Кафенето: Фикция Vs. Реалност


– Мразя дъжда! – въздъхна шумно Депресанта, докато почукваше с пръст по прозореца. Водните капки размазваха съвършените си форми и се разтичаха върху стъклото, като влага между нечии бедра в неделя сутрин. Срещу него Авторът невъзмутимо пиеше виенското си кафе и гледаше с насмешка вкисналата като лимон физиономия на приятеля си. Ако това помежду им можеше да се нарече приятелство, разбира се.

Двамата изпълняваха любимата си неделно-дъждовна традиция. Не се разбираха за среща нито по телефона, нито в друга социална мрежа, просто знаеха, че другия ще е там. Ако някой от тях бе възпрепятстван, ги хващаше острата параноя, че нещо във Вселената не е наред.

Арената на срещите им бе случайно откритото от тях кафене, носещо невероятно баналото название Café du Paris. Но неофициално всички го наричаха Кафенето на Графинята. Последната бе мистериозната собственица. Никой не бе сигурен дали е графиня, и дали въобще е жена, но на всеки шест месеца нещо й ставаше и тотално променяше интериора на заведението. В този й период я бе хванала любовта към минимализма. Стъклени маси, бели столове и черни канапета, сиви стени. Картините от ренесансовия й период бяха свалени и на тяхно място бе монтирала рафтове с книги.

Човек никога не знаеше какво може да очаква от това място, както и че в следващия момент няма да се озове в напълно нов свят. По-любопитното бе че въпреки рязката промяна в стила, то никога не губеше редовните си клиенти.

Като Авторът с лаптопа и неговия приятел с оръфаното палто и гъстата брада.

Единственото, което не се променяше бе момичето зад щанда – гарванова брюнетка с твърде разкопчана, бяла блузка и черен корсет, която не говореше много, усмихваше се многозначително и постоянно наблюдаваше клиентите на заведението. Без те да разберат.

Е, имаше такива, които идваха специално заради нея.

Това не можеше да се каже за двойката в ъгъла на кафенето, които едвам я отразяваха. „Педали!”, би изсумтял презрително ексхибициониста с черния шлифер, точещ лиги по нея от месеци.

–          Нали знаеш, че не си добър лъжец?

–          Сега пък какво искаш да кажеш?

–          Това че мразиш дъжда. – Авторът го погледна над рефлекторните си очила, а пръстите му затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Тракаше с изяществото на пианист, макар звукът, който издаваше да не бе от най-приятните за ухото. – Кого си мислиш, че ще заблудиш с тази поза? Ти живееш заради дъжда.

–          Я виж ти, как само аз не знам това?

–          Дъждът е перфектното оправдание за това да се събудиш, да погледнеш през прозореца и да се бухнеш обратно в леглото. Да си кажеш, че си твърде депресиран, за да станеш. Имаш основание да тънеш в меланхолията си както прасето в любимата му кочина. Или пък да се измъкнеш от къщата си, за да се настаниш в това кафе… да гледаш влюбените двойки и да въздишаш за това колко си нещастен, тъжен и неразбран.

–          Окей, достатъчно, психар такъв! Разкарай се от главата ми… веднага! Нямаш право да ми бърникаш в мозъка. – Депресантът сви ръка около пълната си чаша с шварц.

–          Дъждът ти дава основание да не живееш, приеми го.

–          А ти? – озъби се с развалените си зъби рошавия тип. – Седиш си тук като някакъв всезнайко, ровиш се из хорските боклуци, човъркаш по ямите и язвите на жалката ми биография. И си мислиш, че си много велик? `Що не вземеш да ги изживееш тия истории, вместо само да пишеш за тях?

–          `Щото на теб това ти харесва. Искаш някой да опише жалкия ти живот, но си твърде мързелив, за да го сториш сам. Имаш зверска потребност от това да се ровичкам из сивите ти клетки. Кара те да се чувстваш значим.

–          Нима? Все си мислех, че аз ти правя услуга като се появявам и те снабдявам с пресни истории за жалката ти проза трета употреба.

–          Без мене ти си просто един безинтересен тип. – Авторът имаше отвратително крива усмивка и пожълтели от кофеин зъби. – Като оформям биографията ти и изкарвам наяве всичките случки, ошлайвам ги и ги вкарвам в ред ти отдавам времето и вниманието си. И колкото и да се пениш като разярено улично псе, това всъщност ужасно много ти харесва.

–          Мерси, ама ако си въобразяваш, че се чувствам трогнат от вниманието ти, си безкрайно заблуден. Не си достатъчно секси.

–          А ако не съм аз, ти си оставаш поредния неразбран интелектуалец, живееш в боксониера в разпадаща се от старост сграда. Живееш сам с котката си, единствената жена в състояние да те изтърпи. В хладилника ти няма нищо друго освен нескафе и бутилки водка. Носиш тази риза от месеци, защото нямаш друга. Основният плюс от всичките ти връзки е като срещнеш достатъчно милостива и глупава жена, която да ти подари чисти дрехи и да те нахрани.

–          Но ти добре се възползваш от всичко това. Обичаш да влизаш в историите ми. Възбуждаш се от това да ми крадеш живота. Харесва ти всеки детайл, който споделям, защото без мен ти ще си само голи думи без капка реалност, която да стои под тях като основа.

–          От където и да го погледнем, си принадлежим.

–          Споделял ли съм ти колко много те мразя?

–          Наистина ли? – Авторът постави ръка над безукорно изгладената си риза и се усмихна с престорени сълзи в очите. – Никога не си споделял чувствата си, започвах да се чувствам недооценен.

–          Млъквай. Започваме да звучим като двойка дърти педали.

–          Тъжно е да осъзнаеш, че най-интензивната любовна афера, която някога ще ти се случи е с раздърпан и алкохолизиран мърльо.

–          Почти толкова тъжно колкото това да си обвързан с побъркан тип, който не е говорил с никой друг от години и единственото му движение навън е от стаята му до магазина или кафето.

Междувременно в помещението влезе красива жена с ярка рокля и подчертан грим. Тя се подпря на бара, докато поръчваше обичайното си виенско кафе с цели облаци бита сметана. Очите й се плъзнаха към мъжа с лаптопа.

Тя присви огромните си, червени устни и се обърна към барманката.

– Този още ли си приказва самичък?

Photo source: http://www.hollywoodjesus.com

One thought on “Кафенето: Фикция Vs. Реалност

  1. Pingback: Кафенето: Фикция Vs. Реалност | Bulgarian Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s