Четвърт век


Преминаваме през живота си като постоянно си поставяме цели, задачи и все се стремим към нещо. Често далечно, в повечето случаи непостижимо. Мечтаем как ще покорим света, а не се възползваме и от половината възможности, кацащи на рамото, или падащи в краката ни. Искаме много, бленуваме много, задоволяваме се с малко. А стремежът сякаш е създаден, за да ни държи будни, нащрек и да не позволява да се счупим и полетим към бездната подобно на античен летец.

Предполагам, че това противоречие е едно от нещата, които ни правят хора.

Красотата на несъвършенството.

До двадесет и петата си година трябваше да съм написала първия си велик роман, да съм заснела първия си велик филм, да съм преплувала Босфора, да съм обиколила част от света. Да живея край морето, да съм се научила да карам мотор. Ей такива неща, които човек си въобразява с поразяваща наивност в тийнейджърските години, докато седи на терасата и зяпа звездното небе.

Идва един прекрасен момент, в който рождените дни са по-скоро източник на стрес, тревога, притеснение и задуха. Заради собствените ни нереалистични очаквания, заради идеите на другите за нас. Защото в един момент от толкова планиране и препускане напред към представата, губим красотата на настоящето.

Нима има друг живот освен него?

Каквото и да си говорим, всичко е концентрирано в днешния ден. Вчера и утре са абстрактни понятия, а времето си тече. И няма да усетиш как ще дойде следващия рожден ден – хубава и ужасна дата.

Затова, на днешния ден, както и по-нататък, мисля да се вглеждам в дребните и на пръв поглед незначителните детайли, които го изграждат.

Вместо да се шашкам за това какво съм постигнала и какво не през този първи четвъртък век от временния ми престой на планетата.

Може би е по-умно да си направя пълна равносметка и да си поставя още поредица от дръзки цели?

Може би, но със сигурност няма да е по-приятно.

А за един хедонист това е от първостепенно значение.

Както всеки знае, обещанията са за това да се нарушават. Целите са за това да се променят.

А живота е за това да се живее вместо да се планира.

Нали знаете? Онези кадри, протичащи между другото, в очакване на Големите Събития и Великите Постижения.

Благодаря на всички, които се сетиха за мен през този десети май, на приятелите, които имам и за всички дарове, получени, оценени или пък не чак толкова.

Благодаря и на двамата, довели ме на света.

И те имат годишнина на тази прокълната, смахната дата.

Запознали са се тогава.

Суеверните ще кажат, че е съдба.

Атеистите ще им се присмеят.

Учените ще цитират теорията на вероятностите.

А аз ще съм благодарна, че се е случило.

Честита ми двадесет и пета година под променливото небе.

P.S. Получи се една идея по-псевдофилософско, отколкото го бях замислила, ала така ми дойде. 😉 А човек не трябва да спира естествените си пориви… макар в определени ситуации да е препоръчително.