Плаж


Старецът седеше вече близо час върху влажния, почти черен пясък и наблюдаваше анемичните вълни, лигавещи брега с мръсната си пяна. Вятърът палуваше с нея, както и с мърлявите остатъци от водорасли, носещи се по водата, акостиращи на пясъка. Небето се бе задръстило от гранитния облаци. Единствено от време на време го прорязваше едва забележимо някоя далечна светкавица. Първите капки от предстоящия порой погалиха червендалестата буза, осеяна от браздите и ивиците на годините. Той дори не трепна.

Взираше се в нещо отвъд хоризонта и не отлепяше взора си от него, сляп и глух за прииждащата буря.

Същото определено не можеше да се каже за сновящата девойка зад него. Вече половин час го врънкаше да си тръгват, но той се отнасяше към натрапчивите й молби като към бръмченето на досадно насекомо.

Момичето, което нямаше повече от шестнайсет, издърпа качулката на дъждобрана си и потри вкочанените си пръсти.

–       Дядо, хайде де, какво толкова още кесим на тоя гнусен плаж? Затова ли бихме целия този път? За медитация точно в най-големия вятър? Хайде, моля те.

Той й направи знак да мълчи.

Тя не го послуша и продължи с безкрайния си монолог. Разтърка ръцете си върху дънките и заподскача демонстративно.

–       Поне да знам за какво мръзна? На един планински поход да бяхме отишли, а то какво? Висим и зяпаме тъпото море. Егати баналната картинка.

Дядото се подсмихна под мустак.

–       Малка си още, тепърва има да се учиш да си говориш с природата.

–       Може би. Обаче в момента основно говори инстинкта ми за оцеляване. И той направо крещи: студено ми е и съм гладна.

–       Потърпи, искам още малко да се насладя…

–       Да се насладиш? На какво? Страшна слънчева баня си си спретнал, нямам думи. – не спря да го атакува със саркастични коментари тийнейджърката. – Да ти дам малко лосион, знаеш ли колко зле се изгаря от облаци?

–       Ела насам, седни до мен. Може да чуеш някоя интересна история от вълните.

–       Дядо, ако хвана пневмония, да знаеш, че е по твоя вина! – тя нацупи демонстративно устни. – И пак ти казвам, морето не ми е страст. На мен ми дай планински върхове и гора. Цял необятен свят! А какво му гледаме на тъпото море? Равно, скучно, накъдето и да погледнеш – все вода.

–       Огледалото също е само едно стъкло. Но пък какъв необятен свят се крие от другата страна.

–       Стана тя каквато стана, аз пуша, тебе те хваща.

Той се засмя по бащински и с властен жест я привика към себе си. Колкото и да негодуваше, накрая все пак склони и се настани на малката, пясъчна дюна. Не скри дискомфорта си от мокрия „шезлонг”. Старецът обаче все така стоически приемаше мрънкането й.

Когато на Джейн й се изчерпаха репликите и въображението й се изтощи, най-сетне замлъкна и по примера на дядо си, впери поглед в мътната вода. Не успя да намери скрития смисъл в медитацията му. Затова го погледна прямо и попита, този път без следа от ирония:

–       Добре де, от всички плажове, покрай които минахме, защо точно тук? И защо точно есента? Наистина не разбирам.

–       Носи ми много спомени. Нещо като годишнина. – той сведе черните си очи към напуканите си ръце.

–       Аха, и какво, майка ти те е водила тук като дете и сега те тресе сантимента, а? – Посиняващите й, тънки устни се изкривиха отново в обичайната си, насмешлива усмивка.

–       Не улучи, многознайке. Не съм виждал морето докато не станах на трийсет и пет.

–       Ха, и за това ли сега си като отвързан? Идваш да го видиш всеки път като можеш? Ех, деденце…

–       Казвах й аз на майка ти, че трябва да ти се клъцне това змийско езиче. Не спираш да бърбориш. Хайде, остави ме да ти разкажа историята.

–       Хаха, извинявай, ама от тия поучителни притчи ме избива…

–       Не си изпреварвай късмета, госпожице.

–       И какво? Разказвай, слушам те внимателно.

–       За първи път дойдох на почивка и видях морето именно тук. Не забравяш този момент. Все едно светът ти се разцепва на две и осъзнаваш колко малко си живял. Отново си като малко дете. Тепърва откриваш чудесата около теб. И в такова опиянено състояние ме срещна една русалка.

–       Дядо! – Джейн наруши обещанието си и го прекъсна с възмутен вик. – Ти на колко си мислиш, че съм? На пет, че да си разказваме приказки? Или да ми четеш фентъзи романчета? Е, не ходя права под масата, можеш да ми спестиш ефвемизмите. Русалка, как пък не!

–       Ех, разваляш всякакви опити да вкарам поезия в тая банална житейска ситуация.

–       Нали знаеш, че имам две по литература? Поезията не я тача особено. `Що не ми го кажеш направо? Дошли сте с баба на море, били сте си омръзнали малко или много. Срещнал си някоя мадама, която ти е завъртяла главата. Лятна авантюрка, после идва края на отпуската и кой от къде е.

Старецът я зяпаше изненадано.

–       Подцених те, не подозирах, че си толкова наблюдателна.

–       Ма моля ти се, не е далеч от акъла. Такива неща се случват. Пък и коя съм аз, че да те съдя. Не ми говори като на дете!

–       Добре, принцесо. – Усмивката по лицето му внезапно придоби зловеща окраска. Тя изтръпна леко и се зави още по-плътно в дъждобрана си. – Щом искаш да знаеш жестоката истина, ще я научиш. С всичките й отвратителни подробности. Готова ли си?

–       Ами, да, нали ти казах. – Но колебанието видимо бе заразило самоуверения й тон.

–       Добре, дано знаеш в какво се забъркваш. – Бил завъртя едно камъче между пръстите си и думите се изляха от устата му. Сякаш цял живот бе чакал подходящия свидетел, пред когото да излее речта си.

–       Мериан беше сервитьорка в ресторанта, където се хранехме с баба ти. Личеше й отдалеч, че е мръсница. С тези лъскави като на палава катерица очи и начервени устни, нямаше как да мине за добро момиче. А какво тяло… феерия от плът и извивки… Както тя не можеше да прикрие истинската си природа, така и грозната й униформа само подчертаваше ония белоснежни гърди и безкрайни крака. А между краката нямаше и косъмче – нежно, меко, като влажна коприна.

Въпреки цялата си нахаканост и демонстрирано безразличие, Джейн усети, че се изчервява. Бе чувала далеч по-вулгарни приказки от връстниците си, обаче самият факт, че идваха от устата на дядо й правеше ситуацията … странна и смущаваща.

–       Кожата й беше опалена от слънцето и от това очите й грееха още по-ярко. Ходеше като същинска пантера, облизваща се сладко-сладко, докато дебнеше жертвите си. Не приличаше изобщо на тукашна. Повечето жени се чувстваха като плоски и недодялани селянки в сравнение с Мериан. Ако щеш ме намрази за тези думи, но лягах с отвращение и досада до баба ти, след като Мериан се потъркаше дори съвсем невинно в мен, докато ми отсервираше.

–       `Айде по същество? Тя изобщо пусна ли ти?

–       Знаех си аз, че няма да изтраеш. По кой знае каква причина, въртиопашката избра точно мен. В ония дни, Джейни… все едно не бях аз. Още малко оставаше да зарежа всичко, баба ти, баща ти, съвестта си, за да тръгна подире й.

Мериан не дружеше с останалите момичета от хотела, те я мразеха, тя ги презираше. Затова никой не знаеше къде ходи и какво прави. А тя често плуваше гола в залива, където обичах да се разхождам. Беше… наистина вълшебна гледка.

–       Виж ти – ухили се Джейн. – Дядо ми, плейбоя. Кой би помислил.

–       Ха, я не се присмивай на побелелите ми коси. Тя беше тази, която ме прелъсти. Най-банална филмова сцена. Русалката просто изскочи от водата, намигна ми и ме събори върху пясъка. Всякаква съпротива от моя страна липсваше. Както и думи. Почти не говорехме, не ни се губеше време за това.

–       Да, да, схващам картинката. – Внезапно идеята за дядо й между бедрата на някоя пищна „нимфа” предизвика остро гадене у крехкия й организъм.

–       В продължение на десет дни ме скъса от любов. Сега се чудя как не ми е докарала инфаркт… или счупен таз.

–       Пак ставаш обстоятелствен.

–       Баба ти нищо не заподозря, чиста душа беше тя и ме гледаше в очите като Бог. Нямаше по-адски ден в живота ми от момента, когато си тръгнахме. Все едно късаха парченца плът от мен. Като пораснеш… може би ще разбереш какво е това да си на кръстопът между съвестта, морала… и упадъчното желание.

Дори и любов не мога да го нарека, че да се оправдая по някакъв начин. Направо ще ти го кажа, моето момиче, мислех с долната глава и това за малко да ме затрие.

Джейн прехапа устни, за да не каже още нещо и му даде знак с глава да продължи.

–       Точно долната глава ме накара да я потърся отново. През една дъждовна есен, същата като тази. Не помня вече как излъгах баба ти. Ала тя не си и помисли да се усъмни в мен. Беше ми дала адреса си в града… ако някога случайно ми се прище да посетя отново морето.

–       И ти…

–       Вече се задушавах. Трябваше да я имам, пък макар и само веднъж.

–       Ха, дядо, хайде не на мене тия. Всеки така казва: само още една чашка, още една дозичка, още една цигарка. Не ми казвай, че наистина си го мислел.

–       Малка вещице, някой казвал ли ти е че е опасно да надничаш в чужди мисли? – В погледът му нямаше нищо от благия старец, който Джейн познаваше и от това ледения ужас, зараждащ се в дъното на стомаха й се засили.

–       И… намери ли я?

–       О, да. Исках да я изненадам. За първи път в живота си бях спонтанен… и това ми отвори очите. Вървях към дома й с цветя и подарък в ръка… каква глупава романтика… когато я видях зад ъгъла. Прибираше се, хванала под ръка двамина. Отново се облизваше като пантера, хилеше се като типичната кръчмарска повлекана. Пияна и заляна. Откачих, малката, меко казано откачих.

Никога не съм изпитвал такова грозно разочарование. И тъпа ярост.

–       След това… всичко си дойде по местата, а? – прошепна с надежда Джейн.

–       Ха… мислиш, че си голяма, ама явно още не си излязла от страната на приказките. В живота нищо не е същото след подобна случка.

–       Е, хайде сега, не преувеличавай. Мацето е било готино, поувлякъл си се, какво толкова…

–       Нищо не разбираш. Дано и никога не разбереш що за лудост е това. Щом успях поне малко да се овладея, събрах сили и позвъних на вратата й. Тя ме погледна с очаквателна усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойда. Предложих й да се разходим до брега, за една последна есенна почивка. Казаха й, че ще я заведа в хубав хотел, не в оная дупка, където се запознахме. Не й трябваше много, за да приеме, падаше си по всякакви удоволствия.

–       И…

–       И тя седеше до мен тук на този плаж, точно както ти сега. Носеше вълнена червена рокля и въпреки това постоянно ме питаше кога ще се настаним някъде. Умираше от студ… точно както ти сега. Аз не й отвръщах, само я гледах с възхищение… за последно. Изглеждаше почти невинна под лунната светлина, прорязваща облаците. На мен обаче ми бе ясно какво се криеше под тази бледа руменина. Какво правиш, когато имаш гангренясал крайник, Джейни?

–       Дядо…

–       Не, искам да ми отговориш. Хайде, покажи, че си голяма.

–       Ами… режеш го… – Съзнанието й отказваше да осъзнае това, което се опитваше да й каже.

–       Точно така, скъпа. Няма нищо по-сладко от целувката на жена, която знаеш, че ще удушиш след малко. Тази тръпка се оказа дори по-силна от секса. Тя лежеше напълно доверчива в ръцете ми, напълно уверена в силата си. Това я направи доста небрежна към здравето й. Как да подозира какво се крие в жалкия, сив плъх, който бе прелъстила през лятото? Никога не подценявай никой, който срещнеш, дете. – Пламъкът в очите му бе станал фанатичен. – Това може да ти е последната грешка. Това коства живота на русалката Мериан.

–       Ти…

–       Да. – Дори не понечи да се оправдае, да извини постъпката си, да се впусне в обяснения как е бил заслепен от страст и не е знаел какво върши. Старецът се наведе към примрялото от шок момиче и й прошепна в ухото. – Беше хваната неподготвена за пръв и последен път. Още помня изненадата в онези очи на кошута, тъпия ужас и бавното, постепенно осъзнаване, че си отива. Че не може дори да извика. Пръстите ми бяха като клещи около врата й. А звярът в мен ревеше… пуснат на свобода.

Джейн не реагираше – напълно смразена и неспособна да помръдне, да издаде дори звук. Бе забравила за бръснещия вятър, за мръсния плаж и влагата, за глада и жаждата си.

–       А морето погреба нашата малка тайна… – Той се изправи и остави внучката си да седи там в тихия си ступор. – Изкашля се леко и тя вдигна глава, подобно на зомби. – И ти ще пазиш нашата малка тайна, нали, Джейни? – Кой бе този жесток старец, облякъл кожата на любимия й, благ дядо?

Тя кимна без глас, а Бил я потупа по главата.

–       Добро момиче. Хайде, продължаваме.

Ако някой й беше разказал историята, щеше да я оприличи на долнокачествен еротичен трилър, който би гледала само мъртвопияна. Ала да осъзнава, че един от най-близките й хора е сторил нещо подобно и не изпитва и частица разкаяние… същият, който я бе водил на разходки и пътешествия, на който споделяше всичките си мисли и тайни… бе една идея по-голям залък отколкото бе в състояние да преглътне.

„Любопитството уби котката.”, прошепна едно злобно гласче в главата й.

А морето бе оригнало черната си паст под инвазията на бурята.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s