Недовършено


Натежалите от дъждовни капки върбови клони бяха провесени към земята, сякаш всеки момент щяха да я погалят. Същински зелен балдахин от шепнеща тръстика. Гнездото зелен мъх нежно приютяваше голото му тяло. Лежеше вече половин час с ръка подпряна под главата наместо възглавница. С другата поднасяше малката димяща пръчица към устните си. Ако не бяха трелите на щурците или жабешкия хор, устройващ си концерти нейде из тъмните дълбини на реката, щеше да е съвършено тихо. В промеждутък от клони се откриваше късче нощно небе. Там срамежливо се показваше една звездичка – намигаща, бледа светлинка. Надигна се леко, усещайки как главата му започва да се мае от джойнта. Кожата му тръпнеше от студ, мускулите му се бяха схванали от неудобната поза. Ала речният пролетен рай го бе хванал в тънката си паяжина и нямаше желание да се измъква от нея.

Махна с ръка и прогони неудобството, материализиращо се под образа на досаден старец, роден от сивите струи на дима.

Загледа се в полумрака и пламъчетата на две блуждаещи светулки.

В ума му мина тъжната мисъл, че вероятно това ще е най-хубавия момент в живота му. И че обичайният сценарий ще се развие като по формула – ще го оцени чак когато е достатъчно стар, уморен и с прояждащ костите му ревматизъм.

Ще си спомни онази хубава, майска нощ край реката, когато е бил само на осемнайсет, животът е бил пред него, а чудесата на Вселената са му изглеждали на една ръка разстояние.

Чак тогава ще го оцени и този спомен ще го топли.

А желанието да го бе изживял една идея по-пълноценно щеше да го вгорчава.

Някой разтвори нежните и жилави върбови клонки и се вмъкна в балдахина на импровизираната му спалня. Смехът й се сля с жабешкото крякане и се уви около него подобно на сребриста нишка.

Както бе отметнала назад гарвановите си коси, напълно голото й тяло силно напомняше на това на горска нимфа. Или движеща се мраморна статуя. Стъпваше плавно, все едно танцуваше. Макар и често да повтаряше през смях, че е отвратителна танцьорка. Лунните лъчи хвърляха отражението си върху настръхналата й кожа и я караха да изглежда още по-нереална.

Често се чудеше дали тя съществува.

Дали не е просто мираж в огледалото.

Единственото, което носеше по себе си, бе огромния фотоапарат, увиснал около врата й. Никога не се разделяше с него.

Всяко усещане за нереалност се стопи, когато го доближи и усети аромата й. Остави любимия си апарат върху един сух камък и се гмурна в мекия зелен мъх, сливайки се с неговото тяло. Той протегна ръка, за да отмести мрежата от черни коси, закрили лицето й. Усмивката и трескавото вълнение, напрежението в устните й и потрепващите ноздри бяха почти толкова пленителни, колкото плътта му, проникваща в нейната.

Никое мраморно създание няма такава топла кожа.

По-късно двамата се излегнаха върху одеало на речния бряг, за да пушат и да се взират в пълната луна. Беше ослепително бяла и егоистично приковаваше вниманието към себе си. Тя се бе увила около него в прегръдка и нежно драскаше врата му от време на време.

Взря се в пъстрите й очи и нещо го бодна.

За толкова време така и не склони да му каже истинското си име.

Настояваше да я нарича Азур.

Каза му, че това е латинското название за синева и че за нея няма нищо по-пленително от чистите, безоблачни небеса, сливащи се в линията на хоризонта с черната, претръпнала, но мека земя.

Всичките й приказки бяха някакви поетични алюзии. Идеални каламбури за измъкване, щом пожелаеше да научи нещо повече за нея.

А може би тайните вселенски трябва да си останат тайни.

Както и женските.

Дали щеше да го вълнува толкова, ако знаеше коя е и от къде е?

И щеше ли да е същото, ако знаеше, че тя щеше да бъде тук и утре?

–       Наистина ли трябва да заминеш? – опита се да сдържи горестта си, ала не му се получи.

–       Наистина. – Тя сведе глава на рамото му и косите й отново се посипаха над лицето й. – Задачата ми тук приключи и трябва да продължа напред. Имам план… и трябва да го довърша.

–       Толкова ли е важно това за теб? – Упорит както винаги, отново отметна косите от лицето й.

–       Предупредих те, че не трябва да се влюбваш.

–       Смешно предупреждение. Глупаво. Почти като „Пази се от гръмотевични бури.”

–       Навярно си прав, не всеки може да контролира чувствата си като мен. Но разбери, наистина трябва да го направя.

–       Защо? Просто ми кажи.

Не й позволи да се измъкне и задържа лицето й в дланите си.

Тя прехапа устни като малко момиченце.

За миг мистерията му се видя като разпокъсана есенна паяжина.

Азур сведе очи.

– Аз… никога не съм довършвала нищо в живота си. Всичко е една поредица от започнати и неприключени авантюри. Впускам се в нещо… то ме пленява за кратко… после се отегчавам и следвам друга вълна. Забавно е докато си съвсем млад и търсиш себе си. Полезно, дори. Ала не мога повече така. Наистина … този проект трябва да бъде завършен. Някой ден, когато хората погледнат тези снимки – в албуми, по стените на изложбена зала – част от емоцията, която ме е движила… енергия, ако щеш му кажи… ще се влее в тях. И мисълта ми ще продължи да живее. Ще бъде доказателство, че ме е имало. Завършеност. Ето това искам.

– Нима не мога да дойда с теб? Или не съм част от твоя цикъл?

Тя се засмя отново, погали лицето му и дълго го целува.

–       Ти си прекрасен. Вероятно някой ден дълго ще се псувам и ще се чудя как съм могла да те изтърва. Обаче ти трябва да следваш други пътища. Ако тръгнеш с мен, само защото не искаш да ме изгубиш… означава само да се отклониш.

–       А ако искам да се отклоня?

–       Не искаш. Просто още не знаеш по кой от хилядите пътища да поемеш. А ако го правиш, трябва да е продиктувано от това какво желаеш именно ти.

–       Не те разбирам.

–       Може би някой ден ще схванеш какво се опитвам да ти кажа. Сега си прекалено млад. Ако някой ден отново се срешнем… вероятно пътищата ни ще са се слели.

–       Ако… що за глупост? В това „ако” се включват хиляди кофти играчи – шанс, обстоятелства, хора, връзки. Дори да се срещнем отново, ще бъдем ли същите?

–       Със сигурност не.

–       Тогава за какво да пилеем тази чудна възможност? Повече може да не ни се отдаде.

–       Защото си твърде млад и неукрепнал. В един момент ще разбереш, че желанията ти водят в противоположна посока на тази, в която си тръгнал.

Поспориха още известно време.

Отново се чукаха.

Отново пушиха.

Тя му направи няколко снимки.

И на разсъмване си замина завинаги.

С раницата, палатката и фотоапарата.

Все едно не я е имало.

Няколко дни беше като болен, докато не успя да убеди сам себе си, че никога не я е имало.

Че е бил навестен от красив призрак с дълги коси.

Години по-късно когато сам тръгна по пътищата на съдбата дълго я търси във всяко женско лице. Съжаляваше, задето не я накара да останат заедно. После си даваше сметка, че свободният дух не се връзва на каишка. Чудеше се дали не бе направил най-голямата грешка, като остана назад… или така бе по-добре.

Винаги щеше да е в мислите му.

Най-гадния израз на всички езици – „ако само”.

Неговият недовършен проект.

8 thoughts on “Недовършено

  1. @Вал, още не съм гледала филма, така че ще коментирам по въпроса като го видя.

    @Николайчо, мерси за възклицанието, чадо, нещо имаш ли да добавиш?

  2. Тази вечер гледах филма.
    Чудесна дисекция на обсебващата, маниакална страст.
    Но връзката между него и моята история все още ми се губи.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s