Кафенето: Похот и други неврози


Ако имаше фраза, която перфектно би я описала то това бе несъмнено „ленива котка”.

Движеше се съвършено бавно, с грациозно поклащане на бедрата, сякаш участваше в най-древния танц, започнал още от зората на съществуването. Нямаше за къде да бърза и от премрежения й поглед околните разбираха, че се наслаждава на всяка една стъпка от пътя. Оглеждаше хората, независимо дали бяха мъже или жени, с професионално любопитство, но без да си дава зор.

Влизаше в Кафенето на Графинята със своята сексапилна, небрежна походка. Никой не я бе виждал облечена в черно или каквито и да е други тъмни нюанси. Независимо дали бе подбрала ярка, подобна на експлозия рокля с испански мотиви или алена блуза, разкриваща щедро дарената й от природата плът (за временна употреба), придружена от елегантни сатенени ръкавици в същия цвят, човек трудно можеше да я пропусне. Такива жени или ги мразят, или ги обожават. А в случаите когато срещнат безразличие, колкото и лениви да изглеждат на пръв поглед, котешката им същност се пробужда, вадят ноктите си, наточват зъбите си и се втурват в ожесточена атака.

Черната й коса бе винаги елегантно разрошена, топлите й кафяви очи гледаха някак разсеяно, ала никога не изпускаха целта си. Облягаше се демонстративно на бара, намигаше на момичето отсреща, което й отвръщаше с не по-малко двусмислена усмивка. Порноманиакът бе твърдо убеден в лесбийската им любовна връзка и молеше на колене Авторът на комикси да му нарисува техен портрет в поза 69.

Червената дама винаги поръчваше виенско кафе, с колкото се може повече сметана и от най-пухкавите пасти, които предлагаше заведението. Аскетизмът определено бе чужд на жадната й за удоволствие душа (и най-вече тяло). Любовта към сладките неща в живота бе започнала да личи по пухкавите й извивки. Вероятно почитателите на анорексички не биха я оценили, щеше да им дойде една идея по-женствена.

Прокарваше дългите си нокти по белите, къдрави облачета, обираше малко от сметаната с червения си лак и го прокарваше по кървавите си устни, докато си набелязваше с кого желае да изкара остатъка от вечерта. После отмяташе назад бялата си шия и наместваше удобно гърдите си в деколтето и с грациозна походка се насочваше към най-близката маса.

Винаги се появяваше точно в пет и си тръгваше два часа по-късно. Никога сама. С какво точно се занимаваше не бе ясно на никого, но обичайните слухове си вървяха.

Усмихваше се на всички присъстващи, заслепявайки ги с перлените си зъби. А на Дървения философ пускаше една нежна въздушна целувка, придружена с подигравателно пламъче в очите. Той й отвръщаше с буен огън на омраза, изфъфлени набързо под нос думи и едно шумно „Анатема!”

Веднъж се бе приближил с решителна крачка до масата й и я заля с тирада от обиди.

– Кичозна си! И фалшива! Повръща ми се от жени като тебе, идваш тука и си мислиш, че някой ще заблудиш като си фръцкаш гадните цици насам-натам. Че всички са твои, `щото си разтваряш оная работа пред тях срещу едно кафе. Ама аз те виждам каква си. Въздух под налягане! Жалка проститутка! Колко вземаш за един сеанс, а?

Продължи да се пеняви още двайсетина минути, а Червената дама постоянно подклаждаше огъня като не отвръщаше на репликите му и го награждаваше с все по-широко отваряне… на горните си устни в дяволита усмивка. Бе подпряла главата си и зяпаше скитника с насмешка.

Кой знае колко още щеше да продължи със словесната помия, когато двама-трима от постоянните посетители решиха да демонстрират мъжество и да му кажат да се укроти. Наложи се да го изхвърлят от кафенето, така че при следващото си посещение той се принуди да укроти демонстрацията на омраза.

Червената дама се настани с кръстосани крака, а погледът й се зарея в пространството, докато се чудеше кой да заведе вкъщи тази вечер. В този миг пред нея от облак мъгла и цигарен дим изплува високата, крехка фигура на Пушачката.

Тя бе пълна противоположност на Червената дама – винаги бе облечена черно палто, закопчано до горе, бързаше, движенията й бяха френетични и често лишени от логика. Сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. Аскетично слаба, с бледа кожа и огромни сини очи, дълги пръсти на пианистка, които не изпускаха цигарата помежду си. С елегантните си, макар и леко изострени черти и прекалено яркия цвят на очите, както и облака дим, носещ се около главата й, във външния й вид се долавяше нездрава нотка.

Ако Червената дама бе плавни котешки движения и похот, то Пушачката бе серия остри ъгли и тикове.

Никой не я бе виждал да се храни. Поръчваше си кафе, но никога не го изпиваше, дори не го докосваше. То бе просто оправдание за това да посещава кафенето и да се отдава на най-сладкия си порок… цигарения дим.

Съдбата понякога има особено чувство за хумор, когато събира такива архетипни образи в едно.

–         Мислех, че си умряла. – измърка Червената дама. – Не съм те виждала от цяла вечност. – Тя облиза пръста си от бялата, лепкава сметана в кафето си. Другата запали цигарата си и се отпусна назад с блажена физиономия, която бавно измести напрегнатото изражение.

–         Обикалях наоколо. Нали знаеш, че не обичам да се задържам на едно място за твърде дълго, да ме помнят и веднага да ми носят това, което ще поръчам, преди да съм си отворила устата?

–         Да, всички знаем, че ти хлопа дъската. – усмихна се Червената дама и намигна на Чувствителния поет.

–         … но за съжаление ще ми се наложи да свикна. Това изглежда да е единственото кафене в тоя скапан град, където още не са поставили вето върху пушенето!

–         Скоро и това ще стане, скъпа. И тогава какво ще правиш? Къде ще си набавяш наркотика?

–         Ще пуша пред заведенията, докато не умра или от рак, или от пневмония. – Пушачката се ухили и разкри пожълтяла от тютюн усмивка. Всъщност това бе и повода да се запознаят. Бе заявила на Червената дама, че я мрази заради постоянно белите й зъби.

–         Как може постоянно да се наливаш с кафе и да не ти се е отразило?

–         То е защото не вярвам в него, както и в съществуването на каквото и да е друго. Затова само леко преминава през мен. А аз оставам, уловена като в рамките на снимка и никога не се променям.

–         Извинявай, ти с какво се друсаш?

–         Намерил кой да ми прави забележки. Коя поредна кутия ти е това? Ако те накарам да спреш за един ден, сигурно ще ми прегризеш гърлото, нали?

–         Идеално казано, и ще те влача из целия град за назидание.

–         Прекалено си нервна. Едно здраво чукане ще те оправи.

–         На тебе само чукане ти е в главата. – Сините очи потъмняха от презрение. – Мислила ли си някога без основната ти мотивация да е кой ще ти вдигне краката?

–         Нещо сме доста старомодни, а? От къде си толкова сигурна кой на кого вдига краката?

–         Споменавала ли съм колко си отвратителна?

–         А ти някога мислила ли си какво ще е ако се събудиш и поемеш глътка въздух вместо да напълниш дробовете си с дим? Същото е. Всеки си избира порока, с който да се занимава. Колкото да му минава времето.

Пушачката палеше трета цигара.

–         Не е нужно да ми споделяш следващата си реплика. Знам какво ще кажеш, че не съм по-различна от теб.

–         Всички сме еднакви, скъпа, просто се опитваме да се различаваме един от друг, като избираме различни изразни средства. Било то пороци, добродетели или темперамент. Дълбоко в себе си следваме едни и същи модели на поведение.

–         Каза философката. Това специално ли го научи, за да впечатлиш онзи малкия, на който не спираш да се блещиш от петнайсет минути?

–         Не – отвърна напевно и закачливо Червената дама. – Това е подарък специално за теб, несподелена обич. Току-виж си осъзнала истинската ти страст.

С тези думи тя се изправи, мина покрай Пушачката, погали вързаната й на кок коса и я целуна показно по устните. Последната не й отвърна, но не се и дръпна. След като червените устни се отделиха от нейните, тя просто си всмука още малко от цигарения дим, докато наблюдаваше как приятелката й се насочва с грациозна походка към тоалетната. Пътьом уж случайно се тръкна в Чувствителния поет. Цветът на бузите му успешно конкурираше този на роклята й.

Пушачката поклати глава, щракна огънчето на запалката си, издиша и процеди през зъби.

– Гадна провокаторка. На всичко е готова, само за да я забележат.

Чак тогава осъзна, че в отговор на думите й Ексхибиционистът бе разкопчал шлифера си и усилено изразяваше възхищението си към двете дами.

За миг Пушачката се зачуди дали да не ослепи третото му око с цигарата си. После се зачуди дали щеше да е толкова смел, ако го изнасилеше публично. Ала очите й се плъзнаха нагоре към запотеното му лице с малки очички и свинско отчаяние и реши, че не си заслужава каквото и да е от тези действия.

А Червената дама вече се връщаше, като след нея се точеше тънка нишка.

One thought on “Кафенето: Похот и други неврози

  1. Pingback: Кафенето: Похот и други неврози | Bulgarian Blog

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s