Изкушението – I-ва част


Тази новела вече е публикувана по хиляда други сайтове и блогове. Вероятно се оливам от повторения. Така да бъде. Но тъй като напоследък Хрониките на графинята е основното ми занимание, съответно има по-широк читателски кръг, и си казах… защо да не я пусна и тук. По мое скромно мнение е едно от най-добрите ми неща. Дали е така, ще се произнесат други.

– Суета на суетите, всичко е суета! – дълбокият, кадифен глас, придружен от заразителен смях стресна леко девойката в черната рокля. Тя се извърна рязко, кукленските й къдрици прошумоляха, очарователни в своята непокорност, а плътните й, пухкави устни се свиха в театрално нацупване. Скръсти ръце пред гърдите си и тропна леко с токчето на високата си, бална обувка.

– Мъжът, застанал на прага, закопчаваше ризата си и се усмихна както само той можеше. Знаеше как да го направи така, че да й спре дъха и често го използваше, за да я дразни. Тъкмо се оставяше да бъде отнесена от магнетичния чар, когато я връщаше от рая на опиянението право на твърдата земя с някоя саркастична реплика. Точно както сега.

– Прекрасна си… когато така упорито се мъчиш да се правиш на жена, а все още си невинно момиченце.

Очите й с цвета на морето в ясен слънчев ден придобиха нюанс на искрометно сиво. При такива случаи обикновено потвърждаваше думите му с някоя детинска постъпка. Красавицата сграбчи първата попаднала й шнола от тоалетната масичка и го замери с нея. И както обикновено се целеше неточно, а дребния, лъскав предмет се удари в стената и отхвръкна настрани. Тя изсумтя, извърна се и се настани с обработена грация върху стола пред огледалото с все още скръстени ръце. Продължи да се любува на отражението си и се престори, че не му обръща внимание, макар да усещаше всяко негово движение с изострените си за присъствието му сетива. Можеше да го усети навсякъде, дори да не го виждаше, дори да не произнесеше и една дума. Вероятно така се случва, когато познаваш някого от толкова дълго време, а ежедневието му е така плътно преплетено в твоето, че е станал неделима частица от теб. Дори когато сте разделени.

Той прекоси стаята с тиха, котешка стъпка, а на нея й се стори, че подсмихването му отеква в стените. Опита се да не показва вълнение щом ръцете му полегнаха върху голите й рамене, ала това бе неизбежно. И никак не й харесваше. Повечето хора я възприемаха като загадка, сложно, мистериозно и леко капризно видение от друг свят. Само на него му бе ясна, бе в състояние да предвиди всяка една от реакциите й, настроенията, състоянията. С нищо не можеше да го изненада.

– Всеки път се гласиш така усърдно, все едно отиваш на конкурс за красота, а не на театър. – Топлите му кафяви очи срещнаха нейните сини върху хладната повърхност на огледалото.

– Нима има нещо лошо в това, че искам да съм красива и другите да ме забелязват? Грам полза не виждам в това да съм свито цвете в ъгъла. Такива цветя в крайна сметка умират, защото не може да ги достигне слънчевата светлина. – Тя разресваше дългите си мигли с четчицата на спиралата, докато излагаше доводите си с достойнството на мъдър философ, разкриващ смисъла на живота.

– Вероятно си права. – Той отмести пръстите си от кожата й и ги скри зад гърба си, докато изучаваше отражението й в стъклото. – Но не бих казал, че имаш нужда от допълнителни средства, за да привличаш внимание. Изглеждаш прекрасно дори и без капчица грим, с вързана коса и докато чистиш с прахосмукачка или се трудиш над тенджерите в кухнята.

– Колко очарователно, няма що. – Далия прокара четката през естествено къдравата си коса за пореден път тази вечер. – Казано от тебе това никак не ми звучи като комплимент.

– Сигурен съм, че и някой от многобройните ти кавалери би споделил мнението ми, – засмя се мъжът и се оттегли с лъвско достойнство към най-близкия стол.

Момичето извъртя иронично очи, остави четката на масичката пред себе си, подчерта още веднъж аления цвят на устните си, огледа цвета на сенките си. Щом остана доволна от резултата се отпусна назад и си позволи да се наслади на гледката.

Като малка децата и възрастните често я сравняваха със Снежанка или порцеланова кукла. И тези определения ужасно подхождаха на почти неестествената й хубост. Гледана от далеч наистина изглеждаше не на място сред реалността. Перфектни къдрици от абанос, галещи тебеширено бялата кожа, пеперудени мигли, обграждащи двете малки езерца на очите й. Дългите ръце с изящни пръсти й придаваха особено достойнство, а веждите, които обичаше да вдига саркастично, бяха винаги безупречно поддържани – две нежни дъги. В осми клас, по време на първите й часове в гимназията, едно момче, което няколко месеца по-късно щяха да приютят сред уютните и топли стени на частна психиатрична клиника, се доближи до нея. В погледа му святкаха маниакални искри. Далия се усмихна нервно, тогава още не бе оформила имиджа си на „недостъпна хубавица” и не знаеше какво да прави с прекалено щедрите дарове на Природата. Просто си стоеше на чина в своето елегантно черно сако и къса пола, очарователна в своето невежество за ефекта, който оказва върху хората. А непознатият й тогава, който по-нататък щеше да назовава „психото” се приближи до нея с налудничавата си усмивка, извади от джоба си дебела игла – губерка, и без предупреждение прободе бялата ръка на момичето, което подскочи назад с тих писък и събори стола си. Ужасът и яростта наводниха синия й поглед като някаква отрова. А онзи младеж, у когото нищо на първо впечатление не издаваше кипящата лудост и неспособност да възприеме това, което наричаме реалност, само се ухили, разкривайки големите си, бели зъби.

Притискайки тънката струйка кръв върху ръката си, Далия издаде най-силния крясък в живота си.

– Какво си въобразяваш, че правиш, ненормалник?

Вниманието на всички бе приковано към зараждащата се драма, която обещаваше да се превърне в сочна градска легенда от училищния фолклор. Външно трептяха от възмущение, момичетата бяха притиснали драматично ръце към устните си, с широко разтворени очи, а момчетата – стиснали юмруци, със заплашителен огън по лицата си. И никой не смееше да направи каквото и да е. Тишината и напрежението след нейния протест сякаш ги бяха сковали в парализа.

А виновника за цялото това представление бе единствения, който остана привидно незасегнат, все с онази шантава усмивка.

– Извинявай, исках да проверя дали си истинска. Толкова си съвършена, че няма начин да си човешко същество. Ти си момиче от компютърна игра, а може и да си плод на въображението ми. Май вчера те сънувах.

Тези странни думи отключиха нещо в сърцата на наблюдателите. Девойките се хвърлиха да успокояват почти изпадналата в истерия Далия, предлагаха й кърпичките си, за да спре кръвта, искаха да я заведат при училищната сестра, трябвало да й се бие инжекция против тетанус. А двама от по-едрите представители на мъжкото съсловие сграбчиха лудото момче. Единият го държеше за ръцете и ги извиваше болезнено, докато приятелчето му удари жертвата в стомаха и лицето. И през цялото това време онзи не преставаше с ужасния си, неестествен смях. Погледът му бе устремен към разтрепераната съученичка, която беше отведена от стаята от новите й дружки. Кръвта капеше от носа му. Най-после пристигна учител, който да въведе ред и да изпрати тримата участници в боя при директора.

В следствие на тази случка, за която се говореше месеци наред, Далия стана нещо като всеобща любимка. Другите момичета вечно я наобикаляха като стражи, отвеждащи военнопрестъпник, за да я пазят от нейния зъл преследвач. По-практичните момчета упорито издирваха ключа към сърцето й. След известни усилия и подписки от страна на възмутените ученици, както и още няколко подобни инцидента, онова момче бе изключено от училище. Всички си отдъхнаха с облекчение, когато го настаниха там, където му бе мястото. С течение на годините дори името му потъна в забвение.

А тя… бавно, но сигурно разбираше какво всъщност притежава и че с малко повече хитрост и ум, от които също не бе лишена можеше да има всичко, което си поиска. До сега почти нямаше цел, която да не си е поставила, и да не е изпълнила, благодарение на комбинацията си от красота, интелигентност, дозирания й „нрав на харпия” и също тъй умерена женска капризност. Загадка в очите на повечето мъже от обкръжението й и високомерна глезла според тези, които й завиждаха. А докато те се надпреварваха да я анализират, обожават или да злобеят, наместо да се заемат със собствения си живот, нашата хубавица вървеше умело напред. Оценките на другите я ласкаеха или й бяха безразлични, но като цяло нямаха значение. Тя имаше всичко.

Е… почти всичко.

Извърна се към него и го стрелна с лукавата си усмивка, прикриваща раздразнението й. Аделин и това негово вечно ужасно спокойствие. Никога не го бе виждала да се ядосва за каквото и да било, от деня, в който се срещнаха. Така далечен ден… и сякаш вчера.

– Забравих да те уведомя, принцесо, че днес пак те търсиха по телефона. За какво изобщо ти е този мобилен, като почти никога не отговаряш на него? – Междувременно той бе разтворил една книга, почиваща до този момент върху нощната масичка и майсторски се преструваше, че говори с момичето между другото.

Далия се изправи от стола и тръгна към него с величествената походка на манекенка. Но на Аделин му се струваха доста по-пленителни мастилените букви върху снежните листи по страниците. Тя се надигна на пръсти и се настани на ръба на масата с изкусително кръстосани крака. Черната й рокля, стигаща до коляното леко се повдигна, разкривайки гълъбово сивото на чорапогащника й. Въздъхна тихо и се подпря на длани.

– Кой беше този път? Борис не се ли отказа вече да ме търси? – Не се бе усетила кога колекционирането на разбити мъжки сърца й стана хоби. Един от последните разочаровани я беше предупредил, че някой ден и тя ще си намери майстора. Изобщо не подозираше, че тя вече го бе срещнала… преди години… през един чуден есенен следобед.

– Вероятно за него става въпрос. – Аделин вдигна очи от книгата и й намигна. – Водила си го веднъж тук, преди два-три месеца. Висок, тъмнорус, с късо подстригана коса, която подозрително ми напомняше на коприна и огнено черни очи. Сякаш щеше да ме прониже с поглед. Личеше му че изгаря от ревност и малко му трябва да скочи, за да ме удуши. Днес, докато говорихме физически усещах вибрациите на яростта му, в този дрезгав глас. Кой би помислил, че някой така нежно изглеждащ крие такъв адски темперамент? – Въздъхна и най-накрая удостои любимката си с поглед, пълен с възхищение. Посегна да отмести една от къдриците от челото й и добави самодоволно. – Мой тип мъж.

Тя го изгледа яростно и отблъсна ръката му със съскане.

– Можеш да го вземеш, когато си пожелаеш! Не ми е притрябвал! Помолих го да спре да ме търси, но той не ще и да чуе. Мислех, че човек, занимаващ се с наука ще има малко повече здрав разум, а се оказа по-безнадежден и от най-откачените поети и музиканти с които съм излизала. – Тя се загледа в перления си маникюр.

– Не е трудно за един млад мъж с малко по-гореща кръв да забрави какво изобщо означава това „здрав разум”, когато попадне под радиационния ефект на моята малка харпия. Защо винаги си толкова жестока с бедните влюбени сърца? – Той повдигна вежда, сякаш не бе съвършено наясно с отговора.

– Виновна ли съм, че тъй лесно се отегчавам? – проточи невинно Далия. – Първите няколко седмици всичко е прекрасно, интересно и вълнуващо. А после губя интерес. Напълно. Поне съм достатъчно честна. Това, че някои хора не умеят да се оттеглят с достойнство не е мой проблем. – Започна да играе с висящото около шията й бижу във формата на звезда.

– Все някой ден и ти ще обикнеш някого и ще ти се прииска да останеш с него за дълго. Няма как да избягаш от това.

Тук вече тя не издържа. Напиращият в гърдите й гняв имаше нужда от освобождаване. Почти на всеки няколко месеца изживяваха подобна сцена, когато ролята на „любимка” й омръзнеше. Хвана книгата от ръката му, затвори я с трясък и я отстрани, след което го сграбчи за ризата и се наведе към него.

– Напълно осъзнаваш, че този който искам и който винаги съм искала си ти! Ще съм ти благодарна, ако спреш да се правиш на ударен. Достатъчно умен и наблюдателен си. – Знаеше, че такива избухвания са проява на слабост. Знаеше, че губи. Но на моменти отчаянието й идваше в повечко.

– Знам… – Аделин се усмихна тъжно. – А ти, мила, също си достатъчно умна, за да знаеш, че не можеш да ме имаш.

Далия отпусна хватката си и прехапа болезнено устни, размазвайки червилото си. Потрепери леко и се отдръпна от него, като му обърна гръб. Пак отиде до огледалото, за да си нанесе наново аления цвят. Стараеше се да овладее сълзите, напиращи в очите й. Трябваше отдавна да се е примирила. Трябваше.

– Да, наясно съм. Ти харесваш мъже. Сто пъти би предпочел компанията на някой като Борис наместо моята.

– Не ставай дете, моля те! Подобно твърдение е прекалено драматично и подхожда повече на някоя евтина сапунена опера. Ти си ужасно важна за мен и дори стотици прелестни младежи с пламенен нрав не могат да заемат мястото ти. – Стана, приглади назад кестенявите си коси и се доближи предпазливо до съсредоточената млада жена. – Жесток съм с теб. Отвратителен егоист съм, задето те държа толкова близко до себе си, а не ти давам това, което сърчицето ти тъй страстно желае. Обаче замисли се за момент. Дори да бях нормален мъж, дори да те възприемах другояче… нямаше ли да ти стана скучен, когато се превърна просто в поредния, хлътнал по теб? Още един от обожателите ти? – Той я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.

– Не! – заяви тя твърдо, но после се разколеба. – Да… Може би. Защо само покрай теб ставам толкова несигурна за всичко? И защо… защо вечно искам това, което не мога да имам? Защо забраненият плод винаги ми се струва по-сладък от всичко друго?

– Състезателна натура си. В момента не осъзнаваш, че дори не съм аз това, което искаш, а победата. Някой ден, като разбереш, че няма начин да притежаваш всичко, ще се почувстваш по-добре. И ще разкриеш истинските си желания. Всяка капризна принцеса рано или късно трябва да слезе от трона си.

– Ти и твоите вечни философии! – засмя се горчиво Далия. – Винаги ще намериш начин да ме изкараш лошо и капризно дете.

– Капризно – със сигурност, ала не и лошо. Знам, че у тебе още има невинност, въпреки всичките усилия, които хвърляш в бохемския и разгулен живот. Имаш и потенциал за зрялост, който се надявам някой ден да даде най-прекрасните цветове. Затова ми е така трудно да те отпратя… а би било по-добре за теб да не живееш повече в илюзия, че някой ден може да се променя. Толкова си ми скъпа. За всичките тези години откакто се познаваме ми беше сестричка, майка, дъщеря, приятелка и утешителка… Толкова роли в едно така крехко тяло.

– Всякаква… но не и любовница.

– Не бих рискувал да унищожа това, което имам с теб чрез едно безсмислено и безпредметно чукане. – Девойката със сините очи премигна изненадано.

– Не ти е в стила да употребяваш такива вулгарни изрази, благородни* мой. – Шегата с името му нагарчаше от ирония.

– Независимо от всички стереотипи, определящи хора като мен, независимо от възпитанието ми, дадено от една твърде романтична жена, преди всичко съм човек, който обича да назовава нещата с истинските им имена. Дори да са грозни и брутални, дори да будят отвращение. Нима очакваш да кажа „правене на любов”? Малко ме познаваш.

– Да, аз мисля само за себе си. Принуждавам те да правиш нещо, което чисто и просто не ти е в природата и дори да постигна целта си ще се получи гротескно. Прав си. Съжалявам, че съм такова дете. А сега стига приказки и да вървим, че ще закъснеем за представлението! – Тя вкара наставническия си тон, усмихна се пресилено, целуна го по бузата и след това се насочи към фоайето на просторния им апартамент. – Отивам да си облека палтото.

Аделин остана за няколко минути, скрит зад кадифените пердета и загледан през прозореца към току-що падналия сняг. Откъсна се от транса си, когато малката му „харпия” го повика раздразнено от другата стая.

Не спираше да мисли за деня, в който я срещна за първи път.

* Аделин – благородeн (от старогермански adal – благородeн).

Photo source: http://mollov.blogs.uni-plovdiv.bg

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s