Кафене: Умора


Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
And you are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find
Ten years have got behind you
No one told you when to run
You missed the starting gun

 

Pink Floyd – Time

Всяка сутрин между девет и десет часа можете да ме откриете в кафенето на ъгъла. Независимо, че не употребявам черната напитка от няколко години насам. Всеки, който ме бе познавал през годините на младостта ми като облаче цигарен дим и дъх на кофеин, нямаше да повярва.

Причината не бе във влошеното ми здраве.

Една сутрин се събудих и установих, че не ми трябват допълнителни стимуланти. Изненадах се и дори се притесних, очаквах стреснатия ми организъм да ме атакува заради рязката промяна.

Нежелани ефекти нямаше.

Дори напротив, кръвта ми кипеше от непозната до сега енергия. Не изпитвах абстинентен глад, както често се бях опасявала, че ще се случи, ако се откажа от кофеина.

След няколко дни все пак пробвах наново, просто за да открия корена на пристрастяването.

Нищо.

Горещата течност опари устните ми, погали езика ми и се плъзна надолу по гърлото ми… и толкова.

Просто горчива утайка.

И малко никотин, полепнал по зъбите ми.

Все едно да се опиташ секс със старо гадже и да установиш, че химията напълно се е изпарила.

Изплюх се в мивката и дълго наблюдавах оттичането в канала. Странно усещане, почти като хипноза. Накрая отмих остатъците със струя вода.

Будя се с желание за подвизи и се чувствам странно свободна. Предполагам, че това е да изживяваш втора младост.

Или просто бях помъдряла и едва сега се учех да живея.

А кафенето бе малкото ми виновно удоволствие.

Както ехидно се бе изразил един от бившите ми съпрузи, обичам да тържествувам над хората, все още борещи се с пороците си.

И така може да се каже.

По някакъв начин атмосферата там ми вкарва допълнителен адреналин.

Понякога ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне.

Така или иначе, някой ден всички ще умрем и се старая да изрязвам тумора на страховете си още в зародиш.

***

Вързах колелото си за един стълб пред кафенето и бутнах стъклената врата. Още с влизането си я забелязах и й пуснах най-приветливата си усмивка. Тя й отвърна с празен поглед и анемично свиване на раменете си. Стискаше голямата си, изрисувана чаша, вероятно пълна до горе с шварц. Другата й ръка завихряше буря в гъстата течност, а лъжичката потракваше по стените на чашата, като досадно махало на часовник.

Отдавна не се беше появявала тук.

Потропваше разсеяно с крак под масата под звуците, избрани от момичето зад щанда. Днес тя въртеше всички албуми на St.Germain, ала дълбоко се съмнявам Калия да обръщаше каквото и да е внимание на музиката.

Прекалено бе погълната от вътрешния си монолог.

Вече мислех, че е сменила града или че е заминала на пътешествие, както вечно заплашваше, че ще направи.

Вероятно бе около четвъртък век или дори повече по-млада от мен. Това не личеше по отпуснатите й като увехнали водорасли ръце и очите й – ясни, ала излъчващи енергията на болна кобила.

Поръчах си обичайния портокалов фреш, дръпнах стола срещу г-ца Апатия и размахах демонстративно ръка пред лицето й. Тя премигна разсеяно и ме дари с бледо подобие на ухилване.

–       Тези дни се сетих за тебе, чудех се жива ли си още.

–       Работех. – отвърна ми тя с тон, напълно лишен от интонация.

–       Толкова, че да нямаш време за едно кафе или нещо по-добро? – вдигнах вежда.

–       Това ми е първия почивен ден от цял месец. Едвам гледам. – Движението на лъжичката се засили. Забавляваше ме упоритостта й в разбъркването, при положение, че никога не добавяше сметана, захар или каквото и да е в злокобния еликсир.

–       И висиш тук? – Въздъхнах шумно. – Недей така, младо момиче си, виж какво слънце е пекнало навън. Хайде с мен в планината.

–       Ти добре ли си? Все едно току-що са ме пуснали от реанимацията, цяло чудо е как успях да се завлека до тук. – Даже дългата й коса имаше унил вид, а черните кръгове под очите й щяха да накарат Алис Купър да се срамува. – Калия въздъхна и си запали цигара. – А утре пак в мелето. Сутрин не знам изобщо как намирам сили да стана от леглото.

–       Защо тогава не си остана вкъщи да се наспиш?

–       Това е и другия проблем, колкото повече спя, толкова по-уморена съм. – Потърка пръста си по ръба на чашата. – И никакви там витамини, плодчета, Гинко билоба, билчици и тем подобни не помагат.

–       Нещо май много са те подгонили в службата? Преди като че ли не беше толкова напечено? – Не спирах да изучавам детайлите от поведението й, докато отпивах от сока си.

–       Почнах втора работа.

Туш. Това момиче бе роден мазохист.

–       Ти си луда.

–       Ти остави това, ами почвам да се дъня и на двата фронта.

–       Чудно, защо ли?

–       Я върви по дяволите. Ще живея така както искам. – опита се да демонстрира някаква искра, но по-скоро наподобяваше на умираща запалка отколкото на факла.

–       Да живееш… Така като те гледам, отдавна не ти се е случвало.

–       В момента просто съм скапана. Нали знаеш, ония дни, в които се чувстваш стара, безполезна, дебела и бездарна.

Пресегнах се, хванах я за ухото и я издърпах рязко. Тя изписка леко и се дръпна възмутено от железната ми хватка, ала не я оставих да се изплъзне толкова лесно. Пуснах я и й ударих шамар, от който ухото и бузата й почервеняха. Бях подценила физическата си сила.

–       Какво по дяволите…? – Калия тропна с юмрук по масата. – Ти откачи ли?

–       Ако трябва и това ще правя. – Озъбих й се. – Нали знаеш колко мразя когато интелигентни млади хора мрънкат и се оплакват?

–       Млада, млада, колко да съм млада… – След като шокът от удара попремина тя понечи отново да се отдръпне в удобната черупка на апатията. Изгледа ме жално. – Другият месец ставам на двайсет и пет.

–       Ти сериозно си просиш боя. Аз какво да кажа? По твоята логика отдавна да съм си теглила ножа.

–       Ти си съвсем друга порода. – Калия се сгуши в жилетката си и се загледа навън. – Пък и местата ни са леееко разменени.

–       Не схващам тънката ти мисъл.

–       Елементарно. Младостта и здравето отдавна не вървят ръка за ръка. Нямам още двайсет и пет, а вече страдам от високо кръвно налягане, аритмия, ревматизъм…

–       Знаеш ли, в едно погребално бюро близо до нас си търсят оплаквачки, що не вземеш да се хванеш? – Сериозно започваше да ме дразни. – И без това като те гледам имаш излишък от свободно време.

Тя ме огледа замислено.

–       Как е възможно в малкия си пръст да имаш повече енергия отколкото аз в целия си организъм?

–       Гледам да я използвам рационално, най-вече. Какво постигаш като се разпиляваш на хиляда посоки? За какъв ти е да се спукваш от работа, като не прогресираш особено, както ти самата каза?

–       Не знам… Вероятно ме е страх, че няма да знам какво да правя с времето си. Затова гледам да съм максимално заета. Иначе лесно се разпилявам.

–       И това прави ли те щастлива?

–       Май отдавна съм забравила какво ме прави щастлива. – Загаси решително цигарата в пепелника. – Толкова много мечтаех да порасна, че с всяка стъпка напред оставях по една мечта назад.

–       Няма да е лошо да решиш какво наистина искаш, иначе ще ти предстоят още много тъжни, самотни дни в киснене по кафенетата, когато би могла да …

–       Какво? Всичко ми се струва безсмислено. Всеки ден – същата помия.

–       И ще продължава, докато не се вземеш в ръце.

–       Лесно ти е на тебе.

–       Мислиш ли? Времето си тече, мила моя, и не спира, защото ти е кофти и се чувстваш изцедена. Ако си седиш в това кафене и чакаш животът да ти се стовари от небето… просто ще си мине. Тихо и неусетно.

–       Сякаш това не е най-големия ми страх. – Калия се излегна назад на стола. – Онази глупава ситуация. Прибираш се вкъщи, вкарваш труповете на мечтите си в килера. После се взираш в очите на охладняващата си половинка. Чак сега забелязваш, че са на хиляди километри далеч от теб. Поглеждаш в стаята на детето си, което говори на език, неразбираем за тебе. Пропуснал си да го научиш, зает с други задачки…

–       Да ти дам ли един стар пистолет, който ще ти свърши хубава работа. Ама да не се простреляш в бузата.

–       Гад. Нямаш ли грам съчувствие?

–       Не. Ако се увлека в това да ти симпатизирам, постепенно ще ти вляза във филма. А тогава вероятно и на мен ще ми се прииска да лапна дулото. Освен това, драга Калия… – добавих, докато се изправях от стола си. – … в момента мисля, че нямаш нужда някой да ти държи ръката и да ти подава кърпичка.

–       Кажете рецептата, докторе?

–       Трябва ти разтърсване. Зверски шамар. Дори побой, за да се осъзнаеш и събудиш. Ако щеш и катастрофа. Аз ще бягам. Като имаш свободен ден и ти се прииска да смениш пейзажа, знаеш къде да ме намериш.

–       Мразя те.

–       Това е добро начало. Значи още не си изгубила напълно чувствителността си.

–       Ха…

***

Калия остана дълго, вперена в една точка след като приятелката й с коженото яке и русата, леко посребряваща коса напусна кафенето с бойна крачка.

Разтвори бележника, който винаги носеше със себе си и прокара пръст по първата страница.

Разпечатка от електронен, самолетен билет.

Точно каквото й трябваше.

А вълнението бе мъртво.

Казват, че апетитът идва с яденето. Дали изобщо бе така?

3 thoughts on “Кафене: Умора

  1. и аз бях така, имах две работи и на нито едната не се спрвях😦

    иначе поздрави с това😉

    • @Ламоте, поздравът кърти акведукти, благодарско. Аз не съм бачкала на две места, но покрай ученето и работата понякога така съм се чувствала.😦 Особено като ми излизаха разни допълнителни задачи. Малко затворен кръг. Да разбирам, че успешно си изпълзял от него?🙂

      @Лили, аз пък пия кафе, но не пуша.😉 Обаче кафенетата са ми слабост, макар и вече да не намирам чак толкова време да вися по тях с тетрадка или паптоп.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s