Тънка пелена от ужас


Photo: Kavyalok

Suddenly I stop
But I know it’s too late
I’m lost in a forest
All alone
The girl was never there
It’s always the same
I’m running towards nothing
Again and again and again and again
And again and again and again and again..

Nouvelle Vague – A Forest

Боровите иглички сплитат гнезда в косите ми, докато напредвам по тясната горска пътека. Ноздрите ми са атакувани от характерен аромат на смола – възбуждащ, и в същото време дразнещ сетивата ми. Тихо е, съвършено тихо, ако не броим скърцането на съчките под краката ми. Обичайното състояние – блудкав страх, примесен с нервно очакване, ме биеше в слепоочията. Не обичам особено планините. Не, никога не съм се губил в гъсти гори, нито мой близък е загинал по време на преход. Съзнанието ми не е обременено от някаква банална травма, господа офицери. Ала има нещо в зелените дълбини, които ме поглъщат всеки път. Нещо чуждо. Малките пищящи гласчета всеки път пробиват тъпанчетата ми, че навлизам в непозволена територия. Че там нещо дебне. Че ако прекрача тънкия воал от паяжини и сумрачна светлина, някой звяр ще изскочи и ще ми отхапе главата.

„Защо тогава отиваш там?”, девойчето с разкъсана рокля подскача от пън на пън, спуска се ниско, сякаш лети, поема цяла шепа от боровите иглички и ги разпръсква назад.

– Трябва.

„Не ми ли каза, че на този свят не съществува „трябва”, а само това, което искаме?”

– Такава глупост ли съм казал? Доста пиян ще да съм бил.”

Не съм много сигурен дали възприемам гласа й чрез слуха си или го чувам наум като шепот. В онова слабо разработено ниво на мозъка ми, където често постъпват далечни послания. Стряскат ме в съня ми, прекъсват ме за миг, докато любя някоя жена, пронизват ме в най-важните мигове.

Всеки друг би се побъркал, ако сивото му вещество бива използвано за комуникационен център, а мислите на хиляди живи и мъртви същества се тълпят там в най-неподходящите моменти.

Не и аз.

Свикнах.

Болното човешко съзнание е много по-силно, отколкото си мислим. Може да се адаптира към всичко. Може да понесе всичко. Дали защото след определено количество стрес, натрупан в невроните ни, умът ни се покрива с мазолеста защитна коричка? Или просто сме добри в това да давим тежките спомени, да се трансформираме като хамелеони?

Не знам.

Знам само, че понякога сутрин, когато черното кафе събуди всяка моя спяща клетка и не усетя нежното (и не толкова нежно проникване) чувствам лека паника.

Която се разсейва веднага щом първото послание намери път през гънките.

Старая се да не се издавам пред хората около мен.

Сериозно бихте се стресирали, ако мислите ви биват привлечени като магнит право в черепната кутия на човека до вас. А и ми носи някои безценни предимства.

Да познавам ходовете на тези, с които общувам.

Като междувременно много майсторски играя ролята на глупака.

Готов съм да се обзаложа, че няма актьор, който да се справя по-добре от мен.

Та… казано накратко, наистина свикнах.

А това момиченце… нямах представа дали е жива или мъртва. Мислите на хората са учудващо еднакви по своята сила. Даже понякога ми се е случвало да усещам поразяващо ярки послания… и да установя, че изпращачът отдавна не е сред нас.

А мисловният процес у някои живи силно наподобява догаряща свещ и стапящ се восък.

Е, не ме бъркайте с врачката от тъпи сериали като Шепот от отвъдното. Или с хлапето от Шесто чувство. Не съм се посветил на благородната цел да помагам на изгубените души. От време на време някой загинал алкохолик ме заговаря в любимия ми бар. Или самотна танцьорка се взира в околните по време на парти. След което се разтапя във въздуха.

Та, призрак или не, ала съм много привързан към нея.

Следва ме от известно време.

А аз обичам бледата й, призрачна компания.

Напомня ми на сестричката, която убих с джобното си ножче и после зарових в задния двор.

Хванахте ли се?

Вие луди ли сте? Гледате много филми на ужасите.

Не, просто малката е сестричката, която винаги съм искал. Другарчето за игра в пясъчника, момичето, което да дразня и което винаги ми прощава лудориите.

Може пък собствената ми мечта да се гаври с мен под формата на халюцинация.

„Не тръгвай неподготвен вън в горите, след залез слънце.”

– Вярвам в щастливата си звезда.

„Тя няма да те спаси от чудовищата.”

– Чудовищата са само в ума ни, малката.

„Тогава защо трепериш от ужас?”

– Знам ли… Твърде много филми.

„Продължавай, продължавай да се шегуваш.”

Кичи косата си с някакво горско цвете, шмугва се между боровете и се смее от там, като ме привиква.

– Как иначе да оцелея, сладка? Няма по-добър начин да се справиш със страховете си от това да им се изсмееш. Или поне не съм открил по-добър. Така или иначе в ежедневието е наситено с купища повече кошмари отколкото тези гори.

„И все пак тънката пелена от ужас е покрила очите ти.” Напява го така както някои дечица тананикат The Cuppy Cake Song. „И искаш да я разкъсаш и видиш какво се крие отвъд?”

„И все пак… да.”

Нещо проблясва през дърветата.

Advertisements

Алкохол и дисциплина


I need your discipline
I need your help
I need your discipline
You know once I start I cannot help myself.

Nine Inch Nails – Discipline

Дамата се е излегнала върху просторното си, кожено легло, докато Ученикът й попива с устни капчици кехлибарен ром от корема и бедрата й. Тя пуши от голямото наргиле с премрежен поглед и изпуска кълба дим с аромат на ягода.

Ученикът: /двусмислено/ Имате дяволски изискан вкус.

Дамата прокара тънкия си, дълъг нокът през косата му.

Дамата: Животът е твърде кратък, за да си позволим да пием лош алкохол. Държа ромът ми да е най-добрия.

Ученикът: /с въздишка/ Е, да, щом можете да си го позволите.

Дамата: /с усмивка/ Ти също можеш.

Ученикът: Ха…

Дамата: Купуваш една бутилка… и си определяш дозите всеки ден… ближеш съдържанието, докато не свърши. След което купуваш нова.

Ученикът: А ако не мога да се удържа? Ако изпитото ми се услади и не мога да се спра? Ако желая още и още, докато не се намеря въргалящ се под масата… с адски махмурлук и празна бутилка?

Дамата: От качественото питие никога не боли глава. Ще го научиш, когато пораснеш.

Ученикът: Не обичам да се задоволявам с малко.

Дамата: А трябва.

Ученикът: Как?

Дамата: Научаваш се на дисциплина.

Ученикът: /с досада и отвращение/ Как пък не.

Дамата: /смехът й е дрезгав/ Когато си млад, винаги отхвърляш тази дума с презрение и отвращение, все едно си докоснал опънат, гол охлюв. Щом съзрееш, ще разбереш колко ти е необходима. Дано само да си се съхранил.

Ученикът: Животът е твърде кратък. Нямам време да дисциплинирам копнежите и желанията си. Искам да живея сега и да изстискам сока им.

Дамата: Тогава си нямаш представа колко бързо ще ги пресушиш и изчерпиш. Ще се обърнеш назад и с ужас ще установиш как си излял Рога на изобилието в реката.

С това тя се изправи, загърна се в прозрачната си туника и се отправи към мраморната баня с бутилката в ръка. Ученикът остана дълго върху леглото със стиснати юмруци и необятна жажда в очите.

Лятно вино


Strawberries, cherries and an angel’s kiss in spring,

My summer wine is really made from all these things.

Затъмнена стая, светлината прониква през полупритворените цепки на щорите. Хвърля зебровидни ивици върху опънатото, голо женско тяло. По златната като пергамент кожа блестят капчици вода.

Мократа грива е покрила възглавницата, а дългите пръсти стискат телефонната слушалка.

Гърлен, дрезгав смях.

Той: Забрави.

Тя: Хайде де, като седиш на едно място ще ти стане още по-зле.

Той: Мозъкът ми тече направо от ушите. Още малко ще почна да халюцинирам от жега. И ти имаш наглостта да ми говориш за секс?

Тя: /невинно/ Ами да.

Той: Ти сериозно ли?

Тя: Нали знаеш, че климатът никога не ми влияе. Освен това тъкмо съм излязла от банята… Без хавлия… кожата ми още ухае на плодове… чаршафите ми са влажни…

Той: А капчиците се стичат направо във Венерината делта, а?

Тя: Защо не дойдеш да провериш?

Той: Ужасна си.

Тя: /с нисък, мъркащ глас/ Знам.

Той: Не можеш да ме изкушиш.

Тя: /с тих кикот/ Щом казваш.

Той: Наистина не можеш.

Тя: Добре де, не споря. Тъкмо ще се намажа с новия балсам и ще се отдам на сладка летно-следобедна мастурбация.

Той: Чудовище.

Тя: Благодаря.

Той: Трябваше да се хванеш на работа на някой секс телефон, щеше да си истинска златна мина.

Тя: /невинно/ Е, нали не се поддаваш на изкушение. Монах щеше да ставаш, а?

Той: Ще ми докараш инфаркт някой ден. До половин час съм при теб.

Отново порция от възбуждащия й смях.

Тя: Дано други твои части са по-твърди от волята ти.

***

Този път щорите напълно бяха спуснали сънените си клепачи. Усещаше само ароматът на пръчицата, която тя бе запалила. Изсъска тихо и помръдна безпомощно с ръце, в опит да се освободи от белезниците. Впитата в очите му превръзка дразнеше невероятно кожата му.

Загубата на контрол над действията му, идиотската безпомощност, здравата хватка над крайниците … беше меко казано дискомфортно. А вещицата не спираше да се подсмихва някъде от ъгъла на стаята.

Изръмжа властно.

–          Къде си, по дяволите? Веднага ме пусни.

–          А ти какво ще ми дадеш в замяна?

–          Ще те напляскам както се прави с всяко лошо момиче и ще те оставя незадоволена.

–          Офертата ви не ми звучи добре, господине. – проточи тя. Усети раздвижването на нещо във въздуха. Тя се плъзгаше близо до него, но стоеше на разстояние. Ако ръцете му бяха свободни, щеше само да се пресегне и да я сграбчи за апетитния задник.

Проклетите белезници обаче бяха наистина здрава работа.

Оставяха червени ивици по китките му, като хищни зъби.

Никога не си бе падала по пухчетата.

Беше потен, оголен, чувстваше се мръсен и всичко в него бе придобило особена чувствителност.

Както всеки път когато сложиш превръзка и зрението придава интензивност на останалите ти сетива.

Пукаше се по шевовете, а тя не му позволяваше облекчение.

Захапа устните си, докато не пуснаха кръв.

Как се остави да го окове така умело?

Внезапно я усети как се плъзга по него… без да го докосва.

Ловките й пръсти свалиха превръзката му и образът й се разкри пред изгарящите го от болка очни ябълки.

Едвам различаваше чертите й на светлината от пръснатите из стаята свещи.

Беше й бесен… но жартиерите и устните й от своя страна си оказаха влияние.

Бе застанала над него на четири крака, като истинска кучка, подпряла се на длани. Движеше ритмично ханша си като всеки път преди да го отпусне в скута му се дръпваше рязко и му се усмихваше закачливо.

Доближаваше се до устните му и отново се дръпваше.

–          Само да ми махнеш тия белезници, кълна се, че ще те удуша.

–          Кой е казал, че ще ги махна?

Облиза бликналата кръв от раничката на устната му. Ноктите й леко го драскаха, като постепенно засилваха ритъма си на движение. А когато наведе глава и се заигра върху зърното му с пиърсинга на езика си… още малко му оставаше да избухне.

Но мръсницата беше хитра и добре усещаше кога е на ръба.

Тогава се дърпаше и го наблюдаваше как се мъчи, с лукав блясък в котешките очи.

Прокарваше малкия си език по гърдите и ръцете му на съвсем кратки интервали. Металът върху нагорещената му до червено кожа усещаше почти като дамга.

Изправи се от леглото и с поклащаша се походка, без ни най-малко да бърза се протегна към масата. Дъхът му се учести, а гърлото пресъхна, когато я видя да поднася високата, ароматна свещ към окования му гръден кош.

–          Н-не смей…

–          Знаеш, че ти харесва – изсъска в ухото му тя. Пленникът й затвори очи и изви главата си назад, докато горещия восък се разтапяше по кожата му. Омаяната му от ароматни изпарения и възбудена пот глава не можеше да възприеме, че болката от изгарянето му носи небивало удоволствие.

Отвори очи, когато я усети как облизва восъчните следи. Погледът й бе впит в неговия. Възбудата му вече бе очевидна, а тези безсрамни ириси окончателно събориха преградите на волята му.

–          Знаеш, че го искаш. – Впи нокти в бедрата му и го засмука съвсем леко, колото да усети соления вкус в устата си.

–          Проклета да си. – Такава адска, изгаряща страст у човек, който бе свикнал да докарва жените до лудост… не бе сигурен дали дискомфортът или еротиката надделяват в тази ситуация.

–          И аз те обичам. – С бавни, змиевидни движения на китките свали сутиена си и го захвърли в ъгъла. Плъзна голите си гърди по неговите и го целуна дълбоко. Езикът й потъна в гърлото му. Искаше да усети собствения си вкус върху устните й.

После се насочи към една идея по-класическа игра. Напусна го за малко, докато той се тресеше на веригите си, а пред очите му избухваха бели пожари. Върна се с огромна купа ягоди, облети с бяла като семенна течност сметана. Наведе задните си части към изтръпналата му от емоции челюст.

Чак сега видя как една ягодка закачливо се подава измежду подгизналите й срамни устни.

Първото му желание бе да ги отхапе.

Все още не се бе отърсил от злобата си, а яростта му изнасилваше противоестествената за разбиранията му възбуда.

Но аромтатът, който го лъхна, когато я усети така близо в лицето си окончателно го замая и подчини на извиращата отвътре похот.

Най-сладката ягодка, която бе имал възможността да вкуси.

Плодовите и любовните сокове избухнаха в устата му – същински гастрономически и сексуален шедьовър.

Тя не издаваше гласно оргазма си, ала по потрепванията на разтворената, яркорозова плът между краката й, по учестения ритъм на бедрата й разпознаваше лавината от удоволствие, която я заливаше.

Удоволствието й изтичаше право в гърлото му.

Междувременно опитните й пръсти и език се движеха по настръхналия до пръсване член, ала не полагаше и наполовина нужните усилия, за да му помогне да свърши.

Когато дъното на купата се видя, тя най-сетне се смили над него. След като му остави запомняща се смучка на врата, най-сетне доближи ключето. Белезниците щракнаха и се отпуснаха – импотентни и вече ненужни.

Той само това и чакаше.

Въпреки че крайниците му бяха отмалели и едвам се движеше, френетичната енергия избухна в него като бомба с часовников механизъм. Сграбчи проклетницата за косата и я стовари на четири крака на пода. Вкара й го грубо, опъвайки косата и шията й назад. А тя не спираше да се смее и да стене тихо, със затворени очи.

С всеки тласък яростта му я блъскаше в матката, а желаното удовлетворение бягаше. Не търсеше уют в топлата й пещеричка. Искаше да я разкъса, а тя да го моли да продължава.

С гърдите й в една от шепите си и кичур от коса в юмрука му, продължаваше да изпомпва насъбралата се брутална енергия. Тя се усмихваше през цялото време.

Потта и сладкия ягодов сок се сляха върху телата им.

Отпусна се на рамото й без да спира да я чука.

–          Ще ме дразниш, а? Скъпо ще си платиш за това. – шепнеше й, докато хапеше нежния й врат.

Изпразни се мощно в разтворената й уста и по набъбналите цици. Усещането бе сякаш и последната частица лудост, и последната капка от зловещата похот бе изтекла от тялото му.

Чувстваше се странно пречистен.

И изтощен.

Стовари се на колене на пода, право срещу нея, нямаше сили да се доближи и на сантиметър до леглото.

И двамата дишаха тежко, като след адски маратон върху горящи въглени.

Уплаши се, че ще получи инфаркт.

А се хвалеше, че е полов атлет.

Когато най-сетне сърцето му спря да играе все едно бе надрусан, отвори очи и погледна момичето срещу себе си. Тя облизваше белите капки от лицето си и му се усмихваше доволно.

Поредния жест, който не му прилягаше.

Хвана я за раменете, придърпа я към него както бяха застанали по турски и я целуна по челото.

В зелените й очи лумна тиха изненада.

Явно и тя не бе очаквала подобно нещо.

Той: Как знаеше, че точно от това имам нужда?

Тя: Мислите ти са като отворена книга.

Той: Смела си, щом съдържанието й не те е уплашило.

Тя: Имаш какво да научиш.

Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

За празника на буквите на протеза


Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

 

Тъй като на самия 24-ти май се чувствах приятно неадекватна и не бях в състояние да окажа на празника нужната му чест, включвам се едва сега. В тази вдъхновяваща майска вечер, обляна със злато, в която котките изпълзвят от скривалищата и полагат кожусите си върху гаражите. Тази вечер сладкият сок на черешите любовно полепва червената си кръв по устните на децата и младите девойки, а нежният въздух най-сетне е напръскан от опитен майстор в нюансите на пролетта и носи обещание за лято. Липите полюшват листата си, намек за парфюма, който ще разпръснат през дългите юнски, юлски и августовски нощи.

През тази вечер седя и си мисля за думите.

Обичам го този май месец, нищо че е най-лудото време от годината. Дали защото тогава съм решила да удостоя света с присъствието си, дали защото всичко цъфти, окъпано в нежна мрежа от дъжд и люлякови аромати, но си мисля, че не случайно празнуваме словото именно тогава. Казвам го без историческа обосновка, просто така го чувствам.

Словотворчеството, езикът и думите дават ново начало, от моя гледна точка символизират извличането на първична материя от дълбините на хаоса и претворяването й в нещо съвсем различно. И въпреки че напоследък ме обхваща параноята, че всичко вече е казано и няма какво ново да добавим от себе си, вроденото ми възхищение към тях не може да бъде така лесно потушено.

Обожавам думите и нещата, които могат да се правят с тях. Любовта ми към писменото и устно творчество понякога граничи с фетишизирането им.

Определено заслужават своя празник.

А неговото място е през някой от месеците, в които природата се буди.

24-ти май съм си го заплюла за имен ден. Като всеки, който си няма такъв, съм длъжна да го измисля.

Макар че самият ден го възприемам като всеки друг и някак си … не толкова мой, чувствам, че е повод за гордост.

Дори повече от трети март.

Както писа вече в своя блог Пристрастената читателка, чудесно е да празнуваме ден, който не е отбелязан в историята на военното дело и който не е свързан с източването на милиони литри кръв. Азбуката и езикът ни също така са едно от нещата, които подкрепят остатъчната ми гордост от това, че съм българка.

Хубаво е да помним, че е имало дни в нашата история, епохи на разцвет и просвещение.

Не искам да разсъждавам по въпроса дали ще се върнат някога или ще продължим да тънем в блатото на духовната нищета. И въпреки възхищението си към словесната дейност, ще кажа, че тук не са необходими думи, а действия.

Какви… въпросът е една идея по-сложен.

За себе си съм го решила като твърдо и упорито използвам кирилицата навсякъде, където това е възможно, старая се да обогатявам речника чрез много четене и като не занемарявам знанията си, а се старая да прибавям нови към тях.

Доколко успявам е друг въпрос.

Езикът и културата са там.

Трябва само да ги използваме.

Дали ще го направим зависи от нас.

Ако сме ги оставили бавно да загниват, няма на кого другиго да се сърдим.

В тази връзка вчера се навършиха и седемнайсет години от първото ми свидетелство за успех в дебрите на образованието – това за завършен първи клас.

Първата копка в необятната мина на знанието.

А то без съмнение е богатство.

Честит празник!

Макар и на патерица!

Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.

30-дневно предизвикателство за четене на книги в един пост


Точно когато човек е зает с най-много задачи, решава да изклинчи в съвсем различна посока. Този пост е една от тези отбивки в претоварения ми график, като се надявам чрез разконцентриране да отприщя после нивото си на креативност. Така че ще ви позанимавам малко, по примера на Lammoth, с любимите си четива. Преди време се опитах да направя това и в Лицекнигата, ала крехките ми нерви не удържаха на предизвикателството. Затова ще ги стоваря всичките на едно място. Дано рафтът издържи тежестта им.

 

Day 1: Любима книга: Кой знае защо, когато ми задат въпроса за любимата книга, умът ми блокира и не може да измисли дори едно заглавие. Дори и на извечна любима книга, четена като дете. Но нека изброим няколко, като не поставям нито една над другите – Престъпление и наказание от Достоевски, По пътя от Джак Керуак, Механичният балет от Чезар Петреску, Приказките на Оскар Уайлд. И така нататък. Наистина е трудно.

Day 2: Най-омразна книга: По принцип гледам да подбирам внимателно книгите, които чета. Като видя книга за самоусъвършенстване, изпитвам сериозен пристъп на гадене. Също така въпреки върховните си усилия не можах да прочета повече от половината на Здрач, с автор Кака Стефка Майер. Същото важи и за една книга с доста по-добра репутация – Ребека на Дафни дю Морие. Води се за класика, вероятно е проява на лош вкус да не я харесваш, и въпреки това нервите ми не я издържаха.

Day 3: Книга, която ви кара да се смеете високо: Пий, залагай и чукай, пародията на прословутата Яж, моли се и обичай, автор Андрю Готлиб. Донеси ми главата на принца от Робърт Шекли и Роджър Зелазни.

Day 4: Книга, която ви кара да плачете: Не мога да плача, независимо дали става въпрос за книга, филм или музикално произведение. Наистина не си спомням.

Day 5: Книга, в която бихте искали да живеете: Поредицата на Катрин Кер за Девери, поредицата на Марион Зимър Брадли за Дарковър, както и тази на Макмастър-Бюджолд за Вор. На прима виста ми идват все разни женски фантастики и фентъзита. В комедиите на Шекспир. А и в някои от трагедиите мога да се впиша, но не бих предпочела да съм част от тях.

Day 6: Любима книга от детството: Пипи Дългото чорапче, definitely! Чела съм я над десет пъти като дете и до днес мога да цитирам разни пасажи от нея. Всъщност, тя е отговорът и на предходния въпрос, определено нямам нищо против да живея като нея.

Day 7: Книга, която може да цитирате: Отново отговорът се крие в горния пасаж. Мога да цитирам и някои стихотворения, Сонетите на Шекспир. За друго не се сещам в момента.

Day 8: Книга, която ви плаши: „То”, Стивън Кинг. От тогава ме е страх от клоуни. Още повече, че главният герой, искаш от малък да стане писател, има пет години по-малък брат на име Джорджи, ставащ жертва на клоуна Пениуайс. Аз пък имам пет години по-малка сестра на име Жоржета, която – да чукнем на дърво – е жива, здрава и права мома, ала въпреки това… бррр… Книгата-игра Гримоар от любимия ми Колин Уолъмбъри също беше страшно добре написана и с ясно изразен ужас. Може би една от първите наистина литературни книги-игри, които съм чела.

Day 9: Книга, която ви отвращава: Месарят, Алина Рейес. Френска еротика. И въпреки това странно ме привлича. Някои от моментите в Кучка на Хелън Уолш и Трейнспотинг.

Day 10: Книга, която промени живота ви: Ще се повторя, може би По пътя на Джак Керуак откри пред мен нов необятен свят. Не знам до колко е променила живота ми, но определено ме зарази.

Day 11: Книга от любим автор: Интервю с вампир, Ан Райс, Пътна мрежа, Стивън Кинг, Луните на Юпитер, Айзък Азимов, Господарят демон, Роджър Зелазни, всички разкази на Антон Павлович Чехов, Крясъкът на кукумявката, Патриша Хайсмит, Портрет в сепия, Исабел Алиенде.

Day 12: Книга, която описва живота ви: Вероятно някоя книга за депресирани офис служителки, която още не съм чела.

Day 13: Книга, чийто герой наподобява вас: Не е книга, разказ от Исабел Алиенде, Две думи. Там героинята – Белиса Крепускуларио – е господарка на думите и подбира най-омайните от тях за своята публика. Скромна съм, а? Също така и с Холи Голайтли на Труман Капоти (както и тази от филма) имаме доста общи неща.

Day 14: Книга, в чийто главен герой искате да се ожените/омъжите: Майлс Воркосиган от книгите на Лоис Макмастър-Бюджолд. Ще е странно с оглед на факта, че съм високо момиче, ала все пак не съм и баскетболистка. Така че ще го преживея.

Day 15: Първата книга, която си спомняте да сте прочели като дете: Приказки на Братя Грим. Много бях горда със себе си като се научих да чета без чужда помощ.
Day 16: Най-дебелата книга, която сте прочели: Властелинът на пръстените, Престъпление и наказание.

Day 17: Най-кратката книга , която сте прочели: Закуска в Тифани, Труман Капоти.

Day 18: Книга, от която ви е срам че я харесвате: Нямам навика да се срамувам от това, което чета.

Day 19: Книга, която ви възбуди: Афродита, на Пиер Луис. Една от книгите, пробудили женското в мен. Любовникът на лейди Чатърли, Дейвид Лорънс.

Day 20: Книга, която сте прочели най-много пъти: Пипи, Белият олеандър.

Day 21: Любима картинка на книга от детството: Имаше една голяма книга с дебели корици с приказки на Александър Пушкин. Картинките бяха разкошни.

Day 22: Книга, която планирате да прочете: Джейн Остин – Менсфийлд парк, имам да довършвам Крадецът на книги – Маркъс Зюсак, Майтрей на Мирча Елиаде, Деветата порта на Артуро Перес Реверте.

Day 23: Книга, която казвате че сте я прочел, а всъщност не сте: Обикновено гледам да съм честна за тези неща, че току-виж попадна на някой спец по въпросната книга. Не обичам да ме хващат по бели гащи.

Day 24: Книга, съдържаща любимата ви сцена: Е, абсурд да се сетя. Но в Звезден прах на Нийл Геймън са ми любимите „любовни” сцени, особено репликите. „Ти ми спаси живота?” „Май да.” „Мразя те. И преди те мразех, но сега – още повече.” Цитирам приблизително.

Day 25: Любима книга, прочетена в училище: Ще се потретя – По пътя. Властелинът на пръстените, част от Хрониките на Амбър, повечето от ранните книги на Стивън Кинг.

Day 26: Любима нехудожествена книга: За писането, Стивън Кинг. Много ценно четиво за всеки начинаещ и не толкова начинаещ автор.

Day 27: Любима художествена книга: Май и въпросите почват да се повтарят, а? Тайчи Ямада – В търсене на един далечен глас.

Day 28: Последната книга, която прочетохте: Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, Илия Троянов.

Day 29: Книга , която в момента четете: Парфюмът – историята на един убиец, Патрик Зюскинд.

Day 30: Книга, която обичате да дискутирате на кафе: Ам`чи как, Сексът и града, мноо ясно. Не, сериозно, не ми се е случвало.

Тази класация определено ме накара да се замисля, че имам нужда да чета повече. Особено ако искам да повиша качеството си на писане. Защото едното не може без другото, а напоследък съм позанемарила литературната си култура. Така или иначе е ясно, че не можем да прочетем всички книги на света.

Но можем да опитаме.

Мъжемразка



Коктейлът бавно разлива сладостната си вълна по вените ми и ме развеселява. Като цяло предпочитам твърд алкохол, който да ме удари право в главата и да изпълни тялото ми с усещане за сила. Кръвта ми се трансформира в огън, очите ми искрят, светът е приятно замаян, цветовете са една идея по-наситени.

Но от време на време е приятно да се разнообрази.

Дамска компания, коктейли, ретро музика.

Избутвам асоциациите със Сексът и града от ума си и просто се забавлявам.

Ужасно дърво съм в танците, но какво пък – важен е ентусиазма.

Усещам как след малко сервитьорките ще ни намразят окончателно, блокирали сме почти напълно пътеката по която минават с препълнените си чаши.

Снимаме се… и точно тогава навлеците решиха да ни вземат на прицел. С евентуалната идея по-късно да ни вземат и на мушка, но този шанс така не им бе даден от нас, жестоките.

Нагло се намърдат в кадъра ни, с ухилените си, глуповати мутри, правят опит за опипване, след което се изнасят с високо вирнати глави.

–       Вие имате привилегията да се снимате с  нас. – намигна ни свойски бръснатия и се отдалечи с гордата походка на кастриран лъв. Приятелчето му с мазната коса и кожено яке го следва като вярна придворна дама и не спира да се хили.

Мислех, че сме се отървали от тях, когато пак се цъфнаха на масата с настояване да прегледат снимките.

Като цяло не ме дразнят повече отколкото мога да понеса.

С изключение на това, че се мислят за ужасно готини.

Преки наследници на Дон Жуан, Казанова и всички велики любовници.

Какво ти, онези изглеждат като жалки, сгърчени старчета в сравнение с тяхната сексуална мощ и животинския тестостерон, който излъчват.

Това някак си… евентуално бих го преживяла.

Но следващото действие окончателно ги прехвърли в личния ми черен списък.

Бръснатият се доближи до стола ми, щипна ме най-нагло по бузата и изграчи „Ей, сладурано!”

Първоначално съм твърде шокирана, за да реагирам.

После го удрям рязко по ръката и го отблъсквам настрани.

Още не мога да повярвам какво ми се случва.

Вие на колко години сте, по дяволите?

Това бар ли е или парти на седемгодишни?

Гледам го лошо и му казвам да се разказва.

Той размахва пръст през лицето ми и бавно, сякаш поставя диагноза ми изцепва:

–       Аааа, ти си мъжемразкаааа…

И се омита заедно с приятелчето си. Отдъхвам си с мисълта, че съм се отървала и дори ми става смешно. А девойката срешу мене ми заявява, къде на шега, къде сериозно:

–       Мислех, че или ще ги кастрираш, или ще ги убиеш.

–       Е, защо не и двете? – недоумявам аз.

–       Губи се смисъла от действието.

Има логика.

–       А, за твое сведение, аз съм мъжемразка.

Тя ми се изхилва.

–       Ми, може и да си… Може да страдаш от мазохизъм.

Е, за мое нещастие никога не съм обект на флирт от страна на мъже, които харесвам. Задължително трябва да са сбъркани, и то не по очарователен начин.

Старци, педофили, чичковци, хлапета, мазни типове, въобразяващи си, че са Божи дар за дамите.

Сещам се за разговор, който дочух няколко седмици по-рано, докато си чаках автобуса.

Една девойка упорито се обясняваше на някой по мобилния си телефон.

–       Ти даваш ли си сметка, че жените сме пъти повече на брой от мъжете, а? Даваш ли си сметка за това? Ти без проблем можеш да си направиш харем.

Не знам с кого разговаряше, но самата мисъл, че кой да е може да си направи харем от достатъчно отчаяни дами, ме потресе и остави с блудкав вкус в устата.

Да се върнем към настоящата картинка.

Естествено, животът не е хубав и десет минути по-късно навлеците се бяха върнали.

Бръснатият се обляга свойски на масата и отново ми намигва.

–       Ще ми дадеш ли фейсбука си?

Бих го цапардосала с чашата си, ала не ми се губи и капка от ценното алкохолно съдържание.

–       Разкарай се.

Мазнокоско се намесва.

–       Ти си лошаааа. Нали? Лошаааа си.

Ало, Карлуково? Избягали са ви двама пациенти с фатални мозъчни изкривявания. Последна степен на слабоумие. Моля, елате да си ги прибирате и да ги поставите под карантина, че е заразно.

–       Остави я, тя е мъжемразка. – тупа го приятелчето му по рамото.

–       Да бе, много е зла.

–       Ма пък е хубава.

Абе, изроди, аз съм още тук и ви слушам глупостите. Или от много практика пред някой секс магазин и комуникацията с надуваеми кукли сте пропуснали този момент?

Присламчват се към друга дама от компанията, която ги обезоръжава с доброта.

Аз продължавам с тактиката на лошото ченге.

На темата от Приятели получавам нов опит за контакт.

–       Тая песен нали знаеш от къде е?

Коя ли ще да е? Чувствам се интелектуално предизвикана от мощния му мозък и универсалните области, по които е спец.

–       От Приятели, мда. А искаш ли да ти покажа нещо от Секса и града, а?

Следва серия от ожесточени атаки с цел привличане на вниманието ми.

–       Може ли да си пийна?

Дърпам демонстративно чашата си.

–       Еее, ама ти всичко ми отказваш.

Докато танцувам приятелчето му ме издебва в гръб и го насочва към мен. Усещам го как мазно притиска чатала си в мен и си мисля, че не съм много далеч от етикетчето, което ми лепнаха.

Изплъзвам се като змиорка и приготвям ноктите си.

В такива моменти сериозно се чудя да съжалявам или да се радвам, че не съм учила карате или друго полезно бойно изкуство.

Напомнят ми на друга двойка идиоти, с която съм имала съприкосновение в миналото.

Те: Хи-хи-хи… аре да те питаме нещо… хи-хи-хи… брех… ми искаме да ти предложим…

Аз ги зяпам въпросително. Приличат на неадекватни тийнейджърки по време на абитуриентския им бал.

Аз: /гледам лошо/ Хайде, плюйте камъчето вече!

Те: /в един глас/ Тройка.

Направо усетих мощен порив в гърдите си, когато им отказах. Онези обаче поне бяха достатъчно разумни /или достатъчно пияни/, че да не настояват повече.

Междувременно съм станала да танцувам.

Изродът се качва на стола ми.

Оставя кални следи.

Отчаяно търся мокри кърпички.

Когато най-накрая успявам да почистя стола си, бръснатият отново понечва да си маркира територията.

Този път няма такъв шанс.

Все едно сме в пясъчника.

Трябваше да си донесат кофичка и лопатка.

Най-накрая след куп обяснения и безумни реплики, реотанчетата им светнаха в бледочервено и повече не се появиха.

Размишлявам, докато пия остатъка от коктейла си и танцувам.

Далеч съм от идеята за чиклитски заключения от рода на „Добрите мъже са женени или педали”, или „О, Боже, защо няма кавалери.” Или за деградацията на флирта до евтина, кръчмарска свалка.

Още по-малко клоня в посоката, че жените сме неустоими цветя и богини на пиедестал, които не са за всеки и нека обикновените простосмъртни да внимават.

Пълна смешка.

Обаче… ако нечие поведение силно ми влияе на нервната система, и то не по онзи приятен, разтичащ начин, следва ли, че съм:

А) люта мъжемразка;

Б) незадоволена радикална феминистка;

В) долна курва;

Питам и отговор не искам.

Цигуларката



Това бе най-хубавата част от деня му.

Бе я запазил като щампа в паметта си, за да може да я извика всеки път, когато усети, че стресът се надува в мозъка му и рискува да се пръсне, подобно на грозен, злокачествен тумор.

Тогава образът изплуваше на повърхността и му помагаше да запази хладнокръвие.

Знаеше, че този ден ще свърши.

Че ще излезе през вратата и ще остави хаоса и лудостта зад себе си.

Като кожа, която смъкваше от гърба си и оставяше в предверието на храм.

Храмът на треската и безумието.

Знаеше, че ще облекчи примката на вратовръзката около врата си и за първи път през деня ще си поеме нормално въздух.

А лъчите на залеза ще докоснат уморените му клепачи, докато сетивата му ликуват.
Чувства се, сякаш е махнал от очите си гъстата мрежа против комари. Или неизвестната нему Господарка е свалила стегнатия до пръсване кожен нашийник от врата му.

Знаеше, че ще влезе в подлеза сред потока от хора, за да премине от другата страна.

Всички ще се блъскат покрай него, унесени в своите грижи и проблеми. Псувните и караниците ще обкръжат слуха му като досадни мухи.

Но той ще ги чува само като неясен, бял шум на радио, което е забравил включено в дъното на тъмна стая.

Защото се бе устремил към края на тунела и вече виждаше крайната си цел.

Дробовете му се изпълниха с прясно инжектирано щастие, а музиката се вмъкна по коридорите на ума му, докарвайки слуховия му апарат до оргазъм.

На този фон тълпата деградираше до поредица от чернобели сенки.

Тя стоеше на обичайното си място до стъпалата.

Калъфът й бе разтворен до краката й – криле на птица – и пълен с монети и по някоя и друга банкнота.

Носеше обичайните си сини, мръсни дънки и широка, мъжка риза, прикриваща напълно извивките на тялото й.

Тъмноруси кичури коса падаха върху лявата част на лицето й.

Брадичката й бе прегърнала любовно грифа на старата цигулка. Лъкът й се плъзгаше по струните с лекотата, с която майсторът художник нанася първите щрихи върху скицата си. Едвам виждаше лицето й. Цялото й тяло се бе сляло в едно с инструмента й. Всеки мускул, всяко движение бяха подчинени на музикалната композиция. Не знаеше какво свири, с течение на годините и тясната специализация голяма част от знанията му в различни области се бяха разпръснали като птици от гнездото на мозъка му. Знаеше само, че е прекрасно.

Едно от малкото наистина красиви, връхни точки в равноденствието и сухотата, впили се като инфузии във вените му. С всяка минута по тръбичките им течеше бавна отрова, смъртоносна скука и безразличие в малки, но сигурни дози.

Тази непозната, смачкана и в същото време силна, под чиито пръсти цъфтяха трелите на вдъхновението, бе начин да разкъса тези тръбички.

До скоро дори не я бе забелязвал, подлезната музика го достигаше единствено като леко раздразване на слуха му. Хвърляше по някоя едра банкнота в пристъп на лицемерна филантропия и отминаваше без да се обърне.

Една жена, особено скрита под пластове дрехи и чиято женственост бе редуцирана до чувствено потрепващите кичури над челото й, криещи лицето й… е, трудно щеше да му направи впечатление. Бе преситен от всичко и от всички. И не помнеше кога за последно нещо наистина го бе развълнувало.

Една вечер бе работил до късно, с последната му приятелка тъкмо се бяха разделили и не желаеше да се прибира веднага. Крачеше бавно из подлеза, а главата му пушеше подобно на догаряща факла. Търкаше слепоочията си и изпробваше някаква нова техника на дишане, за да се успокои. Напрежението избиваше под кожата му, като че ли се бяха опитали да го изпържат на електрическия стол. А вместо това го бяха оставили с необратими мозъчни увреждания. Пневматичният чук го блъскаше ли, блъскаше в онази бетонна стена.

Цяло чудо бе как костите му не са станали на прах.

И тогава се спря пред онова странно момиче, губещо се под торбата от дрехи. Вече отдавна нямаше никой в стария, мръсен подлез. Ала въпреки това тя не спираше.

Тогава му стана ясно, че не го правеше заради другите.

Беше от онези хора, които не можеха да живеят без призванието си. За нея бе все едно колко пари ще събере през деня, дали публиката й ще се състои от един или хиляди.

Остро чувство проряза гръдния му кош.

Завист.

Отдавна бе забравил какво го кара да се чувства жив.

Чак сега я видя за първи път – истинска и неподправена. Завистта и горчивината бързо отстъпиха място на възхищение пред човека, присмял се на суетата и материалния свят. Човекът, живеещ за да създава, сякаш черпещ сили от извора на изкуството.

Нямаше нищо общо с претенциозните арт персони, пълнещи художествените галерии и нощните клубове.

Бе толкова естествена, а съчетанието с виртуозното й изпълнение, го потресе в дълбочина.

Най-накрая момичето приключи с изпълнението си и се зае да прибира цигулката в калъфа си. Разкърши схванатите си рамене и се наведе над разгънатия калъф. Не го бе забелязала и когато я заговори сякаш потрепна стреснато.

– Това Вивалди ли беше? – чувстваше се толкова нервен, сякаш за първи път заговаря жена. Вътрешно трепереше и се притесняваше като ученик. Бившите му любовници доста щяха да се изненадат, ако го видеха в този момент.

Тя вдигна рязко глава и премигна няколко пъти. Измъкна ластика от къдравите си коси и те се посипаха по раменете й. Това око, което се виждаше, беше синьо – ярко наситено.

Преодоляла първоначалния си шок, тя се усмихна многозначително.

– Джузепе Тартини. Сонатата на дяволските трели.

– Ех… а тъкмо се надявах да блесна със знания… – Звучеше толкова смешно, че му се прищя сериозно да се срита. От друга страна, не се бе опитвал да направи впечатление никому. Винаги се получаваше естествено. – Едно време доста слушах класическа музика.

Тя кимна учтиво и продължи да събира нещата си.

– Даже по едно време взимах уроци по пиано… обаче се отказах… – Това той ли беше? Даваше обяснения на някаква непозната, и то съвсем интимни, каквито не бе споделял и на дългогодишни партньорки? Сигурно го беше хванал някакъв кофти вирус.

– Ти… отдавна ли свириш? – продължи с нелепите опити да привлече вниманието й.

– От дете – Цигуларката бе прибрала парите в един от джобовете на дънките си и се приготвяше да си тръгва, с калъфа в ръка. – Лека нощ. –  И се понесе плавно и ефирно по стъпалата нагоре.

– Искаш ли да те откарам донякъде? – Сърцето му биеше неестествено бързо.

Тя се извърна и го изгледа озадачено. Слезе бавно, сякаш обмисляше всяка своя крачка и като в транс отмести кичурите коса от лицето си.

В първия момент се стресна и отстъпи назад.

Не го бе очаквал.

Едното й око липсваше.

Дори не бе заменено от стъклено или пиратска превръзка, просто го нямаше и от това лицето й ставаше особено, гротескно.

Мона Лиза с цигулка и окраска на улична котка.

Гледаше го предизвикателно, насочила към него най-силното си оръжие.

– Много сте мил, но ще трябва да ви откажа.

Не очакваше подобна реакция от себе си. Всеки нормален човек щеше да се отдалечи колкото се може по-бързо. Като, докато плакне езика и нервите си в чаша уиски в някой пиано бар, ще се чуди къде му е бил ума да се предлага на улични музикантки. В същото време на съседната маса някоя елегантна дама ще му хвърля предизвикателни погледи…

Вместо това той я приближи решително, макар и вътрешностите му все още да се пръскаха от ужас.

– Аз не съм мил. – Без колебание, без дори леко потрепване на мускул по лицето докосна обезобразената й страна. Изненадата и страха в синьото й око изплуваха наяве и затрептяха неспокойно.

От допира й лудостта окончателно го зарази. Тя го гледаше в очакване и се опитваше да отгатне следващия му ход.

Който бе неизвестен дори на него самия.

Отвращение, отвращение трябваше да изпитва от този кратер.

Трябваше да се махне.

Вместо това с другата си ръка я хвана за раменете и я притисна към себе си, трескав и изпотен от избилите отвътре му емоции.

Чак тогава започна да трепери, когато притисна устните си към челото й. Не знаеше какво му става, разумът му отказваше да действа.

– Моля те, ела с мен. Не искам да съм сам тази вечер. – За пръв път казваше нещо подобно. Захапа езика си преди да е казал още някой абсурд. Като „Ужасно самотен и отчаян съм.”

Очакваше да му зашлеви шамар, да го отблъсне, да му се разкрещи, че я бърка и че тя не е такова момиче.

Това се очакваше от някой с достатъчно чиста душа.

Вместо това чу само тихия й шепот. „Добре”.

Бе прекалено замаян, за да кара, затова просто спря първото попаднало им такси.

Обгърналото ги мълчание му се стори пъти по-еротично от каквито и да е красиви думи…

***

… а на другата сутрин нея я нямаше.

Не бе оставила бележка, нито какъвто и да е знак.

Не усети аромата й в банята, не видя следи от обувките й.

Все едно никога не я бе имало.

Почти бе повярвал, че е любил призрак.

Мразеше смешният глагол „любя”, но за нея не желаеше да употребява по-вулгарни думи.

Не очакваше да я завари отново на същото място.

Ала тя бе там… и сякаш нищо не се бе изменило.

С изключение на него самия.

To be continued

За сдуханите сценаристи и екипния принцип


След въведението в Курса по сценарно писане за телевизия в началото на май, през което бяхме прокарани чрез плавния и бавен тон на Кайо Терзийски, дойде ред и за продължението – седмица по-късно. Отново се намерих пред претъпканата до пръсване зала на Журналистическия факултет (сериозно не мога да повярвам, че това е най-голямата аудитория във въпросната образователна институция). Е, този път свръхмодерната ми колежка, въоръжена с notebook, бе заела места с по-централна позиция спрямо местоположението ми първата лекция. Иначе казано – два-три реда напред. Докато се настанявах, девойката ми обясни с ужас в очите, че сигурно е имало хора, наредили се още в пет следобед. Може би следващия път ще се наложи да се паркирам пред факултета още от понеделник вечерта – с палатка или спален чувал, сандвичи и термос кафе.

Дали желаещите да посетят курса са толкова много или просто залата е шокиращо малка? Това е дълбок, философски въпрос на който вероятно няма да получа отговор.

Този път вездесъщия списък бе разпространен в печатно издание, като за улеснение участниците, посетили предходното мероприятие, трябваше просто да сложат хиксче в съответната графа. Или какъвто и да е знак, според личните им естетически предпочитания. Определено бе някаква крачка напред и спести досадното висене пред аудиторията, наподобяващо чакане на опашка за хляб.

Най-накрая присъстващите утихнаха, когато основния отговорник за Списъка и събирането на парите обяви печалната вест, че Терзийски няма да присъства на настоящата лекция поради заболяване. Дими Стоянович – главен сценарист на Господари на ефира и Голямото четене – добави с гробовен глас, че погребението ще е в четвъртък, като чрез този маниер подаде тона на черен хумор, с който бе пропит остатъка от лекцията.

Говореше бързо, стегнато и не изпускаше възможност за някоя саркастична смешка. Само че по някое време изпитах странното усещане, че говори предимно на себе си. На моменти фатално понижаваше гласа си и смисъла на казаното оставаше изгубен завинаги. Сетих се отново за семестъра, през който ни преподаваше Амелия Личева – много ерудиран и интересен лектор, ала ах, с такъв тих гласец, шепот, губещ се сред пространството на вездесъщата 65-та аудитория.

Още от самото начало г-н Стоянович ни парира с въпроса защо, по дяволите, нормални хора като нас искат да стават сценаристи. А сега де? Аз за себе си отговор можех да дам дори на сън (защото за друго не ставам). Но като цяло познавам сравнително малко пишещи или желаещи да се занимават с писане хора, най-вече сценарийно писане. Е, желаещи да станат актьори – с лопата да ги ринеш. Напоследък почти всеки втори бленува да стане режисьор. Но пък сценарист? Ако изключим мацките от специалността ми, не познавам такива. Затова се и учудих на огромния наплив.

Мисля си, че началните лекции на този курс са с цел да се отсеят наистина желаещите от любопитните, представящи си пари и слава. Защото веднага ни бе обрисуван профила на типичния сценарист, с цел неподготвените за подобна тежка участ да се подплашат и да се измъкнат през най-близкия прозорец.

Та, средностатистическият български сценарист:

–                        Пие много;

–                        Пуши много;

–                        Пие ужасно много кафе;

–                        Затлъстяващ, самотен интроверт, който пише докато не му окапят очите от преумора, докато всички останали пият и купонясват;

–                        Минимум с един развод;

–                        Получаващи унизително малко пари;

Оптимизмът лъхаше на талази из веселата тринадесета аудитория. Почти се бях подготвила да питам дали разводът и страстта към никотина са задължителни условия за прием в Съюза на българските телевизионни сценаристи. Е, сега, какво да направя, цигарите не са ми първа слабост. А за да се разведа първо трябва да докретам до брак. Пък последното не изпълва духа ми с особен ентусиазъм. Реших да спестя брилятното остроумие за себе си и преминахме към б подточка от урока.

Стоянович ни разказа накратко за прехода си от „средносдухан историк” към средносдухан сценарист на бързо падналото от екран предаване Историческия стопаджия. Обясни ни за разликата между каквото и да е друго писане и писането за телевизия. А именно – при литературата пишеш за себе си. При сценарийното писане си зависим от всички замесени – като се започне от актьорите (от които 99% лекторът обяви за лигльовци), капризните и незнаещи какво искат продуценти до художниците и операторите. Също така ако някой си е въобразил, че може просто да си измисля някакви думички и реплики, нека да забрави. „В България всеки сценарист трябва да може да прави всичко.” Често художникът е болен, гримьорката – сляпа, а продуцентът настоява за промяна в сценария в последния момент.

Подчертано ни бе че е от изключителна важност да се създаде екип. Логично, все пак ако едно звено от цялата схема не работи, всичко пропада. Включително и нашите брилятни сценарии и грандиозните схеми в болните ни, пропити от алкохол, кофеин и никотин мозъци. Научихме за сценаристите от ранните години на Господари на ефира – девет различни персонажа, мразещи се люто. Детските ми надежди бяха брутално разбити с обявлението, че в милата родина талантът не е толкова важен, колкото умението да говориш зад гърба на другите. Както и да обслужваш егото и съотвените анални части на определени хора.

Стоянович ни препоръча, ако наистина желаем да станем сценаристи, още от сега да започнем да търсим стажове. Само ако се озовем в работна обстановка и се уверим със собствените си очи за какво става въпрос, бихме могли да знаем със сигурност, че искаме да работим именно това. Определени критики понесоха преподавателите по драматургия в НАТФИЗ. Логично, и аз се чудя как се преподава сценарно писане, ако ти самият нямаш написан и сценарий за петминутка.

Друга ценна препоръка бе да се вслушваме в отрицателната критика, тъй като е изключително полезно да напипаме слабите си места. Е, с това не откри топлата вода, но в действителност доста хора са подвластни на егото си и трудно устояват на тая отровна змия – умелия комплимент. А и не толкова умелия.

В крайна сметка никой не е имунизиран срещу копнежа за петнайсет минути слава.

Подчертано бе колко е важно да се опазим независими – въпреки политическия натиск, физическите заплахи или пък оплакванията на Групата на бившите партизани към СЕМ. Според Стоянович съмнението в качеството на работата и написаното от теб винаги остава. Една грешка или долна халтура може да съсипе нечия кариера, затова е важно поддържане на висока професионална лична хигиена.

Говорихме и за писането по шаблон, както в един от обичаните български сериали, Стъклен дом. Последният бе посочен като пример как нещата в телевизията се случват по желание на продуцента – своеобразно ехо на турските сериали.

Друга препоръка бе непрекъснатото развитие на общата ни култура – чрез много филми от класиката и съвремието. Е, това е нещо, което така или иначе се старая да правя, така че тук определено не открих топлата вода.

Една от присъстващите девойки пожела да научи за протичането на типичния работен ден на сценариста. Уважаемият лектор я уведоми, че когато махмурлукът не го възпрепятства, отива навреме на работа за т.нар. мониторинг – подбиране на най-интересното от изминалото денонощие. Мониторингът бива последван от разпределяне на задачите и начало на процеса по „сглабяне” на предаването. Стоянович ни предупреди, че ако очакваме да получим решение от страна на продуцента, няма да можем да свършим нищо за вечерното предаване. Следователно, трябва да действаме въпреки продуцентското мрънкане. Всичко в телевизията се върши за време.

Много ще ги заобичаме тия продуценти, от сега си личи.

Последваха и куп въпроси за Господари на ефира и Голямото четене, които следях без особена концентрация.

В края на лекцията Дими Стоянович предостави и-мейла си, за да може желаещите да получат информация за стажове. Там бъдещите сценаристи могат да изпращат техни писани неща – разказ, пиеса, сценарий, комедия, трагедия. Тези, чиито потенциал бъде съзрян, ще бъдат потърсени. Тъй като сериозно надцени нашето ниво на далекогледство, прословутата електронна поща бе написана върху едно миниатюрно листче. В крайна сметка организаторите се погрижиха за това да бъде намерен маркер. И пак съм сигурна, че адресът остана неизвестен за мнозина присъстващи. В случай, че някой не е видял – d.stoyanovich@abv.bg.

Отново ни подчерта каква адска месомелачка е един евентуален стаж.

Е, няма да се научим преди да се хвърлим в огъня, нали?

Определено бе интересно, занимателно и полезно, макар че на моменти ме хващаше усещането, че отново си говорим основно общи приказки. Но за два часа – толкова.

За съжаление не успях да присъствам на третата лекция – тази на Емил Андреев, който е говорил за трансформацията на литературен текст в сценарий. Когато пристигнах в залата местата бяха изчерпани. Организаторите ме оставиха със съмнителната утеха, че не съм била единствената, която са върнали.

Определено бих им препоръчала да потърсят по-голяма зала. Интересът към курса очеизвадно нараства и в някой хубав момент ще се провеждат кървави сражения за свободните места.

Следващата лекция, в края на май, ще бъде ръководена от сценаристката на Стъклен дом, Под прикритие и онова недоразумение, наречено Забранена любов. Нямам особено високи очаквания, но със сигурност ще е интересно да се види.

Ако някой е присъствал на третата лекция, ще се радвам много на коментари и впечатления.

Битката продължава, сдухани бъдещи колеги.

P.S. Госпожице Bungle, аз ли не ви фиксирах из тълпата, или просто липсвахте? 🙂

Photo source: http://viciousbabushka.typepad.com