Смешният плач на “добрите” момчета


Наскоро попаднах на следната, вероятно целяща бъде провокативна и шокираща за широката аудитория, публикация в сайта на Deutsche Welle. Още в самото начало дебело бе подчертано, че публицистичния материал не е за чувствителни пуритани, получаващи алергичен пристъп от неприлични изрази. Последното ме накара да вдигна вежди със съмнение, очаквайки отново да бъда атакувана от поредния „модерен” автор, наблъскал в гневния си текст в промишлени количества „путка, кур, гъз, лайна, сперма” с претенции за цинизъм. Края на статията ме остави с иронична усмивка.

Написаното от неизвестния за мен Явор Фингаров по-скоро силно наподобяваше изповед, достойна за елитарното издание, популярно предимно сред ученичките, наречено Лична драма.

Поетът – един съвременен бунтар, дошъл да внесе смут сред масите еднакви девойки с къси поли, силиконови устни и гърди, търсещи някой богат чичо да им плати за марковия алкохол и парцалките от мола. Като един истински пророк той се надява да открие смисъла сред морето от разврат и морален упадък в елитно столично заведение, чрез раздърпаното си пуловерче, евтините цигари и наболата брада. (Наистина, какви са тези евтини цигари, ми е пълен хикс, освен ако не става въпрос за Арда или Шипка. От друга страна съм активен непушач, така че е възможно да съм в грешка.) Ала поетичната му душа бива низвергната от грубия материализъм и поразяваща безчовечност на дълбоките деколтета. Унизен и оскърбен, лирическият герой се отправя към кварталното кръчме, за да удави високите си страдания и да изгуби смисъла на дъното на голяма, отровна чаша ракия. Като за пореден път си лепва самичък етикечето „евтин.”

Винаги са ме забавлявали онези отчаяни, депресирани мъже с души на поети, твърдо убедени, че всяка девойка, на която са посветили какъв да е нескопосан стих, автоматично с прочитането му поема моралното задължение да изпълни всичките им порнографски фантазии. Както и да четка егото му и да го гледа в очите като вярно кученце, махащо опашка. Но по думите на човек, когото познавах „В днешно време да посветиш стих на една жена е същото, като да й кажеш, че искаш да я ебеш.” Съжалявам, и аз не бих се впечатлила, ако някой напише поема за мен. Поне не до такава степен, че да загубя ума и дума. Не и от навързани, евтини думи, които после могат да бъдат предадени на следващата мома на принципа на copy/paste. Това прави ли ме пошла материалистка, чиято основна цел в живота е да монетаризира всяка ценност?

Другото, което ми е адски любопитно е, какво прави лирическия герой в геената огнена на българската чалга и духовна нищета? Защо търси смисъла именно там? Харесва ли му да се чувства интелектуалец спрямо по-нисшите духом? Сега, нека не ми обяснява, че е пристъпил през портите на въпросното столично заведение с невинната мисъл в поетичната му глава как там е пълно с едни такива мили, интелигентни и стойностни момичета, с които да си бъбрят на философски теми? В крайна сметка, всеки подбира средата си и хората, които го заобикалят. Какво тогава търси той на място, което по собствените му думи предизвиква кофти стомашни реакции у него? Какво очаква от такива жени? Те са това, което са и са направили съответния си избор в живота. Ако авторът изпитва остро разочарование, то това се дължи единствено на нереалистичните му очаквания.

Всъщност г-н Фингаров търси ли нещо? Нещо различно от повод да се самосъжали и да съставя теории на конспирацията? Или да рони сълзи над загиващия интелект?

Най-лесно е да се отдадеш на така изкусителното мрънкане и да поставиш хората под общ знаменател. Да сътворяваш апокалиптични прогнози над чаша евтина ракия и да псуваш държавата, курвите, правителството, мутрите.

Като презираните от поета шкембелии.

Смешен плач и мрънкане. Генерализация на корем.

Просто авторът се изразява малко по-изискано от пияниците в кръчмата. Извън това, не казва нищо ново.

Познавам много момичета и жени, различни от описаните от уважаемия г-н Фингаров настоящи и бъдещи мутреси. Стойностни жени с интелект, нормална работа, образование. Със сигурност при запознанство с мъж не проверяват съдържанието на портфейла и броя на кредитните карти още преди да са научили името му. А ако една жена цени у мъжа качествата, които биха довели до неговото израстване в кариерата и съответно повишаване на жизнения му стандарт, тогава следва ли, че е меркантилна? Трябва ли, за да докажа как съм над материалното и че съм чиста по душа, да се хвана с първия мъж, посветил ми стих? Като съответно чакам цял живот някой да забележи невероятния му талант, а на мен се е паднала нелеката задача да го влача на гърба си? И докато той обикаля по евтините кафенета и кръчмета в търсене на вдъхновение и ровене в социалните язви, аз бачкам на две места, в постоянно състояние на нервна треска? Дали и този месец ще успея да платя всички не така възвишени сметки? Ще останат ли пари за храна? Учебници на децета? Разни такива дребнички битовизми. Само за да докажа каква невероятна ценностна система имам?

Не е много красив този изрисуван портрет на съвременното българско семейство. Съзнавам го. Използвам клишета, поставям хората под общ знаменател, плюя по определена социална среда. Но замислете се, с какво е по-различно творението на г-н Фингаров, който обрича на духовна смърт всяка млада жена? Слага я в кюпа с останалите въз основа на една вечер в „елитно заведение”. Със същия успех мога да отида във фитнеса, след което пред широка аудитория да се разрева как там, видиш ли, е пълно с напомпани маниаци с изкуствени мускули и метросексуални лигльовци. Или пък да се опитам да търся изискани джентълмени сред кварталните пияници. Представям си заглавието. „Къде о, моя музо разгневена, останаха истинските мъже?”

Мерси за такива пророци и народопсихолози.

И аз понякога слагам безсрамно къса пола и ярко червило. Това прави ли ме кандидат-държанка, търсеща си богат спонсор? Много е лесно да се правят заключения върху външни белези.

За сведение, била съм с мъже с неугледен вид и без лустро. Не съм им броила парите, не съм искала банково извлечение от сметката им. И стиховете не съм им чела. Каква е разликата ли? Ами, трикът е да не се държиш като неудачник. Самосъжаляващ се неудачник.

Защото жените надушват отчаянието с инстинкт на ловджийски хрътки. И ни действа по същия начин както на г-н Фингаров му действат силиконовите псевдоманекенки.

Да, знам, че има и от другите жени – такива, които искат да изкарат лесни пари и желаят цял живот някой да ги дундурка и угажда на капризите им. Не си затварям очите пред този неоспорим факт. Съжителствала съм с перхидролено същество, чиято най-голяма драма в живота бе, че устните й са малки и най-голямата й мечта бе да стане първата съпруга на Коко Динев, която не е поп-фолк певица. Има ги, не само по елитните заведения. Но такива е имало откакто свят светува и смешният плач с нищо не ги разобличава.

Има ли проблем? Има.

Представен ли е адекватно в журналистическия материал? Не мисля.

Защото по скромно мое мнение на социалните проблеми и феномени трябва да се гледа обективно.

А не през призмата на фрустрираната сексуалност и бълбукащи комплекси.

Съжалявам, но драмата на лирическия герой не успя да ме докосне. Сигурно не разбирам стиховете му.