Indecent


Мира сравни още веднъж адреса, продиктуван й преди половин час и записан набързо върху хвърчащо листче, въргалящо се на дъното на чантата й. Приглади разбунтувалите се къдрици, дръпна черната си пола. Последната бе източник на постоянни драми, тревоги и съмнения за крехката й, невинна душица. Винаги когато я носеше се чудеше не е ли прекалено къса. Бузите й пламтяха от смущение при всеки случаен зрителен контакт, осъществен с минувачите. Чувстваше се така, сякаш се разхожда из центъра на града, облечена само по рибарска мрежа. Погледите й се струваха осъдителни. Някои – одобрителни. Трети – похотливи в контекста на чалга заведенията. Едно невинно парче плат я изкарваше доста на север от зоната й на комфорт. Понякога се чудеше защо изобщо я пази. Дълбоко в себе си знаеше защо. Но не искаше да си го признае.

Поради някаква причина полата действаше само навън. Веднъж прекрачеше ли прага на домашния уют злата магия я полазваше и тя се връщаше към старото си, скучновато аз. За житейския й спътник отдавна вече нямаше разлика между това дали е навлякла пеньоара на леля си или си е сложила ученическа униформа от сексшоп в комбинация с червени жартиери и силиконови чорапи.

Пробва се да привлече вниманието му, като нарочно започна да чисти прах от етажерката с книги над телевизора и навря позакръгления си задник в къса поличка право в лицето му.

Определено получи реакция.

Но не такава на каквато се надяваше.

– Аре да се махнеш, че изтървах гола заради теб, а?

Мира потисна инстинкта си да обуе високите си обувки и да го уцели с токче там, където най-много боли.

Тя бе възпитано момиче.

Не че се чувстваше сексуално незадоволена.

Чисто и просто нямаше кога.

Работеше на две места, изплащаше три заема, а през останалото време грижите за домакинството и образованието на дъщеря й напълно я бяха погълнали.

На моменти дори не се сещаше и тъжно се шегуваше пред единствената й останала приятелка, че ако живееха в древен Рим преспокойно би могла да мина за весталка.

И все пак от време на време й се прищяваше някой да оцени факта, че й е останала женственост.

Било той и случайния непознат по улицата, в чийто поглед да блесне онова така ценно намигване.

Можеше никога повече да не го види.

Обаче фантазията за онези трийсет секунди, разменени помежду им, се запечатваше и… често ставаше по-ценна дори от всичките брачни, архивни спомени.

Ухажване, тръпка, секс, сватба, отегчение.

Хранителната верига на живота не прощава.

Може би затова още пазеше онази дрешка, едва прикриваща бедрата й.

Може би.

Но от какъв зор я бе облякла точно за срещата с отдавна забравената си съученичка?

***

Определено бе сбъркала вратата.

Обаче дежурното „Извинете, търсех някой друг” се бе затлачило в гърлото й и не искаше да излиза. Представяше си колко смешна изглежда, застанала на прага на апартамента – разрошена, потна, със зачервено от бързане лице и отворени устни.

А непознатият само й се хилеше неразгадаемо.

Бе се облегнал на рамката на вратата и се взираше очаквателно в обърканата Мира. Опита се да преглътне. Малшанс, все едно всичко й се бе вкочанило и залепнало.

Той заемаше пози като модел от женско порнографско списание.

Това, че бе напълно гол въобще не облекчаваше смущението й.

Жената понечи да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Приличаше прекалено много на някоя от милионите й фантазии, секнали поради липсата на време да им се отдаде.

Такива неща не се случваха в реалния живот.

Като видя, че тя няма намерение да каже нещо, той се подпря върху ръката си с перфектно развити мускули и й се усмихна обезоръжаващо.

Все едно бе изваден от някоя полупорнографска книжка с меки корици и заглавие от рода на Дива страст. От ония долнопробни издания със съмнителна литературна стойност, четени от самотните домакини между меленето на каймата и хвърлянето на боклука.

– Мога ли да ви помогна? – Винаги когато бе чела изречения от рода на „Гласът му подейства като език върху клитора й” й се струваха смешни и клиширани. Усещането сега не се различаваше много от това описание. Пф. Безумие! Трябваше да се извини и да си ходи.

–       Мммм… – едвам успя да различи собствения си глас, деградирал до ужасен фалцет. – Извинете, аз… сбъркала съм… търся Августина.

–       О, вие ли сте Мира? – той протегна ръка към нея. А тя не можеше да откъсне поглед от изваяното му тяло, най-вече от завидната по размер змия между краката му. – Извинете, обаче на Августина й се наложи да излезе, помоли ви да я изчакате.

–       Ама… как така е излязла… – Очите на Мира се разшириха от подозрение. – Та ние говорихме преди половин час, тя ме помоли да побързам, защото е в града още съвсем малко.

–       Нали я знаете Августина. Пълна лудетина. – Какъв богат смях. Спящите й хормони взеха да се разбуждат. – Хайде, моля ви се, заповядайте, не стойте така.

–       А, не… вие тука си почивате… пък не искам да ви преча… – Не знаеше колко по-силно, глупостта, която изрече или червенината по бузите й.

–       Въобще не се тревожете за това. Хайде. – И той пое пръстите й, които щяха да са елегантни, ако не бе изгризала така ужасно ноктите си.

В хола на Августина имаше разкошно бяло, дизайнерско канапе, върху което Мира се отпусна предпазливо, на тръни. Любимият съпруг на приятелката й не изпитваше грам смущение от голотата си. Напротив, харесваше му да го наблюдават и да демонстрира присъствието си. Докато й поднасяше водата. Докато сваляше сакото от раменете й. Движеше се меко и плавно. В свои води.

–       Августина ми предаде да ви накарам да се чувствате наистина добре. – усмихна й се многозначително. – Като у дома си.

–       Перфектен домакин сте, наистина. – тя кимна механично и се усмихна изкуствено.

–       Определено бих могъл да направя нещо много повече. Приятелките на Августина са и мои… – седна до нея и се наведе неприлично близо до ухото й. – … и се държа с тях по същия начин, по който се държа и с нея.

–       Но… – протестът й бе заглушен, когато той прокара ръка по изтръпналата й от нерви брадичка. Средния му пръст погали устните й, потърка се в езика й и потъна в гърлото й.

Останалото бе просто резултат от обстоятелствата.

***

– Скъпи, прибрах се. – Котешкото мъркане в гласа на Августина не можеше да се сбърка. Дори когато бе съвършено сериозна (а това почти не й се случваше) тази жена излъчваше полуперверзна, полудетинска гальовност. Влезе царствено във всекидневната върху големите си токове и пусна перлената си усмивка във въздуха.

Мира щеше да получи инфаркт.

Още я тресеше силата на оргазма, който бе изживяла върху канапето… и от който бе останало едно съмнително петно.

Гаврата със светия брак и светлите приятелски чувства бе пълна.

Мира вече чуваше звуците на зловещата тълпа, готова да я поднесе към кладата… а той бе гол и със съвършено тяло.

Съвестта й я блъскаше с парен чук.

Августина се приближи към спокойно пиещия кафе благоверен нейн съпруг (вече облечен в син халат) и тресящата се от нервна истерия приятелка.

– Мила, стана една малка беля с канапето. Знам колко държиш на него… – Косите на Мира настръхнаха от тази реплика. – Мммм, поразхлях кафенце върху него.

– Колко си лош! – тя обви ръка около раменете му и гризна ухото му. – Ще те напляскам по-късно.

Августина имаше котешки зелени очи, които обичаше да подчертава със силен, египетски грим. Често й бяха казвали, че прилича на Лиз Тейлър в най-хубавите й години. Тя силно се ласкаше от този факт и не пропускаше да го изтъкне.

Чак сега сякаш забеляза приятелката си и се втурна да я прегръща.

– Миличка, колко се радвам да те видя. Колко години минаха! Срамота е!

– О, да… ммм… разбира се. – Мира не знаеше какво да каже и само кимаше като механична кукла. Отвърна на прегръдката й, за която й се стори, че е една идея по-интимна от тази между две позабравили се съученички.

– За колко само имаме да си приказваме. – Августина обви красивите си дълги нокти около шията на порно любимия си и ги плъзна по рамото на смачканата от живота Мира.

– Злато, защо не ни донесеш чай и сладки? – измърка в ухото му тя.

– Всичко за тебе, ангелче.

Мира не знаеше от какво й се повръща повече – от подчертаната им до гротеска интимност или от собствената й постъпка.

Ала десет минути по-късно тези чувства избледняха напълно, когато „благоверният” се върна със сребърен поднос с огромен капак върху него.

– Чаят се е свършил, любима… Но ти нося нещо още по-добро.

Повдигна театрално подноса и разкри малък, сребрист диск.

– Знаеш как да ме зарадваш. – Усмивката на Августина бе изненадващо зловеща. Ноктите й се впиха едва забележимо по-силно в рамото на Мира. Последната бе изгубила говор и картина и се чудеше какво става. – Действай.

Дискът бе пъхнат в семейното DVD и минути по-късно върху екрана на плазмения телевизор голата и възбудена Мира започна открития си урок по Кама Сутра.

–       Ъ… мила, аз ужасно съжалявам. – започна да се обяснява каещата се Мира. Тя падна на колене, замаяна от вина и впи умолително очи в приятелката си. Пропусна да забележи, че Августина не се чувстваше никак разстроена от видяното. – Наистина не знам какво ми стана…

–       Ама, какво, да не би да не ти харесва как си излязла? – Почудата на зеленооката кокетка бе толкова искрена, че я проряза по-дълбоко отколкото ако се бе разкрещяла.

–       Или аз съм се представил зле? – Фитнес богът прозвуча искрено разтревожен. – Извинявай ако е така, но ми се стори, че си изкарваше доста добре.

–       К-какво става тук?

–       Скъпи – обърна се Августина към половинката си. – Нали ти казах да обясниш на милата ми Мира, че е напълно добре дошла?

–       Е, обясних й… колкото се може по-добре. – Той се разсмя неприятно. – Нали знаеш, че езикът на тялото… – прокара го по устните си и й намигна. – … говори повече от хиляди думи?

–       Някой ще ми обясни ли какво се случва тук? – изкрещя като обезумяла Мира. Бе скочила на крака, като бавно се отдалечаваше от щастливата двойка. Очите й – разширени като на сомнамбул.

–       Ех… а мислех, че малко удоволствия ще те накарат да се отпуснеш. – поклати глава Августина. – Не се шашкай толкова, Мира, че ще ти излязат бръчки. – Просто миналата седица случайно засякох половинката ти в бара. Спомена за това колко сте нещастни и реших да ти направя едно подаръче… като компенсация, задето ти го отнех за около два часа в една хотелска стая.

„Гадост! Все едно съм попаднала в комбинация между жълт роман и филм на ужасите. Махам се от тук!”

–       Тръгвам си. Всичките сте извратени. Повръща ми се от вас.

И тя се насочи с треперещи крака към входната врата.

–       Извратени? – В гласа на Августина нямаше и следа от обида. – Чуваш ли какви ми ги говори, мило? Не е ли неблагодарна.

–       Ужасно. Плаче за наказание.

–       Аз ли съм извратена, Мира? – изправи се без да бърза и тръгна към тресящата се от емоции своя приятелка. – Аз, която така милостиво ти отстъпих любимия си… изкарах те от депресията ти… даже ти позволих да се изгавриш с канапето ми. Запечата най-нагло оргазма си върху него, все едно си котка, която си оставя маркировката. – Мира усети как й прилошава и светът се превръща в поредица от концентрични кръгове. Виждаше само очите на приближаващата я Августина, бялата й блуза и червените нокти. Смехът отекваше в ушите й и човъркаше в мозъка й. – Същата малка лицемерка си. – Хвана я за къдравата коса и понечи да я целуне. – Лицемерка… ще те накажа…

Внезапно Августина се стовари върху нея като пияна и я блъсна назад. Мира усети как главата й се разцепва тежко в плота и рязко потъна в черната бездна.

Когато отвори очи с досада установи, че просто мъжът й е заспал върху нея, докато тромаво е изпълнявал съпружеските си задължения. Отне й доста време да го обърне по гръб. Той само премлясна и продължи да хърка.

Поне половин час реанимира, за да може да върне част от въздуха в изтормозените си дробове.

Значи всичко е било просто абсурден сън.

Така си и мислеше.

Почувства се облекчена… или не?

Премигна към слънчевите, утринни лъчи, процеждащи се през щорите на спалнята й.

Телефонът й внезапно иззвъня.

Непознат номер.

Отговори с дрезгав глас, който едвам успя да изкара от гърлото си.

От другата страна на линията я посрещна познато котешко мъркане.

– Здрасти, миличка, Августина е. Пониш ли ме, от „в” клас! Колко време мина само! Ще дойдеш ли у нас, но по-бързо? Довечера ще пътувам и държа да те видя.

Advertisements

Фрагмент: Запознанство


Винаги съм искал да живея на подобно място.

Протегнах ръка и се докоснах до напластилата се прах по гредите на покрива.

Приклекнах и повдигнах кадифената покривка, спуснала се върху библиотеката като воал. Присвих очи, тъй като светлината трудно проникваше в малката таванска стаичка.

Още бяха там. Плъзнах пръсти по гръбчетата на плочите, хартията леко поряза кожата ми. Въобще не го отбелязах.

Спомените ме атакуваха – рояк хищни птици, изхвърчали от килера, държан прекалено дълго със заключена врата.

Емоцията бе толкова наситена, че сълзите сами избиха в очите ми.

Всичко тук ухаеше на отминали епохи.

Книгите, мебелите, прозореца, гледащ към старата част на града.

Отпуснах се върху мръсните дъски и затворих очи, докато събитията от преди петнайсет години се нижеха в архива на паметта ми.

Вдигнах поглед право към най-тъмния ъгъл, където бяха струпани множество кутии, стари инструменти и други джаджи. Върху античния стол размазаният ми от сълзи поглед се фокусира върху очертанията на… не, не можеше да е още там.

Изправих се рязко, изтрих очите си и се приближих предпазливо. Противоречивите чувства бушуваха в мен, докато треперливите ми пръсти се докоснаха до капака на стария грамофон. Повдигнах го и плъзнах длан по надрасканата повърхност.

Спомних си момента, в който го чух за първи път.

Картината бе така жива пред мен, сякаш я наблюдавах записана под клепачите ми.

Не можех да повярвам, че всичко това вече беше мое.

На колко хора им се пада честта да се озоват отново във вълшебния си, детски свят? На колко им се удава възможност да го задържат и да го изкарат от прашните архиви?

И с какво бях толкова специален, че Съдбата реши да ми направи такъв подарък?

Вероятно някой друг би ми се изсмял, задето тръпна като хормонално объркан пубер от една стара мансарда, която плачеше за солиден ремонт. И един грамофон – дядо, който надали работеше.

Обзе ме внезапно вдъхновение и се върнах към шкафа.

Вероятността бе нищожна… ала все пак какво губех?

Издърпах напосоки първата попаднала ми плоча. Премигнах. Miles Davis  – In a silent way.

Първия запис, който чух, в първия миг, когато престъпих през прага на тази стая.

С раните по коленете и стиснатите от вълнение юмруци.

Или сънувах…

… или някой жестоко се гавреше с мозъка ми, като изкарваше от там архивни кадри и ме караше да си въобразя, че са реални.

Оставаше и…

Не! Меките джазови звуци изпълниха стаята и завъртяха главата ми. Грамофонът работеше, сякаш никога не е спирал.

В какъв странен свят се бях озовал?

Взирах се във въртящата се плоча, сякаш бе зловещо насекомо.

Главата ми се замая, звуците от саксофона бавно проникваха в тунелите на паметта ми и изкарваха хиляди малки моменти от там…

… които бяха разбити на парчета от жесток вик от другата страна.

Някой виеше като ранено животно в съседното помещение. Воят му бе акомпаниран от зверско ритане по стената, сякаш всеки момент щеше да я срути.

Изхвърчах от стаята в малкия, тъмен коридор.

– Кучко, ще те убия! Ще те заколя, пускай ме!

Нито и следа от викащия, макар звуците да се усилваха, а въздухът да вибрираше от споделената му ярост.

Чак тогава забелязах жената, облегнала се срещу вратата на стаята. Беше подпряла обутия си в джинси крак, кръстосала ръце и пушеше съсредоточено. Въобще не ме отрази, сините й очи не се откъсваха от точката, в която ги бе вперила.

Не огледах добре лицето й в рамка от почти бяла, руса коса.

По-силно впечатление ми направи боята, покрила ръцете й по цялото им протежение. Дългият белег на десния й лакът изглеждаше като елегантна завъртулка. Ленената й риза бе скъсана на хиляди места и покрита със същата боя като ръцете й.

Дори не потръпваше.

А в другата си ръка държеше малко ключе.

– Извинете… – прошепнах, като се колебаех дали бе добра идея да прекъсвам транса й.

Тя се сепна, извърна се към мен и цигарата й описа странно, кръгообразно движение във въздуха. Засмя се леко, изненадата й мина бързо и ми се усмихна приветливо.

–       О… прощавайте… той ли ви притеснява?

Единствено ситуацията биеше по абсурд въпроса й.

–       Просто… какво става тук?

–       Моля ви, нека не ви прави впечатление. Ще му мине след малко, трябва да си излее бесовете.

–       Ъ… разбирам.

–       Не, ако съдя по физиономията ви нищо не разбирате, но сте прекалено учтив да ме разпитате. –  Явно лицето ми е пламнало от смущение, защото тя се разсмя. А смехът й силно наподобяваше на онзи звън от камбанка, който чух за първи път когато се напуших.

–       Не, не…

–       Признайте си… любопитството ви изгаря. Чудите се какво правят тия две откачалки?

–       Не точно това, но… определено е необичайно.

–       Ха, пак смекчавате обстоятелствата. – Тя поклати глава и всмука още малко от цигарата си. – Не се шашкай чак толкова много. Нали може на „ти”? Не съм по официалностите.

–       О… но разбира се…

–       Ей, курво мръсна, пусни ме! – този път войът беше наистина свиреп и потреперах против волята си.

–       Не, той не ми е любовник, с който си играем на интересни игрички, ако това си мислиш. – подсмихна се непознатата.

–       Но…

–       Братовчед ми е. Живее временно при мен, че скоро се разделиха с годеницата му. А в момента го пазя да не й гръмне главата. Не че щеше да е голяма загуба за човечеството, ако го направи.

–       Изживяват лоша раздяла? – предположих аз с типичната си наивна усмивка на глупак.

–       Сладур. Казано накратко, тя е курва. В момента най-вероятно се чука поне с петима. – Направи пауза за драматичен ефект. – Наведнъж. Няма лошо, принципно, ала онзи клет нещастник е наистина болезнено обсебен. И ако не съм аз да го пазя, отдавна да е извършил някое безумие. – Очите й станаха замислени.

–       И как го спираш?

Тя размаха ключето пред очите ми.

–       Стар, но изпипан метод. Белезници за радиатора. Един час викане и крясъци го изтощават по-добре от каквато и да е шокова терапия.

–       Защо не пробва да се лекува? Това ми изглежда само като забавяне на решението.

–       Ходил е на повече психиатри, отколкото някой хипохондрик на профилактични прегледи. Явно е безнадеждно. Аз съм Лена, между другото.

Казах името си тихо и непохватно стиснах протегната й приятелска ръка. Същото иронично подсмихване.

Жени като нея винаги са досадно снизходителни към мъже като мен.

Не знам дали да се радвам или да се дразня от този факт.

–       Не съм те виждала наоколо. Тук ли живееш или работиш за археологическия музей и си дошъл да оглеждаш за артефакти?

–       М-моля?

–       Просто се шегувам.

–       Още не съм се нанесъл, но онази мансарда е на леля ми. Тя почина наскоро и ми я остави в наследство.

–       Толкова ли си закъсал, че ще дойдеш да живееш точно в тази дупка?

Магията се развали.

Стиснах леко юмруци, хвърлих й един презрителен поглед и изрекох с най-студения тон, на който съм способен.

–       Извинявай, трябва да тръгвам.

Почти бях на вратата, когато насмешливият й глас ме докосна леко.

– Казвали ли са ти, че си лесен за манипулиране?

– И защо реши така? – попитах аз, с ръка върху бравата.

– Връзваш се на всичко, което човек ти каже и си неспособен да четеш между редовете. – Тя загаси цигарата в малкия пепелник край прага на апартамента си. Намигна ми. – Човек не може дори да се пошегува малко с теб. Всъщност, обожавам тази старица – сградата. Вълшебна е. И смятам да стоя тук, докато не издадат заповед за унищожаването й. Чао, ще се виждаме.

И тя потъна в своя малък свят, като ме остави изумен на прага на моя.

Все още се чудех дали всичко около мен е истинско.

Съмнявах се дали не полудявам.

Ала светът, разкриващ ми се под черното кадифе, бе прекалено съблазнителен, за да отделям твърде много време на съменията си.

Нощна смяна


Отново бе нощ и отново беше сама.

Офисът тънеше в мастилен мрак, нарушаван единствено от пробляскващия екран на лаптопа й. По прозорците лепнеше гъста мъгла и лунната светлина едва пробиваше през преспите от опушени облаци. Лъчите й хвърляха причудливи сенки върху пода, ала облегналата се на лакът върху удобното канапе млада дама не им обръщаше внимание.

Виждаше се само неясния й силует, издължен и сенчест – дълги коси, дълги крака и ароматен цигарен дим. От известно време задоволяваше никотиновата си мания като сама свиваше цигарите си. Вече бе пристрастена към черешовия тютюн и разнасяше упойващата му миризма навсякъде, дори когато не пушеше.

Беше се преплел в нишките на дрехите й.

Залепнал бе за клепачите й, а миглите й го ръсеха като някакъв особен наркотик.

Предаваше го на всеки, до който допреше ягодовия си език.

Горчиво-сладката слюнка се разливаше сладострастно по устните й. Ала точно сега не й бе до цигари.

Затвори очи и се остави тъмнината да обсеби сетивата й. Можеше по всяко време да се пресегне и да освети пространството около себе си с досадната луминисцентна светлина. Но за какво да го прави?

На тъмно всичко е много по-секси.

Дълбоко се съмняваше в съседния жилищен блок да има останал някой буден след полунощ.

Последните лампи изгаснаха още преди час.

И все пак не изгаряше желание някой окъснял безсънник да я гледа разхвърляна, останала само по онова бельо „за специални поводи”.

И с ръка, безсрамно пъхната под прозрачните, влажни бикини.

Отметна глава назад, подпря я на една от меките възглавнички.

Бялата й шия се изпъна и лъсна на фона на притъмнялата стая.  Облиза устни, захапа ги леко, отне последните мигове живот на цигарата си и я смачка рязко в пепелника.

Зарови свободната си ръка в булото на косите си, докато с другата не спираше да изучава колко дълбока може да е алчната й вагина.

Някои хора й се чудеха как така с готовност поема нощни смени. Представяха й разумните си доводи като хитро подредени фигурки от шах върху черно-бялата дъска на ежедневието. Сънят ти се разбива, биологичният ти часовник изпада в странно състояние на шизофрения. Нищо не може да замести нощния сън.

Тя им се усмихваше и ги питаше дали нощния сън може да компенсира дневната досада.

Кога през деня можеш да си позволиш да се отпуснеш по този начин? Дори и заключен зад дебела врата на частен кабинет? Нима тогава можеш да разлюспиш дрехите си и да останеш гол, истински и чувствителен като оголена вена? Да се изгавриш с работното място?

Нощта обаче предоставя хиляди варианти за забранено удоволствие по тъмните ъгли.

Под слънчевата светлина поглеждаше в огледалото и виждаше уморена и смазана черноработничка в сив костюм и размазано червило.

Нощем бе… каквото си пожелаеше.

Фантазиите й можеха да си кажат думата.

А особено когато лежеше на пода с напъхан до китката юмрук в зачервената си праскова, обляна с восък по гърдите от горящите около нея свещи… кой изобщо иска да се съмва?

Тъкмо бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня.

Простена от болка и се домъкна със сетни сили до досадната, адска машинка, като изкара подгизналата си от сокове ръка.

Същинска актриса, тя вкара машинално служебния си глас.

Под този глас не се усещаше следа от емоция или тръпка.

Ала човекът отсреща явно знаеше повече. Смехът му, нагарчащ от сарказъм, бодна изострения й слух.

–       Виждаш ли ме?

Тя се сепна. Устата й внезапно пресъхна странно. Огледа се предпазливо през прозореца, доколкото можеше да съзре нещо в тази почти лондонска мъгла.

Ни едно прозорче не светеше от другата страна.

Нито дори улична лампа.

–       Отговори ми искрено, хитрушо. Иначе ще се ядосам.

Страхът запълзя под кожата й като рояк хищни, месоядни мравки. Въздухът в гърдите й се скова, докато произнесе глухо, някак извън себе си.

–       Аз… нищо не виждам…

–       Добро момиче. А сега…

–       Кой си ти? – попита слисано тя, като бавно възвърна увереността си. Не можеше да повярва, че един глас, нищо и никакъв глас от другата страна на линията я бе изкарал от равновесие.

–       Не задавай въпроси. Само ме следвай.

–       Господине, явно сте сбъркал телефона. Тук е…

–       Не ми играй театър, писано. Знам на кого се обаждам, знам всичко за теб. Може да не ме виждаш, но аз те различавам перфектно от тук. Стоиш полуподпряна на бюрото, трепериш от нерви и нямаш търпение да си оближеш юмручето.

–       Господине! – тя вкара тона си на възмутена служителка. – Трябва ли да ви напомням, че разговорите се записват!

Говореше твърдо и отсечено, но отвътре всичко й се разтапяше като нагорещено масло. По тялото й бе избила студена пот, а краката й видимо трепереха от острия, непоносим страх.

Страх… или възбуда?

Понякога границата между тях е така тънка.

–       Не си играй, коте. По-опитен съм от теб. Знам точно какво ще направиш сега. Направи си услуга и ми се подчини. Ще ти хареса, и сама го разбираш.

–       Друг път! – сопна се тя с малкото й останали сили. – Вървете по дяволите, гнусен перверзник.

Тръшна телефона като съсредоточи цялата си воля. Това окончателно й разби баланса и краката й се огънаха като гумени. Строполи се на пода и обви коленете си с ръце. Сърцето й така бумтеше в гърдите, че всеки момент щеше да получи инфаркт.

–       Какво ми става? – изтри обилната пот от челото си. Косата, бельото й, всичко бе плувнало в собствените й секрети. Съскаше тихо като животното на което я бе оприличил. Едвам се придвижи на четири крака до канапето, когато същият глас отекна в главата й.

„Слез долу. Ще те чакам във входа. Не закъснявай.”

Страхотно. Само халюцинации й липсваха.

„Глупости. Ти не си реален. Ти си само в главата ми. От където ще изскочиш още сега.”

Главата й потъна между ръцете й, докато се мъчеше да изчегърта оттам натрапчивите послания. Кожата й внезапно се сгорещи, после отново я обля хлад. А гласът не секваше със своите постоянни мисловни образи.

Беше властен като ръката, която те опипва без да иска разрешение, докато сте притиснати в дебрите на градския транспорт.

Не търпеше възражение.

„И да не съм реален, какво от това? Нима някога си държала особено на реалността? Стига си имитирала вътрешна борба, котко разгонена. Знаеш, че го искаш.”

„Разумът ми не е чак толкова крехък.”

„Разумът ти не ме интересува. Но виж, винаги съм обичал да чукам мозъци. Особено такива с развинтено въображение.”

„Не мога… все пак съм на смяна…” Стоновете изскочиха от лепкавото й, прегракнало гърло.

„Не се тревожи. Нищо няма да се случи. Слез! Това не е молба!”

Това беше пълна лудост. И тя трябваше да покаже една идея по-силна воля. Ала и двамата бяха прекалено наясно, че ангелът й е слаб.

Особено когато фантазията й бе остро ръгната от мъгливото неизвестно.

Пресегна се и улови изкушението за шията.

Вървеше бавно, тъй като краката й едвам я държаха.

„Да, добро момиче, продължавай.” Не си направи труда дори да метне палто върху гърба си. Нямаше търпение да стигне колкото се може по-скоро и се молеше някой окъснял съсед да не я изненада в асансьора.

Пулсът й играеше като побесняла кобила, до дробовете й не достигаше въздух, страхът и вълнението си бяха устроили корида в стомаха й.

А всяка крачка към наградата в тъмния край на коридора бе така малка, бавна и мъчителна.

Искаше да изкрещи, а той се смееше в ухото й.

Изсъска и си обеща да му го върне щом го докопа.

Най-накрая асансьорът я доведе до заветната цел, като че ли след цяла вечност.

Нямаше никой.

„Хей, къде си?”

Празна площадка. Дори портиерът липсваше. Отвърна й единствено тишината, тази в собствената й глава. Невидимото ехо я зашлеви. Вятърът блъскаше по вратата, сякаш й се присмиваше. Тя се огледа объркана и със зараждащо се отчаяние в гърдите. Прехапа устни, за да не извика от разочарование и ярост, блудкав коктейл, от който й се догади.

–       Що за безумие е това? Трябва да си прегледам главата, щом…

И това бяха последните й думи, защото в същия миг нечия ръка запуши устата й. Друга я хвана за косата и опъна главата й назад, като я принуди да падне на колене. Не бе трудно за непознатата, тъмна фигура да осъществи пълен контрол над безволевото й, огъващо се от желание тяло. Очакваше да усети мека превръзка над очите си. Но не бе нужно, мракът и нервната превъзбуда свършиха работата си. Чу само щракване от цип и в следващия момент фантомът вече я душеше чак до гърлото с напиращия си пенис. Усети как се дави и задушава.  Езикът й инстинктивно започна да описва буквички по цялото му протежение. Ноктите му се впиха в гърба й, оставяйки червени следи. Леката, умело причинена болка допълнително я подлудяваше.

Имаше пълна власт над разтеклото се тяло.

Можеше да я удуши.

Или да я чука до премала.

Да я накара да се моли и пълзи на колене.

По негово желание.

А тя бе напълно подчинена, инструмент в ръцете му.

Можеше да я извае от дълбините на влагата между бедрата й.

Ако пък пожелае да я разкъса и изнасили по най-бруталния начин.

И това подчинение въобще не я отвращаваше.

Ако самото ръцете й бяха свободни, би ги впила в задника му, за да го усети още по-навътре в гърлото си. Проклетия анонимен змей горянин. Ала после установи, че ръцете й бяха стегнати зад гърба й с чифт белезници.

Истински.

Без пухчета, като онези евтини имитации в сексшоповете.

Слюнката се разтичаше по брадичката й, докато той умело я чукаше в устата. Пръстите му се бяха впили в мократа й от пот коса и дирижираха движенията й, така както би ръководил оркестър.

Фелацио симфония, мина й нелепата мисъл през подлуделия мозък.

Внезапно я дръпна рязко за косата, удари я няколко пъти с члена си през лицето и я изправи, за да усети вкуса на устните й. Както и своя собствен вкус в слюнката й. Острите му нокти деряха умело гърба й, а зъбите му оставяха лилави белези по треперещата й шия.

–       Не викай! – кадифеният глас не издаваше нищо от адската възбуда, която показваше в трескавите си жестове. – Само един звук и ще бъдеш наказана.

Трябваше да държи стоновете си нейде дълбоко в гърлото. Това допълнително напрежение засили усещанията й.

Нито дума.

Нито едно стенание.

Нито дори лека въздишка.

Отново я сграбчи за косата, обърна я с лице към стената и притисна бузата й към студения метал.

Опитните му пръсти ловко разучаваха прасковката й, като разтъркваха подутия клитор. Сладката, мокра пещеричка щедро се разтвори, за да приеме всичко, което й се предлагаше.

Мръсните думи тежаха на върха на езика й.

Стоновете и крясъците копнееха да се отронят и да изкарат напрежението навън.

Но тя ги контролираше на свой ред.

Усети главата му между надигнатите си бузи и разтегна бедрата си още по-широко, за да му даде пълен достъп. Биваше си го. Докосна се до всичките й чувствителни точки, сякаш я беше имал години наред. Такъв математически изчислен оргазъм… не й се бе случвал никога.

Знаеше точно какво прави и го постигаше.

На няколко пъти краката й едвам я удържаха под напора на удоволствието.

Но и тя не бе вчерашна в игрите на подчинение.

Усети щипките върху зърната си, острото ужилване и рязката болка заедно с проникването му.

Вкара пръстите си в устата й, за да облекчи напиращите викове. Намести се в нея и започна да я чука на бързи тласъци, докато зъбите му се впиха в нежната й кожа. Ближеше и хапеше лилавата й от милувки плът с настървението на вълк и нежността на галеща се котка. Пръстите му търкаха изгарящите щипки по почервенелите й от болка зърна.

Стори й се за миг, че вижда бяла светлина.

Ноктите, зъбите и разкъсващия я член окончателно я пратиха отвъд ръба и тя се отпусна, безпомощна като кукла на конци след поредния оргазъм.

Усети щракването на ключа и ръцете й паднаха от желязната хватка на белезниците. Сякаш не бяха нейни – изтръпнали и движещи се някак независимо от тялото й.

Не й остави време за почивка, защото отново натика пениса си в устата й. Заповяда й да използва ръцете си. Подчинението този път бе някак механично, изтощено.

Не мина дълго време, когато усети горчивата бяла течност да се спуска по брадичката й и се излива в устата й. Вкусът я задави, но тя се напрегна и погълна всичко.

Обичаше горчиви неща.

А и бе жадна за оргазма му, щом не можеше да види разлятото удоволствие в очите му.

Изпи и последната капка.

Остана на колене, с вдигната глава и напрегнат в тъмнината поглед. Не различаваше нищо освен неясния му силует.

Две чукащи се и свършващи сенки сред мъглата.

Той погали челото й и притвори морните й, трепкащи клепачи.

След това се наведе и я целуна дълбоко в устата.

Явно непознатият обичаше да усеща собствения си вкус върху чужда плът.

Макар вече да бе порядъчно уморена от тази лудост, усети как я удря ток до петите.

Помогна й да се изправи с неочаквано кавалерски жест. Безмълвно запали една цигара и й я подаде. Тя се опита да съзре чертите му, когато запалката освети лицето за миг. Той обаче бе твърде бърз.

Няколко минути мълчаха и пушеха.

Накрая й подари още една малка целувка по устните и се насочи към резервния изход на сградата.

–       Няма ли поне да ми кажеш кой си? – извика тя след гърба му.

„И да разваля тази божествена анонимност?”, удари я мисълта му.

Сянката му се изгуби в мрака.

***

След тази нощна смяна тя имаше няколко дни почивка.

Когато се върна, все още носеше копринено шалче, тъй като белезите по врата й определено бяха трудни за заличаване.

Ала не съжаляваше.

Никой не я заподозря.

Само една от по-прозорливите й колежки дръпна шалчето без предупреждение и й намигна при вида на симпатичните лилави отенъци.

А тя дълго се взираше в лицата на всички живеещи или работещи в сградата, за да открие неизвестния си посетител, докато пътуваше в асансьора.

Напразно. Дори и да бе сред тях, не се разкри с нищо.

За нея остана спомена в дългите нощи на черешов тютюн и сладко телесно опознаване. 

Photo source: http://reformrevolution.com

Комуникационен fail


Тя марширува напред-назад през автобусната спирка и подръпва леко слушалките, спускащи се от ушите й като извънземни антени. Потропва нетърпеливо с крак, докато чака автобуса, който така и не идва. Поема си дълбоко дъх, а пръстите й механично закопчват отпуснатото копче на раираната й, лятна риза.

Това действие автоматично привлича вниманието на върлинестото момче с пиърсинг на устата.

Приближава се и я побутва по рамото.

Тя с досада сваля слушалките си и се усмихва служебно, усмивка, сякаш, лепната за устните й с евтино тиксо.

Той: Извинявай, колко е часа?

Тя: Десет и половина.

Понечва отново да заглуши слуха си със Стар FM, но той е по-бърз и изстрелва репликата, която дълго се въртяла между устните му, тръпнеща от желание да бъде изплюта.

Той: Може ли да се запознаем?

Тя: И защо да се запознаваме?

Той: Ми… де да знам… изглеждаш ми готино момиче… та за това…

Тя мисли няколко минути… или имитира мисловен процес. В крайна сметка свива рамене и приема с равнодушие новото си познанство. Разменят си имената и любезни реплики. Живеят в един квартал. Тя е нова там, сменила е квартирата преди седмици. Той й предлага да пият по нещо. Тя отклонява поканата под претекст, че на следващия ден е рано на работа.

Автобусът пристига. Момчета наоколо си приказват за фейсбук.

Той: /с надежда/ А ти имаш ли фейсбук?

Тя: /с досада/ Че кой ли няма?

Той: Хайде да ми го дадеш?

Същото отегчение. Размяна на телефони, линкове и обичайните реплики.

Той: Аз много искам да уча компютри.

Тя: Информатика, искаш да кажеш? Или компютърни системи и технологии?

Той: Ми де да знам, нещо с компютри. Влекат ме.

Тя: Ама разбираш ли нещо?

Той: Не.

Тя: Е, какво чакаш? Почвай да се учиш.

Той млъква смутено. Няколко минути тишина, която всеки се чуди как да запълни. Накрая той изстрелва няколко спасителни реплики за детството си, като минават покрай бивш негов адрес. Усмихва се някак невинно. На нея все още й е пълен хикс какво иска този непознат. Но така или иначе… един социален контакт повече или по-малко… какво пък толкова?

Винаги може да го отреже, ако си позволи повече.

Добра е в това.

Разделят се с обещание, че ще се видят отново.

Някога.

Facebook status: обвързан.

Тя си отдъхва с облекчение.

***

На няколко пъти отлагат срещата си. Той се обажда късно, почти в полунощ, едва сега е свършил работа и се прибира към дома си.

Тя: По това време няма нищо отворено наблизо, после трябва да се прибираме с такси. Да отложим?

Той: Не бе, аре да вземем малко бири и в нас?

Тя: /бясно/ Ти луд ли си?

Той: Ма защо бе?

Тя: Не те познавам още чак толкова добре.

Той: /объркано/ Ама аз нищо лошо няма да ти направя.

Мда, знаем ги тия. Съблечи се, нищо няма да ти направя. Той звучи, сякаш си вярва. Пък може и наистина да си вярва.

Тя твърдо и категорично разрязва напъпилите му надежди и отново отменя срещата.

***

Най-сетне се уговарят твърдо.

Тя не е на кеф, но пък една разходка ще й дойде добре.

Виждат се, поздравяват се и отново започва мъчителното търсене на общи теми. Тя му разказва за работата си. Той половин час не може да вдене с какво точно се занимава. Тя не се сърди, свикнала е. И тогава той вади скрития коз от ръкава си.

Той: Ти… имаш ли си приятел?

Тя: Не, нямам.

Ще й се да му каже, че си има по един приятел за всякакви нужди, но не й се иска да става вулгарна.

Той: Ми, и аз си нямам приятелка.

Тя осъзнава, че звучи глупаво, но въпросът е вече е изстрелян от разтворените й устни.

Тя: Ама нали във фейсбук пише, че си обвързан?

Браво, маце, това беше невероятно интелигентно умозаключение.

Той: А, това ли? Ми, сигурно съм забравил да го махна, като съм се разделил с бившата си. Ами, какво ще кажеш ние двамата да се пробваме?

Тя: Моля?

Туш. Подобно предложение не е получавала от пети клас насам. Той седи, хили се и изглежда, сякаш мисли, че това е най-нормалното нещо на света. Иде й се да го удари и да го попита „Ти на колко си, на дванайсет?”

Тя: Ами… не, прощавай, обаче не искам. Не ми е до това сега.

Той: Моля те, нека просто опитаме?

Тя: Казвам ти, че не искам.

Той: Не можеш да знаеш, докато не опиташ.

Тя: Знам, че не можеш просто така да ми го изтърсиш.

Той: А как?

Туш.

Тя: Съжалявам, обаче ако за това си ме поканил, сбъркал си вратата.

Той: Е тогава за какво прие да излезем?

Тя: Мислех, че просто търсиш приятелство.

Отново осъзна каква глупост е казала.

Той: Е защо не искаш да опитаме? Да не би да си имала лоша връзка?

Хайде, пак обичайните клишета. Ама някой наранил ли те е? Ама да не си травмирана? Не бой се, аз съм принца на белия кон и идвам по доставка.

Тя: Не, просто сега не ми се занимава с мъже, толкова ли е трудно да го схванеш?

Той: Аз съм много обичлив… и много верен.

Тя: Аз не ти гарантирам, че ще ти бъда вярна, камо ли пък, че няма да те нараня.

Той преглъща и гледа умно.

Тя понечва да стане.

Тя: Виж какво, явно сме тук с различна цел. Ако искаш, ей-сега си тръгваме и повече няма да се виждаме.

Той: /опулва се/ Ама никога ли?

Този е невероятен. Тя не знае какво да каже, затова стреля на посоки.

Тя: Ами, щом очакваш от мен да ти стана гадже, а аз не искам? Какво правим? Надали ще се задоволиш само с приятелство.

Той: Приятелство… Ми, добре звучи. Може. Пък с времето…

Тя: Не възлагай големи надежди.

Няколко минути се чудят на каква безопасна тема да се хвърлят.

Накрая се отправят към водите на седмото изкуство.

Той: Гледала си го този филм Здрач?

Тя: Ох, да бе, едвам го изтраях, рядко глупав филм.

Той: /шокиран/ … ама… не го ли харесваш?

Тя: /объркано/ Ами, не, това си е истинска гавра с качествения филм за вампири… въобще с качествените филми. Актьорите са супер зле, сюжетът е… Абе, не ме кефи, като цяло. Какво, ти да не го харесваш?

Той: Ами… да… това ми е любимия филм.

Тя: Моля?! Как е… възможно?!

Умът й не може да възприеме подобна аномалия. Хайде, ако пред нея стоеше заблеяно девойче с понижени комуникативни умения или объркана пуберка дори нямаше да й направи впечатление. Ала… мъж? Дори и такъв, който след пет минутен разговор те пита „Искаш ли да ходим?” Почти чува ехидния глас на най-близката си приятелка. „Тоя е неосъзната жена!”

Той: Ами този филм направо ме разби. Страшен е, аз не очаквах да е толкова добър. Хем имаше действие, хем беше много романтичен.

Не че е сноб, който изисква всички около него да гледат единствено високоинтелигентни, европейски артЪ филмови продукции, ала това…

Той: Значи ти въобще не го харесваш?

Тя: /клати глава/ Не.

Мълчание. Още изнасилен разговор. Разхождат се из квартала и се мъчат какво още да измислят. Никой не си признава, че срещата е пълна пародия и че трябва да си спестят мъките. Накрая се насочват към някакво заведение с надеждата алкохола да окрили посоката на разговора.

Точно тогава момъкът получава гневно обаждане от своя роднина, на която е обещал да иде на гости.

„Ааааа, то момичето може да почака, идвай, идвай.”

Докато го изпраща до спирката, той й разказва случка с въпросната му роднина, която я хвърля в лека форма на ужас. Той я намира за забавна.

Разни хора – разни идеали.

Когато автобусът му пристига той настоява да я гушне.

„Опре ли работата до гушкане, всичко е ясно.”

Когато автобусът му отминава в гърдите й се ражда същата въздишка на облекчение.
***

Принципно не прави така.

Като реже някой или повече не иска да го вижда се среща с него и го гледа право в очите.

Но за този младеж няма нерви.

Когато телефонът й звънне и види на дисплея неговото име внезапно става приятно разсеяна и се преструва, че не го е забелязала.

Или ако случайно му вдигне (често по време на работа) с бълбукащ от нерви тон му обяснява, че е заета, да не я безпокои.

Никога няма време за него.

Понякога е толкова груба, че се чуди как не е пожелал още добро здраве на цялата й рода.

Не се отказва.

Продължава да я търси, пише й.

Фейсбук, скайп, смс-и, телефони, обсажда я по всевъзможни начини.

Накрая й пише съобщение, че му е тъпо да я тормози и че ако не иска повече да се виждат, нека просто му го каже.

Тя най-сетне изплюва камъчето.

Глупаво е да го прави от разстояние.

Не е красиво, не говори добре за нея.

Но поне вече е приключило.

Или само така си мисли.

След като е резнала връзката с ножичка, получава ново съобщение. „Скоро заминавам, вероятно за дълго време, и няма да се виждаме повече. Моля те, дай ми възможност да се видим поне още един път преди това, обещавам ти, че ще се постарая да ти е забавно.”

Извъртява очи, докато му написа кратичко и просто „Не означава „не”.

След което го изтрива от всички комуникационни носители.

Той се опитва да се свърже с нея още няколко пъти.

Явно липсата на отговор най-накрая го кара да се осъзнае.

Провал и от двете страни на веригата.

***

А нейде в другия край на галактиката един мъж горко ронеше сълзи върху клавиатурата си.

Едно момиче пък мигаше на парцали срещу монитора си, като не можеше да разбере какво по дяволите се случва.

Just_A_Dreamer: Ти жестоко ме нарани.

Hell_of_a_Temper: Моля?

Just_A_Dreamer: Не, не, въобще не ми се оправдавай! Омръзна ми и повече няма да търпя пренебрежителното ти отношение закъсня.

Hell_of_a_Temper: Ама чакай малко…

Just_A_Dreamer: Какво да те чакам?! Аз съм ужасно чувствителен… и много раним… нищо, че се прикривам под броня от безчувственост. А тази броня е крехка. И ти току-що я разби, като не ми пожела „Добър ден.”

Hell_of_a_Temper: Човече, ти в ред ли си?!

Just_A_Dreamer: Остави ме на мира! Не си желана повече, разбра ли? И ако пак се опиташ да говориш с мен, ще ти направя такива ужасни неща, че вуду магията ще ти се стори като детска игра.

Hell_of_a_Temper: Ми, хубаво.

1 недоставено съобщение.

Потребителят не може да бъде добавен поради настройките на своята неприкосновеност.

Той се задави от хълцане.

Тя се засмя и излезе от мрежата.

Плаж


Старецът седеше вече близо час върху влажния, почти черен пясък и наблюдаваше анемичните вълни, лигавещи брега с мръсната си пяна. Вятърът палуваше с нея, както и с мърлявите остатъци от водорасли, носещи се по водата, акостиращи на пясъка. Небето се бе задръстило от гранитния облаци. Единствено от време на време го прорязваше едва забележимо някоя далечна светкавица. Първите капки от предстоящия порой погалиха червендалестата буза, осеяна от браздите и ивиците на годините. Той дори не трепна.

Взираше се в нещо отвъд хоризонта и не отлепяше взора си от него, сляп и глух за прииждащата буря.

Същото определено не можеше да се каже за сновящата девойка зад него. Вече половин час го врънкаше да си тръгват, но той се отнасяше към натрапчивите й молби като към бръмченето на досадно насекомо.

Момичето, което нямаше повече от шестнайсет, издърпа качулката на дъждобрана си и потри вкочанените си пръсти.

–       Дядо, хайде де, какво толкова още кесим на тоя гнусен плаж? Затова ли бихме целия този път? За медитация точно в най-големия вятър? Хайде, моля те.

Той й направи знак да мълчи.

Тя не го послуша и продължи с безкрайния си монолог. Разтърка ръцете си върху дънките и заподскача демонстративно.

–       Поне да знам за какво мръзна? На един планински поход да бяхме отишли, а то какво? Висим и зяпаме тъпото море. Егати баналната картинка.

Дядото се подсмихна под мустак.

–       Малка си още, тепърва има да се учиш да си говориш с природата.

–       Може би. Обаче в момента основно говори инстинкта ми за оцеляване. И той направо крещи: студено ми е и съм гладна.

–       Потърпи, искам още малко да се насладя…

–       Да се насладиш? На какво? Страшна слънчева баня си си спретнал, нямам думи. – не спря да го атакува със саркастични коментари тийнейджърката. – Да ти дам малко лосион, знаеш ли колко зле се изгаря от облаци?

–       Ела насам, седни до мен. Може да чуеш някоя интересна история от вълните.

–       Дядо, ако хвана пневмония, да знаеш, че е по твоя вина! – тя нацупи демонстративно устни. – И пак ти казвам, морето не ми е страст. На мен ми дай планински върхове и гора. Цял необятен свят! А какво му гледаме на тъпото море? Равно, скучно, накъдето и да погледнеш – все вода.

–       Огледалото също е само едно стъкло. Но пък какъв необятен свят се крие от другата страна.

–       Стана тя каквато стана, аз пуша, тебе те хваща.

Той се засмя по бащински и с властен жест я привика към себе си. Колкото и да негодуваше, накрая все пак склони и се настани на малката, пясъчна дюна. Не скри дискомфорта си от мокрия „шезлонг”. Старецът обаче все така стоически приемаше мрънкането й.

Когато на Джейн й се изчерпаха репликите и въображението й се изтощи, най-сетне замлъкна и по примера на дядо си, впери поглед в мътната вода. Не успя да намери скрития смисъл в медитацията му. Затова го погледна прямо и попита, този път без следа от ирония:

–       Добре де, от всички плажове, покрай които минахме, защо точно тук? И защо точно есента? Наистина не разбирам.

–       Носи ми много спомени. Нещо като годишнина. – той сведе черните си очи към напуканите си ръце.

–       Аха, и какво, майка ти те е водила тук като дете и сега те тресе сантимента, а? – Посиняващите й, тънки устни се изкривиха отново в обичайната си, насмешлива усмивка.

–       Не улучи, многознайке. Не съм виждал морето докато не станах на трийсет и пет.

–       Ха, и за това ли сега си като отвързан? Идваш да го видиш всеки път като можеш? Ех, деденце…

–       Казвах й аз на майка ти, че трябва да ти се клъцне това змийско езиче. Не спираш да бърбориш. Хайде, остави ме да ти разкажа историята.

–       Хаха, извинявай, ама от тия поучителни притчи ме избива…

–       Не си изпреварвай късмета, госпожице.

–       И какво? Разказвай, слушам те внимателно.

–       За първи път дойдох на почивка и видях морето именно тук. Не забравяш този момент. Все едно светът ти се разцепва на две и осъзнаваш колко малко си живял. Отново си като малко дете. Тепърва откриваш чудесата около теб. И в такова опиянено състояние ме срещна една русалка.

–       Дядо! – Джейн наруши обещанието си и го прекъсна с възмутен вик. – Ти на колко си мислиш, че съм? На пет, че да си разказваме приказки? Или да ми четеш фентъзи романчета? Е, не ходя права под масата, можеш да ми спестиш ефвемизмите. Русалка, как пък не!

–       Ех, разваляш всякакви опити да вкарам поезия в тая банална житейска ситуация.

–       Нали знаеш, че имам две по литература? Поезията не я тача особено. `Що не ми го кажеш направо? Дошли сте с баба на море, били сте си омръзнали малко или много. Срещнал си някоя мадама, която ти е завъртяла главата. Лятна авантюрка, после идва края на отпуската и кой от къде е.

Старецът я зяпаше изненадано.

–       Подцених те, не подозирах, че си толкова наблюдателна.

–       Ма моля ти се, не е далеч от акъла. Такива неща се случват. Пък и коя съм аз, че да те съдя. Не ми говори като на дете!

–       Добре, принцесо. – Усмивката по лицето му внезапно придоби зловеща окраска. Тя изтръпна леко и се зави още по-плътно в дъждобрана си. – Щом искаш да знаеш жестоката истина, ще я научиш. С всичките й отвратителни подробности. Готова ли си?

–       Ами, да, нали ти казах. – Но колебанието видимо бе заразило самоуверения й тон.

–       Добре, дано знаеш в какво се забъркваш. – Бил завъртя едно камъче между пръстите си и думите се изляха от устата му. Сякаш цял живот бе чакал подходящия свидетел, пред когото да излее речта си.

–       Мериан беше сервитьорка в ресторанта, където се хранехме с баба ти. Личеше й отдалеч, че е мръсница. С тези лъскави като на палава катерица очи и начервени устни, нямаше как да мине за добро момиче. А какво тяло… феерия от плът и извивки… Както тя не можеше да прикрие истинската си природа, така и грозната й униформа само подчертаваше ония белоснежни гърди и безкрайни крака. А между краката нямаше и косъмче – нежно, меко, като влажна коприна.

Въпреки цялата си нахаканост и демонстрирано безразличие, Джейн усети, че се изчервява. Бе чувала далеч по-вулгарни приказки от връстниците си, обаче самият факт, че идваха от устата на дядо й правеше ситуацията … странна и смущаваща.

–       Кожата й беше опалена от слънцето и от това очите й грееха още по-ярко. Ходеше като същинска пантера, облизваща се сладко-сладко, докато дебнеше жертвите си. Не приличаше изобщо на тукашна. Повечето жени се чувстваха като плоски и недодялани селянки в сравнение с Мериан. Ако щеш ме намрази за тези думи, но лягах с отвращение и досада до баба ти, след като Мериан се потъркаше дори съвсем невинно в мен, докато ми отсервираше.

–       `Айде по същество? Тя изобщо пусна ли ти?

–       Знаех си аз, че няма да изтраеш. По кой знае каква причина, въртиопашката избра точно мен. В ония дни, Джейни… все едно не бях аз. Още малко оставаше да зарежа всичко, баба ти, баща ти, съвестта си, за да тръгна подире й.

Мериан не дружеше с останалите момичета от хотела, те я мразеха, тя ги презираше. Затова никой не знаеше къде ходи и какво прави. А тя често плуваше гола в залива, където обичах да се разхождам. Беше… наистина вълшебна гледка.

–       Виж ти – ухили се Джейн. – Дядо ми, плейбоя. Кой би помислил.

–       Ха, я не се присмивай на побелелите ми коси. Тя беше тази, която ме прелъсти. Най-банална филмова сцена. Русалката просто изскочи от водата, намигна ми и ме събори върху пясъка. Всякаква съпротива от моя страна липсваше. Както и думи. Почти не говорехме, не ни се губеше време за това.

–       Да, да, схващам картинката. – Внезапно идеята за дядо й между бедрата на някоя пищна „нимфа” предизвика остро гадене у крехкия й организъм.

–       В продължение на десет дни ме скъса от любов. Сега се чудя как не ми е докарала инфаркт… или счупен таз.

–       Пак ставаш обстоятелствен.

–       Баба ти нищо не заподозря, чиста душа беше тя и ме гледаше в очите като Бог. Нямаше по-адски ден в живота ми от момента, когато си тръгнахме. Все едно късаха парченца плът от мен. Като пораснеш… може би ще разбереш какво е това да си на кръстопът между съвестта, морала… и упадъчното желание.

Дори и любов не мога да го нарека, че да се оправдая по някакъв начин. Направо ще ти го кажа, моето момиче, мислех с долната глава и това за малко да ме затрие.

Джейн прехапа устни, за да не каже още нещо и му даде знак с глава да продължи.

–       Точно долната глава ме накара да я потърся отново. През една дъждовна есен, същата като тази. Не помня вече как излъгах баба ти. Ала тя не си и помисли да се усъмни в мен. Беше ми дала адреса си в града… ако някога случайно ми се прище да посетя отново морето.

–       И ти…

–       Вече се задушавах. Трябваше да я имам, пък макар и само веднъж.

–       Ха, дядо, хайде не на мене тия. Всеки така казва: само още една чашка, още една дозичка, още една цигарка. Не ми казвай, че наистина си го мислел.

–       Малка вещице, някой казвал ли ти е че е опасно да надничаш в чужди мисли? – В погледът му нямаше нищо от благия старец, който Джейн познаваше и от това ледения ужас, зараждащ се в дъното на стомаха й се засили.

–       И… намери ли я?

–       О, да. Исках да я изненадам. За първи път в живота си бях спонтанен… и това ми отвори очите. Вървях към дома й с цветя и подарък в ръка… каква глупава романтика… когато я видях зад ъгъла. Прибираше се, хванала под ръка двамина. Отново се облизваше като пантера, хилеше се като типичната кръчмарска повлекана. Пияна и заляна. Откачих, малката, меко казано откачих.

Никога не съм изпитвал такова грозно разочарование. И тъпа ярост.

–       След това… всичко си дойде по местата, а? – прошепна с надежда Джейн.

–       Ха… мислиш, че си голяма, ама явно още не си излязла от страната на приказките. В живота нищо не е същото след подобна случка.

–       Е, хайде сега, не преувеличавай. Мацето е било готино, поувлякъл си се, какво толкова…

–       Нищо не разбираш. Дано и никога не разбереш що за лудост е това. Щом успях поне малко да се овладея, събрах сили и позвъних на вратата й. Тя ме погледна с очаквателна усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойда. Предложих й да се разходим до брега, за една последна есенна почивка. Казаха й, че ще я заведа в хубав хотел, не в оная дупка, където се запознахме. Не й трябваше много, за да приеме, падаше си по всякакви удоволствия.

–       И…

–       И тя седеше до мен тук на този плаж, точно както ти сега. Носеше вълнена червена рокля и въпреки това постоянно ме питаше кога ще се настаним някъде. Умираше от студ… точно както ти сега. Аз не й отвръщах, само я гледах с възхищение… за последно. Изглеждаше почти невинна под лунната светлина, прорязваща облаците. На мен обаче ми бе ясно какво се криеше под тази бледа руменина. Какво правиш, когато имаш гангренясал крайник, Джейни?

–       Дядо…

–       Не, искам да ми отговориш. Хайде, покажи, че си голяма.

–       Ами… режеш го… – Съзнанието й отказваше да осъзнае това, което се опитваше да й каже.

–       Точно така, скъпа. Няма нищо по-сладко от целувката на жена, която знаеш, че ще удушиш след малко. Тази тръпка се оказа дори по-силна от секса. Тя лежеше напълно доверчива в ръцете ми, напълно уверена в силата си. Това я направи доста небрежна към здравето й. Как да подозира какво се крие в жалкия, сив плъх, който бе прелъстила през лятото? Никога не подценявай никой, който срещнеш, дете. – Пламъкът в очите му бе станал фанатичен. – Това може да ти е последната грешка. Това коства живота на русалката Мериан.

–       Ти…

–       Да. – Дори не понечи да се оправдае, да извини постъпката си, да се впусне в обяснения как е бил заслепен от страст и не е знаел какво върши. Старецът се наведе към примрялото от шок момиче и й прошепна в ухото. – Беше хваната неподготвена за пръв и последен път. Още помня изненадата в онези очи на кошута, тъпия ужас и бавното, постепенно осъзнаване, че си отива. Че не може дори да извика. Пръстите ми бяха като клещи около врата й. А звярът в мен ревеше… пуснат на свобода.

Джейн не реагираше – напълно смразена и неспособна да помръдне, да издаде дори звук. Бе забравила за бръснещия вятър, за мръсния плаж и влагата, за глада и жаждата си.

–       А морето погреба нашата малка тайна… – Той се изправи и остави внучката си да седи там в тихия си ступор. – Изкашля се леко и тя вдигна глава, подобно на зомби. – И ти ще пазиш нашата малка тайна, нали, Джейни? – Кой бе този жесток старец, облякъл кожата на любимия й, благ дядо?

Тя кимна без глас, а Бил я потупа по главата.

–       Добро момиче. Хайде, продължаваме.

Ако някой й беше разказал историята, щеше да я оприличи на долнокачествен еротичен трилър, който би гледала само мъртвопияна. Ала да осъзнава, че един от най-близките й хора е сторил нещо подобно и не изпитва и частица разкаяние… същият, който я бе водил на разходки и пътешествия, на който споделяше всичките си мисли и тайни… бе една идея по-голям залък отколкото бе в състояние да преглътне.

„Любопитството уби котката.”, прошепна едно злобно гласче в главата й.

А морето бе оригнало черната си паст под инвазията на бурята.

Boobies!


Вдъхновено отчасти от този пост, но не на същата тема.

 –        Хайде, де, моля ти се, покажи ми поне малко.

–        Вече казах „не”, така че не ме дразни повече, ясно?

–        Колко си жестока. Поне едно зърно?

–        Ти български език разбираш ли? Освен това съм дошла да гледам филм.

–        Е, то не пречи да съчетаеш полезното с приятното.

–        Ако не престанеш, ще се наложи да те поставя пред вечния избор: кастрация или декапитация.

–        Сега… какви са тия внезапни пуритански настроения? Да не би да ти идва, а? Допреди няколко часа щеше да ме удушиш с бедра и да продъниш матрака. Какво ми се правиш на добро католическо девойче?

–        Изобщо не става дума за това. Много отдавна съм се разделила с какъвто и да е девичи срам и моминско изчервяване. Свикнала съм всеки сантиметър от кожата ми да бъде открит пред чужд поглед.

–        Тогава какъв е проблема.

–        Забрави.

–        Пф, извинявай, все пак си жена. Всякаква логика на поведението ви е чужда.

 Мълчание.

 –        Искаш ли да знаеш наистина какъв е проблема?

–        Ами давай да чуем, де. Знаеш, че най-много мразя недомлъвките. Почти толкова колкото цупенето, придружено с недомлъвки.

–        Откакто се познаваме погледът ти почти не се отделя от циците ми. Зяпаш ги като лакомо прасе, като момче в сладкарница, на което му текат лигите на витрината с тортите.

–        Чакай, мисля, че разбирам накъде биеш. Намекваш, че не виждам в теб нищо друго освен цифт цици.

–        Не е ли така?

–        Разбира се, че не! Абе, на момичетата да не би да ви раздават тая реч още в детската градина, та да я научите наизуст и да я хвърляте като бомба в лицето на всяко мъжко същество, което ви доближи. Ама че истерии…

–        Знаех си, че няма смисъл да ти обяснявам.

–        О, да, това е най-удобното изплъзване, давай, само така, в бягството е изхода.

–        Ще престанеш ли да ми се подиграваш?

–        Докато ми даваш поводи, ще го правя. Извинявай, но е нелепо двама души, които имат връзка, била и тя само за секс, да се срамуват и подозират като двойка пубери.

–        Не ми харесва мисълта, че не забелязваш нищо друго освен тях. А си мисля, че имам повече.

–        Естествено, че имаш. И това, че се възхищавам на циците ти, не означава, че не виждам и останалите лакомства от пакета. Падам си по цици, е и? Заслужавам ли да ме кастрират заради това?

–        Не си си досукал, а?

–        Ти ще престанеш ли да ме вкарваш в нелепите си стереотипи? Ако просто искаш да се скараме, кажи.

–        Никой от вас не разбира, че не винаги е лесно. Че в някои моменти си е направо бреме. Да приключваме, не искам да ме обвиниши, че те засипвам с женските си драми.

–        Защо не опиташ без драми? Разкажи ми какво толкова те притеснява.

–        Наистина ли искаш да знаеш?

–        Задай ми още един път този въпрос и…

–        Първият път като усетих, че ми расте нещо отпред, сериозно се психирах. Помислих си, че имам бучка. Или че нещо не ми е в ред. Сещам се, че ме водиха на лекар. „Тялото ти просто расте.” Просто!

–        Стига бе, чак толкова ли?

–        После започнаха и да растат. В един момент като бомба ми се стовари, че били символ… социален статус… че момичетата мечтаят за тях, че момчетата ги искат. „Ти си доста… надарена.”

–        Чудно как не си го забелязала до този момент. Извинявай, но това не е никаква новина.

–        И така да е, в повечко ми дойде. Не е много гот постоянно да ти свиркат разни боклуци, да те оглеждат като дойна крава, похотливи даскали да те карат да оставаш след часовете. А да не споменаваме идиотските намеци за силикон. Всички са те наобиколили, искат да ги грабят, мачкат, стискат. А аз седя сред цялата тая локва от глупост и се чудя какво по дяволите си случва.

–        Стига, стига… Не си ли твърде голяма за това? Това са минали неща, на всеки му е било кофти в училище, по един или друг начин. И мен ме спускваха от бой в гимназията, но нямам намерение да се сдухвам заради това.

Пауза.

–        Сега ще ми кажеш, че не е същото, нали?

–        Ще ми се нещо да се беше променило. Но хората все още са толкова запечени на тая тема. От едни цици им потичат лигите до земята и въобще не им пука, че изглеждат като неандерталци.

–        Добре де, просто приеми, че зверски си падам по теб, а циците са бонус. Нещо като допълнителен камион със сладолед към основното меню. Ти нямаш ли си любими мъжки части?

–        Писна ми всички да си мислят, че ми е много по-лесно в живота заради едрия бюст. Ами не е така! Няма да те отегчавам с истории за това с какви родилни мъки се намира свестен суитен.

–        О, моля те, пощади ме, каквото и да съм направил, не заслужавам такова наказание.

–        И аз така си помислих. Искам да кажа… в един момент сякаш циците изяждат всичко останало.

–        Хаха, ти си уникална. Цици – зомбирани убийци и зверски канибали.

–        Сякаш на техен фон останалото избледнява. Тялото ми има къде къде по-апетитни предимства. Дори не говоря за ума, сърцето си или това какъв невероятен човек съм. Сякаш това няма значение.

–        Кофти е. Обаче ако мислиш, че всички не се сблъскваме с предразсъдъци, жестоко се лъжеш. Винаги има някой, решил какви сме предварително. И да се нервираш, няма смисъл, етикетът ти е поставен. Такива хора няма да ти позволят да си нещо друго, освен това, което си мислят, че си. А струва ли си да се оставяш точно те да ти определят мирогледа. По-весело!

–        Знам, знам, че не трябва да ми пука, че трябва да се обичам и така нататък. Но на практика е така трудно…

–        На практика се шашкаш за простотии. Прекрасна си. Просто се отпусни.

–        Мисля, че се разбрахме предварително да не си говорим простотии и да се лъжем с фалшиви комплименти.

–        Невъзможна си.

–        Знам. Хей, мислиш ли, че някоя вечер всичките ми останали органи в пристъп на ярост, задето са пренебрегнати няма да поискат да се отърват от двете топки плът.

–        Горките. Сигурно всяка нощ треперят и се свиват от ужас.

–        … и съответно си намират някой като теб, който да ги гали и успокоява. Хитри, малки кучки.

–        Ти какво, да не се оплакваш? Мисля, че сте в прекалено удобна симбиоза… в някои отношения.

–        Окей, достатъчно те изтормозих да измисляш умни реплики, с които да ме тешиш. Печелиш наградата. Много си убедителен. Почти ти повярвах.

–        Параноичка.

–        Цицоман.

 Смях и шум от разкопчани копчета на блуза.

Кафене: Умора


Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
And you are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find
Ten years have got behind you
No one told you when to run
You missed the starting gun

 

Pink Floyd – Time

Всяка сутрин между девет и десет часа можете да ме откриете в кафенето на ъгъла. Независимо, че не употребявам черната напитка от няколко години насам. Всеки, който ме бе познавал през годините на младостта ми като облаче цигарен дим и дъх на кофеин, нямаше да повярва.

Причината не бе във влошеното ми здраве.

Една сутрин се събудих и установих, че не ми трябват допълнителни стимуланти. Изненадах се и дори се притесних, очаквах стреснатия ми организъм да ме атакува заради рязката промяна.

Нежелани ефекти нямаше.

Дори напротив, кръвта ми кипеше от непозната до сега енергия. Не изпитвах абстинентен глад, както често се бях опасявала, че ще се случи, ако се откажа от кофеина.

След няколко дни все пак пробвах наново, просто за да открия корена на пристрастяването.

Нищо.

Горещата течност опари устните ми, погали езика ми и се плъзна надолу по гърлото ми… и толкова.

Просто горчива утайка.

И малко никотин, полепнал по зъбите ми.

Все едно да се опиташ секс със старо гадже и да установиш, че химията напълно се е изпарила.

Изплюх се в мивката и дълго наблюдавах оттичането в канала. Странно усещане, почти като хипноза. Накрая отмих остатъците със струя вода.

Будя се с желание за подвизи и се чувствам странно свободна. Предполагам, че това е да изживяваш втора младост.

Или просто бях помъдряла и едва сега се учех да живея.

А кафенето бе малкото ми виновно удоволствие.

Както ехидно се бе изразил един от бившите ми съпрузи, обичам да тържествувам над хората, все още борещи се с пороците си.

И така може да се каже.

По някакъв начин атмосферата там ми вкарва допълнителен адреналин.

Понякога ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне.

Така или иначе, някой ден всички ще умрем и се старая да изрязвам тумора на страховете си още в зародиш.

***

Вързах колелото си за един стълб пред кафенето и бутнах стъклената врата. Още с влизането си я забелязах и й пуснах най-приветливата си усмивка. Тя й отвърна с празен поглед и анемично свиване на раменете си. Стискаше голямата си, изрисувана чаша, вероятно пълна до горе с шварц. Другата й ръка завихряше буря в гъстата течност, а лъжичката потракваше по стените на чашата, като досадно махало на часовник.

Отдавна не се беше появявала тук.

Потропваше разсеяно с крак под масата под звуците, избрани от момичето зад щанда. Днес тя въртеше всички албуми на St.Germain, ала дълбоко се съмнявам Калия да обръщаше каквото и да е внимание на музиката.

Прекалено бе погълната от вътрешния си монолог.

Вече мислех, че е сменила града или че е заминала на пътешествие, както вечно заплашваше, че ще направи.

Вероятно бе около четвъртък век или дори повече по-млада от мен. Това не личеше по отпуснатите й като увехнали водорасли ръце и очите й – ясни, ала излъчващи енергията на болна кобила.

Поръчах си обичайния портокалов фреш, дръпнах стола срещу г-ца Апатия и размахах демонстративно ръка пред лицето й. Тя премигна разсеяно и ме дари с бледо подобие на ухилване.

–       Тези дни се сетих за тебе, чудех се жива ли си още.

–       Работех. – отвърна ми тя с тон, напълно лишен от интонация.

–       Толкова, че да нямаш време за едно кафе или нещо по-добро? – вдигнах вежда.

–       Това ми е първия почивен ден от цял месец. Едвам гледам. – Движението на лъжичката се засили. Забавляваше ме упоритостта й в разбъркването, при положение, че никога не добавяше сметана, захар или каквото и да е в злокобния еликсир.

–       И висиш тук? – Въздъхнах шумно. – Недей така, младо момиче си, виж какво слънце е пекнало навън. Хайде с мен в планината.

–       Ти добре ли си? Все едно току-що са ме пуснали от реанимацията, цяло чудо е как успях да се завлека до тук. – Даже дългата й коса имаше унил вид, а черните кръгове под очите й щяха да накарат Алис Купър да се срамува. – Калия въздъхна и си запали цигара. – А утре пак в мелето. Сутрин не знам изобщо как намирам сили да стана от леглото.

–       Защо тогава не си остана вкъщи да се наспиш?

–       Това е и другия проблем, колкото повече спя, толкова по-уморена съм. – Потърка пръста си по ръба на чашата. – И никакви там витамини, плодчета, Гинко билоба, билчици и тем подобни не помагат.

–       Нещо май много са те подгонили в службата? Преди като че ли не беше толкова напечено? – Не спирах да изучавам детайлите от поведението й, докато отпивах от сока си.

–       Почнах втора работа.

Туш. Това момиче бе роден мазохист.

–       Ти си луда.

–       Ти остави това, ами почвам да се дъня и на двата фронта.

–       Чудно, защо ли?

–       Я върви по дяволите. Ще живея така както искам. – опита се да демонстрира някаква искра, но по-скоро наподобяваше на умираща запалка отколкото на факла.

–       Да живееш… Така като те гледам, отдавна не ти се е случвало.

–       В момента просто съм скапана. Нали знаеш, ония дни, в които се чувстваш стара, безполезна, дебела и бездарна.

Пресегнах се, хванах я за ухото и я издърпах рязко. Тя изписка леко и се дръпна възмутено от железната ми хватка, ала не я оставих да се изплъзне толкова лесно. Пуснах я и й ударих шамар, от който ухото и бузата й почервеняха. Бях подценила физическата си сила.

–       Какво по дяволите…? – Калия тропна с юмрук по масата. – Ти откачи ли?

–       Ако трябва и това ще правя. – Озъбих й се. – Нали знаеш колко мразя когато интелигентни млади хора мрънкат и се оплакват?

–       Млада, млада, колко да съм млада… – След като шокът от удара попремина тя понечи отново да се отдръпне в удобната черупка на апатията. Изгледа ме жално. – Другият месец ставам на двайсет и пет.

–       Ти сериозно си просиш боя. Аз какво да кажа? По твоята логика отдавна да съм си теглила ножа.

–       Ти си съвсем друга порода. – Калия се сгуши в жилетката си и се загледа навън. – Пък и местата ни са леееко разменени.

–       Не схващам тънката ти мисъл.

–       Елементарно. Младостта и здравето отдавна не вървят ръка за ръка. Нямам още двайсет и пет, а вече страдам от високо кръвно налягане, аритмия, ревматизъм…

–       Знаеш ли, в едно погребално бюро близо до нас си търсят оплаквачки, що не вземеш да се хванеш? – Сериозно започваше да ме дразни. – И без това като те гледам имаш излишък от свободно време.

Тя ме огледа замислено.

–       Как е възможно в малкия си пръст да имаш повече енергия отколкото аз в целия си организъм?

–       Гледам да я използвам рационално, най-вече. Какво постигаш като се разпиляваш на хиляда посоки? За какъв ти е да се спукваш от работа, като не прогресираш особено, както ти самата каза?

–       Не знам… Вероятно ме е страх, че няма да знам какво да правя с времето си. Затова гледам да съм максимално заета. Иначе лесно се разпилявам.

–       И това прави ли те щастлива?

–       Май отдавна съм забравила какво ме прави щастлива. – Загаси решително цигарата в пепелника. – Толкова много мечтаех да порасна, че с всяка стъпка напред оставях по една мечта назад.

–       Няма да е лошо да решиш какво наистина искаш, иначе ще ти предстоят още много тъжни, самотни дни в киснене по кафенетата, когато би могла да …

–       Какво? Всичко ми се струва безсмислено. Всеки ден – същата помия.

–       И ще продължава, докато не се вземеш в ръце.

–       Лесно ти е на тебе.

–       Мислиш ли? Времето си тече, мила моя, и не спира, защото ти е кофти и се чувстваш изцедена. Ако си седиш в това кафене и чакаш животът да ти се стовари от небето… просто ще си мине. Тихо и неусетно.

–       Сякаш това не е най-големия ми страх. – Калия се излегна назад на стола. – Онази глупава ситуация. Прибираш се вкъщи, вкарваш труповете на мечтите си в килера. После се взираш в очите на охладняващата си половинка. Чак сега забелязваш, че са на хиляди километри далеч от теб. Поглеждаш в стаята на детето си, което говори на език, неразбираем за тебе. Пропуснал си да го научиш, зает с други задачки…

–       Да ти дам ли един стар пистолет, който ще ти свърши хубава работа. Ама да не се простреляш в бузата.

–       Гад. Нямаш ли грам съчувствие?

–       Не. Ако се увлека в това да ти симпатизирам, постепенно ще ти вляза във филма. А тогава вероятно и на мен ще ми се прииска да лапна дулото. Освен това, драга Калия… – добавих, докато се изправях от стола си. – … в момента мисля, че нямаш нужда някой да ти държи ръката и да ти подава кърпичка.

–       Кажете рецептата, докторе?

–       Трябва ти разтърсване. Зверски шамар. Дори побой, за да се осъзнаеш и събудиш. Ако щеш и катастрофа. Аз ще бягам. Като имаш свободен ден и ти се прииска да смениш пейзажа, знаеш къде да ме намериш.

–       Мразя те.

–       Това е добро начало. Значи още не си изгубила напълно чувствителността си.

–       Ха…

***

Калия остана дълго, вперена в една точка след като приятелката й с коженото яке и русата, леко посребряваща коса напусна кафенето с бойна крачка.

Разтвори бележника, който винаги носеше със себе си и прокара пръст по първата страница.

Разпечатка от електронен, самолетен билет.

Точно каквото й трябваше.

А вълнението бе мъртво.

Казват, че апетитът идва с яденето. Дали изобщо бе така?

Недоизказано


–       Никога ли?

–       Мисля, че бях достатъчно ясна.

–       Трудно ми е да си го представя. За мен е естествено като самото дишане. И няма нищо срамно в сълзите.

–       Слушаш ли ме изобщо? Никога не съм казвала, че има нещо срамно. Просто не го правя. Не мога.

–       Нима нищо не те докосва?

–       Ох, хайде почнаха се етикетите. Някой споделя, че не може да плаче и вече го обявяват за емоционален инвалид. Да, за твоя изненада, имам чувства. Може би дори още по-наситени от твоите.

–       Емоциите ли ще си мерим?

–       Както е тръгнал накриво тоя разговор… Та, да, чувствам. И понякога всички тия противоречиви чувства образуват противна, лепкава топка, която засяда на гърлото ми и започва да ме души. А аз не мога да я пусна навън. Стои там и ме задушава, докато не се изтощя достатъчно. Какво ще кажеш за това?

–       Милата…

–       Слушай, запази си съчувствието за някой на който му пука. Аз бях дотук.

–       Недей, спри се…

Твърде късно.

Вратата се затръшна и никога повече не се отвори.

***

Такси. И двамата мълчим. Той знае достатъчно добре, че в подобни моменти думите звучат глухо, тъпо и фалшиво. Затова предпочита да ме успокои с мълчание.

Блажена тишина.

И наранена, в същото време.

Отпускам глава на рамото му и се опитвам да се разсея като наблюдавам бързосменящите се кадри от светлинки от другата страна на стъклото.

–       Знаеш ли, понякога ми се ще да можех да плача. Човек се чувства някак по-добре след едно качествено изпразване. Било то на сълзи или нещо друго. Аз защо не го мога?

–       Стига вече. Не го мисли. Недей.

Целувам го. Обикновено физическата близост ми носи утеха. В случая не се получи.

Знам, че ще ми мине.

Месеци по-късно се питах защо ми е било толкова гадно.

Но в онзи момент това не ме грееше особено.

Ако имаше някакъв начин… да си бръкна в мозъка и да разкъсам торбата, в която са скрити сълзите ми. Дали ще се оцветят в червеното на кръвта ми?

Сбогуваме се, моли ме да му се обадя, ако имам нужда.

Знам, че няма да го направя.

***

Бар.

Небрежен разговор.

Алкохол.

Музика.

Секс.

Сбогуване.

Формулата е добре позната, фабулата – глупава, сюжетът – изтъркан и припокриващ се. Колкото и вълшебно да ми се струва, помня, че не съм красива и уникална снежинка. Емоциите ми вероятно са втора употреба, ползвани от някой друг отдавна, още в зората на времето.

За мен остава само да ги повтарям.

Това не ги прави по-малко реални.

Не зная какво да кажа.

Всяка реплика изглежда излишна и не на място.

Предпочитам да замълча.

Да оставя нещата да се изплъзнат и да следват естествения си ход.

Иначе… ще е като изнасилване на обстоятелствата.

Не искам да казвам нищо.

Но и отвътре ме гори да кажа толкова много, че ще се пръсна.

Все едно се опитваш да повърнеш, а организмът отказва да се подчини на естествения си порив.

Задържането на телесни течности и неизказани емоции води до невроза.

И пак… не мога.

Застивам в колебание и не мога да се реша.

Не мога дори да отроня една сълза.

Само понякога… крехка, предателска влага избива върху очните ми ябълки.

Ще ми се да бях в състояние да изкарам всичко това отвътре и да го излея като киселинен дъжд.

Но знам, че няма да го направя.

Не ми е в природата.

Още една водка, моля.

Емоционалният махмурлук ще го мислим после.

Вървя по улиците, наблюдавам тъмните ъгли и въздишам, а една разгонена улична котка вие почти като куче срещу Луната.

В такива часове на нощта всичко ухае на… недоизказано.

Christian woman: Грях


Type O Negative – Christian Woman

Forgive her
For she knows
Not what she does….

–       Ей, кукло, искаш ли да се повозиш?

След като не получи отговор или поне презрителен поглед, шофьорът на немития от месец Фолксваген промърмори под носа си едно „Курва!”, изплю се през стъклото и отпраши с мръсна газ.

Вървящата край пътя млада жена едвам местеше покритите с резки и малки ранички крака. В ръцете си стискаше чифт безполезни мръсни обувки на висок ток, без самата да знае защо. Зениците на инак сивите й очи се бяха разширили до край и погледът й силно наподобяваше на зомби от кой да е треторазреден филм на ужасите.

Олюляваше се, гаденето прокара зловонния си дъх през червата й чак до хранопровода и устата й. Но не можеше да повърне.

Вървеше несигурно, с подчертано накуцване, ала не се спираше.

Трябваше да продължи.

Не че знаеше къде отива, но… веднъж спреше ли, нямаше да може да стане повече.

Гривата от гарвановочерна коса в момента по-скоро приличаше на нескопосано свраче гнездо. По цялото й лице бяха размазани очна линия и засъхнала семенна течност, силно подобни на маска. Разкъсаната клубна рокля едвам прикриваше нещо от покритото й с белези, синявици и контузии тресящо се тяло. По бедрата й се спускаха тънки струйки кръв, а при всяко движение все едно я пробождаше нажежен до червено кинжал.

Като онази глупачка, Малката русалка, проблясна нещо подобно на мисъл в изключилия, аварирал мозък.

Между месестите й гърди се люлееше дребно златно кръстче, единствения спомен от дома й. Вероятно баба й би захвърлила онези омразни сатанински обувки (но тя надали би ги носила) и би се хванала за кръстчето като за спасителна котва.

Щеше да намери сили и упование в символа.

Ала внучката не вярваше в символи.

Те не бяха нищо повече от кръгли, бели камъни по които да пристъпва предпазливо, докато търси пътя назад в тъмното.

Един вид пътна карта.

Тя водеше към началото.

При една стена.

Едно момиченце, коленичило в молитвена поза.

И един железен кръст.

 A cross upon her bedroom wall.
From grace she will fall.
An image burning in her mind.
And between her thighs.

Откакто се помнеше разпнатият мъжки образ висеше на стената срещу легълцето й. Гледаше я, докато спи, посрещаше я щом сутрин отвореше очи. Баба й редовно коленичеше пред него вечер и се молеше дълго, почти в транс. Целуваше го със сухите си, безкръвни устни. Внучката често стоеше до нея, за да се учи на молитви. Понякога старата жена караше детето в бялата нощничка да се докосва с устни до желязото.

Още тогава по тялото й преминаваха онези пратени от Дявола греховни тръпки.

Но как би могло да е грях докосването до тялото Христово?

За нея този предмет бе пъти по-реален дори от спомена за собствените й родители. Две бледи сенки, които ако изобщо бе съхранила в паметта си, бе благодарение на множеството албуми с чернобели снимки, подредени хронологично.

Но не ги възприемаше като истински, а като неясен отенък от сън, който й се е присънил отдавна.

За разлика от това желязо, плътно и тежко под тръпнещите детски пръсти.

Баба й я възпитаваше в строг, аскетичен режим с определени правила, спартанска дисциплина и пристъпи на срам и отвращение от тялото и функциите му.

Как бе покълнал в нея този див хедонизъм й бе напълно непонятно.

Вероятно сухата старица би казала, че е прокълната и че

и че е грешна до мозъка на костите си, дори в кръвта си.

Бе се опитала да изкорени лошата й природа чрез пост и молитви, чрез лишения и други радикални средства.

Накрая бе предала Богу дух с прострени настрани ръце и обърнати очи, подобно обладана от демон.

„Прости ми, Боже, провалих се!”

Йоанна не знаеше защо започна всичко.

Но си спомняше перфектно момента, в който възбудата за първи път се пробуди в нея и подаде главата си над повърхността като митично, морско чудовище.

Току-що бе тръгнала на училище и представите й за света се сблъскваха с тези на останалите. Не бе приятно изживяване.

Често плачеше скрита на ръба на леглото, вперила очи в образа на кръста – милостив и всеопрощаващ, благ и сериозен. И докато го наблюдаваше, сякаш се опитваше да реши гатанката на Сфинкса, усети влагата между краката си.

Първо се уплаши да не се е изпуснала отново.

Миналата седмица отнесе жесток пердах от баба си за това гнусно деяние. Гърбът още я болеше и не искаше още едно наказание.

Но скоро се увери, че не бе това.

Парещото усещане бе приятно, и в същото време нетърпимо, плачеше да бъде облекчено. Постепенно се разля по кръвта й, тежко като олово и също така отровно. Уплаши се да не е хванала треска. Само веднъж се бе чувствала по този начин, когато вдигна четиридесет градуса температура и едва я спасиха.

По някакъв праисторически инстинкт ръката й посегна към белите й гащички под нощницата. Срамът я изгаряше почти толкова силно, колкото и желанието, ала малкото й, крехко тяло вече не издържаше на това жестоко напрежение. Усети меките, потънали във влага и мъзга гънки, за които баба й говореше с такова отвращение. „Мръсно място, мръсно, гнусно!” Търкаше ги неумело, а усещанията взривиха чувствителните й сетива.

Бе толкова уплашена, че изпита желание да избяга и да се скрие зад полите на баба си.

Ала друг инстинкт, този, за самосъхранението й подсказваше, че последната щеше да се разяри още повече от това, отколкото онзи път, когато се напишка в леглото си.

Затова захапа дребното си юмруче, за да не извика от смесените чувства.

Болката и удоволствието си казаха своето и скоро първият оргазъм в живота й бе факт.

После дълго време не смееше да се погледне в огледалото, обладана от чувство за вина. Предусещаше, че е направила нещо непростимо, че се е осквернила в очите на Господ. Та именно Той бе станал свидетел на грехопадението й.

Усети, че и баба й я гледаше по по-различен начин.

Нощем сънуваше изгарящите пламъци на Ада и се събуждаше разплакана и с раздирано от викове гърло.

Баба й се притесни за трескавото същество, но вместо да го заведе на лекар предпочете да посетят църквата. Там свещеникът я напръска със светена вода. Заяви, че ще й мине.

Йоанна не смееше да го погледне в очите, да погледне към олтара, не се чувстваше достойна.

A dying God-man full of pain.
When will you cum again?

Before him beg to serve or please.
On your back or knees.

Не мислеше за скверното дело и не посмя да го повтори, въпреки че на няколко пъти тялото й отправяше същите послания. Надяваше се, че ако повече не се поддаде, може да бъде опростена.

Но кръвта вода не става.

И малко след като проля първата си менструална кръв, изкушението отново победи крехката й воля и гордост. На скоро бе навършила дванайсет, но изглеждаше твърде зряла за възрастта си. Формите й подсказваха бъдещо разцъфване на женственост, макар чертите й още да бяха детски. С изключение на прекалено сериозните сиви очи.

Въртеше се между влажните си чаршафи. Беше лято, кръвта й гореше, а хормоните й се биеха с разума като побеснели кучета срещу разгонени котки. Тежката, бархетна нощница, с която баба й я принуждаваше да спи и ужасното бельо я задушаваха, подобно на тежка ризница.

Усещанията от онази позорна нощ се възвърнаха.

А парещия поглед от стената я подлудяваше.

Нали баба постоянно й обясняваше как Бог бил любов? Тогава… чувствата й не би следвало да са грешни или нередни, нали? Мисълта се вмъкна в мозъка й като отровна змия и не се измъкна преди окончателно да я тласне към следващото й отчаяно действие.

Освободи се от дрехите си пласт по пласт, за да застане гола и молеща пред олтара на греха си. Бледата лунна светлина, кацнала на прозореца, освети призрачното й, млечно тяло. Подобно на статуя, с черен, кадифен мъх между краката и едвам напъпили гърди.

Сякаш се видя за първи път.

Думите на баба й избледняха като далечен фон.

Йоанна пресегна нежната си ръка към желязото от стената. Натежа й, наложи се да го обхване и с двете, за да го откачи от гвоздея.

Излегна се на мекия килим, единствената наистина хубава вещ в монашенската килия, която трябваше да бъде „детска стая”. Отметна назад тежката си, изпотена коса, разтвори бедрата си и опитно го насочи между краката си, сякаш знаеше. Сякаш го бе правила хиляди пъти. Древната памет на плътта протегна костеливата си ръка през вековете, за да насочи ръцете й. Гърдите й се надигаха и спускаха, едвам си поемаше дъх от вълнение и страх.

Стегнатата, тясна цепка между краката й се възпротиви срещу тежкото желязо. Йоанна изтръпна от режещата болка, страхът, че може да се е наранила сериозно я прониза като тънка игла. И въпреки острото, неприятно парене и спазмите, разтърсили всяка нейна клетка, не можа да се спре. Пръстите на едната ръка пъхна между разтворените си устни, за да заглуши стоновете от болка, а с другата продължи да вкарва кръста още по-навътре. Белият килим се обагри в девствената й кръв.

Не издържаше повече.

Удоволствието все още не бе дошло, когато възбуденият й, болезнен крясък отекна из къщата.

Преди да реагира баба й вече бе нахлула в стаята й, с изпънати, уплашени черти. Целият й страх се обърна на ярост, когато осъзна срамното положение, в което бе заварила любимата си и единствена внучка.

Тънките й пръсти се насочиха към устата й, огромните й черни очи се наляха с червена, фосфоресцираща светлина.

Йоанна усети как реалността се сгромолясваха върху нея и побърза да издърпа кръста от плувналата си в кръв и влага вагина. Но това не я спаси от последвалото я наказание.

There’s no forgiveness for her sins.
Prefers punishment?

Would you suffer eternally
Or internally?

–       Уличница! – старицата я сграбчи за косата и й зашлеви най-жестокия шамар, който някога бе получавала. – Мръсно дяволско изчадие!

Не изпусна кичурите й от желязната й хватка и завлачи изтощеното от болка и неутолена възбуда тяло по пода. Йоанна бе изгубила всякакви съпротивителни сили.

–       Как не изпита капка срам, блуднице! Да оскверниш тялото Христово!

–       Бабо… – внучката шепнеше като умираща, думите едвам се откъсваха от трескавите й устни. – Бабо … прости ми.

–       Прошка? За прошка ли ме молиш, курво вавилонска? Трябваше още навремето да те изхвърлят, още като се роди. – Влачеше я безмилостно и в яростта си й отскубна кичур от косата. Йоанна изкрещя от болка, ала това не трогна сърцето на старицата. – Казах й на майка ти, че си нечиста.

Влязоха в мрачната стая на баба й, място, където на Йоанна бе забранено да влиза. За първи път разбра какво правеше Дора, когато се заключваше там и отвътре се чуваха приглушени викове.

–       На колене! Да не си мръднала!

Настаяни я върху тежките дървени дъски и я принуди да захлупи лицето си върху пода. Отметна черните й коси и със задоволство нанесе първия удар от камшика.

–       С болка, кучко, само с много болка и лишения можеш да изкупиш греха си!

Бичът изплющя върху нежната й кожа, оставяйки тънки следи като от леко порязване. Все едно върху нея бяха изсипали куп бръснарски ножчета. А неукрепналото й тяло още не бе свикнало да понася подобно свръхнатоварване. Колкото по-силно пищеше момичето, толкова по-жестоко я шибаше баба й.

–       Само така ще се спасиш от Ада, мръснице! Мълчи и търпи, чуваш ли!

Вече светът се разпадаше пред очите й.

Съзнанието й милостиво се изключи, за да й спести по-нататъшния ужас. През годините, докато траеше траура й, старата католичка се бе усъвършенствала в телесното наказание, за да овладява своите собствени телесни нужди.

Но Йоанна не го знаеше.

Затова в мозъка й се образува отвратителна утайка от срам и вина.

Последното, което чу малко преди да припадне бе:

–       Нека Господ ти прости, Йоанна! Аз няма да мога.

For her lust
She’ll burn in hell.
Her soul done medium well.

All through mass
manual stimulation
Salvation.

Остатъкът от юношеските й години премина под знака на камшика. Баба й не я хвана в прегрешение втори път, ала остана вярна на думата си. Никога не й прости и се стараеше да й го показва непрекъснато. Искаше да е сигурна, че внучката й ще запомни завинаги жестокия урок, затова го повтаряше периодично.

Железният кръст бе скрит на тавана и тя никога повече не го видя.

Колкото и нелепо да бе, се чувстваше така, сякаш са я разделили от любовника й и дълги нощи се взираше в празното място на стената, преглъщайки мълчаливите си сълзи.

Старицата знаеше, че няма да живее вечно, от известно време ракът разяждаше неумолимо вътрешностите й.

Когато се връщаше от училище, Йоанна често я заварваше в компанията на свещеника от църквата, в която баба й ходеше. Слаб, изпит и облечен в черно, той силно наподобяваше на монах от средновековната инквизиция. Светият отец я зяпаше с присвити очи и тя можеше да се закълне, че вижда злокобна усмивка по устните му.

Веднъж дори подочу част от техен разговор.

–       О, да, бабо Дора, няма страшно, там добре ще се погрижат за момичето. Ще й изкоренят всички вредни мисли.

Йоанна за първи път усети тъпа, пробуждаща се ярост. Как така бе споделила нещо толкова лично с този непознат? Нима грехът й бе чак толкова непростим, че заслужаваше подобно публично унижение? Защо направо не го бе обявила в националната телевизия. Или още по-добре, на площада, пред всички. Заключена в прангите и оплювана от всички. Защо не, така и така бе започнала, нека падението бъде пълно!

Дора се стараеше Йоанна да е винаги облечена във възможно най-размъкнати дрехи, по-подходящи за нея самата и категорично й забраняваше да носи къси поли. Поради това дори и да желаеше не можеше да съгреши. Момичетата я заобикаляха с презрение, а момчетата я пренебрегваха, като не си правеха усилията да скрият отвращението си.

Но един от тях явно умееше да вижда под повърхността. Носеше му се славата на хулиган, на прага от изключването, редовен снабдител на алкохол и трева в гимназията.

Последния човек, който би проявил интерес към свлечена зубърка като Йоанна.

Наивна що се отнасяше до мъжките намерения, не усети как я хвана в капан по време на един свободен час.

Тъкмо излизаше от дамската тоалетна, когато момчето, с което не си бе разменяла и една дума я сграбчи за китките и я притисна в ъгъла.

–       `Айде да не ми се правиш на светица, а? Виждам как ти шарят очичките. – Прокара ръка по широката й, бяла риза с разгаряща се похот в погледа. – Само малко ще си поиграем, к`во ще кажеш? Никой няма да разбере.

А Йоанна бе парализирана от ужас и противоречиво желание. Знаеше, че трябва да е обидена и отвратена, да иска да го отблъсне, да се разкрещи и да избяга. Обаче протестът бе замръзнал в гърлото й, а грозната, потискана страст изпълзя в кръвта й като вирус.

Искаше да го остави да направи каквото пожелае с нея.

Срамът вече не вършеше работа като защитна преграда. Тя стоеше там, замръзнала и покорна като робиня, зяпаше го в очите като хипнотизирана.

Разумът я блъскаше като камбана в слепоочията, но не бе достатъчно силен, за да я подтикне към действие.

–       Добро момиче! – той се изсмя противно и победоносно, докато разкъсваше копчетата на ризата й. – `Земи си купи нек`ъв по-секси сутиен, тоя е като от хиляда деветстотин и балканската, баси. Ох, ама си знаех, че си с готини цици.

Момента, в който започна да мачка гърдите й и протегна ръка, за да разкопчае ципа си бариерите й щракнаха отново на мястото си и тя се дръпна като опарена.

–       Не! Пусни ме!

–       `Що, ма? Преди малко много ти се искаше, на бас, че си пуснала и топлата и студената вода.

–       Не искам, остави ме! Това е грях! – Йоанна се сви върху мръсния под на тоалетната и се разтресе в страшни спазми. Очите й се бяха разширили докрай и всеки момент щяха да изхвръкнат.

–       Грях ли? Ти нормална ли си? Баси, от коя планета падаш? – Понечи да я сграбчи за косата и да я довлече до себе си. Постави ръката й върху отворени си цип. – Я не ми ги разправяй тия, ми ела да посвириши малко.

Дълго сдържаните й писъци се освободиха и кандидат-мачото се стресна не на шега. Въпреки че бяха в междучасие, имаше достатъчно сеирджии по коридорите, а той вече се бе забъркал в достатъчно проблеми.

Отблъсна я грубо, закопча се и се оттегли с позьорска походка.

– Не ми се чукат луди.

Все пак бе просто петнайсетгодишен пикльо.

А щяха да минат години преди Йоанна да се осмели да потърси физическа близост с друго човешко същество.

Грехът все още горчеше твърде много и прогаряше белега си като дамга върху самотните й дни и нощи.

Натрупаният гняв скоро щеше да се взриви.

To be continued