Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.

One thought on “Остатъци

  1. Pingback: Остатъци | Bulgarian Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s