One-night stand



–       Здрасти, как я караш?

–       Ъ, добре съм. Тъкмо се прибрахме от лекции и сега ще вечеряме.

–       Ахам… Аз ти се обаждах, да вземем да излезем нещо. Да пийнем, или нещо друго.

–       О, сори, много сме уморени. Аре някоя друга вечер, ще ти звънна?

–       Добре, няма проблем, ще се чуем.

***

Вътрешностите ми се свиха още по-навътре, докато натисках бутона за прекратяване на разговора. От гърдите ми се изтръгна неопределена въздишка, а блудкавата буца на отчаянието започна да си пробива път през възпаленото ми гърло.

Дяволите да ги вземат!

Постоянно бях заобиколена от всякакви приятели, приятелчета, познати и други подобни индивиди.

Но опре ли ножа до кокал повечето се разбягваха като пилци.

Особено в кризисен момент. Е, не че човека, с когото разговарях си имаше идея колко е важно за мен да не съм вкъщи.

И все пак…

… в един момент осъзнаваш, че имаш куп имена в телефонния указател и никой, с който да се напиеш от мъка.

Отчаянието ме заля като вълна от помия. Не до толкова, че да се разплача, но достатъчно тежко, за да седя на ръба на леглото с леко приведени рамене, тъп и отсъстващ поглед и зараждащ се ужас в дълбините на стомаха ми.

Мамка му, още една вечер в тази стая, сред четирите свиващи се и разпускащи стени на кибритената кутийка и щях да откача.

Още една вечер сред шепоти на сенки и любовни думи, обстрелващи ме като куршуми от другото легло.

Не мога да повярвам.

Точно аз да хвана фобия от прииждането на нощта.

Знаех си, че в момента, в който изгася лампата противните, предателски сълзи ще дойдат – неканени, нежелани и натрапчиви. Като бивша любовница, която се опитваш да разкараш упорито, ала тя увисва на шията ти като тежък питон.

Не мога, не мога, не мога да остана тук, по дяволите!

Явно уловила отровното ми отчаяние, девойката от другия край на стаята предложи небрежно.

–       Можеш да дойдеш с нас.

Не ми трябваше втора покана.

***

В градинката до блока на Медицинския университет с ярък неонов надпис отгоре.

Стояхме прави край пейките и олющените детски катерушки, всеки стиснал по една пластмасова чашка. До краката ни кротко почиваха бутилка водка и почти празно шише от кола.

Отказах предложеното ми безалкохолно и директно разлях по хранопровода си блажен гълток Мери Джейн. Течността приятно опари езика ми и прокара огнената си пътечка по органите ми. За първи път от доста време насам усетих нещо като тръпка. Не исках да я разводнявам.

С нищо.

В никакъв случай.

Огнената вода срещу гнусното, гангренясало отчаяние.

Човекът срещу мене – привлекателен самец с тъмни, търсещи очи – изказа възхишението си от умението ми да „пия чиста водка”.

Другите момичета си я подслаждаха с количка.

Аз се ухилих широко и вкарах още една доза на екс.

Задавих се леко, но после почти веднага си налях още една чаша.

Чудесно.

Поне никой не ме спираше.

А колкото повече зяпах самеца срещу себе си, толкова повече в главата ми нахлуваха еретично-еротични мисли.

Не го бях правила преди.

Не че защото не е редно, не че защото бях „добро момиче”, просто … не ми беше стила.

Добре че са вътрешните бариери, че ако не бяха те… до сега потенциала за лудост и зверската похотот, къкреща в мен щяха да са ме съсипали.

Просто не правех така.

Обаче вече ми бе писнало.

Пред очите ми се стелеше червено-черна мъгла.

Колкото повече водка си вкарвах, толкова по-малко ми пукаше.

Всъщност в онази нощ похотта и страстта бяха на последно място.

Несъществуващи прашинки в отровната гозба отчаяние, болка и алкохол.

Исках да ги излея върху някой.

Приличах на змия в любовен период, изпитваща настървено желание да хапе.

Понякога човек просто иска да бъде обладан, с надеждата, че тласъците навън – навътре ще му помогнат.

Бях готова.

За пръв път излязох с ясната цел, че търся секс.

И го получих.

Е, дали това исках?

Нямаше значение.

***

Атакува ме още преди да е изтекла първата песен.

Танцувах в обичайния си неадекватен маниер, подсилен от това, че вече водката заваляваше движенията ми.

Все тая, не бяхме участници в мюзикъл или балетен спектакъл.

Грацията не бе това, което подпалваше слабините ни.

Не знам какво видя в мене.

Не знам и аз какво съзрях в него.

Сигурно просто сме си били удобни.

Атакува ме с търсещия си влажен език, а аз не останах по назад и го пенетрирах с впити нокти в раменете му.

Засмуквах го жадно в себе си, търсеща нещо, за което да се заловя. Тръпка, желание за живот, зверски глад за изживяване.

Отмъщавах си.

Играех си с възбудата като малко дете и чувството бе завладяващо.

Той се смееше, не се отделяхме един от друг, единствено за да си допием водката.

Добре че бе тя, иначе временно придобитата ми увереност щеше да се разпадне като къща от карти.

Ръцете му шареха по тялото ми.

Лежах отпусната на канапето.

Не можех да повярвам какво ми се случва.

Така или иначе тръгнах по посока на лудостта, за да видя къде ще ме отведе.

А то бе така брутално ясно – между чаршафите.

Или на най-близката пейка.

Усмихваше ми се все едно се влюбва.

Смешна мисъл.

Бяхме на ретро парти, пускаха Gangsta Paradise, той ме зяпаше право в очите и ми припяваше.

От което на мен ми стана още по-смешно и нелепо.

Във всичките ми представи за скоростни взаимоотношения, романтиката като елемент бе ампутирана.

Дали правеше усилия да се държи романтично, защото… все пак така се очакваше? Това искат жените?

Песни на ушенца, цветчета, лигави филмчета, да им отварят вратите, да им носят багажа?

Нямаше нужда.

Нека прескочим цялата интродукция и да минем на съществената част, ще спести нерви и за двете страни.

По едно време явно вече не можеше да се сдържа.

– У вас или у нас?

***

– Как го предпочиташ: по-бързо или по-бавно?

Идеше ми да се изсмея. Все едно бяхме в закусвалня.

Какъв дюнер ще желаете, госпожице: малък, голям или XL?

– По-бавно.

– Ще опитам… – целува ме задъхано, докато ръцете му обработват меката и разтекла се от влага плът между краката ми. – Но първия път винаги го правя по-бързо.

Първия път?

Нима ще има втори?

Колкото повече ме чукаше, толкова повече осъзнавах, че не мога да го приема.

Гадеше ми се.

Беше добър… обаче проклетия ми ум бягаше нейде настрани.

Не искаше да е там.

Какво правиш, когато не искаш да си сам… но и не искаш да си с друг?

Елементарно, one night stand – перфектно решение на вашия проблем.

Без лекарско предписание, да се ползва с презерватив, в противен случай може да се появят нежелани странични ефекти.

Като таен плач в банята.

***

–       Какво има? Я, я, какво става, по дяволите?

–       Извинявай.

–       Не, не, моля те, ако проблемът е в мен…

–       Не е в теб, разбираш ли.

–       Не, не искам да те карам да се чувстваш зле. Хайде, ако трябва ще те заведа у вас.

–       Не!

Гадните сълзи вече избликнаха.

Не трябваше да е така. От друго място трябваше да изтече влагата.

Fail.

Сгуших глава в рамото му и го помолих да остана.

Стаята ми щеше да ме довърши окончателно.

Помоли ме да се успокоя и да му кажа какво не е наред.

Изпях си личната драма, звучаща нелепо и тъпо като синопсис на скапан филм, който никога не бихте гледали.

Тъпа история за тъпи хора, лутащи се като малоумни бели мишки.

Той също имаше драма за споделяне.

Трябваше от това да ни стане по-леко.

Болката да ни обедини, общите ни терзания да ни сближат по някакъв начин.

Но не било писано. Така става само в нечии болни мозъци.

Отчуждението ни проряза като нож, макар да лежахме плътно сгушени един в друг.

– И ти какво, излезе само, за да получиш нещо за една нощ?

Дори не бе нужно да му отговарям.

Вече знаеше отговора.

Любовният махмурлук ни заля дълго преди алкохолният да си е свършил работата.

Лежахме заедно, но всеки в своята вселена, завинаги отцепени един от друг, всеки сърбащ сам собствената депресия и чоплещ в персоналните си рани.

Outside the dawn is breaking.

***

Събудихме се рано. Подчертан хлад, във въздуха и в жестовете помежду ни.

Имаше лекции същия ден и се изнесохме към университета, потънали в мълчание.

Почерпи ме с черно кафе за сбогом и ми пожела чао с обиграно и подчертано безразличие.

Не че очаквах да е нещо друго.

Пък и имах ли право?

Не можех и не исках да се сърдя.

Вървях в хладната утрин, под бодливите очи на слънцето, с подути бедра и клепачи.

Кафето горчеше по устните ми, в главата ми се блъскаха в камбани.

А светлината пред мен танцуваше, докато ефектът от болкоуспокояващите бавно премина.

„В крайна сметка всеки избира как да се спаси… или да намери някаква временна утеха, колкото да изпита нещо.”

Мъдри мисли.

Не ми вършеха работа.

Изгревът поразително ми напомняше на болезнено слънчево изгаряне, докато пътувах към отровната тишина на стаята.

Бойното кръщение бе приключило.

2 thoughts on “One-night stand

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s