Пеперуди, огън и други клишета


Photo source: http://snickon.deviantart.com

Обзалагам се, че всеки от вас е чувал поне две истории, подобни на тази, че е гледал най-малко четири филма, посветени на проблема. Ако знаете как ги мразя тези бозаджийски изпълнения. Почти ме е яд на собствената ми безумно глупава майка, задето е позволила живота ми от самото начало да се превърне в най-ужасното клише на всички времена. Със сигурност никой уважаващ себе си писател не би написал велик роман, базиран на такава тъпа история. Както и да е… Преди съвсем да съм ви объркал с празните си и безсмислени на пръв поглед разсъждения нека ви представя накратко схемата по която се развиват събитията.

Така… Имаме красиво, младо момиче, нетърпеливо да проникне в живота, нетърпеливо да открие своята голяма любов, на която да остане вярна. Естествено, главицата й е пълна с всички ония романтични розови фразички от романите на Арлекин, илюзии сладки като шоколад по празника на св. Валентин. Често чувате фразата, че някой “вместо мозък има бръмбари в главата.” За такива момичета бих определил по-скоро научния термин “пеперуди”. Те самите са нещо като нощни пеперуди. О, нямам предвид, че всички задължително стават от ония чаровни създания, лутащи се по магистралите по всяко време на денонощието, някои от тях през целия си живот остават само с един мъж. Но задължително биват привлечени от смъртоносно съблазнителния пламък. Сега ще стигнем и до въпросния огън: имаме си и едно момче, по-всяка вероятност със забележителен външен вид, иначе от къде накъде ще го забележи нашата пеперудка? Често той е човек, идващ от проблемно семейство, където често се раздават юмруци, кръвта се лее, а броят на счупените кости нараства с всеки ден. Или пък е просто бунтар с лесно кипващ гняв, който има проблеми със света, и налита на всичко живо, било то жена, мъж, бездомно куче или кошче за боклук. Все едно… Има много вариации по тази тема. При всяка една от тях пеперудата е привлечена от пламъка, а той я опустошава от всякъде. “Милото” лошо момче много-много не го грее от нейната вечна любов, и решава, че гаджето е идеално да го ползва за боксова круша. Тя, от друга страна, въпреки многобройните синини и наранявания, непрекъснато прощава, убедена в доброто у човека, а също и под напора на непресекващите романтични излияния от негова страна. Нима това наистина ще обуздае лошата природа на нашия герой? В никакъв случай, колкото по-отстъпчива е тя, толкова по-агресивен става той. А на девойката не й остава друго освен да крие срама, сълзите, раните и белезите. Вече не е сигурна дали го прави защото още го обича или защото просто не й стиска да си отвори устата и да каже на някой.

Минава време – те вече са минали тийнейджърската възраст, предполага се че лошото момче би трябвало да се е справило с пуберските си комплекси, ала уви. Тя възлага всичките си надежди на една женитба, само че и бракът не помага. Единственото, което постига пеперудата с волското търпение е да затъне още по-надълбоко в своето адско блато. Появяват се деца, което още повече завързва възела около нея. И без друго слабичката й воля не стига за да спести мъките на всички. Съответните рожби понасят своя дял от боя. В най-фрапиращите случаи – още един принос към високо-растящата детска смъртност. И пак същото. Тя мълчи, той бие. Обикновено мъже като него пропадат наистина здраво и в определени моменти са готови на отчаяни постъпки. И той най-накрая стига до дъното: пеперудата е мъртва! Ура за пламъка!

О, нима забравих да ви се представя? Колко невъзпитано от моя страна! Е, маниерите никога не са ми били силната част, но ще се постаря. Казвам се Силван “Силвърблейд” Маринов, ето онова същество там в ъгъла на гарата, седнало върху сака си с оскъдно съдържание. Преди да сме продължили разговора си, абсолютно ви забранявам да употребявате малкото ми име! Поредната приумица на сантименталната ми майка – пеперудата. Не я познавам добре – всъщност съм я виждал само на една снимка и напълно съвпада с предварително изградения образ, базиран на историята, която ми бяха разказвали за нея – с дълги руси кичури и бляскави сини очи, с най-сладникавата усмивка, която някога бях виждал. Сериозно ви казвам, мразя тази тъпа снимка, никога не съм бил особено сантиментален. Мразя и името си: що за име е Силван? Май че имам всички основания и да мразя майка си, но кой знае защо, образът й е твърде избледнял за да изпитвам каквито и да е чувства, освен раздразнение и слабо безразличие. Нито болка, нито каквото и да е.

Не искам да знам нищо за баща си, не защото чак толкова ме е яд или срам от него, но просто няма смисъл да се ровя в миналото. Противно на това, което сигурно си мислите, никак не ми допада цял живот да оплаквам нещастното си детство, що за глупост? Пък и където и да е нещастния бивш пламък, на който му предстои все повече да избледнява, затънал е достатъчно в собствените си каши от младостта. Така и не пожелахме да се запознаем, и двамата знаехме, че ще се намразим от пръв поглед, а това беше последното, което трябва на две ядосани същества като нас. Имах предостатъчно хора за мразене, един в повече или по-малко: какво значение?

Стигаме до момента с приемните семейства и домовете за сираци. Предполагам, че мога да се впусна в една подробна и дълга история ала Белият олеандър, за всички места на които съм бил и за всички мъки на краткия ми, бурен живот. Но мисля, че едва ли ви се губи времето да слушате поредната тъжна история. Съжалявам, уважаема публико, нямам желание да накарам по бузите ви да избият крокодилските сълзи на състрадание към едно пропаднало дете. Сигурно от мен се очаква да се оплаквам как у единия дом са ме били, а пък в другия – изнасилвали, и въобще съм бил подлаган на такъв системен тормоз, който, естествено е допринесъл до сегашното ми жалко падение. Няма да отричам миналото си. Но също така няма да го изопачавам и да се правя на невинната жертва. И аз не съм ангелче, не малко нерви съм отровил, и в част от случаите нещастията, които ми се струпаха на главата, бяха в резултат от моите действия.

Така че, затварям противната, мухлясала страница на миналото и се концентрирам върху образа си в настоящето. Звучи нарцистично, нали? Е, това определено не е чувството, което ме обзема сутрин като се погледна в огледалото. Никак не съм влюбен в себе си. Представете си, събуждам се в поредния мизерен ден от живота си и пред мен лъсва един мършав тип с хлътнали бузи и фигура на анорексичка в последна фаза на заболяването. Безжизнени кичури тънка коса в някакъв неопределен нюанс между черно и кафяво, наподобяващи мъртва трева покриват високото ми чело и белега от нож върху още неизлекуваната ми от акнето кожа. Няма да споменавам отвратителното състояние на зъбите си. Единствената що-годе привлекателна част от лицето ми са очите в любимото ми изгарящо черно. Вярно е че често издават чувствата, които бих искал да скрия, имат едно чудесно предимство: поискам ли да хвърля на някого наистина мръсен поглед, успявам да го смразя до мозъка на костите. Обектът на неприятните ми чувства зяпа като попикан и не смее да мръдне, хванат в капан от тежкия ми взор. Приличам на някакъв проклет психопат с тия пламтящи факели, една от причините да ги обичам. Те са едно от малкото неща, които наистина обичам у себе си.

И стигам до един неприятен момент, в който трябва да разкрия какъв съм. Още не съм измислил коя дума ме определя най-точно, никоя от тези, които съм свикнал да чувам не ми харесва достатъчно. Добре де… Сега ще изплюя камъчето. Навярно от приказките ми по-горе някой би стигнал до извода, че съм женомразец, което е далеч от истината. Не мразя жените повече от които да е други човешки същества. Обаче не ме и привличат. Да, познахте, гей съм, макар че мразя тази дума. Мразя и всички стереотипи, които придружават думата. Когато някой разбере “срамната истина” за мен, не ми е противна толкова жалката му омраза, колкото впечатлението, което си създава за мен, и то само заради една моя особеност като сексуалността! А това е напълно непонятно за мен. Защо никой не може да приеме, че човек може да залита по определен пол, без това задължително да го белязва с някои характерни черти на “педалите”. Самата идея да се обличам в женски дрехи ме кара да избухна в истеричен смях, а китките ми далеч не са меки, надявам се някой път да не се наложи да ви го демонсрирам. Мразя грим за повече от пет минути по лицето си, не се интересувам от фризьорство, мода, танци и всички тия глупости, които се очаква да ме занимават по цял ден. Ще ви разочаровам, но не съм и невероятно разгонен. Ако трябва да съм честен, дори не си падам чак толкова много по секса, имало е моменти, в които съм се чудел дали не съм асексуален. Аз съм просто едно момче с дънки и маратонки, лесно кипващ гняв и склонност да забърква големи каши. Сигурно съм наследил повече от пламъка на баща си отколкото ми се иска.

Та, като цяло не ми пука какво мислят хората за мен, но когато ме гледат и виждат в мен стереотипа, представата за някой наместо човешкото същество, това ми е противно.

В този ред на мисли, никой не избира какъв ще се роди и предполагам, че бих си сменил мястото с всяко друго добре изглеждащо, нормално дете с щастливо семейство, каквото и да означава тази дума “щастливо”. Щях да ходя с красиви момичета, да си планирам старателно бъдещето, нямаше да се бия всеки път когато някой ме ядосаше, щях да се старая да вървя нагоре по стълбицата на живота вместо надолу. Ала уви… трябва да ги има и боклуци като мен, за да може такива съвършени хора да се чувстват още по-недостижими. Какво да се прави, такъв съм и няма данни скоро да се променя. А нямам намерение да се преструвам, че съм това, което не съм, защото когато човек се крие зад маска, се оказва най-излъганият от всички. След толкова много преструвки, напълно губиш представа за това кой си, а и когато сдържаш естествените си пориви, страдаш много повече отколкото ако им се отдадеш.

Ще си призная, че и аз имам своите маски= Когато се наложи, успявам да прикрия чувствата си, макар очите ми често да ме издават. Но мисля, че имам приблизителна представа за това кой съм. По-добре е отколкото да се оплетеш в паяжина от лъжи и накрая да бъдеш погълнат от паяка на самозаблудата.

***

Отпуснах се на стената на гарата, притиснал сака с оскъдните си дрехи и се заслушах в гласа, който обявяваше влаковете. Завъртях сребристото на вид острие на ножа пред очите си. То ми беше дало новото име и се усмихнах при спомена за това как го използвах за първи път срещу един бая по-едър от мен побойник, в някакво старо училище, където бях ходил. Май че бях на петнадесет. Опита се да ме сгащи в тоалетната, мислейки си че съм лесна жертва. Сигурно щеше да ме чака жесток побой, ако не бях по-бърз. А пък оня беше твърде муден въпреки внушителната си физика. Не му нанесох никакви сериозни наранявания, но така хубаво изпипосах личицето му, че сигурно мацките извръщат ужасено глави, като го видят. Е, инцидентът си имаше последици за мен. Детска педагогическа стая, досие и т.н.

Изведнъж си дадох сметка, че съм на път да стана като баща си, но това не ме притесни кой знае колко. Един ден всички сме обречени на това.

Да се върнем на сегашното ми положение. След поредния жесток бой с поредния ми приемен баща (все още бях на седемнайсет), ми кипна и го цапардосах го с първата бутилка по главата. А на такъв пияница не му трябва кой знае колко за да се строполи в несвяст. Събрах най-ценното, което имах, взех всичките му налични пари и отпраших. Имах доста приятели из цялата страна, все щеше да се намери у кого да остана. Сега бях на гарата и чаках нощния експрес, който да ме отведе към съдбата ми, където и да бе тя.  Щях да я търся напосоки, а и всяко място би било по-добро от сегашното ми киснене в блатото. Навярно бих се разочаровал, но такъв е животът. Беше по-добре да се движа, отколкото да стоя заседнал в същото положение.

Ето ме тук… Бягам. Най-сетне ми стана ясно, че образованието не е за такива като мен. За сега щях да си пробвам късмета във Варна или някой крайморски град. Не по друга причина, просто това бе първото място за което се сещам. В момента имам нужда да се махна, за да си изясня цялата тая каша, в която се е превърнал живота ми.

Сетих се за Ники, последното гадже. Малкия, нещастен, тъжен Ники. Обадих му се преди да тръгна, поне това му дължах, а той само дето не се разплака. Такова дете е… Мисли, че е влюбен, което ме съмнява. Просто бях единствения, който се отнасяше човешки с него, макар и да не съм бил нежен. Така е по-добре. Някой като мен само ще му донесе неприятности. А пък той е от онези деца с блестящо бъдеще. Не искам да го завлека на дъното.

Постепенно осъзнах в какво клише се бе превърнал живота ми и се разсмях. Може майка ми да не е била виновна, а просто да е спазвала определената роля, която й е продиктувана и да не е имала избор. Може пък всичките тия работи за предопределението са верни.

А може би в крайна сметка клишетата са истинския живот, а онези оригинални истории са просто плод на нечие сюрреалистично въображение. Кой да ти каже?

9 thoughts on “Пеперуди, огън и други клишета

  1. Дълбоко съм объркана от горепосочения коментар, ама щом ми благодари човека… няма лошо.🙂

  2. Точка, така ли изглежда отстрани?🙂 Не, въобще не съм им набрала, може да се каже, че те са ми guilty pleasure, много ме радват, за огромно неразбиране от страна на по-голяма част от посестримите ми.😉
    Всъщност и новелата, и този откъс са писани отдавна, преди две-три години. А това даже за пръв път вижда бял свят. Ако се не лъжа, даже май го писах като ученичка.

  3. Познавам няколко – симпатични, интелигентни, неагресивни и могат да бъдат много добри приятели. Още по-ценното е двустранно напълно игнорираната опасност от сърдечни или телесни увлечения.🙂

  4. Икария, първият коментар е спам и е най-добре да го изтриеш.🙂 А ако го направиш, изтрий и моя.😉

  5. @Точка, аз чувам противоречиви слухове по въпроса. Някои твърдят, че са по-големи интриганти и клюкари и от жените. Та… общо взето всичко е относително, всеки си пречупва нещата през собствената призма и лични предразсъдъци. Иначе опасността от телесни/сърдечни увлечения никога не е напълно дезактивирана. Тъй де, не подбираме в кой да се влюбим, дори да знаем, че на практика е неосъществимо.

    @Гост, и аз имах такива грозни съмнения, но си казах, току-виж наистина съм му помогнала на човека… някак си. А ако ти оставя коментара?😉

  6. Ох, ами остави го, ама е изгубил значението си, след като вече си изтрила спама.🙂 А гейската тематика не ми е близка, че да я коментирам и да осмисля присъствието си, така че ставам нов спамър.😀

  7. ikaria, възможно е, изобщо не ги идеализирам или препоръчвам.🙂 И при тях, както и при по-нормално ориентираните, има и каймак, и утайка, и от онова между двете. Хора разни … Чист късмет си е на кого ще попаднеш, дали и доколко ще си допаднете и какво ще се случи.🙂

  8. Ъъъ…аз що не съм чела либофни романи уе???Как така ще ми осакатят прехода от розовите балони към хелия,м?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s