Изкушението – II-ра част


II

Есен.

Нежни паяжини, летящи във въздуха.

Огромен парк, пропит с цветове, рай за окото на чувствителните към нюансите.

Хладен, свеж вятър, който немирно играе с косите ти и палаво флиртува с листата, разкъсвайки многоцветната им черга.

Сиви облаци, сиви като морето в бурен ден, сиви като крилете на гълъбите, прелитащи с нервно пърхане, докато едно малко момиченце ги гони със звънлив смях.

Дребничка като фея с тънки, прозрачни криле, изящна като куклите, ала без тяхната пластмасова безжизненост, тя хвърчеше сред уплашените птици.

Свободна. Все още недокосната от света, понесена върху крилете на мечтите си и невинната детска игра.

Не я интересуват границите, нито това, че ще падне. Тя е просто устремена към гълъба, а всичко останало се разпада в цветни вихрушки.

Малка. Впечатлителна. Всичко й се вижда като едно вълшебство. Момиченце – вихър от бурни къдрички, скрити под кадифената й барета. А очите й светят като малки, скъпоценни камъни, и щъкат насам-натам.

Нетърпеливи да видят и да усетят всичко. И най-вече да хванат този дяволит гълъб, който не спира своето бягство от малката разбойничка.

Той я наблюдаваше, седнал на една пейка и докато се усети по устните му изплува унесена, щастлива усмивка. Тогава беше на двадесет, ала заради странния, почти старовремски начин, по който се изразяваше и бледото, изпито лице го мислеха за доста по-възрастен. Рядко някой го бе виждал да се усмихва след смъртта на майка му – необикновена, но твърде крехка жена, наказана с болезнена чувствителност. Тя бе избрала името му, бе го възпитала в любов към поезията и красотата, към „високите” ценности. Бе се примирила с факта, че синът й не е съвсем като другите с тъжна въздишка, ала нямаше сили да затвори сърцето си за него. Необичайната им близост беше обект на подигравки от страна на баща му откакто се помнеше. Редовно понасяше обръщения от рода на „женчо” и „мамино синче”. В един слънчев следобед, няколко години преди смъртта й Аделин й показваше първите си художествени фотографии. Радваше се на крехката й, сякаш чуплива усмивка, която виждаше все по-рядко. Тогава властният й съпруг мина покрай тях и се изсмя злобно.

– Я стига си се държал за полата на майка си, ами поизлез малко навън, току-виж си хванал някое гадже. Те сега момичетата си падат по такива като тебе, мязащи на изнежени гейчета.

Вътрешно младият мъж се усмихна горчиво. Вече се бе примирил, че с този мрачен и типичен балкански субект нямат допирни точки. Често се питаше дали изобщо му е син, ала самата мисъл майка му да изневери и да излъже по такъв грозен начин му се виждаше смехотворна. Сантименталната й душа не би го понесла, срамът би я убил.

Не боготвореше тази жена, както повечето хора биха си помислили. Беше слаба по характер, заблудена в много отношения и склонна към излишни компромиси. Ала му бе майка, а той от своя страна бе склонен да прощава отрицателните страни на близките си. Дори и баща си не обвиняваше, че е такъв какъвто е. Щеше му се последния да му отвърне със същото. А Тереза бе единствения му близък човек на този свят, затова смъртта й го бе потопила в дълбоко отчаяние. Нямаше почти никакви приятели, единствените му любовни връзки наподобяваха тежки катастрофи. Вярно, скоро щеше да замине извън страната, за да се посвети на това, с което наистина искаше да се занимава. Щеше да остави всичко зад гърба си и може би дори да започне наново, ако изобщо е възможно подобно нещо. Но все пак…

Все пак му бе безкрайно самотно. И единствената утеха намираше в този отдалечен от цивилизацията парк.

Изправи се от мястото си и тръгна към малкото момиче като омагьосан. Очарованието така го бе стиснало за гърлото, че не можеше да спре да се усмихва. А от това лицето му грейна, сякаш докоснато от слънчеви лъчи, очите му засияха. Като че ли стана напълно различен човек.

Такава дребна случка… изпълнена с жизненост, която нямаше как да не го зарази.

От меланхолията не бе останала и следа.

Малката принцеса не спираше да се смее. У него се зароди внезапно чувство на обич. Не, не онова, което обикновено мъжете и жените изпитват един към друг. Беше нещо толкова нежно, че го достраша, че няма да може да го опази непокътнато от странния свят, в който живееха.

Тя не обърна внимание на високото момче с дългото, черно палто в другия край на алеята, докато не се блъсна в него и залитна леко назад. Почти с инстинкт на майка орлица Аделин я сграбчи за ръката, за да я предпази от удара в земята. Поотпусна хватката си, изведнъж осъзнал, че действията му могат да се изтълкуват погрешно. Ала момичето не изглеждаше никак уплашено, само зяпаше с любопитство нагоре и премигваше с чудните си сини очи. Това го окуражи и той продължи да й се усмихва, докато и тя не направи същото в отговор. Доверието в погледа й едновременно го плашеше и смайваше.

– Добре ли си, детенце? – гласът му звучеше особено, почти напевно.

– Да, извинявам се, господине, повече няма да правя така. – Издекламира звънливото гласче, вероятно дословно цитиращо поучението на майка си. Аделин се пресегна и леко я погали по главата през баретата.

– Самичка ли си тук?

– Не, мама и татко… – момичето се сепна и се озърна уплашено. Денят бе студен и в парка имаше малко хора, повечето се намираха далеч от тях. – Олеле! Май се загубих. – Светът вече не бе толкова вълшебен. Гълъбът отлетя, а тя остана сама с този странен „батко”.

– Ела с мен, трябва да са тук някъде. Ще ги намерим. – и младежът протегна ръка към детето на не повече от седем години, което стигаше до кръста му. Колко ли странно изглеждаха отстрани? Представи си, че се разхожда с по-малката си сестра… или с дъщеря си. За момент прочете колебание в погледа й, ала после усмивката отново грейна върху лицето й и тя подаде розовите си пръстчета.

– Как се казваш, малката? – Безпокойството от липсата на родителското тяло се бе изпарило. Вече се чувстваше толкова удобно в компанията му, сякаш се бяха познавали от години.

– Даниела, ама предпочитам Дани. Не Дидка. Братовчедка ми все ми вика Дидка, мразя го. Все ме дразни. – нацупи се детето.

Той се засмя с разбиране.

– Е, значи за мен ще си Дани. И моят братовчед, и всичките ми приятели ми казваха Ади. Колко пъти само сме се биели заради това „Ади”.

– Ама „Ади” не е ли момичешко? Как се казваш, батко? – тя повдигна учудено вежди и го изгледа с нарастващо любопитство.

– Казвам се Аделин Георгиев, госпожице, на вашите услуги. – той спря и й направи дълбок поклон. Дани се изкикоти и прикри очите си с ръце.

– Колко си смешен, батко! И името ти е смешно, ама е и хубаво. – разкри изящно подредените си перлени зъби.

– А на вас, скъпа моя, гълъбът ви избяга, а? – намигна й непознатия, докато вървяха покрай килимите от листа, а вятъра вееше косите им. Тя видимо се радваше от това да й говорят като на голямо момиче.

– Нищо, ще го хвана някой ден! По-голяма съм и много по-силна от някакъв си гълъб! – закани се тя с нетипична за годините й мрачна сериозност. От тогава си личеше състезателния й дух.

– И какво ще правиш с него, когато го хванеш? – попита небрежно Аделин и се наведе до земята, за да вдигне едно красиво есенно листо, червено, с ръжда по краищата.

– Ами ще си го пазя само за мен! – Присъщия на повечето деца егоизъм. Още тогава разбра, че тя далеч не бе ангелче, ала това не го караше да й се радва по-малко. – Ще го сложа в клетка, ще го храня със зрънца и ще го науча да праща писма.

– Това е хубаво, малка Дани, обаче знаеш ли какво се случва със затворените гълъби? Разболяват се. – Сините й очи се разшириха от изумление. – Да, разболяват се много тежко от една много лоша болест, която се нарича „мъка”. Мъчно им е за небето и за полета, за това да си размахват свободно крилете. – Не знаеше дали изобщо разбираше за какво й говори, но тъй или иначе повечето хора не го разбираха. – Така е с повечето птички, с изключение на онези предатели, папагалите. На тях им е добре да си седят в клетките и да се присмиват на смешните си стопани. А и навън им е твърде студено. Но другите птички… умират от мъка. Перата им окапват, спират да ядат и един ден главичките им клюмват. – Вероятно не бе добре да се говори така на някой толкова малък и впечатлителен, но не можеше да се спре. Той – вечния мълчаливец.

– Но… – усети как гласчето й трепери и съжали, че й е говорил по този начин. – Но аз много добре ще се грижа за него, ще го храня, ще му чистя клетката, ще му намеря женски гълъб и ще си измътят пиленца. Нищо няма да му липсва.

– Ще му липсва само едно, – усмихна се той.

– Какво?

– Свободата.

Дани премигна и прехапа устните си замислено. Явно до този момент въобще не й бе хрумвало и сега увереността й бе сериозно разклатена.

– И казваш, че ще умре, ако не е свободен?

– Вярно е, че повечето гълъби най-често ходят по земята и просят трошички от милите старици и хората в парка. Но те са птици, въпреки всичко, родени са да летят, където пожелаят. Как мислиш, ще му бъде ли хубаво в клетка?

– О… не знам. Сигурно не. Също, когато мама и тате ме накажат да не излизам никъде. А у нас е толкова скучно. Няма къде да си играя.

– Тогава не е нужно да питаш, малката.

Тя го погледна сериозно, а в очите й четеше вече друга емоция: възхищение. Това малко го смути, тъй като не бе свикнал да е обект на обожание. Дори след години, когато разни смутени младежи и девойки попаднеха в плен на новооткрития му чар, не знаеше точно как да отвръща на чувствата им.

– А ако го хвана може ли само да го подържа мъничко, да му погаля перушинката и после да го пусна? – ентусиазмът отново се върна в гласа й.

– Мисля, че и той не би имал нищо против да е за кратко пленник на такава хубава госпожица. – Отново й се поклони със закачлива галантност.

– А… батко… мислиш ли, че някой ден и аз ще мога да летя като тях? – попита го тя след като спря да се смее. – Искам някой ден да имам точно като техните криле. – Този разговор след години щеше да стане основа за шеговитото му обръщение към „малката харпия”.

– Откровено казано, Дани, възрастният в мене иска да ти каже дори да не си го помисляш, че хората могат да летят, че трябва да ходим на два крака и нищо повече. Вероятно част от мен иска да те предпази да не скочиш от някъде и да си счупиш всички кокали. Но кой би могъл да ти каже можеш или не можеш? Преди години всичко това, което днес ни се струва обикновено е било считано от някой си за невъзможно. Бъдещето е най-сложната задача. Ходиш на училище, нали?

– Да! – вирна гордо глава тя. – И имам вече две пчелички за добър правопис.

– Знаех си, че си умно дете. Но не всичко можеш да научиш там. Някои неща не можеш да ги прочетеш в книгите. Трябва да го откриеш сама. Разбираш ли ме, мила, или си казваш „Ама че смешен възрастен!”.

– Мисля, че разбирам… ама не съвсем – сбърчи нос тя.

– Като пораснеш ще разбереш. Пред теб е един огромен свят и кой знае – това, което искаш сигурно те чака там някъде. А сега стига приказки. Искаш ли да ти направя една птичка, която никога няма да пострада от мъка?

– Можеш ли? Как? – момичето го изгледа със съмнение.

– С магия. Но първо трябва да съберем някои съставки. – Поведе момиченцето до близките борови дръвчета, под които бяха нападали шишарки в различни форми. С помощта на едно малко джобно ножче и няколко клечки успя да й сътвори тромаво подобие на трикрако пиле без едно око, ала тя толкова го хареса, че няколко минути не спря да подскача и да го притиска до гърдите си. След това го прегърна силно и произнесе „Колко си добър!” с онази невинност, присъща само за децата на около седем. А Аделин не бе подозирал колко е хубаво да сториш нещо дребно за някого и да го зарадваш.

Точно в този момент дотичаха притеснените й родители с угрижени лица. Майката, от която Даниела бе наследила очите си, изглеждаше видимо облекчена и побърза да благодари сърдечно на безкрайно учтивия младеж, който се бе погрижил за малката й дъщеричка. Ала бащата не изглеждаше никак очарован. Стараеше се да се държи добре, но му личеше, че иска да го разкара с ритници. Не би могъл да го обвинява, че вижда педофил във всеки мъж близо до малкото му „момиченце”. Но беше малко тъжно. Осъзна, че току-що е изтекъл един от най-хубавите моменти в живота му и че той няма да се повтори.

Семейството побърза да се отдалечи от непознатия с черно палто, като измърмориха някакво протоколно сбогуване. Само малката Дани се обърна, помаха му с дървената птичка и му се усмихна за последно. Извика „Чао, бате Аделине, другата неделя ела пак в парка.”

И се отдалечиха.

Дори и техните да бяха благосклонни към необикновеното им приятелство, след една седмица той заминаваше и по това време не планираше да се връща.

Не вярваше да я срещне отново, но се надяваше някой ден тя да осъществи мечтата си. Напук на законите на гравитацията.

Photo source: flickr.com

Изкушението – I-ва част


Тази новела вече е публикувана по хиляда други сайтове и блогове. Вероятно се оливам от повторения. Така да бъде. Но тъй като напоследък Хрониките на графинята е основното ми занимание, съответно има по-широк читателски кръг, и си казах… защо да не я пусна и тук. По мое скромно мнение е едно от най-добрите ми неща. Дали е така, ще се произнесат други.

– Суета на суетите, всичко е суета! – дълбокият, кадифен глас, придружен от заразителен смях стресна леко девойката в черната рокля. Тя се извърна рязко, кукленските й къдрици прошумоляха, очарователни в своята непокорност, а плътните й, пухкави устни се свиха в театрално нацупване. Скръсти ръце пред гърдите си и тропна леко с токчето на високата си, бална обувка.

– Мъжът, застанал на прага, закопчаваше ризата си и се усмихна както само той можеше. Знаеше как да го направи така, че да й спре дъха и често го използваше, за да я дразни. Тъкмо се оставяше да бъде отнесена от магнетичния чар, когато я връщаше от рая на опиянението право на твърдата земя с някоя саркастична реплика. Точно както сега.

– Прекрасна си… когато така упорито се мъчиш да се правиш на жена, а все още си невинно момиченце.

Очите й с цвета на морето в ясен слънчев ден придобиха нюанс на искрометно сиво. При такива случаи обикновено потвърждаваше думите му с някоя детинска постъпка. Красавицата сграбчи първата попаднала й шнола от тоалетната масичка и го замери с нея. И както обикновено се целеше неточно, а дребния, лъскав предмет се удари в стената и отхвръкна настрани. Тя изсумтя, извърна се и се настани с обработена грация върху стола пред огледалото с все още скръстени ръце. Продължи да се любува на отражението си и се престори, че не му обръща внимание, макар да усещаше всяко негово движение с изострените си за присъствието му сетива. Можеше да го усети навсякъде, дори да не го виждаше, дори да не произнесеше и една дума. Вероятно така се случва, когато познаваш някого от толкова дълго време, а ежедневието му е така плътно преплетено в твоето, че е станал неделима частица от теб. Дори когато сте разделени.

Той прекоси стаята с тиха, котешка стъпка, а на нея й се стори, че подсмихването му отеква в стените. Опита се да не показва вълнение щом ръцете му полегнаха върху голите й рамене, ала това бе неизбежно. И никак не й харесваше. Повечето хора я възприемаха като загадка, сложно, мистериозно и леко капризно видение от друг свят. Само на него му бе ясна, бе в състояние да предвиди всяка една от реакциите й, настроенията, състоянията. С нищо не можеше да го изненада.

– Всеки път се гласиш така усърдно, все едно отиваш на конкурс за красота, а не на театър. – Топлите му кафяви очи срещнаха нейните сини върху хладната повърхност на огледалото.

– Нима има нещо лошо в това, че искам да съм красива и другите да ме забелязват? Грам полза не виждам в това да съм свито цвете в ъгъла. Такива цветя в крайна сметка умират, защото не може да ги достигне слънчевата светлина. – Тя разресваше дългите си мигли с четчицата на спиралата, докато излагаше доводите си с достойнството на мъдър философ, разкриващ смисъла на живота.

– Вероятно си права. – Той отмести пръстите си от кожата й и ги скри зад гърба си, докато изучаваше отражението й в стъклото. – Но не бих казал, че имаш нужда от допълнителни средства, за да привличаш внимание. Изглеждаш прекрасно дори и без капчица грим, с вързана коса и докато чистиш с прахосмукачка или се трудиш над тенджерите в кухнята.

– Колко очарователно, няма що. – Далия прокара четката през естествено къдравата си коса за пореден път тази вечер. – Казано от тебе това никак не ми звучи като комплимент.

– Сигурен съм, че и някой от многобройните ти кавалери би споделил мнението ми, – засмя се мъжът и се оттегли с лъвско достойнство към най-близкия стол.

Момичето извъртя иронично очи, остави четката на масичката пред себе си, подчерта още веднъж аления цвят на устните си, огледа цвета на сенките си. Щом остана доволна от резултата се отпусна назад и си позволи да се наслади на гледката.

Като малка децата и възрастните често я сравняваха със Снежанка или порцеланова кукла. И тези определения ужасно подхождаха на почти неестествената й хубост. Гледана от далеч наистина изглеждаше не на място сред реалността. Перфектни къдрици от абанос, галещи тебеширено бялата кожа, пеперудени мигли, обграждащи двете малки езерца на очите й. Дългите ръце с изящни пръсти й придаваха особено достойнство, а веждите, които обичаше да вдига саркастично, бяха винаги безупречно поддържани – две нежни дъги. В осми клас, по време на първите й часове в гимназията, едно момче, което няколко месеца по-късно щяха да приютят сред уютните и топли стени на частна психиатрична клиника, се доближи до нея. В погледа му святкаха маниакални искри. Далия се усмихна нервно, тогава още не бе оформила имиджа си на „недостъпна хубавица” и не знаеше какво да прави с прекалено щедрите дарове на Природата. Просто си стоеше на чина в своето елегантно черно сако и къса пола, очарователна в своето невежество за ефекта, който оказва върху хората. А непознатият й тогава, който по-нататък щеше да назовава „психото” се приближи до нея с налудничавата си усмивка, извади от джоба си дебела игла – губерка, и без предупреждение прободе бялата ръка на момичето, което подскочи назад с тих писък и събори стола си. Ужасът и яростта наводниха синия й поглед като някаква отрова. А онзи младеж, у когото нищо на първо впечатление не издаваше кипящата лудост и неспособност да възприеме това, което наричаме реалност, само се ухили, разкривайки големите си, бели зъби.

Притискайки тънката струйка кръв върху ръката си, Далия издаде най-силния крясък в живота си.

– Какво си въобразяваш, че правиш, ненормалник?

Вниманието на всички бе приковано към зараждащата се драма, която обещаваше да се превърне в сочна градска легенда от училищния фолклор. Външно трептяха от възмущение, момичетата бяха притиснали драматично ръце към устните си, с широко разтворени очи, а момчетата – стиснали юмруци, със заплашителен огън по лицата си. И никой не смееше да направи каквото и да е. Тишината и напрежението след нейния протест сякаш ги бяха сковали в парализа.

А виновника за цялото това представление бе единствения, който остана привидно незасегнат, все с онази шантава усмивка.

– Извинявай, исках да проверя дали си истинска. Толкова си съвършена, че няма начин да си човешко същество. Ти си момиче от компютърна игра, а може и да си плод на въображението ми. Май вчера те сънувах.

Тези странни думи отключиха нещо в сърцата на наблюдателите. Девойките се хвърлиха да успокояват почти изпадналата в истерия Далия, предлагаха й кърпичките си, за да спре кръвта, искаха да я заведат при училищната сестра, трябвало да й се бие инжекция против тетанус. А двама от по-едрите представители на мъжкото съсловие сграбчиха лудото момче. Единият го държеше за ръцете и ги извиваше болезнено, докато приятелчето му удари жертвата в стомаха и лицето. И през цялото това време онзи не преставаше с ужасния си, неестествен смях. Погледът му бе устремен към разтрепераната съученичка, която беше отведена от стаята от новите й дружки. Кръвта капеше от носа му. Най-после пристигна учител, който да въведе ред и да изпрати тримата участници в боя при директора.

В следствие на тази случка, за която се говореше месеци наред, Далия стана нещо като всеобща любимка. Другите момичета вечно я наобикаляха като стражи, отвеждащи военнопрестъпник, за да я пазят от нейния зъл преследвач. По-практичните момчета упорито издирваха ключа към сърцето й. След известни усилия и подписки от страна на възмутените ученици, както и още няколко подобни инцидента, онова момче бе изключено от училище. Всички си отдъхнаха с облекчение, когато го настаниха там, където му бе мястото. С течение на годините дори името му потъна в забвение.

А тя… бавно, но сигурно разбираше какво всъщност притежава и че с малко повече хитрост и ум, от които също не бе лишена можеше да има всичко, което си поиска. До сега почти нямаше цел, която да не си е поставила, и да не е изпълнила, благодарение на комбинацията си от красота, интелигентност, дозирания й „нрав на харпия” и също тъй умерена женска капризност. Загадка в очите на повечето мъже от обкръжението й и високомерна глезла според тези, които й завиждаха. А докато те се надпреварваха да я анализират, обожават или да злобеят, наместо да се заемат със собствения си живот, нашата хубавица вървеше умело напред. Оценките на другите я ласкаеха или й бяха безразлични, но като цяло нямаха значение. Тя имаше всичко.

Е… почти всичко.

Извърна се към него и го стрелна с лукавата си усмивка, прикриваща раздразнението й. Аделин и това негово вечно ужасно спокойствие. Никога не го бе виждала да се ядосва за каквото и да било, от деня, в който се срещнаха. Така далечен ден… и сякаш вчера.

– Забравих да те уведомя, принцесо, че днес пак те търсиха по телефона. За какво изобщо ти е този мобилен, като почти никога не отговаряш на него? – Междувременно той бе разтворил една книга, почиваща до този момент върху нощната масичка и майсторски се преструваше, че говори с момичето между другото.

Далия се изправи от стола и тръгна към него с величествената походка на манекенка. Но на Аделин му се струваха доста по-пленителни мастилените букви върху снежните листи по страниците. Тя се надигна на пръсти и се настани на ръба на масата с изкусително кръстосани крака. Черната й рокля, стигаща до коляното леко се повдигна, разкривайки гълъбово сивото на чорапогащника й. Въздъхна тихо и се подпря на длани.

– Кой беше този път? Борис не се ли отказа вече да ме търси? – Не се бе усетила кога колекционирането на разбити мъжки сърца й стана хоби. Един от последните разочаровани я беше предупредил, че някой ден и тя ще си намери майстора. Изобщо не подозираше, че тя вече го бе срещнала… преди години… през един чуден есенен следобед.

– Вероятно за него става въпрос. – Аделин вдигна очи от книгата и й намигна. – Водила си го веднъж тук, преди два-три месеца. Висок, тъмнорус, с късо подстригана коса, която подозрително ми напомняше на коприна и огнено черни очи. Сякаш щеше да ме прониже с поглед. Личеше му че изгаря от ревност и малко му трябва да скочи, за да ме удуши. Днес, докато говорихме физически усещах вибрациите на яростта му, в този дрезгав глас. Кой би помислил, че някой така нежно изглеждащ крие такъв адски темперамент? – Въздъхна и най-накрая удостои любимката си с поглед, пълен с възхищение. Посегна да отмести една от къдриците от челото й и добави самодоволно. – Мой тип мъж.

Тя го изгледа яростно и отблъсна ръката му със съскане.

– Можеш да го вземеш, когато си пожелаеш! Не ми е притрябвал! Помолих го да спре да ме търси, но той не ще и да чуе. Мислех, че човек, занимаващ се с наука ще има малко повече здрав разум, а се оказа по-безнадежден и от най-откачените поети и музиканти с които съм излизала. – Тя се загледа в перления си маникюр.

– Не е трудно за един млад мъж с малко по-гореща кръв да забрави какво изобщо означава това „здрав разум”, когато попадне под радиационния ефект на моята малка харпия. Защо винаги си толкова жестока с бедните влюбени сърца? – Той повдигна вежда, сякаш не бе съвършено наясно с отговора.

– Виновна ли съм, че тъй лесно се отегчавам? – проточи невинно Далия. – Първите няколко седмици всичко е прекрасно, интересно и вълнуващо. А после губя интерес. Напълно. Поне съм достатъчно честна. Това, че някои хора не умеят да се оттеглят с достойнство не е мой проблем. – Започна да играе с висящото около шията й бижу във формата на звезда.

– Все някой ден и ти ще обикнеш някого и ще ти се прииска да останеш с него за дълго. Няма как да избягаш от това.

Тук вече тя не издържа. Напиращият в гърдите й гняв имаше нужда от освобождаване. Почти на всеки няколко месеца изживяваха подобна сцена, когато ролята на „любимка” й омръзнеше. Хвана книгата от ръката му, затвори я с трясък и я отстрани, след което го сграбчи за ризата и се наведе към него.

– Напълно осъзнаваш, че този който искам и който винаги съм искала си ти! Ще съм ти благодарна, ако спреш да се правиш на ударен. Достатъчно умен и наблюдателен си. – Знаеше, че такива избухвания са проява на слабост. Знаеше, че губи. Но на моменти отчаянието й идваше в повечко.

– Знам… – Аделин се усмихна тъжно. – А ти, мила, също си достатъчно умна, за да знаеш, че не можеш да ме имаш.

Далия отпусна хватката си и прехапа болезнено устни, размазвайки червилото си. Потрепери леко и се отдръпна от него, като му обърна гръб. Пак отиде до огледалото, за да си нанесе наново аления цвят. Стараеше се да овладее сълзите, напиращи в очите й. Трябваше отдавна да се е примирила. Трябваше.

– Да, наясно съм. Ти харесваш мъже. Сто пъти би предпочел компанията на някой като Борис наместо моята.

– Не ставай дете, моля те! Подобно твърдение е прекалено драматично и подхожда повече на някоя евтина сапунена опера. Ти си ужасно важна за мен и дори стотици прелестни младежи с пламенен нрав не могат да заемат мястото ти. – Стана, приглади назад кестенявите си коси и се доближи предпазливо до съсредоточената млада жена. – Жесток съм с теб. Отвратителен егоист съм, задето те държа толкова близко до себе си, а не ти давам това, което сърчицето ти тъй страстно желае. Обаче замисли се за момент. Дори да бях нормален мъж, дори да те възприемах другояче… нямаше ли да ти стана скучен, когато се превърна просто в поредния, хлътнал по теб? Още един от обожателите ти? – Той я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.

– Не! – заяви тя твърдо, но после се разколеба. – Да… Може би. Защо само покрай теб ставам толкова несигурна за всичко? И защо… защо вечно искам това, което не мога да имам? Защо забраненият плод винаги ми се струва по-сладък от всичко друго?

– Състезателна натура си. В момента не осъзнаваш, че дори не съм аз това, което искаш, а победата. Някой ден, като разбереш, че няма начин да притежаваш всичко, ще се почувстваш по-добре. И ще разкриеш истинските си желания. Всяка капризна принцеса рано или късно трябва да слезе от трона си.

– Ти и твоите вечни философии! – засмя се горчиво Далия. – Винаги ще намериш начин да ме изкараш лошо и капризно дете.

– Капризно – със сигурност, ала не и лошо. Знам, че у тебе още има невинност, въпреки всичките усилия, които хвърляш в бохемския и разгулен живот. Имаш и потенциал за зрялост, който се надявам някой ден да даде най-прекрасните цветове. Затова ми е така трудно да те отпратя… а би било по-добре за теб да не живееш повече в илюзия, че някой ден може да се променя. Толкова си ми скъпа. За всичките тези години откакто се познаваме ми беше сестричка, майка, дъщеря, приятелка и утешителка… Толкова роли в едно така крехко тяло.

– Всякаква… но не и любовница.

– Не бих рискувал да унищожа това, което имам с теб чрез едно безсмислено и безпредметно чукане. – Девойката със сините очи премигна изненадано.

– Не ти е в стила да употребяваш такива вулгарни изрази, благородни* мой. – Шегата с името му нагарчаше от ирония.

– Независимо от всички стереотипи, определящи хора като мен, независимо от възпитанието ми, дадено от една твърде романтична жена, преди всичко съм човек, който обича да назовава нещата с истинските им имена. Дори да са грозни и брутални, дори да будят отвращение. Нима очакваш да кажа „правене на любов”? Малко ме познаваш.

– Да, аз мисля само за себе си. Принуждавам те да правиш нещо, което чисто и просто не ти е в природата и дори да постигна целта си ще се получи гротескно. Прав си. Съжалявам, че съм такова дете. А сега стига приказки и да вървим, че ще закъснеем за представлението! – Тя вкара наставническия си тон, усмихна се пресилено, целуна го по бузата и след това се насочи към фоайето на просторния им апартамент. – Отивам да си облека палтото.

Аделин остана за няколко минути, скрит зад кадифените пердета и загледан през прозореца към току-що падналия сняг. Откъсна се от транса си, когато малката му „харпия” го повика раздразнено от другата стая.

Не спираше да мисли за деня, в който я срещна за първи път.

* Аделин – благородeн (от старогермански adal – благородeн).

Photo source: http://mollov.blogs.uni-plovdiv.bg