Review: The Lost Weekend/Изгубеният уикенд (1945)


Наскоро си  припомних любим филм от детството, който съм в състояние да гледам десетки пъти подред без да ми омръзне („Апартаментът”). Покрай него се запознах и с поредната версия на омразната ми приказка за Пепеляшка, макар и предаден с една идея повече очарование и стил от обичайните вариации („Сабрина”). Последните ме вдъхновиха да се разровя из филмографията на виновника за двете ленти – Billy Wilder и да му отдам дължимото. Така попаднах на Изгубеният уикенд, провокираща история от далечната 1945-та. Създаден въз основата на романа с автобиографични елементи от Charles R. Jackson, сценарият е написан от Wilder в сътрудничество с един от обичайните му партньори – Charles Brackett. Сюжетната линия проследява четирите дни на постепенно пропадане в гърлото на бутилка, отчаяние и творчески напъни на един писател в Ню Йорк. А това привлече като магнит слабостта ми към темата за вечната връзка между творчеството и порока, авторът и алкохола. Половин век преди Leaving Las Vegas, където героят на Nicolas Cage се напи до смърт, шейсет и две години преди да сме чували за почитаемия Hank Moody. Вероятно има и стотици други примери, които все още не фигурират във филмовия каталог в главата ми. При всички случаи, темата изглежда вечна и ще продължава да се нищи и в бъдеще.

Филмът започва така както и „Апартаментът” – общ план на стоманената нюйоркска джунгла, небостъргачите, порещи сивото небе и постепенно се насочва към конкретната човешка съдба. Дребен индивид, скрит в гънките на една от множеството сгради. Сгъва ризите си, подготвя се за пътуване. Твърде чист и спретнат, за да е алкохолик. Ала очите му постоянно шарят към нещо извън погледа на зрителя. Дали бягството ще реши проблемите му? Явно не, при първата пролука се измъква, за да ни пренесе сред напълно различна среда. Среда, в която жаждата му, неспособна да бъде заситена и с всичкия алкохол на света, го кара да се движи надолу по спиралата. Самотни барове, леки жени, бармани, пред чийто поглед са се разиграли не една и две драми и трагедии. Зловещи изтрезвителни, наполовина затвор, наполовина болница, с фелдшери, отброяващи дните до завръщането на поредния алкохолик. Халюцинации. Дребни животинки. Отчаяние в най-чистата му, дестилирана форма, струяща от екрана и вливаща се директно в мозъка на зрителя.

Макар и в началото да не бе особено убедителен в ролята на пропаднал писател и деградирал алкохолик, постепенно с развитието на действието и персонажа, Ray Milland успя да ме вкара в неговия филм. Особено в края, с разширения от ужас и зараждаша се лудост поглед и пот от напрежение. Наистина класно изпълнение. Всеки път когато ми се струваше, че може да е една идея по-впиянчен и махмурлясал, си повтарях, че за периода, в който е създаден, е учудващо как ножицата на цензората не го е щракнала. Очарователната Jane Wyman уравновеси тъмните и светли тонове с нежната си сила (макар и на моменти майчината й загриженост да бе леко дразнеща). Учудваща е склонността на жените да се залавят за такива изгубени каузи и да не откъсват зъби от тях, упорити и последователни. Не знам дали на нейно място бих изтърпяла тази тригодишна борба. Тя се справи стоически, а до колко победата й е сладка или по-скоро Пирова можем само да гадаем след финалните надписи. Покрай нейния образ стигнах до извода, че само в чернобял филм жена с леопардово палто може да изглежда стилно.

Филмът не би постигнал ефекта си без музиката, като се започне от халюцинациите на Дон, докато слуша Травиата и се стигне до размазващата сцена, в която търси отворен магазин за алкохол, докаран до лудост. Подобно на скитник, умиращ от жажда в пустинята, той се влачи към кладенеца на достойнството, умрелите мечти и вмирисани амбиции. Дали не е мираж? Дали не е късно? И кой е по-достойния изход: за пореден път да се опиташ да събереш парчетата от личността си и да продължиш напред? Или да прекъснеш завинаги порочния кръг с цената на един куршум?

Мрачна атмосфера, болезнени конфликти, загуба на чувство за реалност, вкус на разочарование равняващ се на този на махмурлука. Ще се гмурнете ли в Изгубеният уикенд?

2 thoughts on “Review: The Lost Weekend/Изгубеният уикенд (1945)

  1. Радвам се,че някой гледа стари филми.
    Филмът прилича и на The arrangement на Казан който гледах наскоро.

  2. Ще го гледам и аз.
    Иначе що се отнася до старото кино, а и до киното въобще, имам супер много за наваксване и гледане, и празнини за запълване.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s