Порцелан


–          Чай?

Той не й отвръща. Седи на терасата по същия начин както е седял вчера, онзи ден и всеки ден през изминалата година. Така както ще седи и утре. Вероятно до пълното рухване на вечността.

С прибрани крака като послушен ученик, ръце върху коленете и празен поглед, вперен към невидимата за нея точка.

Тя упорства. Придържа се към дребните ритуали със старанието на човек, чийто свят ще се разпадне, ако не сложи три бучки захар. Или ако млякото се е свършило.

–          Мляко?

Не регистрира гласа й. Не забелязва присъствието й. Около него няма никой. Целия този свят – белите скали, кованото желязо на терасата, дори игривите слънчеви лъчи – не може да го достигне.

Очите му са напълно изпразнени от съдържание и живот.

Ръцете му лежат като мъртви в скута и не трепват дори когато тя го изгаря с чая, уж по невнимание.

–          Колко захар да ти сложа?

Взира се в него напрегнато. Ръцете й механично повтарят ритуала с крехките порцеланови чашки. Овладяла е хореографията им съвършено. Не желае да приеме, че всичко е безсмислено. Води битката от година с железни гърди и непоклатиа убеденост, че бъдещето не е било предопределено.

Че тя може да го промени.

Ала силите й понякога се изчерпват … и до това да се разпадне като китайска порцеланова кукла я дели една тънка граница.

Тънка като сълза.

–          Да ти помогна ли с лъжичката?

Усмихва му се мило. Ръцете й треперят. Очите й са белязани от плач и безсънни нощи. А него го няма. Не го е имало отдавна. В погледа му е останала само синя боичка. Нищо повече.

Обхваща лицето му с бузи и го насочва към себе си.

Устата му е полуотворена.

По нея се стича лека лига.

Избърсва я трескаво с бялата, колосана салфетка.

Допирът на кожата й, дъхът й, грижата и нежността не могат да го достигнат.

Ръцете й се спускат отстрани на тялото.

Сяда на плетения от ракита стол, захлупва лице с ръцете си.

Избухва в плач, който се мъчи да заглуши с треперещи пръсти.

А той се взира отвъд хоризонта.

Очите му хвърлят парченца от порцелан.

Така както би се пръснала при удар безжизнената кукла.

Photo source: weheartit.com

Небесни висини и морски дълбини


От няколко месеца неразумната графиня Икария бе надянала новия си чифт криле и се скиташе като белязан атом из висините небесни. Тя се спускаше ниско над галещите гребенчета на вълните океански и плашеше чайките, с пера по-бели и от девствената морска пяна. Забавляваше се като подръпваше нежните крилца на Дъщерите на въздуха (които я гледаха лошо изпод сребристите си перчеми) и се гонеше с буреносните облаци. Така един ден, докато преследваше един заблуден лъч светлина и ох! На дълбоко уважаемото и божествено слънце вече му бе омръзнало от палавините й. Следователно стовари всичката ярост, която може да ври и кипи в едно огромно кълбо изгорели газове. Новите крилца на Икария станаха на пух и прах и тя полетя жално-жално към бездните морски и скалите остри.

За разлика от своя брат-близнак Икар, тя се бе подготвила за такива ситуации. Няколко минути упорито се опитваше да разпъне парашута, и тъкмо вече се бе примирила, че ще приключи небесния си път пронизана от камъни като зъби на акула, когато той разцъфна над главата й, подобно гигантска гъба.

Вълните я обляха и тя нежно се остави да бъде пленена от тях.

Сигурно щяха да я унесат с люлчината си песен и да я запратят на дъното при останалите удавници и мъртви пирати с разкапваща се плът, ако не бе поднесена към брега от чифт нежни, женски ръзе.

„Я, от кога не съм виждала русалки!”, засмя се Икария. Единственото, което виждаше от неизвестната си спасителка бе парченце бяла рокля,          кичур черна коса и боднато червено цвете.

Заспа с този образ под клепачите си върху плажа, кадифен като женска кожа след морска баня.

Когато се свести дълго време оглежда непознатия остров.

Никога не бе попадала на него по време на скитанията си.

Ала въпреки това го усещаше странно уютен, почти като роден дом.

Усмихна се, затананика нестройна мелодия от която пируващите наблизо чайки избягаха с ужасено крякане и затанцува по пясъчната ивица.

Вървеше и опознаваше новия свят.

Вълшебството му изтри неприятната мисъл за погубените й криле.

Миг преди магическия залез да обладае девствената, морска вода Икария мярна женски силует на хоризонта.

Пръстите на жената в бяла рокля, накичена с ален цвят, се отделиха от вълните, разпръскващи разтопеното злато, и тя се понесе нагоре към висините.

„Хей, почакай!”, извика Икария след нея, ала от непознатата нямаше и помен.

Щом се огледа наоколо, тя забеляза до краката си ковчеже.

Откривател по природа, графинята плесна с ръце и се зае да търси ключалката, както и подръчни материали, за да я разбие.

Ала то бе отворено за всеки, който пожелаеше да надникне… пълно със скъпоценности.

Но не както си мислеше жадния пиратски призрак долу в дълбините.

Вътре нямаше бижута и лъскави камъни.

Икария се пресегна и докосна навитите на руло пергаменти.

Разчупи червения печат, настани се удобно до стъкнатия от нея самата огън и се зачете.

Вселените от думи и образи я плениха, накараха я да се смее, да плаче, да се замисля или просто да се любува.

Като съвършена симфония – кратки и завършени, без излишни украси и елементи на разхищение.

Всяка вечер по залез слънце Икария получаваше ново ковчеже и се гмуркаше в дълбините му като ловец на бисери.

И всяка сутрин пергаментите се стопяваха във въздуха… но споменът за тях оставаше.

Месец по-късно крилете й отново израснаха, дали от слънцето и вълните, дали от вълшебните думи – никога няма да научим със сигурност.

Малко преди отново да отлети по своя път тя мярна женския силует над вълните и му помаха с благодарност.

Думите й отекнаха по струните на вятъра.

Честит рожден ден, Sky Mender! Макар да твърдите, че с думите не сте първи дружки, бих казала, че резултатът от петминутните ви примирия е по-ефективенотколкото някои тристагодишни мирни договори!

Радвайте ни по-често!