора, прекъсва и малкото ми часове сън и ме тласка към ръба.

Той, естествено, не ме забелязва.

Стаята ми е скрита в сенките и всичко, което ми остава е да дебна.

Завиждам му. Макар да е обсебен от образите, напуска дома си, щом тялото му навакса нужните часове сън. Обикновено четири или пет. Чудя се какво ли е да черпиш вдъхновение директно от източника?

„Нима има значение? Каквото и да сътвориш, няма да е нищо повече от отражение. Така че методите са второстепенен въпрос. Историята, историята е важна!”

След като момичето си тръгна, той застана на панормания си прозорец и запали цигара. Пушеше дълго и се взираше право пред себе си. Понякога можех да се закълна, че е в състояние да различи фигурата ми сред сенките.

Илюзията биваше попарена също като фаса му в черния пепелник, щом загасеше огънчето в него.

***

Вече полудявам. Вирусът на любопитството ме гложди до болка. Искам поне за момент да усетя вятъра в косите си и студения нощен въздух по кожата си. Низането на истории като мъниста или нишки от тъкано платно ми омръзна, вече трудно намирам смисъл в тях. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта бучи в ушите ми, но вече съм събрала смелост.

Бавно извръщам инвалидната количка с изпотени от вълнение длани. Разстоянието до терасата ми е едва няколко метра, но за мен са като хиляди мили по натрошени стъкълца. Нарушавах древното табу и се готвех да понеса наказанието си. Доведох историите до край, скъсах нишките им с парченцата счупено огледало.

Усетих силен физически шок, когато най-сетне излязох – за първи път откакто се помня. Всичко ми се струваше така изострено, че чувствителните ми сетива не можеха да го понесат. Детайлите на реалността се впиваха в тях като назъбени остриета. Едвам удържах импулса да се скрия обратно в сенките. Стиснах зъби и удържах на раздиращата болка, докато в нея не усетих да се вплита удоволствието.

Невидимата бариера се вдигна и за моя изненада замръзналите ми крака се раздвижиха. Отново можех да ходя. Отново? Нима някога са били друго, освен безполезен, мъртъв придатък към тялото ми?

Когато се изправих, сякаш не ходех, а се плъзгах по повърхността. Невидими съскащи гласове ме напътстваха. Не разбрах как и кога се озовах на полунощната улица, по чийто чакъл фенерите хвърляха сенки. Вървях без цел и посока, опиянена от възможността да се движа, нетърпелива да опитам още, преди проклятието да ме е поразило.

Знам, че това неестествено щастие няма да продължи дълго.

Стигнах до брега на реката с неизвестна точка на вливане и без да се замисля пуснах новите си крака в студените й води. Ледът се носеше по вените ми, болката ме разкъсваше, ала вече не можех да се върна назад.

Няколко снежнобели лилии се опитаха да ме спънат с измамно тънките си стебла. Напразно. Водата ме погълна и вля в течението си.

Студът се плъзна по цялото ми протежение, единствената любовна ласка, която щях да усетя. А мракът постепенно се сгъсти пред очите ми.

***

Забеляза я, докато пиеше поредното си кафе за денонощието.

Момичето в инвалидна количка просто седеше на терасата си, неподвижна като восъчна кукла. Толкова бе свикнал с липсата на човешко присъствие от другата страна, че подскочи.

Бе облегнала глава назад, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено в скута й.

Ето я, значи, тази за която всички около него му бяха надули главата.

Съществуваше… или някога е съществувала.

При по-внимателен оглед установи, че тялото й е неестествено вкочанено, а сините очи – изцъклени и лишени от живот. Косата й висеше покрай бледото лице като мъртва трева.

„А си толкова хубава…”

Внезапно изникналата мисъл го изпълни с отвращение към самия него. Тази бе някаква непозната, при това мъртва. Що за некрофилия бе това?

А кой знае защо му се прииска да е там и да затвори очите й.

Ала бе твърде далеч.

2 thoughts on “Дамата от Шалот

  1. Не би могла да знаеш, но обожавам поемата “Дамата от Шалот”.
    А когато открих песента дълго си припявах и нея…
    А разказът ти ме пренесе при нея…
    Хареса ми. Наистина ми хареса.

  2. Pingback: Дамата от Шалот | Bulgarian Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s