Изкушението – V-та част


Photo source: http://www.corbisimages.com

V

Знаеше, че най-вероятно става жалък. Знаеше, че трябва да се откаже и да преглътне загубата с достойнство. Бе водил спор със себе си в продължение на часове и бе изтъкнал един куп аргументи защо не трябва да си губи времето с хора като нея. И все пак ето го – седи пред вратата й като последен глупак и я чака да се прибере. Принизен до нивото на мъжете, които винаги бе презирал. Никога не се бе молил на когото и да е.

Невероятно се случи. Борис най-сетне си намери майстора и то в лицето на най-неочаквания противник. Преди няколко месеца дори идеята една дребничка актриса да преобърне всичките му представи за света и да го направи на глупак му се струваше смехотворна. Винаги той казваше „сбогом” и оставяше отсрещната страна да се оправя както може. Считаше ръцете си за измити, а себе си – чист пред съвестта си. Веднъж едно момиче разви маниакална потребност към него, независимо, че отдавна й бе изяснил, че няма да се съберат. Отне му доста усилия да се отърве от нея, като през цялото време си мислеше колко са неразумни представителките на нежния пол.

През часовете, в които вардеше пред вратата на апартамента, където Далия живееше с онзи смахнат тип, си даде сметка, че хубаво е предизвиквал съдбата. И ето го отмъщението, идващо под най-неочаквана форма. Като се замислеше бе съвършено логично най-нетипичната за него жена да му влезе в главата като някакъв проклет Троянски кон.

Негов приятел от детинство следваше режисура (за което бе отнесъл доста солени подигравки от страна на Борис) и преди около месец го покани на купон на НАТФИЗ в някакво общежитие в Студентски град. Отиде без каквито и да е очаквания тъй като не се имаше особено с т.нар „хора на изкуството”. Два пъти бе излизал с подобни жени – една писателка и една художничка. И двете го отегчиха до смърт със своята претенциозност, а той отвърна на жеста им с подробни обяснения по сложна физика. В крайна сметка, когато видеха, че общуването на вербално ниво е пълна катастрофа решаваха да си спестят болката и да го пренесат на сексуално. Но и там девойките бяха отчайващо дървени.

Но онази вечер Борис нямаше планове, току-що бе преминал през доста тежка сесия, която го остави без съпротивителни сили, така че се остави да бъде убеден. Купонът се провеждаше в читалнята на етажа, която никога не се използваше по предназначение. Зърна Далия още от прага на помещението. Носеше елегантен панталон, подчертаващ дългите й крака и вишненочервена риза с бухнали ръкави, чийто ярък цвят веднага привлече вниманието му. Девойката му се стори доста хубавка (рядко използваше думи като „красива”, защото всеки път когато споделяше с някоя жена възхищението си от външния й вид тя си вирваше носа и се налагаше да я сваля от облаците). Реши, че ще е лесна хапка и че в крайна сметка няма какво друго да прави тук, защо да не даде още един шанс на „артистките”?

Небрежно мина покрай масата с напитки в просторната стая и си сипа щедро количество бира. Тъкмо си проправяше път към непознатата, която разговаряше с друга гостенка, когато някакъв палячо, явно вече попрекалил с водките, го спъна. Борис загуби равновесие и изля по-голямата част от съдържанието върху сладката ризка на набелязаната от него жертва. Тя изглеждаше порядъчно стресната, а когато първоначалния шок се изпари го изгледа толкова злобно, че кръвта му се смрази. Усещането бе сякаш най-красивата порцеланова кукла от някой магазин внезапно е оживяла и се носи към него със зловещо пламнали очи. Почувства се като част от най-кошмарния трилър, който бе гледал. Разтърси рязко глава, за да се опомни. Някакво момиченце не трябва да го кара да губи ума и дума.

– Тук не е ли частта, в която трябва да кажеш колко много се извиняваш и колко си тромав? – тя скръсти ръце пред гърдите си, погледна го предизвикателно и се усмихна с леко презрение.

За първи път не знаеше какво да каже пред момиче. Тази дяволица съвсем го бе хванала неподготвен. Изтърси първото, което му хрумна.

– А защо не частта, в която ти предлагам да свалиш тази миришеща на бира блуза?

Тя се позасмя тихо, макар да усещаше как гневът вибрира в цялото й същество. Направи най-неочаквания жест, с едно бавно и (дали?) съблазнително движение разкопча двете най-горни копчета на ризата си, разкривайки съвсем малко от бялата плът на гърдите си.

– А ти имаш ли какво да ми предложиш в замяна? – прекара език по алените си устни.

– Все нещо ще измислим, хубавице! – той се опита да се държи наперено, макар вътрешно да бе ужасен. Бе я помислил за чернокосия вариант на кукла Барби, а тя се бе оказала същински демон. Не можеше да откъсне поглед от малкото пространство между гърдите й. Тя се разсмя още по-високо.

– Уважавам мъже, които ме гледат в очите. – Борис усети как се изчервява и рязко извърна поглед, сякаш бе дете, хванато да бърка в хладилника. – Съмнявам се тази тениска на Canibal Corpse да ми отива особено. – Прокара бялата си ръка с дълъг, изящен маникюр по гръдния му кош и леко го одраска. Тъкмо щеше да измисли някакъв остроумен отговор, когато непознатата девойка се дръпна, подмина го грациозно и му помаха с отработено движение. – Като измислиш някакъв отговор, с който да ми демонстрираш превъзходството си, може и да пробваш да ме намериш. Беше ми безкрайно приятно.

Проточи иронично думата „безкрайно” и преди стреснатия младеж да каже нещо се изгуби сред тълпата.

– Запозна ли се вече с „принцесата”? – той подскочи от звука на гласа на приятеля си, застанал зад него с чаша водка с кола и типичната си загадъчна усмивка. – Голяма работа е, а?

– Иска ли питане. Напоследък рядко се натъквам на девойки с характер. – Той изтри потта от челото си.

– Един съвет, Боре, по-добре стой далеч от нея. Страхотно момиче е, но е и голяма любовчийка. Не се задържа с един за дълго време. Сърбал съм й попарата, и не само аз.

– Какво пък толкова, няма да се женя за нея? – вдигна вежди русият. – Да не би да ревнуваш? Стига, пич, няма да се караме за жени. Пък и си имаш вече страхотна жена, за какво…

– О, не ме разбирай погрешно. Прави каквото щеш, не си малък. – Приятелят му прокара ръка през косите си и си сипа още водка. – А и дори тя да пожелае да се съберем отново, което е в зоната на фантастиката, не бих приел за нищо на света. Та, считай се за предупреден.

– Сериозно ме подценяваш, пич. Наистина ли ти приличам на глупаво момченце, което ще се влюби в някаква си с кукленска физиономия.

Усети леко потупване по рамото от изящен маникюр. Познатото усещане го разтърси до мозъка на костите и той се извърна с уплаха. Предишното му самоуверено поведение се бе изпарило.

Тя стоеше зад него с двусмислена усмивка и протегната чаша бира. Бе сменила вишнената блуза с черна, с дълбоко изрязано деколте и сребристи нишки. Ефектът бе хипнотизиращ. Това момиче как очакваше да го гледа в горните очи? Не че и те бяха за изпускане.

– Кукленската физиономия се казва Далия. И тъй като вие, господине, бяхте особено щедър с бирата си, реших, че трябва да ви върна жеста. – Тя замахна с едно рязко движение сякаш щеше да го залее и той се дръпна с ужас. Момичето се подсмихна и спря малко преди пенливата течност да го изпръска. Пое ръката му и обви пръстите му около чашата. След което се отстрани и намигна весело. – Без лоши чувства.

– Забавлявайте се, деца. – заяви тържествено домакина и се оттегли. – Отивам да раздавам правосъдие и другаде.

„Чудесно! Малката птичка сама падна в капана!”, мислеше си самодоволно той, докато я водеше към масата, за да си сипе и тя нещо. Мразеше да се чувства като алкохолик.

За съжаление и този път си бе направил криво сметките. До края на нощта се надпреварваха в това кой е по-устат, а когато си почиваха от словесните беседи тя не спираше да подклажда сексуално напрежение у него. Към пет сутринта му заяви, че трябва да си тръгва, защото на следващия ден има работа и иска да поспи няколко часа. Тогава той направи най-фаталната грешка в живота си. Попита я дали ще се видят отново. Сам се бе насадил в ролята на този, който търси и в същата минута му се прищя да се срита. Тогава тя се усмихна, извади червилото от малката си чантичка, хвана го за ръката и надраска телефонния си номер върху кожата му.

– Съжалявам, че не мога да ти клипна, ама нали съм си глупава кукличка – забравих си кукленското телефонче вкъщи. – Усмихна се хитро и се протегна, сякаш щеше да го целуне по устните. Дъхът му се учести така, сякаш това бе първата му целувка с момиче. Но в последния момент малката вещица отклони траекторията на главата си и Борис получи само леко докосване по бузата си. – Обади ми се някой път… ако смееш.

Това си бе откровено предизвикателство и за него бе въпрос на чест да я потърси отново. А тя се оказа още по-дяволита отколкото бе подозирал. Успя да си открадне една целувка едва на четвъртата среща. А секс правиха чак седмица и половина по-късно, което в личния му свят бе същински тормоз. Ако бе малко по-голям простак щеше чисто и просто да я хване за косата като типичен праисторически мъж и да получи каквото иска. Обаче тази сладка игра на флирт… някак си му харесваше. Вече имаше мокри сънища с нея, което не му се бе случвало с абсолютно никоя от завоеванията.

Тя склони да го пусне в „портите на Рая” през една безкрайно прозаична сряда, докато седяха на чай с ром в кафене до Ректората на Софийския университет. Типично в неин стил да е толкова непредсказуема. Просто се протегна, прокара дългите си нокти по лакътя му и облиза устни.

– Искаш ли да отидем у нас? Имам по-хубав ром от тази боза тук.

Искаше ли питане! Той предпочиташе да отидат в неговата квартира, тъй като съквартирантът му тази вечер бе на гости при гаджето си и разполагаше с цели две нощи свобода. Но бе получил някакъв пробив в системата й и не смяташе да пропуска възможността.

Когато пристъпиха в луксозния апартамент, в който той влезе плахо и неуверено, Аделин си бе вкъщи, рисуваше и клатеше леко глава в ритъм с гласа на някаква джаз певица, чието име Борис не знаеше. Той погледна Далия въпросително.

– О, заради него ли? Въобще не се притеснявай! – засмя се тя и се облегна на прага на всекидневната. – Непрекъснато си водим любовници вкъщи. Мястото е достатъчно голямо, че да не си пречим един на друг.

– Аха… – измърмори недоволно той. Не му харесваше идеята този тип да им свети, дори на две стаи разстояние. От пръв поглед не го хареса, чувстваше силната му конкуренция и влиянието, което имаше над Далия. Няколко пъти бе говорила за мъжа, с когото живее с такова благоволение и обожание. За никой друг не бе разказвала с толкова много страст. Усети силна ревност и това го уплаши. Никога преди не се бе чувствал застрашен, за него ревността бе типична за слабите хора и му бе позната само на теория. Тази девойка започваше да му взима ума още преди да са спали заедно.

– Върна ли се, съкровище? – Аделин се извърна към тях и им се усмихна топло.

Борис не знаеше какво точно го дразнеше у другия мъж. На пръв поглед бе перфектен, мил, с обноски, очевидно класическо възпитание, с доловима мъжественост. Но доколкото знаеше с Далия нямаха любовна връзка, макар тя да звучеше така сякаш е влюбена. Що за мъж може да е в състояние да съжителства с подобна жена и да не я е поискал до сега? У Борис започнаха да се раждат известни подозрения.

– Да, извинявай, че те прекъснахме. Ей-сега отиваме в моята стая, само искам да взема малко ром от твоя. Нали може? – тя премигна пеперудено.

– Далия, какви са тези въпроси? Да не би да си тук от вчера? – той повдигна вежди. – Не ме предупреди, че ще имаме и гости?

– О, не се тревожи, смятам да го отвлека в стаята ми. Ще разглеждаме старите ми записи. – Очевадно това бе някакво кодирано послание между тях двамата, защото той й намигна многозначително. Борис се чувстваше все по-неудобно.

– Тъй като тази малка харпия няма да пожелае да ни представи… – той остави четката си, приближи се до тях и протегна ръка към младежа. – Аз съм Аделин Георгиев, приятно ми е, добре дошъл.

– Аз съм Борис. – Не пожела да приеме ръката му. Чувството за неприязън нарастваше с всяка изминала минута, а не можеше да си обясни защо.

Междувременно Далия бе взела бутилка скъп ром, хвана по-младия мъж за ръката и го поведе към коридора. – До по-късно, Аделине, тази вечер е твой ред да готвиш.

– Както кажете, господарке – иронизира я той и се върна към платното си.

Въпреки неприятната среща последвалата вечер с нея си струваше всички мъки. Личеше си, че е доста опитна и знае какво да направи, за да го докара до сладък екстаз. Зачуди се колко ли мъже е имала преди него. Още едно нарушено правило. Никога не се интересуваше от миналото. Проклета да е тази изкусителка!

Последва още една хубава седмица, през която обаче установи, че тя охладнява към него. Бе станала по-нервна, обичайната й ирония жилеше вместо само леко да го закача, както до сега. На няколко пъти я попита има ли някакъв проблем. Тя само му се тросна, че ако е така, щяла да му каже.

Това бе последната им среща. После спря да отговаря на обажданията му, на съобщенията му, когато й звънеше по домашния или никой не отговаряше или пък беше онзи мазен тип, който Борис намразваше все повече и повече. Съобщаваше му, че Далия не си е вкъщи и че може да й предаде нещо. При което младият мъж трясваше яростно слушалката.

Когато сподели мъката си със своя приятел от НАТФИЗ той само му се изсмя и каза, че може да се счита за зарязан. Просто така, без предупреждения, дори без телефонно обаждане. Понякога го бе правил с разни момичета, с които не му се занимаваше. Едва сега осъзнаваше колко е кофти от другата страна.

– Предупредих те да не се забъркваш с нея, ала ти послуша ли ме? – заяви сериозно бъдещия режисьор. – По-добре я забрави. Съмнявам се някой да успее да изтръгне Аделин от сърцето й. Убеден съм че скоро ще й намериш подходящ заместител.

Де да беше така лесно! Тази „връзка” и това неочаквано „скъсване” сериозно бяха подкопали увереността и самочувствието му. Вече се чувстваше едва ли не импотентен в женска компания. Все тази магьосница му бе в ума. Изигран от едно хлапе.

Ето за това седеше на вратата й. Когато паднеш толкова ниско, че стигнеш дъното се освобождаваш от всякакви условни понятия като „мъжка гордост”. Щеше да получи обяснение за цялата тази сбъркана история, каквото и да му коства.

Облегна глава на стената и притвори зачервените си от безсъние очи. Междувременно се бе срещнал с един много любопитен тип, който му разкри още по-любопитни факти около загадъчния Аделин. Съмненията му от онази първа вечер се бяха потвърдили.

Сепна се, когато чу някакви гласове, идващи от стълбището и се изправи рязко. Това бе нейния смях. Сърцето му неволно затуптя по-бързо. Ох, как мразеше това вълнение!

Стоеше там неподвижен като статуя, когато момичето с бялото кожено палто и мъжът, който бе хванала под ръка се насочиха заедно към вратата. И двамата застинаха щом го видяха. Шоуто можеше да започне.

Изкушението – IV-та част


IV

 Дани обикаляше любимата си книжарница и разсеяно си играеше с косата, увивайки кичурите около пръста си. С другата ръка плъзгаше пръст по гръбчетата на книгите, а от време на време изваждаше някоя, прочиташе написаното на гърба й и отново я връщаше на мястото й. Четенето бе голямата й слабост, но винаги, когато трябваше да избира между стотици заглавия се разкъсваше от адско колебание. Никога не бе сигурна дали прави подходящия избор. Сякаш нямаше да дойде отново другата седмица, за нова покупка. Ала винаги щом излезеше от книжарницата след половин час умуване и гърчене, усещаше как я облива вълна от разочарование. А дори още не бе прочела и ред от купената книга. Все си мислеше, че там някъде из морето от твърди корици, бели страници и мастилени букви я чака нещо по-хубаво. Нещо, което тя е отминала в блажено неведение.

И днес бе един от онези дни. Щеше й се някой ден да ги купи всичките, да бъде собственик на най-голямата библиотека, да разполага с безброй часове, за да се носи в реални и нереални светове от думи и образи. А някой ден можеше и да открие най-специалната книга.

Момичето се усмихна и отметна назад черните си къдрици. Умът й се залута към по-тривиални въпроси от рода на това как ще се прибере в убийствената жега. Бе едва началото на лятната ваканция, а тежката мараня вече я задушаваше и отегчаваше ужасно. Поредните три месеца, в които няма да й се случи нищо интересно. Но напрегнатото очакване, че може и да стане често не й даваше мира.

А какво точно очакваше и тя самата не знаеше.

Бе на тринадесет и ужасно любопитна към всичко. И имаше навика да си задава един куп неформулирани въпроси.

Тъкмо когато постави книгата на етажерката ръката й замръзна. Погледът й бе закован в един мъжки профил, точно на няколко метра разстояние от нея. Непознатият стоеше пред секцията за изкуство и старателно разглеждаше някакъв дебел албум. Беше доста висок, с леко вълнисти коси в особен кестеняв цвят, който осветен от слънчевите лъчи би изглеждал като махагонов. Морскосинята риза подчертаваше топлите му кафяви очи и придаваше някаква мекота на разсеяната усмивка, танцуваща по плътните му устни. Около очите му имаше тънка, едва забележима мрежа от бръчици, макар мъжът да не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Дългите, елегантни пръсти прелистваха бавно страниците лъскава хартия, докато се взираше съсредоточено.

Определено беше хубав, повечето жени дори биха го нарекли красив, с фини черти и одухотвореност. Но не това й направи такова силно впечатление. Сърцето й ускори ритъма си. Беше й познат… дяволски познат, а в главата й постепенно изникна спомена от преди шест години. При една обичайна неделна разходка с родителите й. Не беше възможно! Приликата бе поразителна, но каква бе вероятността да се срещнат толкова случайно? Сигурно бе друг, детските представи често са объркани и рядко съвпадат с реалността на порасналите.

Той най-вероятно дори не помнеше онази незначителна случка. Ала тя бе оставила доста трайни следи в невръстното й съзнание. Тогава бе останала запленена от високия, смешен „батко” с черното палто, който й направи най-любимата играчка за цялото й детство. И до сега държеше онази птичка на рафта над бюрото си, близо до книгите, независимо, че много хора не я харесваха. Беше й по-скъпа от всички прекрасни подаръци, получени от семейството й.

Обикновено избягваше разговорите с непознати, както я бе учила майка й. Ала този човек й се видя изпълнен с толкова доброта и детето реши, че не й е „непознат”. А и й стана много приятно някой да се държи с нея като с госпожица и да не й говори като на бебе. По този начин се държаха мнозинството от роднините й. Дани имаше цяла армия от лели, стринки и вуйни, прииждащи на талази в дома им на кафе, чай и сладки, когато нямаха какво друго да правят. Често момиченцето се чудеше как е възможно някой да има толкова много доброжелателни лели, които в същото време поразяващо й напомняха на Баба Яга. Те сякаш бяха излети от един калъп, огромни, извисяващи се над нея, шумни, с грамадни широкополи шапки и твърде пъстри рокли. Наобикаляха я, охкаха и ахкаха от възхищение, разглеждаха къдриците й и бледата кожа, радваха й се като малки деца на захарен памук. Щипеха я болезнено по бузите с кикот, който на горкото дете се струваше твърде зловещ. А после проглушаваха ушите й с пискливите си гласове с реплики от рода на „Ай какво сладко детенце, ще те изям!” и „Какво си ми пораснало момиченце, пу, пу, пу, да не ти е уроки!”. След което й връчваха поредната кукла или друга подобна „момичешка” играчка, някакъв шоколад, и се втурваха към кухнята да пият кафе с майка й. Дани оставаше в тишината на стаята си, като захвърлена залъгалка в детски кът. Но тази й самота я радваше. Приглаждаше къдриците на новата кукла, оправяше роклята й, измисляше й някакво име и я оставяше при другите, наредени старателно върху раклата. Имаше купища от тях и вече й бяха досадни до болка. Никой от многобройните глупави възрастни роднини не я бе попитал и нямаше как да знае, че предпочита книжки с картинки и грамофонни плочи с приказки пред кукли. Или че повече й харесват количките и механичните играчки. Или че въобще не обича сладко. По рождените дни, на които я канеха само ровеше из тортата си, тъй като не можеше да се насили да я изяде. Не че тя си мълчеше, определено бе дете, което знаеше как да си поиска, но й костваше доста усилия, врънкане и хленчене, та да склони майка си да направи отклонения от „правилата за момичетата”. Често се чудеше кога ще разберат, че вече не е „на тли годинки”. Още тогава й стана ясно, че щом човек порасне става безумно странен и различен. Сякаш една вечер си ляга какъвто е бил до сега и се буди променен по някаква магическа сила. Тогава й хрумна, че порастването може би не бе чак толкова добра идея.

За това младежът в черно й направи такова силно впечатление. Мислеше си какъв чудесен другар за игра би излязъл от него. А и имаше такава хубава усмивка. Нямаше търпение да мине една седмица, че отново да излязат в парка, да се срещнат и той да й разправи още много чудни истории, да й измайстори още нещо (вече се чудеше какво ли да му поиска най-напред). В уречения ден си сложи най-хубавата барета и най-новата рокля, въпреки протестите на майка си, че ще ги изцапа. Но нали бе свикнала да става както тя желае, бързо надви съпротивата. Само че него го нямаше. Дълго и безуспешно го търси, като накрая се разплака и разтревожените й родители я прибраха набързо вкъщи. След като случката се повтори през две поредни недели сериозно обмисляха да я заведат на невролог или психиатър. И тогава на Дани й стана ясно, че „чудният бати Аделин” се е появил като герой от приказките, за съвсем кратко време и пак е изчезнал в някой странен, друг свят.

Но не можа да го забрави. Щом се научи да рисува редовно скицираше портрета му, такъв какъвто го помнеше. Странно бе как с някои хора прекарваш часове наред и не ти носят нищо друго, освен отегчение. А с други си прекарал точно петнайсет минути или половин час, а те са се превърнали в най-дивната и неподлежаща на забрава част от живота ти.

Отдавна бе изгубила надежда, че някога ще го срещне. Напоследък някои момчета от обкръжението й бяха преминали от фазата на „дърпането на плитки” към плахото, срамежливо ухажване. Но в сравнение с онази кратка среща всички те й се струваха като деца. Чудеше се къде ли е сега онзи Аделин? Представяше си го в някой див и заплетен лабиринт на върха на най-високата планина на света, чийто връх бръсне коприната на небето. Мислеше си как вероятно изобретява чудни и необичайни машини, как сътворява криле за всяко малко дете, което желае да полети ниско при гълъбите или високо при орлите. А може би обикаляше из дълбоките гори, говореше си с нимфите и падналите ангели, а горските таласъми му отправяха сложни гатанки, за да го пуснат отвъд, както Сфинкса от гръцката митология. Знаеше, че е малко вероятно всичко това да е истина, ала реалността я отегчаваше. Крилете на фантазията бяха доста по-примамливи. Като стана на десет започна да записва историите за Аделин Вълшебника в една огромна тетрадка. На края на всеки разказ правеше по една негова рисунка. Усмихваше се и се надяваше понякога той да си спомня за ловеца на гълъби, дори за миг.

И ето го сега… този непознат, който така приличаше на него. Отново се почувства разкъсана от безброй колебания. Ами ако не е той, ами ако я погледне насмешливо, ами ако…? Ами ако беше той и тя изпуснеше тази възможност от глупав детски страх? Прехапа устни до кръв, събра цялата смелост, която притежаваше и я съсредоточи в сърцето си, пристъпи бавно и тежко към него и едвам-едвам продума, примряла от ужас.

– Извинете…

Той се извърна и й се усмихна, от което нещо я жегна. Тази позната усмивка, усмивка, която може да принадлежи само на едно дете на слънцето.

– Да, госпожице? – отдавна бе забравила гласа на момчето от парка, но част от нея бе убедена, че звучи точно така.

– Извинявам се много, ако греша, но… случайно името ви да е Аделин? – Никога не бе била срамежлива, но точно сега се учуди на дързостта си.

– По случайност и по приумица на майка ми, която е искала да има син благородник – да, така се казвам. – Позасмя се леко иронично. – Но прощавайте, за пореден път изпаднах в глупаво лирично отклонение. Да не би да се познаваме?

– Всъщност… ако вие сте този, за който си мисля… запознахме се като бях много малка. – Тя се изчерви като божур, погледна надолу и й се прищя земята да се разтвори. – Беше есен… аз бях едно дете с кадифена барета и гонех гълъби… ох, извинете…

– Дани? Ти ли си това? – топлите кафяви очи внезапно се разшириха от учудване и внезапно разпознаване. Направи един жест, който не бе очаквала и след сто години и от който сякаш я удари ток. Протегна пръсти и ги постави под брадичката й, за да огледа добре лицето си. – Боже, какъв слепец съм! Как можах да не те позная!

– Искате да кажете, че… ме помните? – усети как ще се разплаче от вълнение. Кой да й каже, че понякога хубавите неща се случват и в най-прозаичния летен ден?

– Как да не те помня! Не си жена, която може лесно да бъде забравена. – Тя изтръпна при споменаването на думата „жена”. И в най-смелите си мисли не се бе наричала по този начин. – Дай те огледам! – Хвана я за ръката и я завъртя, сякаш танцуваха. – Колко красива си станала и колко си пораснала! Направо ме караш да се чувствам старец. Кой би помислил, че онова ангелче ще стане такава хубава дама.

– Старец? Недей говори нелепости! А и аз не съм толкова голяма, след няколко месеца ставам на четиринайсет. – Тя бе притиснала пръсти към устните си и се смееше щастливо, радвайки се на момента.

– Представа си нямаш колко се радвам, че пак се срещнахме. – Изглеждаше искрен. Често бе наблюдавала как отдавнашни познати се поздравяват след дълга среща. Струваха й се така изкуствени. – Как си, моето момиче, какво правиш?

– Ами… аз те чаках пак да дойдеш… Много ми се щеше отново да се видим. Но ти така и не дойде. – Постара се последното да не прозвучи обвиняващо, нито пък наскърбено, но се получи по малко и от двете.

– Посипвам си главата с пепел за това, скъпа госпожице. Но определено искам да се реванширам. Избра ли си какво искаш да четеш? Считай го за подарък от мен, а след това да отидем някъде да те почерпя и да си поговорим. Всъщност каквото искаш!

– О, не, не, сигурно си имаш работа! – промълви смутено тя. Не бе се и надявала на такъв развой на нещата. – Не искам да ти се натрапвам.

– Не приемам „не” за отговор. Неучтиво е да караш една дама да те чака, особено толкова време. А и ще е голяма радост за мен. Освен ако нямаш планове с някое момче? – намигна й закачливо.

– Какво? В никакъв случай – каза сърдито момичето. Чакаше тази среща от години, а той си мислеше, че би я пропуснала заради някакво момче? Ех, тези заблудени пораснали!

– Тогава проблемът е никакъв – той се усмихна широко. – Кажи, какво си избра?

– Ами, все още нищо. – Тя се опита да си спомни набелязаните заглавия, за да не губят повече време. Искаше й се да се махнат час по-скоро от тук, преди възрастната жена в другия край на помещението да е прогорила дупка в гърба на мъжа с морскосинята риза. Гледаше ги възмутено, сякаш вършеха прелюбодеяние пред очите й.

– Тогава позволи ми да ти избера нещо? Ако не ти хареса можеш да я замениш, с която искаш книга по-късно. – И той побърза да измъкне една книга с дебела подвързия сред кратко проучване. Остана глух за протестите й, че бе прекалено скъпа.

Прекараха остатъка от жежкия летен следобед в един салон за сладолед в разговори за миналото и бъдещето и това, което се случваше между другото. Той определено имаше много повече за разказване от нея. Последните шест години бе изкарал в Англия и други европейски страни. Бе ходил за няколко месеца и в Америка. Изградил си славата на великолепен фотограф, започнал да рисува и пробил за изключително кратко време. Не смятал изобщо да се връща в родината си, дори след като получил известие за смъртта на баща си от инфаркт. Не чувствал, че тук е останало нещо за него. Все още не можел да си обясни защо една сутрин просто станал и решил да даде на миналото си още един шанс. Пошегува се, че се е прибрал специално заради нея, тъй като го е викала по телепатичен път.

В момента използвал спечеленото за откриване на своя галерия и литературно кафене към нея, с организирани четения на поезия, конкурси във всички области на изкуството и музикални вечери. Беше амбициозен проект, макар и на моменти да му се струваше, че е обречен на провал. Но бе обхванат от голям ентусиазъм, а и работата с млади и талантливи хора го вдъхновяваше.

Тя слушаше разказите му като замаяна, гледаше го сякаш бе божество от друг свят и усещаше как губи връзка с реалността. Тогава изобщо не се замисли над това, че не бе споменал и дума за жена, приятелка или каквато и да е личност, с която да е имал интимна връзка. Дори и да й направеше впечатление, вероятно щеше да си го обясни с това, че не иска да говори пред едно навлязло в пубертета момиче за неща, които биха го притеснили.

Четирите часа, които прекараха заедно й се сториха като четири минути, тъй като имаха толкова много да си кажат. Прекъсваха се и си довършваха изреченията, смееха се заедно като стари приятели. Когато дойде време да си тръгват Дани усети как в стомаха й натежава топка от олово, при мисълта, че може да минат още години преди да се срещнат отново. Колебливо го помоли да й се обажда от време на време, ако е свободен. Той се усмихна широко, пое ръката й и извади нещо от джоба си. Беше визитна картичка, около която Аделин сключи пръстите й. Момичето усети прилив на облекчение, подкрепен и от уверението му, че може да му звъни, когато поиска и че всеки вторник и четвъртък е поканена на гости, тъй като това бяха свободните му следобеди.

Бе повече отколкото смееше да мечтае.

Разделиха се около половин час преди вечерния й час, тъй като й трябваха поне двадесет минути ходене пеш, за да се прибере. Докато вървеше по улиците имаше чувството, че хвърчи. Чудеше се дали това, което изпитва е просто възхищение или е влюбена. Така и не й стана ясно какво точно означава това „да си влюбен”. Бе нещо за което всички около нея говореха, но което никой не бе в състояние да обясни без да си служи с евтини и глупаво звучащи думи.

От тогава Аделин се превърна в най-ценния човек за Дани. Всяка седмица се възползваше от поканата му и в двата дни. Той винаги се подготвяше старателно за „срещите” им. Гощаваше я щедро с чай, кафе и сладки, които твърдеше, че сам приготвя и че някой ден ще я научи как. Пускаше най-разнообразна музика, настаняваха се в удобния му хол и в продължение на часове си говореха за каквото им дойде наум. Най-често това бяха книги и театър. Покрай него разшири неимоверно кръгозора и общата си култура. Караше я да се замисля върху много неща, които преди не й бяха правили впечатление. Споделяше му за проблемите си в училище, молеше го за помощ, когато срещаше затруднения по някой предмет.

Понякога я водеше на кино или театър, заведе я до най-голямата си гордост – радващата се на успех галерия, запозна я с повечето от служителите и приятелите си.

През онези дни се престраши да му даде тетрадката си с разказите за него. Той не спря да се смее през цялото време, докато четеше драсканиците й, а тя проявяваше „нрава си на харпия” като го ръчкаше с лакът всеки път, когато й се струваше, че прекалява. Накрая й падна на колене и й сподели, че това е най-трогателния комплимент, който някога е получавал и я помоли за автограф от вътрешната страна на корицата.

Веднъж Дани излъга техните, че ще спи при приятелка, с която да учат заедно. Последната потвърди алибито й с особено старание, като после я тормози до безкрайност, докато не изтръгна признанието къде е била всъщност. А истината бе проста и прозаична: изкараха вечерта и част от нощта в гледане на стари филми, след като той й приготви страхотна вечеря. По някое време бе облегнала глава на рамото му, с надеждата, че ще прокара ръка през къдриците й, ще плъзне пръст по бузата й и ще я притегли за една класическа кино целувка. Но не, през цялото време той остана стоически вперен в екрана, държеше се така, сякаш не дочува шумоленето на косите й и учестения й дъх. След като се умориха той я сложи в стаята за гости… и това беше. Тогава си мислеше, че основната причина е предпочитанието му към по-зрели и опитни жени. Какво можеше да му даде тя? Бе само една ученичка. Представяше си го как нощем ходи в будоара на някоя загадъчна оперна певица или театрална актриса, в обляна със светлина в стил сепия стая. Тя е безумно елегантна и изискана, но и страстна и подлудяваща. Усмихва се кокетно, има перфектни маниери, интелигентна е и може да говори на всякакви теми. Знае как да съблазни който и да е мъж. Прокарва игриво пръст върху наниза от перли около шията си и с едно убийствено бавно и прелъстително движение сваля гълъбовите си ръкавици, докато свещите хвърлят особени сенки в котешките й очи. Ето такава жена си мислеше, че би харесал Аделин. Тайно си се представяше в тази роля и често разиграваше всякакви сценарии, които за нейно съжаление си оставаха само фантазия.

Не при някой друг, а при него дойде, когато онова безумно момче се нахвърли да я боде с онази игла. Да проверял дали е истинска. Забрави за всякакви порядки, просто се хвърли в прегръдките му и плака, докато не й останаха сили. За разлика от друг път, той не избягна физическия контакт и дълго я успокоява като малко дете. Обясняваше й как всеки живее в някакъв свой свят и че понякога сблъсъците между различните представи могат да бъдат болезнени. Хората не са се научили как да живеят в хармония един с друг, заради коренните различия във възприятията им. Вероятно никога няма да го научат. Тогава й каза, че най е важното е тя самата да е наясно със себе си и че подобни случки могат само да засилят силата и опита й. Тогава тя не го разбираше, понякога ги ръсеше едни такива странни философии, които може би и Аделин не осъзнаваше до край. Но се радваше на близостта му и на това, че може да разчита, че повече няма да я остави. Струваше й се така постоянен, сред променливия поток на живота и всички хора, сменящи една маска с друга със скоростта на светлината. Стараеше се да направи всичко възможно да се превърне в жената, която един ден да му бъде достойна спътница в живота.

Той й измайстори ангелски криле за един училищен маскарад, вдъхновен от някогашната й нереална детска мечта и шантавите разкази в тетрадката й.

Разказваше му за все още несръчното ухажване, на което ставаше обект в училище, искаше му съвет, когато някой й кажел, че я харесва и че иска да излезе с нея на среща. Правеше го не толкова, защото много я вълнуваха тези смешни момчета, а за да предизвика някаква ревност у него. Е, той продължаваше да се държи като по-голям брат.

Всичките й надежди, че може да привлече интереса му се сринаха, когато стана на шестнадесет и Аделин я покани на вечеря, защото според него това бе много специално число. По това време майка й Калина бе разбрала за тези тайни срещи. Веднъж дойде да поговори с „приятеля” на дъщеря си и след като се увери, че е истински кавалер даде карт бланш на Даниела да се вижда с него както пожелае. Жената, от която тя бе наследила омайния си син поглед, винаги бе била по-либералната част от семейството й.

Облече се с най-прекрасната рокля, която имаше, с голи рамене, дискретно деколте, във виненочервен цвят и покрита с черен тюл, достигаща до коленете й. Калина й помогна да си направи прическа и да си сложи грим, тъй като Дани още не бе достатъчно умела в това изкуство. Тръпнеше от нервно очакване, тъй като точно тази нощ възнамеряваше да му каже какво изпитва към него, с надеждата, че това ще стана преходна точка в отношенията им. И наистина бе така, но не в посоката, в която й се искаше на нея.

Аделин й направи няколко сърдечни комплимента с обичайната си топла усмивка, докато плъзгаше погледа си, изпълнен с възхищение. Дани притаи дъх и поруменя леко, тъй като усети, че е на прав път и това я изпълни с увереност. През цялата вечер чувстваше обичайното си опиянение още по-наситено. И това не бе само от великолепното вино, което бе поръчал.

Поднесе й букет цъфнали далии, като й сподели, че това е цветето, което най-силно му напомня за нея, и с този жест предопредели една съществена промяна в живота й. Освен цветята тя получи и красива кутия за бижута, от чието съдържание ахна. Беше прекрасно сребърно колие висящо на най-фината и нежна верижка, която бе виждала. Висулката оформяше съвършена звезда, посипана с истински диаманти и редуващи се смарагди. Тогава тя избълва, че подобно нещо е прекалено скъпо и не може да го приеме. Мислено се срита, тъй като определено не това желаеше да каже. Остатък от възпитанието й. Тогава Аделин й каза, че е купил това колие преди години, в Лондон, без да знае защо. Просто изпитал силно привличане и решил да го купи заедно с кутията. До този момент си седяла неотворена. Имал усещането, че трябва да я подари на някоя хубава дама и че когато срещне точно тази, за която е предназначен подаръка ще го усети инстинктивно.

Клетата Дани прие това едва ли не като обяснение в любов и щеше да се разтопи от вълнение. Тръпки я полазиха, когато той я целуна по бузата. Аделин усети, че тя трепери и я попита да не й е студено или да се разболява. Тя се засмя звънко и поклати глава. „Колко ми е недосетлив!”, мислеше си весело момичето, докато се прибираха от ресторанта, хванати под ръка. Последното отдавна се бе превърнало в приятен навик за тях. Като вървяха по този начин момичето имаше чувството, че са отдавна женена двойка, която е била заедно откакто свят светува.

Той я попита иска ли да се отбият в апартамента му преди да я изпрати до тях, тъй като имало една страхотна книга, която иска да й даде. Освен това бил приготвил нещо ужасно вкусно, трудно за намиране, в който й да е ресторант. Тя се чудеше за какво бяха нужни толкова обяснения, когато само едно просто „Ще дойдеш ли у нас?” бе напълно достатъчно.

Чакаше го в хола, докато сипеше десерта, който до сега си бе почивал на тъмно в печката, в чинийките с позлатен ръб. Огъваше нервно белите си пръсти, стараейки се да не хапе устни от притеснение. Никога до сега не бе имала нищо, с който и да е представител на противоположния пол, дори най-невинна целувка. Не бе особено убедена какво трябва да прави.

Когато Аделин се върна продължи да се държи както до сега. Въобще не я докосна, говореше й нещо, а думите едвам-едвам достигаха до ума й. Не я докосна, не направи и най-малкия жест за близост. А тя бе по-объркана от всякога. Ако нямаше намерения спрямо нея, защо тогава й бе разправил онази странна история за бижуто в кутията? Какво означаваше всичко това?

Стори й се, че дочува тихия, съблазнителен шепот на жената от представите й, излегнала се върху кадифено канапе, с цигаре в ръката си. Засмуква малко от дима, изпуска го и я наставлява тихо. „Действай, малката. Мъже като него имат нужда от известно притискане, за да си признаят какво точно искат. Познавам го отдавна, така че ме послушай – действай!”

Девойката най-накрая се престраши, плъзна се по дивана към него, а той спря да говори, объркан и сстъписан, когато „любимката” му постави ръце върху раменете му. Ухаеше на някакъв тютюн и хубав парфюм. Всичките й сетива бяха преминали всякакви граници. Приближи малката си глава до неговата и съвсем леко го целуна по устните. Най-кратката и последна целувка между тях двамата.

Не успя дори да я усети както трябва, тъй като Аделин веднага се отдръпна, отстрани ръцете й и ги постави в скута й, след което започна да се разхожда напред-назад из стаята. Личеше си, че и той е треснат като с мокър парцал през лицето.

– Господи, миличка! Наистина съм ужасно заблуден. Как можах да не се усетя, че ти… Съжалявам, ужасно съжалявам. Така и никога не ти обясних нищо, защото ме беше страх как ще реагираш, дали няма да ме намразиш. И ето до къде стигнаха нещата. Аз… през цялото време наистина мислех, че ме приемаш… знам ли… за по-голям брат, за учител… нещо подобно. Ще можеш ли да ми простиш, че не го осъзнах по-рано?

– Аделине… – гласът й потрепера, сякаш щеше да се разплаче. – Не те разбирам. Изобщо. Моля те, обясни ми какво става, защото поведението ти е адски нелогично. Какво имам да ти прощавам?

– Ох… – той прокара ръка през челото си и я зарови в кестенявата си коса. – Толкова ми е трудно да го изразя. Как може винаги така да отлагам нещата. Но ти дължа обяснение. От сега нататък между нас не трябва да има тайни и недомлъвки. Последното нещо, което искам е да те нараня или да ти навредя по някакъв начин.

– Слушам те внимателно – бе впила нокти в дланите си почти до кръв. Магията от прекрасната вечер бе развалена.

Той бе умел оратор, но когато ставаше въпрос за подобна деликатна ситуация се объркваше и започваше да се обяснява като провинил се ученик пред директор. Докато девойката го зяпаше с отворена уста, а сините й очи  се разтвориха като дълбоки кладенци,  мъжът подхвана една безкрайно объркваща лекция. Започна от Античността, мина през Шекспир, стигна до Оскар Уайлд и в крайна сметка така се оплете, че не знаеше как да продължи. А можеше да й го каже простичко и с едно изречение: че предпочита своя пол. Това се изясни след много дълги и неудобни паузи. Бил го осъзнал още като съвсем млад. Това била и причината за презрението на баща му и тайния срам на майка му. За това не желаеше почти никой да знае. Опасявал се любимата му Дани да не остане отвратена и за това не бил повдигал темата за предпочитанията си.

Последната бе като попарена с вряла вода. Всичките й романтични представи се срутиха и чак тогава осъзна колко зле бяха построени въздушните й кули. Той изглеждаше толкова смазан от развоя на вечерта, че сърцето й се сви. Нямаше нищо общо с уверения, усмихнат и слънчев човек, който познаваше. Мразеше да го вижда в такова състояние, сякаш нещо във Вселената се е объркало безкрайно. Мъжът изви глава, избягвайки погледа й и попита плахо.

– Мразиш ли ме?

– Какво говориш! – избухна яростно тя, приближи се и му зашлеви шамар. – Недей взема решения от мое име. Ти си най-добрия приятел, когото някога съм имала, как може да те мразя? Само че ме боли, задето не ми каза по-рано. Толкова ли малко доверие имаше в мен? Не бих отпъдила мой близък човек, заради неща, които… ами… които са му в природата.

– Вероятно, ако зависеше от мен щях да те поискам още сега. – Усмихна се тъжно той и на нея й се стори как по бузата му се търколи една сълза, и падна нейде в мрака на стаята, осветена от една нежна ароматна свещ. – Но съм такъв, колкото и евтино оправдание да ти се струва. Заслужаваш човек, който да обича и цени точно теб. Боже, не вярвах, че съм в състояние да наговоря толкова глупости в няколко изречения. Звуча фалшиво, нали? – повдигна глава към нея, а в погледа му блестяха сребристи капки.

Колкото и да й бе трудно, Дани се приведе на колене, хвана го за ръката, стисна я и направи всичко възможно да се усмихне храбро.

– Твърде си ми скъп, за да позволя това да разруши приятелството ни. Забрави за глупавата ми постъпка, моля те. Приемам те такъв какъвто си.

– Значи часът и мястото на срещите ни не се променят? – прикри сълзите в гласа си с жалка имитация на обичайната си усмивка.

– Да, уговорката ни остава. – Целуна го бегло по бузата и се изправи. – Сигурна съм, че това, което си ми сготвил е много хубаво, но съм адски изморена, а и вечерята в ресторанта бе повече от достатъчна.

– Позволете да ви закарам вкъщи, госпожице.

През тази нощ Дани изплака сълзите си за години напред, почти задушена от възглавницата си. Не искаше майка й да узнае каквото и да е от случилото се тази вечер, или да мисли още по-ужасни неща. Просто имаше нужда да изкара всичките си напразни надежди и глупави очаквания вън от тялото си под формата на дъждовни капки. Плака докато не се изтощи и почувства, че се обезводнява. Това ли бе усещането от разбитото сърце? Любов ли бе това? А любов ли е несподелената любов или просто маниакално обсебване? И до днес не можеше да си даде точен отговор. Знаеше само, че не искаше да се откаже от любимия си „батко” Аделин. И бе готова да си затвори очите за някои неща.

Същата седмица прие предложението на едно от момчетата в нейния клас да отидат заедно на кино. Всички останаха доста изненадани, а акциите на щастливеца се качиха до небето. До сега не бе приемала никоя друга покана и винаги отказваше много деликатно. Пуснаха се различни слухове, но за нейно щастие всеки от тях бе далеч от истината.

По време на филма – някаква блудкава романтична комедия, той посегна да я целуне. Не бе нищо особено, не и както си го бе представяла. Не очакваше да е толкова… лигаво. Дори на моменти изпита леко отвращение, особено когато той посегна и към деколтето й. Прищя й се да го удари с нещо.

Прибра се вкъщи с отвратителен вкус в устата и усещането, че е дълбоко излъгана. Искаше й се да си го изкара на Аделин, но от това нямаше да има никакъв смисъл, само щеше да влоши нещата.

Вместо да тъне в самосъжаление реши да се посвети на нещо съзидателно. Няколко пъти бе чела избрана поезия по време на литературните вечери към кафенето му и бяха хвалили това колко е изразителна, както и ясната й дикция. Заключи старите си тетрадки в един шкаф, тъй като принадлежаха на миналото, на някакъв стар и нереален свят. Искаше да започне наново. А в нея още мъждукаше надеждата, че един ден той може да бъде неин.

Записа се в театрален кръжок и бързо постигна успех. Това я вдъхновяваше, въпреки сръдните на баща й и изричните му забрани да си губи времето, „щото артист къща не храни.” Но по това време девойката бе твърде свикнала да прави каквото пожелае. Някак си се бе измъкнала от властта му.

Щом навърши пълнолетие подаде молба в съда за смяна на малкото си име. Естествено, Аделин бе първия на когото съобщи, че вече се казва Далия. Той се засмя, клатейки глава, погледна към сияещата си от гордост приятелка и попита закачливо.

– А защо не Гергина**?

Последва едно от обичайните й избухвания, при което направи нещо невероятно нелепо, нахвърли се с юмручета срещу него. Мъжът я отстрани от себе си с усмивка и й каза, че вече й е крайно време да порасне.

Година по-късно след старателна подготовка кандидатства и бе приета да следва актьорско майсторство в НАТФИЗ – събитие, сериозно помрачено от прекалено ранната смърт на майка й и прогресивното полудяване на баща й. Не бе минал и месец откакто започна следването си, когато се премести да живее при Аделин. Изглеждаше й като сбъдната мечта да бъде постоянно до него.

Бе позволила на илюзията да расте в нея прекалено бързо. Но щеше ли да има силите да изтръгне нейния бурен? Не искаше да си дава отговор на този въпрос.

** Гергина – другото име на цветето далия, б.авт.

Photo source: An Eternal Delicacy

Изкушението – III-та част


Artist: Josef Tali

III

 Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да й бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата й. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше дори външността й нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше й се… но не я желаеше. Бе й направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да й ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не й помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното й присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел само й се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би й се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската й интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението й да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите й му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния й баща. Майка й почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята й, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз й дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита й се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома й, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението й. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите й, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата й се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките й страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си щеше да страда. Ако продължаваха както до сега един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

– Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

– Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

– Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

– Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

– Съжалявам, не исках…

– Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… – Гласът й трепереше, и това не бе само от студа.

– Далия, малката ми…

– Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

– Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

– Ето, дойдохме си на думата…

– Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

– Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

– Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големия егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това за което й говореше й се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите й се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.