Изкушението – финал


VII

Страховете на фотографа се оказаха напълно основателни, защото само няколко минути по-късно от другия край на апартамента се чуха настървени крясъци. Далия се бе нахвърлила върху Борис, дереше му ръцете, той извиваше китките й, за да не попаднат острите нокти в очите му. Неуспешните опити да го срита между краката усилваха яростта й. Тези бойни действия бяха придружени със съответните звукови ефекти и се наложи един доста притеснен Аделин да обяснява на възрастната съседка по нощница, че госпожицата просто репетира за една нова пиеса. Веднага щял да й съобщи да не прекалява с творческия процес. Галантността му свърши добра работа и госпожата се оттегли в жилището си. Слава Богу, по това време двамата млади с бурна кръв в жилите се бяха укротили и седяха на пода на стаята й.

Борис притискаше окървавената си буза, а Далия разтриваше зачервените си китки.

– Съжалявам…

– За какво по дяволите съжаляваш? – Сряза го тя. – Цялото ти лице е в кръв, а ми обясняваш, че съжаляваш? Ама че си и ти…

– Опитвам се да бъда кавалер, а ти хич не ми помагаш!

– Колко героично от твоя страна, направо ще ме разплачеш, рицарю. – Жената изтри сълзите си и реши да посмекчи тона си. – Не бях особено мила с теб. Трябваше поне по телефона да ти звънна. Можеше и да си спестим тази сцена.

– Не разчитай на това, драга. Пък и ми доставя странно удоволствие да те видя в стихията ти. – Усмихна се тъжно. – Толкова много ли го обичаш?

– Не знам… – тя сви рамене. – До скоро мислех, че е така, но вече не съм сигурна в нищо. Част от мен разбира, че има право да си замине. Сигурно съм му бреме и е търсил начин да ме разкара от живота си.

– Знаеш много добре, че не е така. – Той колебливо постави ръка на рамото й. – Като го видях за първи път сериозно ме доядя на него за това, че може да е с теб, когато пожелае, а не използва тази златна възможност. – Тя го погледна учудено.

– Но ако не разбираш, че ти си най-хубавото нещо в живота му и му коства доста усилия да преодолее егоизма си, значи въобще не го познаваш. А всичките ти приказки за човешката природа са само красиво заучени фрази. Не го казвам, защото си ми интересна. Ако искаш повече никога не ми проговаряй. Обаче… мисля си, че за двамата ще бъде най-добре, ако си дадете почивка. Само така в бъдеще ще запазите специалното си приятелство. А ако то е наистина толкова силно разстоянието и времето няма да го разрушат.

Далия облегна глава на коленете си и му хвърли поглед с периферното си зрение. В сините й очи се виждаше искрица интерес.

– Кой би помислил, че Борис Сърцеразбивача ще се окаже такава нежна душица. – Засмя се тихо и отстрани една къдрица, за да го вижда по-добре. – Определено си повече на прав път от доста от поетите и музикантите.

– А от талантливите фотографи и художници, любители на джаза и момченцата от Аполонов тип? – подразни я той.

– От кога датира манията да се състезаваш с него? – намигна му момичето. – Да не си му хвърлил око?

– Знае ли човек… – сви рамене загадъчно Борис. – Доста по-мил е от някои дами в тази стая.

При тези думи тя го погледна опасно, ръката й се плъзна по ризата му, сграбчи я с нокти и го привлече за една доста трескава целувка. Той се сепна, тъй като последно това бе очаквал.

– Женска ви работа… – промърмори той задъхано, когато най-после го пусна. – Вярно вашата любов е ден до пладне. До преди малко беше луда по него, а сега…

– Кой е споменал нещо за любов? Просто ти избивам вредните мисли от главата. Това че приемам Аделин такъв какъвто е не означава, че бих те тласнала по неговите стъпки. – Сълзите й бяха изсъхнали и макар страните й да бяха подпухнали от плач, изглеждаше спокойна.

– Стига да не ме оставяш да чакам като нервна девица край телефона, можеш да бъдеш съвършено спокойна, драга. – Осмели се да прокара пръст по извивката на челюстта й.

– Тепърва има да разбирам каква е прословутата разлика между любов и маниакално обсебване от нещо, което те изкушава, но не можеш да имаш. А не съм ли точно това аз за теб? Не беше ли тази причината да ме чакаш толкова? Защото не можеш да се откажеш? – Гледаше го право в очите.

– Няма начин да разберем, докато не опитаме, нали? Аз определено бих рискувал да разбера. Дори с риск за тежка телесна повреда.

Тя си играеше с къдрите на роклята си, а погледът й се стрелкаше напосоки в мрака на стаята. Някой ден трябваше да вземе решение и за него, но на този ден още не му бе дошъл времето.

– Не мога да искам от теб да ме чакаш. Би било глупаво да те вържа и в крайна сметка да не получиш нищо.

– Аз не бързам.

– Ела да ти премия раната, че ще се инфектира. – Стана, улови го за ръката и го поведе към кухнята. Аделин се бе притаил в хола и не се показа повече. Далия сръчно превърза раната, след като я наложи с антибиотик. Кой да й каже, че ноктите й са чак толкова остри? Струваше й се невероятно как само преди половин час бе готова да изтръгне сърцето му, а сега се чувстваше доста уютно в компанията му. Нещо, което до сега й се бе случвало само с един мъж. Но разбира се, това още не означаваше нищо.

– А сега ще си вървя. Този момент си е само между вас двамата. – Тя кимна, благодарна за тактичността му. Позволи му да я целуне по бузата и го изпрати до вратата с обещание да му се обади в най-скоро време.

Заключи, изгаси светлините навсякъде и плахо пристъпи в хола, без да е сигурна какво да очаква. Доскорошният й обект на обожание стоеше в креслото си в напрегнато очакване. Стори й се някак състарен и уморен. Почувства се гузна, задето заради нея за пореден път щеше да смени дома си. Чудеше се дали може да завърти часовника така, че да открие момента, в който се влюби в него така силно. Да промени хода на времето и нещата да са различни. Той да е просто любимия й приятел и наставник, без онези сложни и объркани чувства.

Знаеше, че не е възможно.

И че трябва да направи всичко, което е по силите й, за да не се намразят.

– Замина си, нали? – Аделин сключи ръце зад главата си.

– А ти ще си заминеш ли? Наистина? – гледаше го почти умолително, макар да знаеше правилното решение.

– Налага се. – Той се изправи, готов да произнесе някоя от онези свои ужасни речи, които бълваше в моменти на смут. Далия реши, че няма да има сили да понесе бръщолевенето му, затова просто изтича през стаята и го прегърна до задушаване. Аделин обви ръцете си около раменете й успокоително. Младата жена промърмори.

– Не казвай нищо повече. Нужно ли е да казвам колко много съжалявам за това, което ти наприказвах одеве?

– Считай го за забравено. Нали ме познаваш, Далия, не мога да се сърдя за дълго. Простил съм и на хората, които са ми сторили най-ужасни злини. Нима мога да имам зъб на любимата си харпия?

– Ще ми липсваш ужасно. – Почувства как щеше да се разплаче отново. – Ще ми липсват вечерите с теб, нелепите ти обръщения, поезията, както и галерията и кафенето.

– Госпожице, опасявам се, че трябва да ви опровергая по всички параграфи. Нали не решихте, че ще се отървете толкова скоро от мен? Ще ви пиша непрекъснато, а и всяко лято възнамерявам да се прибирам. Просто, за да проверя дали още не сте убила някого. За вечерите съм сигурен, че ще ми намерите подходящ заместник. А галерията и кафенето са най-малката ви грижа, защото ги оставям на вас, както и апартамента.

– Какво? Но как може… Ще се чувствам сякаш те…

– Не, избий си тези налудничави мисли. Нали знаеш, че Аделин Вълшебника е скитник по душа? За мен е удоволствие да ти дам нещо. Въобще не мисли за това като за дълг. Приеми го като подарък от сърце. Не мога да се сетя за човек, който ще се справи по-добре с делата ми тук от теб, умнице. Искаш ли… да продадеш това място, или пък да го дадеш под наем? Ще разбера, ако спомените те потискат.

– Не… – усмихна се Далия и стисна ръката му. – Толкова прекрасни мигове сме имали тук, толкова чудни моменти. Не мога да си представя просто да ги захвърля в канала като непотребен боклук. Дори да ми става тъжно от тях, поне ги е имало. Никога няма да съжалявам за това, че те познавах и бях част от живота ти.

– Стига с това минало свършено, скъпа. Още сме живи. И имаме възможност да изкараме поне още една седмица заедно, докато уредя всичко със заминаването си. Нека това да е най-хубавата ни седмица?

Обхвана ги особено чувство. Не бе точно щастие, но със сигурност не бе и мъка. По-скоро онази сладка меланхолия, която изпитваш, когато се разделяш с нещо хубаво и се настройваш за това да посрещнеш нещо още по-хубаво.

В тяхната раздяла нямаше сълзи. И двамата махнаха с ръка на прекаления драматизъм, който считаха за проява на лош вкус. Припомниха си всичко, което им се случи, разгледаха всички свои общи снимки, написаха си по едно тайно послание, което да прочетат в края на годината. Последната вечер, един ден преди заминаването му, приготвиха любимите си ястия заедно, изпиха бутилката с най-хубавото вино, което имаха и изкараха почти цяла нощ в разговори, докато слушаха любимата си музика.

Когато самолетът му се отдели от пистата очакваше сърцето й да се пръсне от болка. Кой знае кога щеше да го види пак. Но не се случи нищо подобно. Завладя я усещане за лекота, сякаш и тя щеше да откъсне крака от земята и да полети към облаците. Помаха с ръка след извисяващата се метална птица и си прошепна наум: „Довиждане, гълъбче! Ще се срещнем отново… дори и на сън, във висините.”

Няколко дни по-късно направи първото си посещение в галерията му, а една от помощничките й предаде последния прощален подарък от нейния благодетел. Картина, изобразяваща малко момиченце с кадифена баретка и огромни сиви криле. Към платното бе прикрепен плик с неговия елегантен почерк. Писмото се състоеше само от един ред. „Някой ден всички ще полетим.”

КРАЙ

Изкушението – VI-та част


Photo source: http://www.valeriecollective.com

VI

– Какво по дяволите правиш тук? – изпищя Далия, а лицето й поаленя от ярост. –  Не ти ли стана ясно, че не желая да те виждам повече?

– Знаех си, че не си от най-непорочните девойки, с които съм бил, но не предполагах, че до такава степен владееш курвенските номера – изсмя й се в лицето черноокия млад мъж и скръсти ръце пред гърдите си. – Поне да беше имала малко достойнство и да ми го беше казала в очите. Но явно при теб всичко става зад кулисите.

– Още от самото начало трябваше да си наясно, че за мен си просто един каприз! – тя вирна брадичка и се притисна към неспособния да помръдне Аделин. – Намекнах ти го по толкова хиляди начини, че трябва да си пълен глупак да не си го осъзнал!

– Скъпа, не знам с какви мъже си имала работа до сега, ама аз съм директно животно и от тънки намеци не разбирам – изсъска той. Изглеждаше готов да я удуши.

– Толкова по-зле за теб! – изкрещя тя в отговор и тропна с токчето си. – От това по-ясно не виждам как ще стане. Махай се веднага! Аделине, ако продължава да нахалства, извикай полицията.

Аделин се чувстваше като хванат между два огъня и усещаше как нещата щяха да излязат извън контрол, ако не се намесеше и не въдвореше ред. В крайна сметка те бяха просто двама млади с по-гореща кръв, но той бе възрастният и трябваше да ги обуздае.

– Далия, стига! – заяви той твърдо. – И ти също престани! Не му е мястото да се разправяме по този махленски…

– Не виждам по какъв друг начин! Тя отказва да говори с мен, а най-малкото ми дължи обяснение, ти й се правиш на куче-пазач. Притеснява те какво ще си помислят съседите, а? Че ще чуят тая мръсна историйка?

– О, имай малко достойнство и се махни, че не само ме дразниш, ами ще подам и оплакване срещу теб! – озъби се девойката, готова да му издере очите.

– Млъквайте и двамата! – извика рязко Аделин от което и двамата потрепериха. Вече и той се бе ядосал. – Няма смисъл да си крещим на стълбите. Нека влезем вътре и ще си поговорим като големи хора. Момчето е право, Далия, макар да прекалява.

– Хайде, ако обичаш не ми дръж сметка, чичо! – изсмя се подигравателно Борис.

– Та както казах… – процеди през зъби фотографа. – Да влезем вътре и там ще раздаваме правосъдие.

– Аделине! – отчаянието си личеше в гласа на Далия и тя вкопчи ръцете си в ръкава му. – Защо се поддаваш на елементарното му изнудване? Той нищо не може да ни направи. А аз нямам за какво да говоря с него.

– Далия, Далия… това така и не успя да го научиш… Като бягаш от отговорност нищо няма да решиш. Искаш проблемът да нарасне още повече? Хайде, да влезем и да поговорим спокойно.

– Добре! – изрепчи се тя и изсъска яростно към самодоволния Борис. – Но знай, че го правя само заради него! Що се отнася до теб, всичко между нас е свършило.

– Веднъж и от тебе да има някаква полза! – промълви иронично той към по-възрастния мъж. Аделин само сви рамене. Едно дете трудно щеше да го изкара вън от релси.

Той отключи апартамента и когато тримата се вмъкнаха вътре напрежението се сгъсти като мъгла около тях. Далия хвърли палтото си на канапето и се настани грациозно на любимото си кресло. Скръсти ръце пред гърдите си и нацупено извърна глава. Аделин застана до барчето, застинал в очакване, тъй като не бе сигурен какво трябва да каже или направи в подобна ситуация. Не знаеше дали въобще мястото му е там. Но ако ги оставеше тези двамата щяха да се избият.

– Абсолютно нищо ли нямаш да ми кажеш, Далия? – Раздразнението на Борис бе нараснало още повече от нейното упорито мълчание. – Ей-така си хващаш някого, защото в момента ти е потребен, да предизвикаш ревност, да получиш нещо… и после го захвърляш без обяснение? Така ли ти харесва?

– Не се изкарвай невинната жертва. Сигурна съм, че и ти си правил този номер на доста хора.

– Ох, да, любимото ми. Крадецът вика „Дръжте, крадеца!”. – Той наведе очи. – За глупак ли ме мислиш? А ти? – посочи към Аделин. – На какъв се правиш? Нали ти е ясно защо тя ме доведе в къщата ти през онази вечер? За да те дразни, или поне да си мисли, че те дразни. Далия, не схващаш ли? Ако щеш и с цяла София да го направиш пред него няма да се трогне!

– Познавам Далия от малка, много по-добре отколкото ти някога ще я познаваш, момче – заяви Аделин. – И що се отнася до нещата, които ми казваш, не ме изненадваш ни най-малко. Но ако се опитам да се намеся в живота й и да й влияя, ще го приеме за знак, че съм започнал да я приемам като жена. Ако си въобразяваш, че си открил топлата вода със знанието, че тя има чувства към мен… ще се наложи да те разочаровам.

– Наясно си, че това момиче има болезнена мания по теб и въпреки това не правиш нищо, за да я отрезвиш? – Борис приличаше на настръхнал котарак. – Що за човек си ти?

– Аделине, защо го оставяш да ни унижава така? Той е просто някакво момче, с което съм правила секс, нищо повече. Външен човек не би разбрал връзката ни.

– А ти самата разбираш ли я? Мислех те за умно момиче, не предполагах, че до такава степен си склонна да заровиш глава в пясъка. Осъзнай се, той не те иска!

– Кой си ти, за да ми говориш така?

Аделин виждаше, че тя е на ръба на сълзите.

– Изкушението просто е твърде силно, осъзнай се! Вредиш и на себе си, и на него, и на всички други.

– Виж го ти, голям моралист се извъди!

– Борисе, това не са взаимоотношения, които страничен наблюдател може да разбере. Трупало се е прекалено много през годините и не сме в състояние просто да разплетем възела за една нощ. Мисля само за нейно добро, тя ми е като дъщеря, но…

– Но изобщо не й помагаш като я оставяш да вярва на каквото й се иска да вярва! Ако беше мъж на място щеше да направиш това, което е добро за нея, дори да си мисли, че я боли. След време ще се радва, че си постъпил по този начин.

– А ти наистина нищо не знаеш…

– Нима? – русият вдигна вежда и потри замислено брадичка. – Ами ако ти кажа, че знам мръсната ти малка тайна, Аделине?

– За… за какво говориш? – Аделин усети как му призлява. Не за първи път му се случваше някой да го разкрие, но сега наистина се уплаши за последствията и за начина, по който това разгневено момче може да изкриви нещата.

– За един определен асистент по литература, който ти е бил приятел… доста специален приятел.

Усети пристъп на гадене. Знаеше, че не трябва да се хваща с онова повърхностно създание, което на всичкото отгоре бе имало наглостта да му поставя ултиматуми, да избира между него и Далия. Ала не вярваше, че ще падне чак до там да тръби на първия срещнат. Улови се за масичката, за да запази равновесие.

– Не е това, което си мислиш…

– По дяволите, Аделине, изгони го. Няма право да ти държи сметка за каквото и да е. Нищо не може да докаже. Твоята дума срещу неговата.

– Не се тревожете. И двамата. – Още една порция презрителен смях. – Няма да разкрия малката ви тайна на когото и да е. Какъвто и да съм, не съм кака Сийка, селската клюкарка. – Обърна се към Аделин и го погледна право в очите. – Въобще не разбирам хора като теб, няма да се преструвам на толерантен. Непонятно ми е как можеш да живееш с жена като нея, която може да накара и мъртвец да се съживи, и още да харесваш мъже. Особено такъв като Йончев, който не бих докоснал и с десет метрова пръчка, дори да си сменеше пола. Но това си е лично твой проблем.

– Признавам си, че никога не съм бил особено умел в избора на партньори. Но това няма нищо общо с Далия.

– Има, и още как. Бъди какъвто искаш, обаче не разбирам малодушието ти. Всеки, дори напълно непознат като мен, вижда ясно, че тя те обожава. И от теб зависи да прекратиш надеждите й. Каквато е упорита може и да си пропилее живота да те чака. А  ти никога няма да си готов за промяна. Защо не бъдеш мъж… ако си в състояние на нещо подобно… и просто не я освободиш? Тя е една проклета, капризна вещица, ала въпреки това заслужава нещо повече от това да е втора цигулка в нечий хаотичен личен живот! Може да не съм толкова обаятелен или интелигентен като теб, но едно мога да кажа! Никога не ми е липсвала решителност да се изправя срещу истината.

– Познаваш ме едва от месец, а вече смееш да ми даваш тон? Веднага напусни, защото ако Аделин не може да се разправи с теб, аз определено ще го сторя! – Далия се насочи към телефона, но Аделин я хвана нежно за лакътя. Лицето му бе придобило замислен израз, личеше си че му е трудно да говори. Остро предчувствие прониза и двамата.

– Далия… Наистина не може повече така. Срамувам се да призная, но поведението ми наистина не ми прави чест. Повтаряме си го от месеци, но подходящия момент за раздяла никога няма да настъпи.

– Раздяла? Защо го оставяш да ти промие мозъка?

– Виж… Обичам те. Не както на тебе ти се иска, но те обичам. Още от първия ден, когато те видях. Ти ми даде стимул да живея и колкото и да не ти се вярва, дължа всичко, което съм на онези петнайсет минути есен. Обаче ако те държа само за себе си само ще те спъвам и бавно ще чупя крилете ти. Време е да поемеш по своя път.

– Я виж ти! – подсвирна изненадано Борис. – Не го бях очаквал от теб.

И двамата не му обърнаха внимание, внезапно бе преминал в ролята на статист.

– За какво говориш, не разбирам?

– От толкова време сме заедно, че ако сега не се разделим рискувам да те погубя. Отдавна трябваше да ти кажа, но както твоят млад приятел отбеляза – малодушен съм и ми бе трудно да понеса мисълта моята „любимка” да е далеч от мен. Преди два месеца мой приятел от Англия се свърза с мен, предлага ми се преподавателски пост. До сега отказвах, защото мислех, че мястото ми е тук. Но…

– Ясно! Оставяш ме отново… заради друг мъж! – сълзите капеха по бледите й страни. – Добър ли е в леглото, а?

– Далия, престани! Не искам помежду ни да останат грозни чувства.

– Тогава защо го правиш? Защо се връзваш на акъла на Борис? Толкова добре живеехме заедно.

– Да, права си. Това бяха най-щастливите години от живота ми и ти благодаря за тях, но… вече наистина ти е време да пораснеш. Не мога да бъда такъв егоист.

– Значи така… гониш ме.

– Ох, стига с тези драматизми! Естествено, че не те гоня! Ти си единствената дъщеря, която някога ще имам и може да се каже, единствената ми роднина, макар да нямаме обща кръв. Всичко, което имам тук в България, остава за теб. Можеш да останеш в това жилище, да го продадеш, да правиш каквото искаш. Аз ще съм този, който ще замине.

– Добре! – изкрещя му тя и удари ръката си в малката масичка за телефона. – Чудесно! Заминавай още сега! Идея си нямаш колко се радвам! Не искам повече да те виждам!

– Далия… – Борис се опита да доближи плачещата девойка, за да й каже нещо успокоително, за което бе достойно възнаграден с хубав шамар. Бузата му остана зачервена.

– Мразя те, Борисе! Ти си виновен за всичко!

– Все някога трябваше да стане, с мен или без мен! – опита се да я надвика той. – Даже той проявява повече разум от…

Обаче тя вече не го слушаше. Избяга в стаята си в другия край на апартамента и затръшна вратата.

– Е, предполагам, че оплесках нещата – въздъхна Борис и отметна косата от очите си.

– Не се тревожи, ще й мине. – Аделин се настани на един стол, въздъхна тежко и притвори очи. – Такава си е. Лесно се афектира, но бързо й минава. Все още е в шок от подобно внезапно решение. Когато се запознахме бе едва на седем, а от близо единадесет години съм постоянно присъствие в живота й. Според тебе една такава раздяла ще мине ли без кръв и сълзи? – погледна го прямо.

– Аз… не ми бе целта да ви разделям… Просто исках да я накарам да ме изслуша. Доста момичета са ми минали през ръцете, но никоя друга не е успявала да ме впечатли. И ми беше тъпо, че се прави на ударена. Всички тези думи сякаш… не ги казах аз.

– Борисе, нека кажем, че ти беше катализатора. Пък и стореното – сторено. Тя ще ми липсва много. Мисли каквото щеш, но никога не съм я ползвал за параван. Тя сама пожела да живее с мен, а тъй като ми бе толкова скъпа… не можех да й откажа. – Изправи се рязко, приглади косите си и се насочи решително към по-младия мъж. – Ела, трябва да поговорим.

– Чичо, само недей си въобразява нещо. Нито ми трябва благословията ти, нито пък си мой тип, така че си избий всякакви подобни от главата.

Аделин поклати глава, по-скоро развеселен отколкото възмутен. Сложи ръката си на рамото му и го принуди да седне.

– Малкият, колкото и да се перчиш и ежиш, няма да успееш да ме предизвикаш, така че спести ми позите на бунтовник без кауза. Отлагах това решение твърде дълго. Наистина трябва да замина. Ако не го направя сега никога повече няма да имам сили. За това ми отговори на въпроса дали държиш на Далия.

– Ама ти какво, да не би да… – Борис го гледаше стреснато. – Да не очакваш да се оженя за нея? Най-малкото че сега ме мрази, задето съм й откраднал любимата играчка едва ли не. Пък и по дяволите… що за театър на абсурда.

– Ех, ама наистина сте лика-прилика. И двамата едни припрени и забързани. Зададох ти един много прост въпрос, който изисква едносричен отговор. Държиш ли на Далия и внимавай какво ще кажеш, че започвам да се ядосвам.

– Брей! Кой да предположи, че си толкова боен? До преди малко беше нервен като невеста на сватба, а сега… – Когато Аделин му хвърли класическия си „тежък” поглед младежът рязко вдигна ръце. – Добре, добре. Да, държа на нея, въпреки че е такава проклетия.

– Хей, внимавай как говориш! Като казах, че ми е като дъщеря точно това имах предвид! – Смръщените вежди постигаха необходимия страховит ефект. – Да, определено не е съвършеното малко ангелче, за което я мислех. За да си с някоя като нея ти трябва адско търпение и много такт, както и да не я оставяш да ти се качи на главата. Предизвикателство е за всеки, който се бие в гърдите, че е мъж.

– Човече, мислиш ли, че не го знам? Все едно ми разкриваш Америка на картата!

– Е, надявам се че това не са само голи думи. Иска ми се сега, когато замина, до нея да има някой, на когото да разчита, докато не си стъпи на краката. Та за това желая да знам дали имаш чувства към нея или просто гониш поредния трофей, по същия начин, по който тя гони мен толкова години. Ако е второто, по-добре ставай и се махай от тук.

– Според тебе щях ли да се унижа чак до там, ако беше само заради трофея? Истина е, че до сега момиче не ме бе рязало, но… Ако тя ми позволи, бих искал да съм до нея.

– Е, тогава само си губиш времето да си приказваш с „мека китка” с кофти нюх за хората като мен. – Последните думи бяха процедени саркастично. – Върви при Далия, мисля, че компанията ти ще й се отрази добре точно сега.

– Какво си пил? Тя жив ще ме изяде, ако й се появя след тази сцена. – Пламъчето в черните му очи потрепна уплашено.

– Хм… – Аделин потри брадичката си и го огледа с вдигната вежда. – Преди малко спомена нещо за това, че си решителен. Или какво, тази ти решителност се проявява само пред чичовците като мен?

Бе възнаграден с един сърдит поглед. Борис стана рязко и се устреми в посоката, в която бе изчезнала Далия. Преди да се изгуби в мрака на коридора се обърна и поклати невярващо глава.

– Голяма работа си, да знаеш.

Аделин се насочи към барчето, защото имаше адска нужда от малка чашка ром. Отпи една голяма глътка, погледна към висящия на стената портрет на Далия и промърмори на себе си.

– Дано само излязат от онази стая живи.